Йорген Бреке
Заспивай сладък сън (10)

Девета глава

Грелмакар Льофберг преживяваше убийството отново и отново в мислите си, въпреки че се бе случило преди няколко дни. Понякога си представяше само един от ударите, една-единствена капка кръв или едно изражение в очите й. Понякога преживяваше цялото събитие от началото до края, усещайки атмосферата, просмукала се във всичко. Ударите, звуците, миризмата на кръв и пот, приглушената светлина в мазето. Представяше си всичко. Това бе единственото нещо, което му носеше покой.

Чу собствения си глас от онази нощ, прекарана със Силе Ролфсен.

— Пей!

След това дойдоха образите.

Допря острието до кожата на врата й, но не го сряза. Нямаше как, защото държеше ножа напълно неподвижно, а тя не смееше да помръдне.

— Пей! — повтори той и дръпна ножа, за да може да диша. Обърна го и опря металния връх в ларинкса й.

Тя запя. Той стана, взимайки ножа със себе си, и излезе от мазето, заключвайки вратата. Легна на матрака в коридора и заслуша нейното пеене. Бе запомнила всяка нота и всеки стих. Чуваше гласа й през тънката врата. Беше приглушен — като глас, идващ от друг апартамент. Известно време си мислеше, че се унася и всеки момент ще заспи. Но очите му отказваха да се затворят. След това чу мухата, жужаща в главата му.

Не бе проработило така, както се бе надявал.

Накрая стана, наведе се и пусна диск. Белман. Увеличи звука. След това се върна в мазето. Тя бе спряла да пее. Стоеше там, разкрачена и с наведена глава.

Грабна я за косата и я запрати в стената. Писъкът й го успокои. Шамароса я по бузата.

— Моля ви, недейте. Моля ви, недейте — умоляваше го тя. — Не искам да стоя повече тук.

— Никъде няма да ходиш, скъпа — отвърна той.

Най-накрая тя разбра.

Сви се на пода. Той се хвърли отгоре й, издърпа я на крака и я изрита в корема. Тя отлетя назад, блъсна се в стената и се строполи на пода. Бавно се изправи и направи жест с ръка, мърморейки нещо, след което падна на колене. Той я вдигна, притисна я в стената и я удари. Все едно удряше матрак. Изведнъж тя сякаш се предаде и се свлече на земята. Коленете й се огънаха, главата й увисна. Но после отново се изправи, бавно и мъчително, сантиметър по сантиметър.

Не можеше да говори, не можеше да чува, не можеше да вижда. Той се чудеше как успяваше да диша и да стои права. Но тя вдигна глава, издаде няколко жални звука и протегна ръце. Остана така няколко секунди, след което тръгна към него. От гърлото й излезе чист тон, сякаш отново се опитваше да запее. Или може би беше молба.

Той я удари с юмрук по брадичката. Тя се свлече на пода като чувал с цимент и този път не стана.

„… където времето и смъртта съединяват красотата и разложението и ги превръщат в пепел.“

Зад себе си чуваше пламенния басов глас на Окерстрьом.

Музиката, идваща от малкия сидиплеър до матрака в коридора, изпълни цялото мазе. Тя караше мислите му да се реят. Чувстваше се изтощен, сякаш юмруците му бяха валяли върху него, а не върху нея. Отпусна се на матрака и осъзна, че образът на безжизненото й тяло бе отпечатан върху ретините му.

Сега, няколко дни по-късно, той все още виждаше тези образи. Те му носеха покой.

 

 

Сингсакер чувстваше натиска върху гърдите си и усещаше как кръвта нахлува в подобната на гъба мрежа от капиляри под повърхността на кожата му. Бе отворил очи и виждаше мрака под себе си, мъглив и неясен през солената вода, като въпрос без отговор и случай без разрешение.

Рееше се във водата, с изпружени настрани ръце. Така бе изтръпнал, че се чувстваше почти парализиран. Вече не можеше да определи дали му бе топло, или студено. По някакъв начин ледената вода бе освободила тялото и мислите му. Това сякаш продължи цяла вечност, въпреки че най-вероятно ставаше дума за броени секунди. Дори да искаше, не можеше да стои под ледената вода по-дълго. Краката му изведнъж започнаха да ритат. Беше рефлекс, а не реакция, и се случваше всеки път, когато правеше това. Изстреля се нагоре. Очите му все още бяха отворени и виждаше как слънцето блести през тънката мембрана от натрошен лед като златен октопод. Проби на повърхността и рязко си пое дъх. Бе излязъл горе-долу на същото място, където се бе гмурнал. Водата наоколо бе осеяна с балончета. След това се развика като малко момченце:

— По дяволите! Всеки път боли!

— Всеки път е приятно! — отвърна Турвал Йенсен, който вече седеше на кея, обвит в хавлия.

Сингсакер бързо заплува към стълбата и се качи при своя колега.

— Приятно? — рече той и грабна другата хавлия от кея. — В такива моменти се чудя дали в ада не вали сняг.

Йенсен се усмихна.

— Не помниш ли Данте? Предателите стоят замръзнали до гуша в леденото море в деветия кръг на Ада.

— Значи, ако те предам и престана да идвам на тези ледени бани, и аз ще се озова там? — попита Сингсакер с усмивка.

— Иронично, нали?

Идеята за този ежеседмичен ритуал беше на Йенсен — той му бе отправил това предизвикателство след откачения случай, който бяха разследвали миналата есен. Идваха да плуват веднъж седмично през цялата зима. Хората казваха, че е полезно за здравето. Сингсакер не знаеше дали това бе причината да приеме предизвикателството, или го бе направил, защото животът му и без това се бе обърнал с краката нагоре и вече нищо не го плашеше. Йенсен му бе казал, че винаги е бил страстен любител на къпането на открито, но никога не се е гмуркал в ледена вода и не вижда причина да не започне сега, преди да е станало твърде късно. Йенсен бе две години по-млад от Сингсакер. Сингсакер дори не си бе помислял, че може да плува през зимата. Той или укоряваше, или се възхищаваше от своя приятел — в зависимост от това дали беше преди, или след ледената баня.

Разтри тялото си с хавлията и постепенно започна да чувства кожата си. След малко обви кърпата около кръста си и двамата полицаи се насочиха към съблекалнята. Сингсакер беше висок и слаб, въпреки че никога не тренираше и само от време на време придружаваше Йенсен на някоя ловна експедиция. Самият Йенсен бе фитнес маниак, но въпреки това имаше шкембе, от което не можеше да се отърве, независимо колко километри изминаваше при своите експедиции.

Техните стари голи тела напомняха на Сингсакер на двама римски граждани, връщащи се от фригидариума — студения басейн в една римска баня. Но съблекалнята на плувния клуб в Тронхайм изобщо не приличаше на римска постройка. Докато се обличаше, Сингсакер си мечтаеше за една хубава парна баня. Но Йенсен бе част от най-консервативното течение в клуба — хора, които за нищо на света не биха позволили изграждането на парна баня. Позволяваха им да ползват басейна през зимата единствено защото Йенсен бе един от най-старите членове на клуба. Иначе басейнът бе отворен само през лятото. Повечето хора бяха скептични по отношение на леденото къпане.

Сингсакер заключи вратата на съблекалнята. Йенсен беше голям хитрец. Беше му дал единствения ключ от сградата и бяха минали няколко седмици, преди Сингсакер да осъзнае защо. Когато ключът бе у него, той трябваше да дойде. Не можеше да използва някакъв претекст, за да не дойде, защото така лишаваше и Йенсен от възможността да плува. Неговият колега бе истински експерт в това да комбинира цинизма и приятелството.

Двамата заедно изминаха пътя от кея до полицейския участък. Йенсен беше дежурен, но Сингсакер имаше свободен ден, така че продължи към къщи. Не завиждаше на своя колега, тъй като през последните няколко дни настроението в участъка бе доста минорно.

Предсказанието на Грогстад, че няма да открият много доказателства на местопрестъплението, се бе сбъднало. Нямаше органичен материал, от който можеха да извлекат ДНК на друг човек, освен на жертвата. Обилният сняг бе заличил следите от стъпки и убиецът най-вероятно бе носил ръкавици и шапка. Не откриха дори частичен отпечатък върху музикалната кутия. Истината бе, че просто нямаше за какво да се захванат.

В своя доклад от аутопсията д-р Кителсен бе потвърдил, че жертвата е била жестоко пребита и смъртта е настъпила след прерязването на гърлото.

Сингсакер прекоси моста към Бакландет. Обичаше да се разхожда в града, защото се чувстваше като цивилен — като един от хората, чиято сигурност бе обещал да защитава.

Един негов колега от Берген, който бе прекарал няколко години в отдел „Убийства“, му бе казал, че гражданите на Берген били патриоти, но тези на Тронделаг имали причина за своя патриотизъм. Сингсакер бе склонен да се съгласи с него. Хората от Тронделаг винаги трябваше да бъдат най-добрите, независимо дали ставаше дума за футбол, ски, музика, наука, или това да бъдеш норвежец. Те бяха хора, които сбъдваха мечтите си. Но Сингсакер работеше в отдел „Убийства“. Той знаеше, че кошмарите на неговите съграждани бяха точно толкова ужасни, колкото на всички останали хора по света и понякога тези кошмари се сбъдваха. Но въпреки това той обичаше своя град и в ясни зимни утрини като тази Тронхайм му изглеждаше като единственото място на света, където би живял.

Не след дълго спря пред „Бакландет Скидстатион“.

Разнебитената таверна изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се срути. Сингсакер седна на любимата си маса до входа. През последните няколко години от брака си не бе излизал често, но откакто бе срещнал Фелиша, той бе решил от време на време да я извежда на вечеря. Когато бе открил, че в тази таверна сервират прекрасна херинга с датски ръжен хляб, той бе започнал да обядва тук през свободните си дни, често без Фелиша. Бе станал толкова добър клиент, че сервитьорите го поздравяваха по име.

Поръча любимото си ястие и започна да разлиства вестника, оставен на масата. Криминалният репортер Владо Танески, който работеше за „Адресеависен“, не бе сред любимците му, но в този случай бе успял да балансира сериозността на престъплението с очевидното си задоволство от факта, че пише за нещо, което не се ограничава само в Тронхайм. Сингсакер щеше да бъде впечатлен, ако не го презираше.

Сега прочете заглавието и се намръщи.

„Къде е тя?“, питаше вестникът с големи букви над снимка на Силе Ролфсен. Статията обсъждаше убийството. В нея имаше и цитат от Сингсакер:

„Разследваме няколко различни хипотези. Това, че може да е била отвлечена от убиеца, е само една от теориите, върху които работим.“ Като никога, Танески го бе цитирал точно. Но това не беше цялата истина. Всъщност те нямаха никаква представа къде Ролфсен бе прекарала седмиците преди убийството. Само една от теориите, върху които работеха, звучеше правдоподобно — че е била отвлечена от неизвестния извършител. През последните няколко дни бе станало ясно, че Силе почти със сигурност не се бе срещнала с Юн Олин в Тронхайм. В същото време бяха потвърдили, че си е купила билет за влака от Осло до Тронхайм за сутринта на 3 януари. Същата вечер бе провела от района на гарата два разговора по мобилния си телефон. Полицията бе проследила тези обаждания до съквартирантката й в Осло и до Олин, но той не бе вдигнал. Неговият приятел потвърди, че по това време двамата са били извън града. Освен това бяха доказали, че Силе не се бе върнала в апартамента си в Осло или при някой свой приятел или роднина. Но най-смущаващият факт бе, че след като бе направила тези обаждания от гарата в Тронхайм, тя повече не бе използвала телефона си. Последната покупка с кредитната й карта бе на стойност двайсет и една крони. Тази покупка бе направена във влака в деня на изчезването й. Не бяха открили нито телефона, нито портфейла й до тялото или близо до местопрестъплението.

Според Сингсакер имаше само един сценарий, който изглеждаше възможен.

Когато не е успяла да се свърже с Юн Олин, когото е искала да изненада, тя е решила да отиде пеша до неговото жилище. Някъде по пътя е срещнала неизвестния извършител. Може би е споменала, че не живее в Тронхайм, което я е направило лесна плячка. Може би той я е поканил у дома си, предлагайки й да изчака там, докато се свърже с бившия си приятел. Държал я е там в продължение на три седмици, след което я е убил. Тази последователност на събитията, основана на фактите, изглеждаше правдоподобна. Но въпросът бе: защо? Какъв беше мотивът на извършителя? Единственото нещо, което този сценарий им казваше за убиеца (нещо, което можеха да използват при разследването), бе, че той най-вероятно живееше наблизо. Това наистина бе полезна информация, защото изключваше една кошмарна за всеки детектив от отдел „Убийства“ възможност: че убиецът е външен човек, дошъл в града и извършил убийството, след което изчезнал безследно. Районът между градския център и Скиосвеген беше най-гъсто населената част на града след Мохолт, където живееха повечето студенти. В жилищните блокове в Мьоленберг също живееха студенти, както и много хора на социални помощи и разведени майки с деца. Хора постоянно се изнасяха и нанасяха и не всички бяха регистрирани на адресите, където живееха. Заможните и образовани хора обитаваха района северно от улица „Стадсингенур Далс“, в посока към Кухавген. Но в тази част на града имаше и безброй тавански апартаменти и сутерени. Районът бе известен с многото жилища, които се даваха под наем, повечето без разрешителни. И въпреки факта, че имаха някаква представа къде живееше убиецът, това не стесняваше особено кръга от заподозрени.

Обядът на Сингсакер пристигна, така че той сгъна вестника и опита да мисли за друго. И почти успя, след като гаврътна първата чашка „Ред Алборг“. Осъзна, че ежеседмичните ледени бани му се отразяват добре. Кожата му се бе стоплила, чувстваше се отпочинал. Тъкмо се канеше да сложи в устата си първия залък херинга, намазан с горчица, когато мобилният му телефон иззвъня. Беше Йенсен.

Бяха се разделили преди по-малко от половин час, така че това обаждане можеше да означава само едно.

Имаха нужда от него. Беше се случило нещо, което щеше да опропасти почивния му ден.

— Вкусен ли е обядът? — попита Йенсен. Звучеше неприятно весел.

— Още не знам — отвърна Сингсакер и сдъвка залъка.

— Опасявам се, че се нуждаем от помощта ти.

— Разбирам. Има ли нещо общо със случая?

— Не — каза Йенсен. — Поне се надявам, че няма. Едно момиче е изчезнало.

— Изчезнало?

— Да. Шестнайсетгодишна десетокласничка от училище „Розенборг“. Изчезнала съвсем внезапно от дома си снощи. Родителите й си легнали рано и тази сутрин установили, че не се е върнала вкъщи, след като излязла да разходи кучето.

— Не знам, Торвалд. Не ми звучи сериозно. Тийнейджърка, избягала от къщи. Знаеш как е.

— Да. При нормални обстоятелства щях да се съглася с теб. Но има няколко неща, които ме притесняват. Като например мястото, където семейството живее.

— Къде?

— Марквеген.

— По дяволите! — възкликна Сингсакер. — Това е ужасно близо до „Бернхард Гетц“.

— Точно затова Братберг смята, че трябва да се съсредоточим върху този случай. Иска двамата с Гран да разпитате родителите на момичето. Нямаш други планове, нали?

— Разбира се, че имам — въздъхна Сингсакер. — Ще дойда веднага щом се нахраня.

Той прекъсна връзката и извади бележника от джоба си. Сложи го на масата до чинията си и написа оптимистично: Рутинен случай с Гран. Избягала тийнейджърка.

Стискаше палци наистина да е така.

 

 

Едно нещо тревожеше Грелмакар Льофберг:

Силе Ролфсен му бе пяла. Но едва след като всичко бе свършило, той бе успял да заспи и бе сънувал онези необясними великани в небето. Сякаш ударите и ритниците му бяха донесли онова, което желаеше, а не песента.

Но не, дори ударите и ритниците не му бяха донесли онова, за което копнееше: да спи всяка нощ и да сънува. Да сънува вечно.

Както бе очаквал, не бе мигнал, откакто бе занесъл безжизненото тяло в гората, бе прерязал гърлото и бе извадил ларинкса. Това го бе освободило. Но ефектът беше временен и бе спечелил само един кратък сън, който така и не бе разбрал. Не бе успял да намери пътя обратно към света, където лудостта и копнежите му се рееха на свобода и където надеждите, страстите и забранените му мисли можеха да го завладяват всяка нощ — света на сънищата.

Не знаеше кога онова нещо в него се бе разбунтувало и кога суровите чувства, които бе изпитвал насън, бяха започнали да го обземат и когато беше буден. Беше се случило бавно и крадешком, като в най-лошия му кошмар. Сега едва успяваше да оцелее до сутринта. Топлият юрган постоянно се опитваше да го задуши. Мракът в стаята нямаше плътност, но сенките му се подиграваха и нюансите на сивото смущаваха съня точно толкова, колкото слънчевата светлина. Не понасяше дългите безсънни нощи. Но дните бяха още по-лоши.

Сега имаше още една възможност да си спечели малко покой. Този път бе избрал правилното момиче. Този път приспивната песен щеше да подейства. Трябваше да подейства.