Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (6)

6

Прибрах се първата седмица на септември. Новината ме беше изпреварила — италианецът не ме беше излъгал, когато ми беше казал, че е пратил писмо на кръстника ми Ник Кендъл. Той беше съобщил на прислужниците и на арендаторите в имението. Уелингтън ме чакаше с екипажа в Бодмин. Конете бяха заметнати с черен креп, Уелингтън и конярят също носеха траурни ленти и изглеждаха тъжни и унили.

Изпитах такова облекчение, че отново съм си у дома, че за миг бях забравил за скръбта си, или дългото пътуване през Европа бе притъпило всички чувства — помня, първото, което инстинктивно направих, бе да се усмихна при вида на Уелингтън и на момчето, да потупам конете, да се поинтересувам дали всичко е наред. Сякаш отново бях хлапе, което се е прибрало от училище. Ала възрастният кочияш се държеше сковано, както никога сдържано, а младият коняр ми отвори почтително вратата на екипажа.

— Какво скръбно завръщане, господин Филип — отбеляза Уелингтън, а когато го попитах за Сийкъм и другите в къщата, той поклати глава и отвърна, че прислугата и арендаторите са много покрусени.

Допълни, че откакто са научили, всички в околността не говорели за друго. Цяла неделя църквата била в траур, същото важало и за параклиса, но най-голямо било стъписването, когато господин Кендъл съобщил, че господарят е бил погребан в Италия и тленните му останки нямало да бъдат пренесени при покойните му родственици в гробницата.

— Според всички нас не е редно, господин Филип — заяви Уелингтън, — смятаме, че и господин Ашли нямаше да одобри.

Не виждах какво да отговоря. Качих се в екипажа и ги оставих да ме откарат в къщата.

Странно, още щом я видях, и от емоциите и умората, натрупала се през последните седмици, не остана и следа. Забравих на какво напрежение съм подложен и въпреки дългите часове, прекарани в път, се почувствах отпочинал и спокоен. Беше следобед и докато екипажът минаваше през втората порта по нанагорнището пред къщата, слънцето заблестя по прозорците на западното крило и по сивите стени. Там бяха и кучетата, чакаха да ме посрещнат, както и клетият Сийкъм, който като останалите прислужници беше с траурна лента на ръкава и направо рухна, когато му стиснах ръката.

— Колко дълго ви нямаше, господин Филип — възкликна той. — Все се притеснявахме и вие да не легнете болен от треска — като господин Ашли.

Докато се хранех, ми пренасяше храната, грижеше се, притесняваше се дали ми е добре, а аз му бях признателен, че не ме притиска с въпроси за пътуването и за болестта и смъртта на господаря, но все пак ми разказа как те са подействали и на него, и на другите в къщата, как камбаните са били цял ден и викарият е държал слово, как хората са донесли в знак на уважение венци. И всичките му думи бяха белязани с някаква скованост и сдържаност. Вече бях „господин“, а не „господар“ Филип. Бях го забелязал и при кочияша и коняря. Беше неочаквано, но кой знае защо, ми стопли душата.

След като се нахраних, се качих в стаята си и я огледах, после слязох в библиотеката и оттам отидох в градината — бях преизпълнен от някакво необяснимо щастие, каквото мислех за невъзможно след смъртта на Амброуз: щом напуснах Флоренция, ме плисна бездънна самота и вече не се надявах на нищо. Докато прекосявах Италия и Франция, ме преследваха образи, които не знаех как да отпъдя. Виждах как Амброуз седи на сенчестия двор, при дървото във вила Сангалети и наблюдава капещия фонтан. Виждах го как, подпрян на възглавниците в голата монашеска килия горе, едвам си поема дъх. И само на хвърлей от него, така че да не го изпуска от очи и да го чува, е омразната подозрителна жена, която не бях виждал никога. Тя имаше толкова много лица, толкова много образи, слугата Джузепе и Риналди я наричаха не госпожа Ашли, а графинята, и покрай това около нея изникна аура, каквато тя не бе имала за мен преди, когато я смятах за някакво подобие на госпожа Паскоу.

След посещението ми във вилата тя се бе превърнала в чудовище, в нещо като природно бедствие. Очите й бяха по-черни и от въглен, чертите й бяха остри като на Риналди и тя обикаляше из стаите с мирис на мухъл във вилата с лека стъпка, гънеше се като змия. Представях си как, след като Амброуз е издъхнал, тя е събрала дрехите му в пътни сандъци, взела е книгите и последните му вещи, а после със стисната уста се е насочила може би към Рим или Неапол или дори се е скрила в онази къща край река Арно и се е подсмихвала зад щорите. Тези образи ме преследваха, докато не прекосих морето и не се озовах в Дувър. А сега, сега, след като се бях добрал до вкъщи, те се стопиха като кошмар по изгрев-слънце. Изчезна и огорчението ми. Амброуз отново беше с мен и не се терзаеше, не се измъчваше. Изобщо не беше ходил във Флоренция и дори в Италия. Сякаш бе починал тук, в родния си дом, и беше погребан при баща си, майка си и моите родители, а покрусата ми беше нещо, което лесно щях да преглътна — още скърбях, ала това не бе трагедия. Бях се завърнал там, където се чувствах в свои води, и бях обгърнат от уханието на родния дом.

Тръгнах през нивите, мъжете прибираха реколтата. Товареха на каруците зърното. Видеха ли ме, прекратяваха работата, а аз отивах при тях — да си поговорим. Старият Били Роу, който, откакто се помнех, държеше под аренда Бартънските земи и никога не ме беше наричал по друг начин, освен „господарю Филип“, се докосна по челото, а жена му и дъщеря му, които му помагаха заедно с другите мъже, направиха реверанс.

— Липсвахте ни, господине — подхвана той, — не ни се струваше редно да прекарваме без вас зърното. Радваме се, че се прибрахте.

Преди година щях да запретна ръкави като другите му помагачи и да грабна вилата, сега обаче нещо ме спря — дадох си сметка, че няма да го възприемат като уместно.

— Радвам се, че се прибрах — отвърнах му. — Смъртта на господин Ашли натъжи много и мен, и вас, но сега всички трябва да продължим нататък, както би искал той.

— Да, господине — съгласи се Били Роу и още веднъж се докосна по челото.

Постоях още малко, за да си поговорим, после извиках кучетата и си продължих по пътя. Били Роу изчака да стигна живия плет и чак тогава подкани мъжете да продължат с товаренето. След като излязох при оградената мера на понитата по средата между къщата и полегатите ниви, спрях и се обърнах да погледна назад към хлътналата ограда. Каруците се очертаваха на фона на хълма в далечината, а чакащите коне и движещите се фигурки наподобяваха черни точки на хоризонта. На последните слънчеви лъчи купчините зърно проблясваха като златни. Морето беше много синьо, почти мораво там, където покриваше скалите, и сякаш беше тупнало — както винаги при прилив. Флотилията рибарски лодки вече бяха излезли в открито море и се бяха обърнали с носовете на изток, за да хванат попътния вятър към брега. Къщата вече беше в сянка, само ветропоказателят на върха на часовниковата кула улавяше някой и друг сноп светлина. Отидох бавно през тревата при отворената врата.

Капаците на прозорците още бяха отворени, Сийкъм не беше пратил прислужниците да ги затворят. Открехнатите черчевета сякаш ме приветстваха с добре дошъл, пердетата се издуваха леко и мисълта за стаите отзад, познати и обичани, ми действаше успокояващо. От комините на висок прав стълб се издигаше дим. Старият ретривър Дон, превалено грохнал, за да върви с мен и другите кучета, дращеше по чакъла под прозорците на библиотеката, после извърна бавно глава към мен и щом се приближих, заудря с опашка.

За пръв път, откакто бях научил за смъртта на Амброуз, осъзнах внезапно и неочаквано, че всичко, което виждам и наблюдавам, вече ми принадлежи. Че вече не се налага да го деля с никого сред живите. Тези стени и прозорци, покривът, камбаната, която отброи седем, докато вървях натам, целият жив организъм на къщата бяха мои и на никой друг. Тревата под краката ми, дърветата наоколо, хълмовете отзад, поляните, гората, дори мъжете и жените, които обработваха земята, бяха част от моето наследство, всички те ми принадлежаха.

Влязох вътре и отидох в библиотеката, където застанах с ръце в джобовете и с гръб към камината. Кучетата дойдоха по навик при мен и легнаха в краката ми. Сийкъм влезе да пита дали имам да заръчвам нещо на Уелингтън. Дали искам да приготви утре сутринта конете и каляската или да оседлае Джипси. Отвърнах, че не, днес вечерта няма да давам указания. И че утре сутринта след закуска сам ще отида при Уелингтън. Да ме събудят в обичайното време. Сийкъм рече:

— Да, господине.

После излезе от стаята. Господарят Филип си бе отишъл завинаги. Неговото място в къщата бе заето от господин Ашли. Усещането беше странно. От една страна това ми вдъхваше смирение, от друга се чувствах горд. Усещах самоувереност и сила, които досега ми бяха непознати, а също някакво ново въодушевление. Имах чувството, че изпитвам същото, както воин, на когото е поверено командването на батальон — обзеха ме чувството за собственост и гордост, все едно съм старши майор, който месеци и години наред е бил заместник-командир. Но за разлика от военните нямаше да се налага да предавам на някого командването. То беше мое до края на дните ми. Когато го осъзнах, както стоях там, пред огъня в библиотеката, за миг се почувствах щастлив, както никога преди или след това. Подобно на всички такива мигове, и този отмина точно толкова бързо, колкото и беше дошъл. Магията вероятно беше развалена от някакъв делничен шум: може би се бе размърдало някое от кучетата или бе паднала цепеница в огъня, или някой от слугите бе прекосил горе стаята, за да затвори прозореца — не помня точно какво. Помня само колко уверен се чувствах онази вечер, сякаш се бе размърдало нещо, което дълго е дремало в мен, за да се съживи сега. Легнах си рано и спах непробудно, без нито един сън.

На другия ден дойде кръстникът ми Ник Кендъл, водеше със себе си и Луиз. Нямаше други близки роднини, които да повикаме, в завещанието се споменаваха само Сийкъм и останалите прислужници, а също обичайните дарения за бедните в енорията, за вдовиците и сираците, иначе всичко — цялото имение и собствеността оставаха за мен, затова Ник Кендъл ми прочете завещанието в библиотеката. Луиз отиде да се поразходи из градината. Въпреки юридическите термини всичко изглеждаше просто и ясно. С едно изключение. Италианецът Риналди се оказа прав. Ник Кендъл наистина бе посочен за мой настойник, защото наследството щеше да премине в мое владение едва след като навършех двайсет и пет години.

— Амброуз беше убеден, че младежите започват да разсъждават трезво едва след като навършат двайсет и пет — обясни кръстникът ми, като свали очилата и ми подаде документа — да го прочета и аз. — Човек може да се пристрасти към чашката, към комара или жените, затова условието с двайсет и петте години е включено като предпазна мярка. Помогнах на Амброуз да състави завещанието още докато ти бе в „Дароу“, и макар и двамата да бяхме наясно, че не си развил такива наклонности, Амброуз предпочете да запази условието. „Няма да му навреди на Филип — все повтаряше, — тъй ще се научи да бъде предпазлив.“ И така, не можем да направим нищо. Всъщност условието не те засяга особено, само ще се наложи, както и досега, да идваш още седем месеца при мен за пари — за да плащаш сметките в имението, а също за лични нужди. Рожденият ти ден беше през април, нали?

— Би трябвало да знаеш, нали и сега ми отпускаш парите.

— Какво мило хлапе беше — усмихна се той, — с какво изумление гледаше енорийския свещеник. Амброуз тъкмо се беше върнал от Оксфорд. Ощипа те по носа, за да те разплаче, и леля му, майка ти де, се възмути. После накара клетия ти баща да се състезава с него, двамата тръгнаха с лодките от замъка към Лостуитиъл и станаха вир-вода. Чувствал ли си някога липсата на родители, Филип? Често си мисля, че никак не ти е лесно без майка.

— Не знам — отвърнах. — Никога не съм се замислял. Никога не съм искал друг, освен Амброуз.

— Въпреки това не беше редно — възрази Кендъл. — Все му го повтарях на Амброуз, но той не искаше и да чуе. В къщата трябваше да живее още някой, икономка, далечна роднина. Расъл си без женско присъствие наоколо и ако някой ден се задомиш, на жена ти няма да й е никак лесно. Казах го и на Луиз, докато закусвахме.

После кръстникът ми замълча — изглеждаше леко объркан, ако това изобщо беше възможно при него, сякаш бе казал повече, отколкото е възнамерявал.

— Не се притеснявай — рекох аз, — жена ми ще се справи с всички трудности, когато му дойде времето. Ако изобщо дойде, което е малко вероятно. Мисля, че приличам твърде много на Амброуз, пък и вече знам какво му причини бракът.

Кръстникът ми не отвърна. Тогава му разказах как съм ходил във вилата и съм се срещнал с Риналди, а той на свой ред ми показа писмото, което италианецът му е пратил. Както и очаквах, в него той описваше сухо и високопарно как Амброуз се е разболял и е починал, изказваше съболезнованията си и споделяше колко стъписана и покрусена е вдовицата, която според Риналди била безутешна.

— Толкова безутешна, че ден след погребението е заминала и като някоя крадла е отнесла всички вещи на Амброуз без старата му шапка, която е забравила — рекох аз на кръстника си. — Със сигурност защото е скъсана и не струва и пукнат грош.

Той се прокашля. Сключи рунтави вежди.

— Нали не й се сърдиш за книгите и дрехите? Не го прави на въпрос, Филип, това е всичко, което й е останало.

— В какъв смисъл всичко, което й е останало? — попитах аз.

— Е, вече ти прочетох завещанието, то е пред теб — отговори Кендъл. — Същото е, както преди десет години, когато го съставих. Не го е променял, след като се ожени, така да знаеш. Нищо не е оставил на жена си. През цялата последна година чаках вест от него, мислех, че все ще й остави нещичко. Нормално е. Но покрай отсъствието си от дома и пребиваването в чужбина той явно го е пренебрегнал, надявал се е, че ще се прибере. После се е разболял и това е прекратило всичко. Малко изненадан съм, че този италианец — синьор Риналди, когото ти явно не си харесал никак, не споменава изобщо госпожа Ашли да има някакви претенции. Проявил е голям такт.

— Какви претенции! — възкликнах аз. — Мили Боже, говориш за претенции, когато знаем прекрасно, че именно тя го вкара в гроба.

— Не знаем такова нещо — възрази кръстникът ми — и не желая изобщо да те слушам, ако смяташ да говориш така за вдовицата на братовчед ти.

Той се изправи и се зае да събира книжата.

— Значи вярваш в тези небивалици за тумора? — изумих се аз.

— Естествено, че вярвам — потвърди той. — Ето го писмото на италианеца, на Риналди, ето го и смъртния акт, подписан от двама лекари. За разлика от теб помня смъртта на чичо ти Филип. Симптомите бяха твърде сходни. Точно от това се опасявах, когато се получи писмото на Амброуз и ти замина за Флоренция. Това, че си пристигнал твърде късно, за да помогнеш, е злощастно стечение на обстоятелствата, което не е могъл да предотврати никой. Всъщност, като се замисля, може би не е злощастно, а щастливо. Едва ли си искал да го видиш как се мъчи.

Идеше ми да го ударя този стар глупак, задето е толкова упорит и сляп.

— Не си чел второто писмо, бележката, която се получи сутринта, когато заминах. Виж!

Още я пазех. Държах я в горния джоб. Дадох му я. Той отново си сложи очилата и я прочете.

— Съжалявам, Филип, но дори това набързо написано сърцераздирателно писмо не може да промени мнението ми. Погледни фактите такива, каквито са. Ти обичаше Амброуз. Аз също. Със смъртта му загубих най-добрия си приятел. Измъчвам се не по-малко от теб при мисълта за душевните му страдания, може би дори повече, понеже съм ги виждал и при друг. Лошото е, че не искаш да се примириш, задето мъжът, когото сме познавали и обичали и от когото сме се възхищавали, не е бил на себе си, преди да умре. Бил е душевно и физически болен, не е осъзнавал какво пише и говори.

— Не вярвам — отсякох аз. — Не мога да повярвам.

— По-точно не искаш да повярваш и в този случай нямаме какво повече да говорим — заяви кръстникът ми. — Но заради Амброуз, заради всички, които го познаваха и обичаха тук, в имението, и в графството, ще те помоля да не разпространяваш мнението си. То ще нарани и ще причини болка на всички, а ако мълвата достигне до вдовицата му, където и да е тя, не искам да си мисля какво ще си помисли за теб и нищо чудно да заведе и дело за клевета. Лично аз, ако й бях юридически съветник, какъвто очевидно е онзи италианец, нямаше да се поколебая да го направя.

Никога не бях чувал кръстника си да говори толкова напористо. Беше прав, наистина нямаше какво повече да си кажем. Бях си извлякъл поука. Занапред нямаше да повдигам въпроса.

— Да повикаме ли Луиз? — попитах припряно. — Мисля, че вече доста време се разхожда в градината. Заповядайте, останете и двамата на вечеря.

Докато се хранехме, кръстникът ми мълчеше. Виждах, че още е стъписан от онова, което съм му казал. Луиз започна да ме разпитва за пътуването, какви са впечатленията ми от Париж, от френската провинция, от Алпите и самата Флоренция, а аз поддържах разговора с твърде неуместните си отговори. Но Луиз беше умно момиче и бързо се досети, че има нещо гнило. След вечерята, когато баща й повика Сийкъм и прислужниците, за да им съобщи кой какво получава в наследство, ние с нея отидохме да седнем във всекидневната.

— Кръстникът ми е недоволен от мен — обясних аз и й разказах всичко от начало до край.

Тя ме наблюдаваше с вдигната брадичка и леко наклонена на една страна глава, както винаги изпитателно и критично, но аз й бях свикнал.

— Знаеш ли — рече ми, след като приключих, — може би си прав. — Бих се осмелила да кажа, че клетият господин Ашли и жена му не са били щастливи, но нали си беше горд, той не ти е писал, за да ти го съобщи, преди да се разболее, после вероятно са се скарали и всичко е станало внезапно, затова ти е пратил онези писма. Какво казаха слугите за нея? Млада ли е, стара ли?

— Не попитах — отвърнах аз. — Според мен е без значение. Единственото, което сега е важно, е, че не й е вярвал, когато е издъхнал.

Луиз кимна.

— Какъв ужас — възкликна, — сигурно се е чувствал много самотен.

Стана ми много мила. Разбираше всичко далеч по-добре от баща си сигурно защото беше млада, на моите години. Той остаряваше и вече грешеше в преценката си.

— Трябвало е да попиташ онзи италианец Риналди как изглежда тя — рече Луиз. — На твое място щях да се поинтересувам. Това щеше да е първият ми въпрос. И какво е станало с графа, първия й съпруг. Ти май ми каза, че е загинал по време на дуел. Ето на, и това говори лошо за нея. Сигурно е имала доста любовници.

Не се бях сетил за тази страна на братовчедка си Рейчъл. Възприемах я само като злодейка, като паяк. Колкото и да я мразех, не се стърпях и се усмихнах.

— Само едно момиче може да си помисли за любовници — рекох на Луиз. — Високи токчета в тъмни входове. Тайни стълбища. Трябваше да те взема и теб във Флоренция. Щеше да научиш много повече от мен.

Когато го казах, тя се изчерви до мораво и аз си помислих колко странни са момичетата: дори Луиз, която познавах, откакто се помнех, не схвана шегата.

— И сто любовници да е имала, това малко ме вълнува — допълних. — Нека се спотайва в Рим или Неапол. Но все някой ден ще я издиря и тогава горко й!

Точно тогава при нас дойде кръстникът ми и аз замълчах. Изглеждаше по-весел. Сийкъм, Уелингтън и останалите явно бяха признателни за малкото, което бяха получили като наследство, и Кендъл очевидно се чувстваше съпричастен.

— И да дойдеш скоро — казах на Луиз, докато й помагах да се качи на двуколката до баща си. — Влияеш ми добре. Приятно ми е с теб.

А тя — смешно момиче — се изчерви отново и погледна баща си, за да види как ще реагира, сякаш не си бяхме ходили безброй пъти на гости. Може би и тя бе впечатлена от новото ми обществено положение и нищо чудно в скоро време да станех и за нея „господин Ашли“, а не Филип. Тръгнах да се прибирам и докато вървях към къщата, се подсмихвах при мисълта, че и Луиз Кендъл, която бях скубал само допреди няколко години, също сега ме гледа с уважение, подир миг обаче забравих и нея, и кръстника си, защото след двумесечното отсъствие у дома ме чакаше много работа.

Реколтата още не беше прибрана, имах да върша и други неща и не смятах да се виждам с кръстника си поне половин месец, но не беше минала и седмица, когато една сутрин дойде кочияшът му — господарят му го беше пратил да ми предаде устно, че искал да ме види и да съм отишъл у тях, понеже той бил понастинал и не можел да пристигне сам — имал новини за мен.

Не смятах, че е спешно — онзи ден прибирахме последното зърно, — но на другия отидох следобед с коня да го видя.

Заварих го сам в кабинета. Луиз я нямаше, беше отишла някъде. Кръстникът ми ме погледна някак странно, притеснено и озадачено. Виждах, че е разтревожен.

— Е — подхвана той, — сега вече трябва да се направи нещо, ти ще решиш какво точно и кога. Пристигнала е с кораб в Плимът.

— Кой е пристигнал? — попитах.

Но ми се стори, че знам. Той ми показа листа хартия, който държеше.

— Получих писмо — обясни ми — от братовчедка ти Рейчъл.