Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (26)

26

Прибрах плика в чекмеджето. Заключих го. Взех връзката ключове и ги върнах на тоалетката. Не погледнах към Рейчъл, която продължаваше да спи. Прибрах се в стаята си.

Струваше ми се, че от седмици не съм бил толкова спокоен. Отидох при масата с легена и каната с вода, до тях бяха шишенцата с лекарства, предписани ми от лекаря. Изсипах през прозореца съдържанието. После слязох със запалена свещ долу, в кухнята. Прислужниците отдавна се бяха прибрали по стаите си. На масата до мивката беше оставен подносът с двете чаши, от които бяхме пили отварата. Знаех, че се случва вечерно време Джон да го домързи и да остави чашите, за да ги измие на сутринта, така беше направил и днес. На дъното и на двете чаши имаше утайка. Огледах ги на свещта. На вид бяха еднакви. Бръкнах с кутрето в утайката — първо в нейната, а после и в моята чаша, и я опитах. Дали имаше разлика? Не можех да кажа. В моята чаша беше може би малко по-гъста, но не бях готов да се закълна в това. Излязох от кухнята и пак се качих горе в стаята си.

Съблякох се и си легнах. Докато лежах в тъмното, не усещах гняв или страх. Единствено състрадание. Възприемах Рейчъл като жена, която не носи отговорност за постъпките си и е в плен на злото. Принуждавана и тласкана от мъж, който има власт над нея, по силата на обстоятелствата и на потеклото си лишена от нравствени устои, способна от чувство за самосъхранение и импулсивност на такива крайни действия. Исках да я спася от самата нея, а не знаех как. Имах усещането, че Амброуз е до мен и аз отново живея вътре в него, или обратното — той в мен. Писмото, което беше написал и което бях накъсал на парченца, сега вече се беше потвърдило.

Бях убеден, че по нейния си странен начин Рейчъл ни е обичала и двамата, но сме станали излишни. В крайна сметка постъпките й бяха подвластни и на друго, освен на слепи чувства. Може би се раздвояваше, разкъсваше се, колебаеше се. Не знаех. Луиз вероятно щеше да отсъди, че още от самото начало Рейчъл не е оставяла нищо на случайността, че всичко при нея, всяка мисъл, всяко действие са добре премерени. Дали беше станала такава във Флоренция с майка си, след смъртта на баща си, или това й е било начин на живот още преди това? Дали е страдал и Сангалети, който е загинал в дуел и за нас с Амброуз никога не е бил нещо повече от безплътна сянка? Луиз безспорно щеше да ми каже, че да, страдал е. Щеше да настоява, че още при първата среща с Амброуз преди две години Рейчъл е крояла да се омъжи по сметка за него. А след като той не й е дал каквото е искала, е измислила как да го убие. Така разсъждаваше юристът. А Луиз не бе чела писмото, което бях накъсал на парчета. Какво ли щеше да каже, ако го беше прочела?

Щом една жена е извършила нещо и не са я заловили, нищо чудно да повтори. И да се освободи от поредното бреме.

Е, писмото беше скъсано, нямаше да го прочетем нито Луиз, нито аз. Сега вече съдържанието му не бе от особено значение за мен. Мислех за него точно толкова малко, както и за последната бележка, която Амброуз беше написал и която и Риналди, и Ник Кендъл отхвърляха като последни брътвежи на болен мозък. „Накрая тя, Рейчъл, моята мъка, ще ме довърши.“

Единствен аз знаех, че е казвал истината.

Значи се бях върнал на изходната точка. Бях се върнал на моста на река Арно, където бях дал обет. Щом си дал обет, може би все пак не бива да го пренебрегваш, трябва да го изпълниш, когато му дойде времето. А то беше дошло…

На другия ден беше неделя. Както всяка неделя, откакто Рейчъл беше пристигнала да погостува в къщата, екипажът дойде да ни закара в църквата. Времето беше хубаво и топло. Лятото беше в разгара си. Рейчъл беше облечена в нова тъмна рокля от тънък плат и беше със сламена шапка, носеше и слънчобран. Усмихна се за „добро утро“ на Уелингтън и Джим, а аз й помогнах да се качи в екипажа. След това седнах до нея и докато прекосявахме парка, Рейчъл ме хвана за ръката.

Преди я бях държал много пъти с любов. Бях я усещал като съвсем малка, бях си играл с пръстените, бях гледал сините вени отгоре, бях докосвал мъничките, ниско изрязани нокти. Сега, докато я държах, за пръв път си представих как върши и друго. Как взима семената златен дъжд и ги стрива между дланите си. Помня, веднъж й казах, че ръцете й са красиви, а тя отвърна със смях, че съм първият, който смята така.

— Вършат разни задачи — допълни. — Навремето, докато работех в градината, Амброуз все повтаряше, че са отрудени ръце.

Бяхме излезли при стръмния хълм и вече бяха сложили на задните колела бруса. Рейчъл ме докосна с рамо по рамото и след като отвори слънчобрана, сподели:

— Нощес съм спала като къпана, така и не съм те чула кога си излязъл.

След това ме погледна и се усмихна. Беше ме мамила толкова дълго, а аз се чувствах по-изпечен лъжец и от нея. Не можех дори да й отговоря и за да не се издам, стиснах още по-здраво ръката й и се обърнах на другата страна. Пясъкът по западния залив беше златист, от отлива водата се беше оттеглила много навътре и проблясваше на слънцето. Свихме по пътя за селото и църквата. Всичко се огласяше от камбаните, при портата се бяха струпали хора, които чакаха да слезем от екипажа и да отидем преди тях вътре в църквата. Рейчъл се усмихна и кимна на всички. Видяхме Кендълови, видяхме и семейство Паскоу и много от арендаторите в имението, после тръгнахме под звуците на органа към местата си.

За миг коленичихме за молитва с лица, заровени в дланите. „И какво ли казва тя на своя Бог, ако изобщо има такъв? — запитах се, понеже не се молех. — Дали му благодари за всичките си постижения? Или моли за милост?“

Рейчъл стана и се върна на тапицираната седалка, после отвори молитвеника. Лицето й беше ведро и щастливо. Искаше ми се да я мразя, както я бях мразил месеци наред, преди да я видя. А не чувствах друго, освен странно ужасно състрадание.

Изправихме се да посрещнем викария и службата започна. Помня Псалма, който пяхме онази сутрин: „Няма да живее в моя дом онзи, който постъпва коварно; който говори лъжа, няма да остане пред очите ми.“ Устните на Рейчъл се движеха заедно с думите, гласът й беше тих и нежен, докато тя пееше. А когато викарият се качи на амвона, за да прочете проповедта, Рейчъл кръстоса ръце върху скута си и се приготви да слуша, вперила напрегнати вглъбени очи в лицето на свещеника:

— „Страшно е да попадне човек в ръцете на живия Бог.“

Слънцето проникваше през стъклописите по прозорците и падаше върху лицето й. От мястото си виждах валчестите румени лица на селянчетата, които от време на време се прозяваха в очакване проповедта да свърши — чувах как плъзгат по пода новите си обувки, явно копнееха да излязат да си поиграят боси на зелено. За миг ми се прииска страстно отново да съм малко невинно дете и до мен на седалката да седи не Рейчъл, а Амброуз.

— „Там далеч, при градската стена, се зеленее хълм…“

Не знам защо онзи ден пеехме този химн, може би е имало празник, свързан с децата от селото. Гласовете ни се извисяваха ясни и силни в енорийската църква и аз си мислех не, както вероятно се очакваше, за Йерусалим, а за скромния гроб в ъгъла на протестантското гробище във Флоренция.

Когато хорът си тръгна и енориашите от паството се изсипаха на пътеките между седалките, Рейчъл ми прошепна:

— Мисля, че не е зле да поканим днес на обяд Кендълови и семейство Паскоу — както преди. Мина доста време и нищо чудно да се разсърдят.

Позамислих се, после кимнах отсечено. Така щеше да бъде по-добре. Присъствието им щеше да помогне да запълним пропастта, зейнала между нас, и заета с разговора с гостите, Рейчъл, която бе свикнала в такива случаи да мълча, нямаше да има време да ме гледа и да недоумява. След като излязохме от църквата, не се наложи да убеждаваме дълго семейство Паскоу, виж, с Кендълови се искаха повече усилия.

— Веднага след обяда ще се наложи да ви напусна — обясни кръстникът ми, — ала екипажът може да се върне по-късно, за да прибере Луиз.

— Довечера господин Паскоу има още една проповед — прекъсна го съпругата на викария, — но можем да се качим с вас.

Впуснаха се да умуват дълго как да се придвижат най-удобно и докато го обсъждаха и спореха, забелязах, че бригадирът на майсторите, които бяхме наели да правят терасата и бъдещото езерце отстрани, чака с шапка в ръка да поговори с мен.

— Какво има? — попитах го аз.

— Извинете, господин Ашли — подхвана той, — търсих ви вчера, след като приключихме за деня, но не ви открих — искам само да ви предупредя, ако тръгнете да се разхождате по терасираната пътека, да не стъпвате на моста над езерото, който правим.

— Защо, какво му има?

— Това е само скеле, в понеделник сутрин ще го довършим. Дъските изглеждат устойчиви, но няма да издържат на тежест. Ако някой реши да мине по него, нищо чудно да падне и да си счупи врата.

— Благодаря — рекох му аз, — ще запомня.

След като се обърнах, видях, че вече са се разбрали как ще пътуват, и както онази първа неделя, която сякаш бе преди цяла вечност, се разделихме на три групи: Рейчъл и кръстникът ми щяха да се качат на неговия екипаж, а ние двамата с Луиз — на моя. Най-отзад щеше да бъде семейство Паскоу с файтона. Оттогава го бяхме правили, разбира се, много пъти, но въпреки това, след като изкачихме хълма и аз излязох да се поразтъпча, продължих да си мисля за онзи първи път отпреди близо десет месеца, за онази септемврийска неделя. Тогава бях подразнен от Луиз, която седеше сковано и гордо, и цял ден я бях пренебрегвал. Тя го беше преглътнала, без да трепне, и ми беше останала приятелка. Щом излязохме на билото и отново се качих на екипажа, я попитах:

— Знаеш ли, че семената на златния дъжд са отровни?

Тя ме погледна изненадана.

— Ами да, знам — отвърна ми, — знам, че хапнат ли от тях, говедата умират. Защо питаш? Да не би да сте изгубили някоя от кравите в Бартън?

— Не, засега не сме — отговорих аз, — но тези дни Тамлин ми спомена, че трябва да пресадим дърветата, надвиснали от градината над нивите, понеже семената падали на земята.

— Сигурно е разумно — съгласи се Луиз. — Навремето, преди години, татко изгуби един кон, беше ял плодчетата на тис. Случва се много бързо, не можеш да направиш нищо.

Вече бяхме завили към портата на парка и аз се запитах какво ли ще каже Луиз, ако й съобщя за откритието си от предната вечер. Дали щеше да ме погледне ужасена и да ми заяви, че съм луд? Съмнявах се. Според мен щеше да ми повярва. Но сега не му беше времето, на капрата седеше Уелингтън с Джим до него.

Погледнах назад, другите екипажи ни следваха плътно.

— Искам да поговорим, Луиз — казах й. — Когато след обяда баща ти си тръгне, измисли нещо и остани.

Тя ме погледна озадачено, но не попита нищо.

Уелингтън спря пред къщата. Слязох и подадох на Луиз ръка. Зачакахме другите. Да, сякаш пак беше онази неделя през септември. И сега Рейчъл се усмихваше, както тогава. Гледаше кръстника ми и пак — както тогава — му говореше нещо, доколкото схванах, пак бистреха политиката. Онази неделя, въпреки че вече ме привличаше, тя беше за мен чужд човек. А сега? Сега в нея нямаше нищо чуждо. Знаех и най-доброто, знаех и най-лошото. Досещах се дори за подбудите на всичко, което правеше, дори и самата тя да не беше наясно с тях. Тя, Рейчъл, моята мъка, не можеше да скрие нищо от мен…

— Пак е както едно време — усмихна се тя, след като всички се събрахме във вестибюла. — Толкова съм щастлива, че дойдохте.

Огледа всички и ни поведе към всекидневната. Както винаги, помещението бе в най-добрия си летен вид. Прозорците бяха широко отворени, беше прохладно. Във вазите имаше натопени японски хортензии, нежносини и източени, които се оглеждаха в огледалата по стените. Навън слънцето прежуряше над моравите. Беше много горещо. При един от прозорците жужеше земна пчела. Гостите седнаха морно-морно, радваха се, че ще си починат. Сийкъм донесе сладкиш и вино.

— Напече ви малко слънцето и едвам се движите — засмя се Рейчъл. — За мен това е нищо. При нас в Италия пече така по девет месеца в годината. Не мога да му се нарадвам. Ще се погрижа за всички. Ти, Филип, си седи. Още си ми пациент.

Напълни чашите с вино и ни ги донесе. Кръстникът ми и викарят станаха и започнаха да недоволстват, но тя им показа с ръка да сядат. Когато стигна и до мен, бях единственият, който й отказа.

— Не си ли жаден? — учуди се Рейчъл.

Аз поклатих глава. Нямах намерение да взимам занапред нищо от ръцете й. Тя върна чашата на подноса, после вдигна своята и седна с нея до госпожа Паскоу и Луиз на канапето.

— Предполагам, че сега жегата във Флоренция е непоносима дори за вас — подхвана викарият.

— Никога не съм я смятала за непоносима — възрази Рейчъл. — Рано сутрин затварят капаците по прозорците и така цял ден във вилата е прохладно. Тръгнеш ли да излизаш по пладне, значи си търсиш белята, затова всички стоим вътре и спим. На мен пак ми е провървяло — във вила Сангалети има до сградата малък двор със северно изложение, там слънце не влиза никога. Има езерце и шадраван и ако стане задушно, пускам шадравана — водата се стича със звук, от който ти става леко на сърцето. През пролетта и лятото седя само там.

Ами да, през пролетта сигурно гледаше как пъпките на златния дъжд разцъфтяват и окичените с жълт цвят клони образуват нещо като балдахин на голото момченце, което стоеше с мидата в ръце над езерото. Когато станеше време, цветовете щяха да прецъфтят и да окапят, а когато лятото на вилата бъдеше в разгара си, както сега тук, макар и не толкова горещо, шушулките по клоните на дръвчето щяха да се отворят и да се разпилеят, а зелените семенца щяха да се посипят на земята. Всичко това Рейчъл е наблюдавала, както е седяла с Амброуз до себе си в малкия двор.

— Колко ми се иска да посетя Флоренция — заяви Мери Паскоу и завъртя очи — един Бог знаеше за какво великолепие мечтае, — а Рейчъл се обърна към нея и каза:

— В такъв случай заповядай, ела ми догодина на гости! Заповядайте всички, ще идвате при мен един по един. — Най-неочаквано се озовахме сред вихрушка от възгласи, въпроси и притеснени изявления. Наистина ли се налага Рейчъл да замине толкова скоро? Кога ще се върне? Какви са плановете й? В отговор тя поклати глава. — Ту ще си ходя, ту ще се връщам — обясни. — Импулсивен човек съм и няма да се ограничавам с дати.

Отказа и да даде повече подробности.

Забелязах, че кръстникът ми ме стрелка с крайчеца на окото, после, както сучеше мустак, се вторачи в краката си. Представях си какво му минава през ума. „Веднъж Рейчъл да си иде, и той пак ще бъде същият, както преди.“ Следобедът напредваше. В четири седнахме да обядваме. И този път се разположих на челното място, а Рейчъл — срещу мен в другия край на масата, от двете ми страни бяха кръстникът ми и викарият. Пак имаше разговори, смях, дори поезия. Седях, мълчах почти както първия път и наблюдавах лицето на Рейчъл. Тогава го бях гледал като омагьосан, понеже беше ново за мен. Никога дотогава не бях виждал жена да поддържа разговора, да сменя темите, да включва всеки на масата и за мен то бе като магия. Сега вече знаех всичките й номера. Тя подхвана една тема, зашушука зад дланта си на викария, двамата се засмяха, а веднага след това кръстникът ми се наведе напред и попита:

— Какво беше това, госпожо Ашли, какво казахте?

Тя отвърна на мига — бързо и подигравателно:

— Викарият ще ви уведоми.

Викарият пък се изчерви до мораво, гордо реши, че е много остроумен, и започна да разказва нещо, което семейството му не беше чувало. Това беше малка игра, с която Рейчъл се забавляваше, а ние с нашата корнуолска несхватливост лесно се хващахме на номерата й.

Дали в Италия тя се справяше по-трудно? Едва ли. Хората, с които общуваше там, подхождаха повече на нрава й. Пък и Риналди беше до нея — да й помага, там тя говореше на език, който знаеше най-добре, и разговорът във вила Сангалети сигурно беше по-игрив, по-бляскав, отколкото на моята скучна маса. Случваше се Рейчъл да ръкомаха, за да разясни нещо в бързата си реч. Бях забелязал, че когато разговаря с Риналди, го прави дори по-често. Днес прекъсна кръстника ми, който тъкмо обясняваше нещо, и отново го направи и с двете ръце, разсекли бързо и чевръсто въздуха. После, докато Рейчъл чакаше той да й отговори, се подпря на лакти и кръстоса ръце, така че те се успокоиха. Докато го слушаше, се беше извърнала към него и от мястото, където седях, я виждах в профил. От този ъгъл пак си беше чужд човек. С черти, изсечени ясно като на монета. Тайнствена и сдържана, чужда жена, застанала на прага с шал на главата и с протегната ръка. Но никога не я възприемах като чужда, когато виждах цялото й лице и тя се усмихваше.

Кръстникът ми доразказа историята. Настъпи мълчание, тишина. Вече знаех действията й във всеки момент и загледах очите й. Гледаха госпожа Паскоу, после и мен.

— Дали да не излезем в градината? — попита Рейчъл.

Всички станахме от масата, а викарият си извади часовника и след като въздъхна, отбеляза:

— Колкото и да ми е неприятно, трябва да тръгвам.

— Аз също — присъедини се и кръстникът ми. — Брат ми в Лъксилиън лежи болен, обещах да намина да го видя. Но Луиз може да остане.

— Със сигурност имате време за един чай, нали? — попита Рейчъл, ала явно бе станало по-късно, отколкото Ник Кендъл и семейство Паскоу мислеха, и след известно суетене се качиха на файтона и си заминаха. Остана единствено Луиз. — Сега сме само тримата — отбеляза Рейчъл, — нека бъдем по-непринудени. Елате в будоара. — И след като се усмихна на Луиз, тръгна първа към горния етаж. — И Луиз ще пие билкова отвара — провикна се през рамо. — Ще й покажа как се прави. Това е лекът, ако някога баща й страда от безсъние.

Всички влязохме в будоара и седнахме — аз при отворения прозорец, а Луиз на табуретката. Рейчъл се зае с приготовлението.

— В Англия прилагат друг цяр, ако изобщо може да се нарече така — лющен ечемик. Аз си нося от Флоренция сухи билки. Ако ви хареса вкусът, ще ви оставя малко, преди да замина.

Луиз стана от табуретката и отиде при нея.

— Чувала съм от Мери Паскоу, че знаете имената на всички билки — подхвана тя — и че сте лекували от какво ли не арендаторите тук, в имението. Едно време са знаели за тези неща повече, отколкото сега. Но и досега има старци, които лекуват с билки брадавици и обриви.

— Аз лекувам не само брадавици — засмя се Рейчъл. — Отбийте се при някого от арендаторите, те ще потвърдят. Билкарството е много древно. Усвоила съм го от майка си. Благодаря, Джон. — Джон беше донесъл кипналата вода. — Във Флоренция — продължи Рейчъл — запарвах билковата отвара в стаята си и я оставях да отлежи. Така е за предпочитане. После отивахме да седнем на двора, аз пусках шадравана и докато пиехме отварата, водата се стичаше в езерцето. Амброуз седеше и я гледаше с часове. — Тя пресипа водата, която Джон беше донесъл, в чайника. — Намислила съм, следващия път, когато дойда в Корнуол, да донеса от Флоренция малка статуя като тази над шадравана — допълни тя. — Ще се наложи доста да потърся, но накрая все ще намеря. Ще я занесем в средата на езерото, което правим тук, ще сложим и фонтан. Какво мислиш? — обърна се тя към мен, както бъркаше билковия чай с лъжичката в лявата й ръка.

— Щом ти харесва — отвърнах аз.

— На Филип му липсва всякакво въодушевление — оплака се Рейчъл на Луиз, — или се съгласява с всичко, което кажа, или му е все едно. Понякога си мисля, че усилията ми тук са отишли напразно — терасата, храстите в градината. Филип щеше да се задоволи и с неподдържана трева и разкаляна пътека. Заповядайте, вземете чашата.

Подаде я на Луиз, която седеше на табуретката. После донесе и моята — аз седях на перваза на прозореца. Поклатих глава.

— Не искаш ли отвара, Филип? — учуди се Рейчъл. — Но за теб е полезно, ще ти подейства приспивателно. Никога досега не си отказвал. Специална е. Направила съм я двойно по-силна.

— Изпий я ти — отговорих аз.

Тя сви рамене.

— Вече съм си наляла. Предпочитам да е престояла по-дълго. Тази ще отиде на вятъра. Жалко.

Надвеси се над мен и я лисна през прозореца. После ме хвана за рамото и от нея ме лъхна мирисът, който познавах толкова добре. Не парфюм, а нейната телесна миризма.

— Да не ти е зле? — прошепна ми така, че Луиз да не чуе.

Ако беше възможно всички познания, всички чувства да бъдат заличени, щях да го поискам тогава, щях да поискам и тя да остане и да продължи да ме държи за рамото. Нямаше да има писмо, накъсано на парчета, тайни пакетчета, заключени в малко чекмедже, зло, двуличие. Рейчъл вдигна ръка от рамото към брадичката ми и я позадържа в кратка милувка, която си остана незабелязана — тя стоеше с гръб към Луиз.

— Колко си ми нацупен — каза.

Погледнах над главата й и видях портрета на Амброуз над камината. Очите му, млади и невинни, гледаха право в мен. Не отговорих, а Рейчъл се отдалечи и остави предназначената за мен празна чаша върху подноса.

— Харесва ли ти? — попита тя Луиз.

— Опасявам се — започна да се извинява тя, — че ми трябва малко време да свикна.

— Възможно е, тежкият вкус не допада на всеки — съгласи се Рейчъл. — Както и да е. Успокоява неспокойните умове. Довечера всички ще спим като къпани.

Усмихна се и отпи бавно от чашата си.

Поговорихме още малко, някъде около половин час, по-точно, Рейчъл поговори с Луиз, после стана, върна чашата върху подноса и попита:

— Сега вече е по-прохладно, кой ще се разходи с мен в градината?

Обърнах се към Луиз, но тя само ме погледна и не каза нищо.

— Обещал съм на Луиз да й покажа стар план на имението Пелин, натъкнах се тези дни на него. Границите личат ясно и от тях се вижда, че старата крепост на хълма е влизала в очертанията му.

— Чудесно — отговори Рейчъл, — заведи я във всекидневната или останете тук, както желаете. Аз ще се поразходя сама.

После, както си тананикаше една песен, отиде в синята стая.

— Стой тук — предупредих тихо Луиз.

Слязох долу и отидох в канцеларията, защото наистина бях прибрал някъде сред книжата един стар план. Намерих го в една папка и тръгнах да се връщам през двора. Наближих страничната врата, през която се излизаше от всекидневната в градината, и Рейчъл тъкмо се готвеше за разходка. Не си беше сложила шапка, но държеше отворения слънчобран.

— Няма да се бавя — каза ми, — ще отида само до терасата, искам да проверя дали една малка статуя ще стои добре в езерото.

— Внимавай — предупредих я аз.

— Защо да внимавам? — учуди се тя.

Стоеше до мен с дръжката на слънчобрана, опряна в рамото й. Беше облечена в рокля от тънък тъмен муселин с бяла дантелена якичка. Изглеждаше почти както преди десет месеца, когато я бях видял за пръв път, само че сега беше лято. Стелеше се миризмата на току-що окосена трева. Покрай нас запърха щастливо пеперуда. Гълъбите гукаха по огромните дървета край моравата.

— Внимавай, не прекалявай с разходките на слънце — отвърнах след малко.

Тя се засмя и излезе. Загледах я как прекосява моравата и се качва по стъпалата за терасата.

Побързах да се върна в будоара. Луиз чакаше там.

— Помогни ми — казах припряно. — Нямам време за губене.

Тя стана с озадачен поглед от табуретката.

— Какво има?

— Нали помниш разговора ни отпреди няколко седмици в църквата? — попитах я. Тя кимна. — Е, ти се оказа права, а аз грешах, но сега това няма значение. Имам още по-страшни подозрения, ала ми е нужно последно доказателство. Мисля, че Рейчъл се опита да ме отрови и че е направила същото с Амброуз. — Луиз не каза нищо. Очите й се разшириха от ужас. — Не е важно как съм разбрал, но ключът вероятно е заложен в едно писмо от онзи Риналди. Смятам да претърся бюрото, за да се уверя. Покрай френския си учила и италиански. Все ще успеем заедно да го преведем.

Вече тършувах из бюрото, преглеждах го по-старателно, отколкото предната вечер на запалената свещ.

— Защо не предупреди баща ми? — учуди се Луиз. — Ако го е направила, той може да я обвини по-убедително от теб.

— Трябват ми доказателства — отговорих аз.

В бюрото имаше книжа, пликове, прихванати на спретнати купчинки. Имаше и сметки и разписки, които сигурно щяха да хвърлят в тревога кръстника ми, ако той можеше да ги види отнякъде, но за мен не значеха нищо, толкова трескаво търсех онова, което ми трябваше. Опитах отново в малкото чекмедже с пакета семена. Този път то не беше заключено. Отворих го, беше празно. Пликът беше изчезнал. Това може би беше поредното доказателство, но билковата ми отвара беше излята. Продължих да отварям едно по едно чекмеджетата, а Луиз стоеше до мен, сключила тревожно вежди.

— Трябваше да изчакаш — каза тя. — Не е разумно. Трябваше да изчакаш баща ми, той ще предприеме стъпки, както е по закон. Сега извършваш нещо, което може да стори всеки — най-обикновена кражба.

— Животът и смъртта не чакат действия по закон — възразих аз. — Я, какво ли е това?

Метнах й дълъг лист хартия с имена по него. Някои бяха на английски, други на латински и италиански.

— Не съм сигурна — отвърна Луиз, — но ми прилича на списък с растения и билки. Почеркът е нечетлив. — Тя продължи да го гледа и да умува, докато аз обръщах чекмеджетата. — Точно така — допълни Луиз, — това явно са нейните билки и церове. Но вторият лист е на английски с бележки къде виреят различните растения — вид по вид, десетки са.

— Потърси златен дъжд — помолих аз.

Тя се взря за миг в очите ми — беше разбрала. После отново се вгледа в страницата, която държеше в ръцете си.

— Да, ето го, но не ни казва нищо — възкликна по едно време.

Грабнах листа и зачетох там, където ми сочеше Луиз.

— „Laburnum Cytisus. Вирее в Южна Европа. Засажда се чрез семена, а също чрез чепки. При първия начин семената се засаждат или на лехи, или на мястото, където искаме да растат. Пролетно време, някъде през март, когато вече са дали кълнове, ги засаждаме на лехи и чакаме да израснат до желаните размери, за да ги пресадим на мястото, където искаме да растат.“

Отдолу беше добавен източникът, откъдето Рейчъл бе взела сведенията: „Нова ботаническа градина“ от Т. Бузли. Печат „Джон Стокдейл и съдружници“, Боулд Корт, Флийт Стрийт, 1812 г.

— Тук няма нищо за отрови — отбеляза Луиз.

Продължих да търся в бюрото. Намерих писмо от банката.

Познах почерка на господин Кауч. Вече не внимавах, бях безпощаден и го отворих.

Скъпа госпожо, благодарим ви, че върнахте колекцията накити на рода Ашли, които според указанията ви, тъй като ви предстои скоро да напуснете страната, ще останат на съхранение при нас до времето, когато вашият наследник господин Филип Ашли влезе във владение.

Искрено ваш:

господин Хърбърт Кауч

Върнах писмото на място — изведнъж ме бе заболяло. Каквото и влияние да имаше Риналди върху Рейчъл, нещо я бе подтикнало да постъпи именно по този начин.

Нямаше нищо друго, което да представлява интерес. Бях претърсил сантиметър по сантиметър всички чекмеджета, всички отделения. Рейчъл или беше унищожила писмото, или го беше взела със себе си. Озадачен, разстроен, отново се обърнах към Луиз.

— Няма го тук — казах й.

— А погледна ли при попивателните? — попита тя.

Като последния глупак ги бях оставил на стола и изобщо не се бях сетил, че ако искаш да скриеш писмо, очевидно ще го пъхнеш сред тях. Взех ги и наистина, от средата, измежду два неизползвани бели листа, изпадна пликът от Плимът. Писмото още беше вътре. Извадих го и го дадох на Луиз.

— Ето го — обясних, — виж дали ще го разчетеш.

Тя погледна листа, после ми го върна.

— Но то не е на италиански — рече ми. — Прочети го сам.

Прочетох бележката. Имаше само няколко къси реда. Както и очаквах, Риналди беше пропуснал любезностите, но не както си го бях представял. Беше посочено времето — единайсет вечерта, ала нямаше начало:

Тъй като ти вече си по-скоро англичанка, отколкото италианка, ти пиша на езика, който сега предпочиташ. Минава единайсет, в полунощ вдигаме котва. Ще направя във Флоренция всичко, за което ме помолиш, и дори повече, макар и да не съм сигурен, че го заслужаваш. Ако не друго, вилата ще те чака, прислужниците също, когато най-сетне решиш да се откъснеш от това място. Не протакай дълго. Никога не съм се осланял особено на сърдечните ти подтици, нито на чувствата ти. Ако в крайна сметка не намериш сили да оставиш това момче, доведи и него. Но все пак те предупреждавам, колкото и разумът да ми подсказва друго. Грижи се за себе си и ми вярвай.

твой приятел Риналди

Прочетох го веднъж, после втори път. Дадох го на Луиз.

— Съдържа ли доказателството, което търсиш? — попита тя.

— Не — отговорих й.

Явно нещо липсваше. Послепис или още един лист, който Рейчъл може би беше пъхнала на друго място сред попивателните. Погледнах още веднъж, но не открих нищо. Между попивателните нямаше нищо, освен един лист в плик. Грабнах го и разкъсах плика. Този път вътре имаше не писмо, не списък с билки и растения. Имаше рисунка на Амброуз. Инициалите в ъгъла не се четяха, но предположих, че рисунката е правена от някой приятел или художник италианец, защото след инициалите беше драснато „Флоренция“, а също юли и годината, когато той беше починал. Докато го гледах вторачено, си дадох сметка, че това вероятно е последният му портрет. Както личеше, след като бе напуснал дома си, Амброуз се беше състарил много. Около устата му имаше бръчки, които не помнех, в края на очите също. Самите очи гледаха някак уплашено, сякаш зад него е стояла сянка, призрак и той не се е престрашавал да се обърне назад. От лицето му личеше, че се е чувствал объркан и самотен. Сякаш е знаел, че над него е надвиснало бедствие. Очите молеха за преданост, но и за милост. Под портрета Амброуз бе драснал цитат на италиански: „На Рейчъл. Non ramentare che le ore felici. Амброуз.“

Дадох рисунката на Луиз.

— Намерих само това — обясних й. — Какво означава?

Тя прочете думите на глас, след това се позамисли.

— „Помни само щастливите часове“ — каза подир малко. Върна ми рисунката, а също писмото на Риналди. — Не ти ли я е показвала досега? — поинтересува се.

— Не.

Известно време се гледахме, без да казваме нищо. После Луиз рече:

— Дали не сме сгрешили в преценката си за нея, как мислиш? И за отровата? Сам виждаш, доказателства няма.

— И никога няма да има — казах аз. — Нито сега, нито после. Никога.

Върнах на писалището рисунката, както и писмото.

— Щом няма доказателства — подхвана Луиз, — няма как да я осъдиш. Може да е невинна. Може и да е виновна. Не можеш да направиш нищо. Ако е невинна и я обвиниш, няма да си го простиш до края на живота. Тогава вече виновният ще бъдеш ти, а не тя. Хайде да се махаме оттук и да слезем във всекидневната. Сега съжалявам, че й бъркахме във вещите.

Застанах на отворения прозорец в будоара и се загледах към моравата.

— Там ли е Рейчъл? — попита Луиз.

— Няма я — отговорих аз, — излезе преди близо половин час, а не се е върнала.

Луиз прекоси стаята и дойде при мен. Погледна ме в лицето.

— Защо гласът ти е толкова странен? — попита ме. — Защо не сваляш очи от стъпалата за терасата? Какво има?

Отместих я встрани и се насочих към вратата.

— Нали го знаеш шнура за камбаната на площадката под часовниковата кула — попитах аз, — с него викаме хората за обяд и вечеря. Отиди и го дръпни с все сила.

Тя ме погледна недоумяващо.

— Защо? — попита.

— Защото е неделя — отговорих — и всички са се пръснали навън или спят, или са отишли някъде, а може би ще ми трябва помощ.

— Каква помощ? — учуди се Луиз.

— Ами помощ, възможно е Рейчъл да е претърпяла злополука.

Луиз ме изгледа. Очите й, толкова сини и искрени, се впиха в лицето ми.

— Какво си направил? — попита уплашено, после разбра.

Обърнах се и излязох.

Изтичах долу, после през моравата към терасата. От Рейчъл нямаше и следа.

Двете кучета стояха при камъните, хоросана и купчината дървен материал над езерото. Едното, по-младото, тръгна към мен. Другото продължи да стои, където беше, при хоросана. Видях следите на Рейчъл по пясъка и варта, видях и слънчобрана, който, още отворен, лежеше на една страна. Най-неочаквано екна звънтежът на камбаната върху часовниковата кула на къщата. Продължи да кънти и кънти и понеже денят беше тих и ясен, звукът му сигурно прекоси нивите и полето и стигна чак до морето — може би го чуха и рибарите, излезли с лодките в залива.

Излязох при края на зида около езерото и видях къде майсторите са започнали да сковават моста. Част от него още висеше във въздуха — ужасно и нелепо, като подвижна стълба. Другото беше паднало на дъното на дълбокия трап долу.

Спуснах се на мястото, където Рейчъл лежеше сред дъските и камъните. Хванах я за ръцете. Бяха студени.

— Рейчъл — промълвих, — Рейчъл — повторих.

Кучетата горе се разлаяха, звукът на камбаната стана по-силен. Рейчъл отвори очи и ме погледна. Стори ми се, че в началото с болка. После с изумление. Накрая като че ли ме позна. Но пак грешах. Нарече ме Амброуз. Продължих да държа ръцете й, докато издъхна.