Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (25)

25

Не отворихме повече дума за заминаването й. Преструвахме се и двамата. Заради нея се стараех да изглеждам весел и безгрижен. Тя също. Лятото беше в разгара си, не след дълго си възвърнах силите — най-малкото привидно, но се случваше главоболието да се появи отново по-скоро като внезапно безпричинно пробождане, отколкото като остра болка.

Не казвах на Рейчъл — защо да го правя? То не бе породено от физическо усилие или защото съм излязъл навън — появяваше се само когато мислех. Появяваше се дори при дребни неприятности в имението, за които научавах от арендаторите — имах чувството, че съм обгърнат от мъгла и не бях в състояние да посоча решение.

По-често обаче получавах главоболие заради Рейчъл. Гледах я например след вечеря, докато седяхме навън пред прозореца на всекидневната, защото времето през юни ни позволяваше да бъдем на открито чак до девет, и изведнъж се питах какво се върти в главата й, докато тя пие билковия чай и наблюдава как здрачът се прокрадва все по-близо до дърветата покрай моравата. Дали не се питаше дълбоко в себе си колко още трябва да търпи този самотен живот? Дали не си мислеше: „Той вече е добре, дали да не замина следващата седмица?“

Сега за мен вила Сангалети във Флоренция изглеждаше различно, в нея витаеше друг дух. Вместо мрака зад затворените капаци, на който се бях натъкнал при първото си посещение, сега си я представях ярко осветена, с широко отворени прозорци. От стая в стая се разхождаха непознатите, които Рейчъл наричаше свои приятели, ехтяха весел смях, шумни разговори. Всичко беше обвито в някакво сияние, всички шадравани пееха. Рейчъл обикаляше от гост на гост, усмихната и ведра, господарка на своите владения. Ето такъв бе животът, който тя познаваше, обичаше и разбираше. Месеците, прекарани с мен, не бяха нищо повече от интерлюдия. Слава Богу, предстоеше й да се върне там, където се чувстваше като у дома си. Представях си как се прибира, как Джузепе и жена му отварят широко портата от ковано желязо, за да пуснат каляската, как тя снове щастливо и радостно из стаите, които познава толкова добре и които не беше виждала отдавна, как разпитва прислужниците и изслушва отговорите им, как отваря купчинката писма, които я чакат — доволна, весела, с милиард житейски нишки, които да хване и да последва и които аз нямаше да позная и да споделя никога. Толкова много дни и нощи, които вече не бяха мои.

Докато седяхме навън, Рейчъл усещаше, че я гледам, и питаше:

— Какво има, Филип?

— Нищо — отвръщах аз.

По лицето й пак минаваше сянката на съмненията и притесненията и аз имах чувството, че съм бреме върху плещите й. По-добре да ме оставеше. Както и преди, се опитвах да влагам силите си в работата в имението, в делничните задачи, но за мен те нямаха предишното значение. Какво от това, че Бартънските ниви могат да бъдат засегнати от суша! Беше ми безразлично. Какво от това, ако нашите говеда спечелят награди на Изложението и станат първенци на графството! Преди година сигурно щях да се вълнувам. Сега обаче такава победа ми се струваше безсмислена.

Представях си как падам в очите на онези, които ме възприемаха като свой господар.

— Много сте отслабнали, господин Ашли, откакто легнахте болен — каза ми веднъж Били Роу, фермерът от Бартън, и в гласа му прозвуча огромно разочарование, задето не съм засвидетелствал въодушевление от постиженията му.

Същото беше и с другите. Дори Сийкъм ме гледаше под вежди.

— Не приличате на себе си, господин Филип — подметна той.

— Снощи го обсъдихме в помещенията за прислугата. „Какво става с господаря? — попита ме Тамлин. — Заприличал е на призрак от Деня на Вси светни и не пипа нищо.“ Бих ви посъветвал сутрин да си пийвате марсала^[1]. Нищо не възстановява кръвта така, както чаша марсала.

— Кажи на Тамлин да си гледа работата — посъветвах аз Сийкъм. — Повече от добре съм.

Пак хубаво, че ми беше спестен неделният обяд със семейство Паскоу и Кендълови, който се беше превърнал в традиция

— още не се бяхме върнали към нея.

Мисля, че след като се разболях, Мери Паскоу се е върнала в дома на викария с разкази, че съм луд. Първата сутрин, когато се чувствах достатъчно добре, за да отида на църква, забелязах как тя ме наблюдава озадачено, пък и не само тя — всички в семейството ме оглеждаха със съжаление, после ме одумваха и извръщаха очи.

Да ме види дойде и кръстникът ми заедно с Луиз. Те също се държаха неестествено, с някаква смесица от веселост и състрадание, която подхождаше за болно дете, и аз усетих, че са били предупредени да не отварят дума за неща, които биха могли да ме разтревожат. Четиримата седяхме като непознати във всекидневната. Помислих си, че кръстникът ми си умира от притеснение, явно съжаляваше, че изобщо е дошъл, но го чувстваше като свой дълг да ме навести, колкото до Луиз, тя явно усещаше със странната си, чисто женска интуиция какво се разиграва тук и направо настръхваше само при мисълта за него. Рейчъл, както винаги, владееше положението и даваше насоката на разговора — на нужното равнище. Изложението на графството, годежът на по-малката дъщеря на Паскоу, колко топло е напоследък, вероятността от промени в правителството — все теми, които обсъждахме с лекота. Но какво ли щеше да стане, ако заговорехме за онова, за което наистина си мислехме. „Махайте се от Англия час по-скоро, докато не сте се погубили, и отведете със себе си и момчето“, щеше да заяви кръстникът ми. „Обичаш я повече от всякога. Виждам го по очите ти“, щеше да допълни Луиз. „В никакъв случай не бива да допускам да тревожат Филип“, щеше да подметне Рейчъл. А аз: „Оставете ме насаме с нея, вървете си.“

Вместо това спазвахме благоприличие и лъжехме. Всички си поехме дъх, щом посещението приключи, и докато ги гледах с признателност да минават през портата на парка, ми идеше да оградя имението от край до край — точно както в приказките от детството, за да се предпазя от всякакви гости и беди.

Макар и Рейчъл да не казваше нищо, имах чувството, че обмисля първите стъпки на своето заминаване. Вечерно време се случваше да я заваря да преглежда книгите си и да ги реди като човек, който пробира какво да вземе със себе си и какво да остави. Друг път седеше на писалището и подреждаше книжата си, като пълнеше кошчето с накъсани на парченца листове и ненужни писма, а останалото прихващаше с ластичета. Влезех ли в будоара, Рейчъл спираше и след като се върнеше на креслото, се заемаше да бродира, или пък сядаше при прозореца, аз обаче трудно можех да бъда заблуден. Защо ни в клин, ни в ръкав бе решила да подрежда нещата си, ако не за да опразни будоара и да замине?

Помещението ми се струваше по-голо, отколкото преди. Липсваха дребни нещица. Кошницата за бродерия, която цялата пролет и зима бе стояла в ъгъла, шалът, метнат отстрани върху креслото, рисунка с пастели на къщата, подарена й един зимен ден от човек, който бе дошъл да ни посети, и закачена над камината. Това ме върна назад в юношеството и първия път, когато заминах за пансиона. Сийкъм бе почистил детската стая, беше завързал с връв книгите, които щях да взема със себе си, а останалите, които не ми бяха любими, бе събрал в кашон — да ги даде на децата в имението. Имаше сака, които ми бяха омалели и бяха окаяно протрити — помня, икономът настоя да съм ги дадял на по-малките момчета, които не са имали моя късмет, а на мен ми беше неприятно да го правя. Сякаш ми отнемаше щастливото минало. Сега нещо от същия дух витаеше и в будоара на Рейчъл. Дали не беше подарила на някого шала, понеже той нямаше да й трябва в по-топлия климат? Кутията с иглите и конците — дали беше разглобена и сложена на дъното на някой пътен сандък? Засега пътни сандъци не се виждаха. Те щяха да са последното предупреждение. Тежките стъпки на тавана, момчетата, които слизат, понесли по двама сандъците, и миризмата на прах и паяжини с дъх на камфор. Тогава вече щях да знам, че идва най-лошото, и като кучетата с техния изумителен нюх за промените щях да чакам края. Другото беше, че Рейчъл започна да излиза с екипажа сутрин, нещо, което дотогава не беше правила. Казваше ми, че имала да пазарува и да свърши малко работа в банката. Беше съвсем възможно. Лично аз си мислех, че за тези неща е достатъчно да отиде и един път. А Рейчъл ходи до града три поредни дни за една седмица, после още два — с ден почивка. Първия път отиде сутринта. Втория — следобед.

— Най-неочаквано се отдаде на голямо пазаруване и ти се отвори много работа — подметнах аз.

— Щях да я свърша и по-рано — отвърна тя, — но нямаше как през седмиците, докато беше болен.

— Срещна ли някого в града?

— Ами не. Всъщност, като се позамислих, да. Видях Белинда Паскоу и свещеника, за когото е сгодена. Пращат ти поздрави.

— Но теб те нямаше цял следобед — продължих да упорствам аз. — Да не си изкупила всичко в кинкалерията?

— Не съм — отвърна Рейчъл. — Наистина си много любопитен. Нима не мога да поръчам екипажа, когато реша, или се страхуваш конете да не се уморят?

— Ако искаш, отиди и до Бодмин и Трюроу, там магазините са по-добри и има повече неща за разглеждане.

Но се оказа, че на нея не й се ходи дотам. Въпросът явно беше много личен и поверителен, щом беше толкова потайна.

Следващия път, когато Рейчъл повика екипажа, конярят не отиде с тях. Уелингтън я откара сам. Джими го боляло ухото. Бях в канцеларията и когато отидох в конюшнята, го заварих да седи и да се държи за болното ухо.

— Поискай от госпожата мазило — посъветвах го аз. — Чувал съм, че помага.

— Да, господине — отвърна унило той, — тя обеща да погледне, щом се прибере. Май съм настинал вчера. На кея духаше прохладен вятър.

— Какво си търсил на кея? — учудих се аз.

— Чакахме дълго госпожата — обясни момчето, — затова господин Уелингтън реши, че е най-добре да завържем конете в „Розата и короната“, после ме пусна да погледам лодките на пристанището.

— Значи госпожата е пазарувала цял следобед? — попитах го аз.

— Не, господине, изобщо не е пазарувала. Както винаги, беше вътре в „Розата и короната“.

Изгледах го невярващо. Рейчъл в „Розата и короната“? Дали не е ходила да пие чай със съдържателя и жена му? За миг ми мина през ума да поразпитам още конярчето, но после се отказах. Нищо чудно Уелингтън да му се накараше, задето се е разбъбрил. Личеше, че напоследък крият всичко от мен. Всички в къщата се бяха съюзили, бяха влезли в съзаклятие да мълчат.

— Е, Джим, дано ухото ти мине бързо — казах аз и го оставих в конюшнята.

Но мистерията си оставаше. Нима Рейчъл бе зажадняла за компания толкова много, че я търсеше в някаква си градска странноприемница? Знаеше, че не обичам гости, и може би беше наела пивницата за една сутрин или следобед и беше поканила хората там. След като се прибра, не отворих дума за това, само я попитах дали следобедът е минал добре и тя отговори положително.

На другия ден не поръча екипажа. На обяд ми каза, че имала да пише писма, и се качи в будоара. Аз пък казах, че ще отскоча до Кум, да видя арендатора там, което всъщност беше близо до истината. Но стигнах по-далеч. В самия град. Беше събота, времето беше хубаво и по улиците бяха наизлезли хора, имаше и търговци от близките пазарни градове, които не ме знаеха по лице, та минавах незабелязано. Не срещнах познати. Хората „от сой“, както ги наричаше Сийкъм, никога не идваха в града следобед, камо ли пък в събота.

Надвесих се над зида на хвърлей от кея и видях няколко момчетии, които ловяха риба от лодка и се бяха заплели във въдиците. После се понесоха към стълбите и изскочиха от лодката. Познавах едно от хлапетата. Помагаше на тезгяха в „Розата и короната“. Носеше три-четири хубави костура, нанизани на връв.

— Добре си се справил — отбелязах. — За вечеря ли са?

— Не са за мен, господине — ухили се момчето, — но в странноприемницата ще им се зарадват много, сигурен съм.

— Сега към ябълковото вино костур ли предлагате? — поинтересувах се аз.

— Не, рибата е за господина в пивницата. Вчера си поръча речна есетра.

Господинът в пивницата. Извадих от джоба си няколко сребърни монети.

— Е, дано ти плаща добре. Вземи — за късмет. Та кой е гостът? — поинтересувах се аз.

Момчето пак се ухили, при което лицето му се изкриви.

— Не му знам името, господине — рече ми, — разправят, бил италианец. Чуждоземец.

После хукна с рибата, поклащаща се на връвта върху рамото му, и изчезна от пристанището. Аз си погледнах часовника. Минаваше три часът. Чуждоземецът очевидно щеше да обядва в пет. Прекосих града и по тесните улички излязох при навеса за лодки, където Амброуз беше държал платната и другото оборудване за лодката, с която излизаше в открито море. Тя беше завързана здраво. Изтеглих я и се качих на нея, после излязох в залива на пристанището и спрях на хвърлей от кея.

На плавателните съдове, закотвени наблизо, непрекъснато се качваха и слизаха мъже — те не ме забелязваха, а и да ме забележеха, не ми обръщаха внимание, мислеха ме за рибар. Хвърлих котвата във водата и прибрах греблата, после се взрях във входа на пивницата в „Розата и короната“. Беше откъм страничната уличка. Чужденецът едва ли щеше да мине оттук. Ако изобщо се появеше, щеше да влезе през парадния вход на странноприемницата. Мина един час. Часовникът на църквата отброи четири. Пак продължавах да чакам. В пет без четвърт видях, че жената на съдържателя излиза и се оглежда, сякаш търсеше някого. Посетителят закъсняваше. Рибата беше сготвена. Чух я, че вика нещо на мъжа, който стоеше при лодките, завързани за стъпалата на кея, но не разбрах какво. Той й отговори, сетне се обърна и засочи пристанището. Жената кимна и се прибра в странноприемницата. После, в пет и десет, видях, че към стъпалата се приближава лодка. Управляваше я един здравеняк, застанал на носа, самата лодка бе покрита с лак и имаше вид на корабче, каквото наемат чужденци, за да се поразходят из пристанището и да се повеселят.

На кърмата седеше мъж с широкопола шапка на главата. Слезе от лодката и след кратък спор с моряка му плати, сетне се насочи към странноприемницата. Постоя малко на стъпалата, преди да влезе, свали си шапката и се огледа така, сякаш оценяваше кое колко струва и внимаваше да не сгреши. Бях толкова близо, че можех да го повикам. После той влезе вътре. Беше Риналди.

Вдигнах котвата и изтеглих лодката под навеса, завързах я и прекосих града, после тръгнах по въжения мост за скалите. Мисля, че изминах шестте километра до нас за около четиресет минути. Рейчъл беше в библиотеката, чакаше ме. Вечерята беше вдигната, понеже не се бях прибрал. Рейчъл се приближи разтревожена.

— Най-после — възкликна. — Много се притесних. Къде се губиш?

— Ходих да се поразходя с лодката в пристанището — отговорих аз. — Време тъкмо за излет. Във водата е много по-приятно, отколкото в „Розата и короната“. — Тя примига стреснато и това бе последното доказателство, от което се нуждаех. — Добре де, знам тайната ти — продължих. — Не си измисляй лъжи.

Сийкъм влезе да пита дали да пренесе вечерята.

— Да, веднага — помолих, — няма да се преобличам.

Изгледах Рейчъл, без да казвам нищо повече, и отидохме да вечеряме. Сийкъм бе много притеснен, явно бе усетил, че нещо не е наред. Висеше зад лакътя ми като лекар и ме изкушаваше да опитам от ястията, които поднасяше.

— Надценявате силите си, господине — подхвана, — не е хубаво така. Пак ще легнете болен.

Погледна Рейчъл — да потвърди и да го подкрепи. Тя не каза нищо. Веднага след вечерята, която и двамата почти не опитахме, Рейчъл стана и веднага се качи горе. Аз я последвах. Щом стигна при вратата на будоара, понечи да я затвори под носа ми, аз обаче бях по-бърз и се пъхнах в помещението. В очите й отново се мярна страх. Рейчъл се отдалечи от мен и застана при камината.

— Откога Риналди е в „Розата и короната“? — попитах аз.

— Това е моя работа — отвърна тя.

— И моя. Отговори — подканих.

Рейчъл очевидно видя, че няма надежда да ми затвори устата или да ми разказва небивалици.

— Добре де, от половин месец — поясни тя.

— Защо е тук? — поинтересувах се.

— Защото го помолих. Защото ми е приятел. Защото се нуждаех от съвета му, а тъй като ти не го харесваш, нямаше как да го поканя тук, в къщата.

— От какъв съвет се нуждаеш?

— И това е моя работа. Не твоя. Стига си се вдетинявал, Филип, прояви разбиране.

Злорадствах, че я виждам толкова притеснена. Това показваше, че не й е чист косъмът.

— Искаш да проявя разбиране — подхванах отново. — Нима очакваш да проявя разбиране за една измама? От половин месец ме лъжеш всеки Божи ден, няма как да го отречеш.

— И да съм те мамела, не е било нарочно — започна да се оправдава тя. — Направих го само заради теб. Ти мразиш Риналди. Ако знаеше, че се срещам с него, този скандал щеше да се разрази по-рано и ти пак щеше да легнеш болен. О, Боже, наистина ли се налага да го изживея отново? Първо с Амброуз, а сега и с теб?

Лицето й беше бледо и напрегнато, но ми беше трудно да кажа защо, дали от страх, или от гняв. Стоях с гръб, долепен до вратата, и я наблюдавах.

— Да — потвърдих, — мразя Риналди, както го е мразел и Амброуз. И с основание.

— Какво основание, за Бога?

— Той е влюбен в теб. И то от години.

— Пълни небивалици… — Рейчъл започна да снове напред-назад из тясното помещение, от камината до прозореца с ръце, преплетени отпред. — Той е човекът, който е бил до мен във всички изпитания и беди. Който винаги е имал точна преценка за мен и не ме е мислел за друга. Познава недостатъците, слабостите ми и не ги осъжда, приема ме, каквато съм. Без помощта му през всичките години, откакто го познавам — години, за които ти не знаеш нищо, — наистина щях да бъда загубена. Риналди ми е приятел. Единственият ми приятел.

Тя замълча и ме погледна. Това безспорно беше истина или изопачено в съзнанието й, се превръщаше в истина. Но мнението ми за Риналди пак си оставаше същото. Той вече си беше получил отчасти наградата. Годините, за които не знаех нищо — или поне така твърдеше Рейчъл. Другото щеше да дойде с времето. Дали след месец, дали след година — все някога щеше да дойде. Риналди беше изключително търпелив. За разлика от мен и Амброуз.

— Отпрати го, не му е тук мястото — заявих аз.

— Ще си тръгне, когато бъде готов — отвърна Рейчъл, — но ако имам нужда от него, ще остане. Ако се опиташ още веднъж да ме заплашваш, ще го поканя в къщата — да ме защитава.

— Няма да посмееш — заявих аз.

— Няма да посмея ли? Я стига. Къщата е моя.

Значи бяхме стигнали до битка. Думите й бяха като хвърлена ръкавица, която нямаше как да не поема. Тя мислеше като жена, различно от мен. Всички доводи бяха оправдани, всички удари бяха под кръста. Жената можеше да бъде обезоръжена само с физическа сила. Направих крачка към Рейчъл, но тя вече бе хванала шнура на звънеца при камината.

— Стой и не мърдай, иначе ще повикам Сийкъм — закани се. — Нали не искаш да те посрамя пред него, като му кажа, че си се опитал да ми посегнеш?

— Нямаше да ти посегна — уверих я аз. Обърнах се и отворих широко вратата. — Добре тогава, викай Сийкъм, щом толкова искаш — подканих. — Разкажи му всичко, което се е разиграло тук между нас. Щом опряхме до насилие и срам, нека изпием чашата до дъно.

Рейчъл продължи да стои при шнура на звънеца, аз — при отворената врата. Накрая тя го пусна. Аз не се и помръднах. Рейчъл се просълзи и след като ме погледна, каза:

— Една жена не може да преживее два пъти едни и същи страдания. Всичко това вече ми е минало през главата. — И след като вдигна пръсти към врата си, добави: — Дори ръцете ти около врата ми. И тях. Сега ще ме разбереш ли?

Погледнах над главата й право към портрета над камината, откъдето в мен се взря младото лице на Амброуз, същото като моето. Рейчъл бе победила и двама ни.

— Да — потвърдих, — разбирам. Ако искаш да се виждаш с Риналди, покани го тук. Предпочитам това, вместо да се криеш и да се срещаш тайно с него в „Розата и короната“.

После я оставих в будоара и се прибрах в стаята си.

На другия ден Риналди дойде на обяд. По време на закуската Рейчъл ми беше изпратила бележка, с която ме молеше да го покани, явно беше забравила как ме е предизвикала предния ден или далновидно си беше затворила очите, за да изглади положението. Отговорих й също с бележка, че ще се разпоредя Уелингтън да отиде да го вземе с екипажа. Той пристигна в четири и половина.

Когато дойде, бях сам в библиотеката и Сийкъм явно допусна грешка, понеже го доведе при мен, а не във всекидневната. Риналди изглеждаше съвсем спокоен и ми протегна ръка.

— Надявам се да сте се възстановили — заяви, след като ме поздрави. — Всъщност изглеждате по-добре, отколкото очаквах. Разказваха ми само плашещи неща. Рейчъл беше много притеснена.

— Наистина се чувствам много добре — уверих го аз.

— Късметлия сте — допълни италианецът. — Това е то да имаш добри бели дробове и храносмилане, за няколко седмици не остава и следа от заболяването. Със сигурност препускате с коня из поляните наоколо. Ние, по-възрастните, братовчедка ви и аз, внимаваме много, избягваме всякакво напрежение. Лично аз смятам за жизненоважно хората на години да подремват след обяда.

Поканих го да седне, той го направи и се поогледа с усмивка.

— Никакви промени в стаята, а? — попита. — Може би Рейчъл е решила да я остави така — за цвят. Парите могат да се похарчат по-успешно за други неща. От нея разбрах, че след последното ми посещение има голям напредък в градината. Познавам си я Рейчъл, вярвам й. Но първо трябва да видя и чак тогава ще одобря. Смятам се за нещо като настойник, който да крепи равновесието. — Италианецът извади от табакерата пурета и все така усмихнат, я запали. — След като прехвърлихте имението, ви написах в Лондон писмо и тъкмо се канех да ви го изпратя, когато получих вестта, че сте се разболели. В писмото има малко неща, които да не мога да ви кажа сега лично. Исках просто да ви благодаря от името на Рейчъл и да ви уверя, че ще внимавам много имението да си остане непокътнато. Ще следя всички разходи. — Той пусна във въздуха клъбце тютюнев дим и се загледа в тавана. — При избора на полилея не е проявен голям вкус — отбеляза. — В Италия щяхме да ви посочим друг. Трябва да кажа на Рейчъл да обърне внимание на тези неща. Добрите картини, добрите мебели и обзавеждане са разумно вложение. Накрая ще установите, че когато ви върнем имението, стойността му ще се е удвоила. Но това е далечното бъдеще. Дотогава безспорно вече ще имате пораснали синове. А ние с Рейчъл ще бъдем грохнали старци в инвалидни колички. — Той прихна и пак ми се усмихна. — А как е очарователната госпожица Луиз? — попита ме.

Отвърнах, че според мен е добре. Продължих да гледам как пуши тънката пура и по едно време забелязах колко гладки за мъж са ръцете му. В тях имаше нещо женско, което не му съответстваше, големият пръстен върху кутрето също беше неуместен.

— Кога се връщате във Флоренция? — поинтересувах се аз.

Риналди изтръска в камината пепелта, която беше паднала върху костюма му.

— Зависи от Рейчъл — отговори ми. — Връщам се в Лондон да си довърша делата и после или ще се прибера преди нея, за да подготвя вилата и прислужниците и да я посрещнем, или ще я изчакам и ще заминем заедно. Знаете, разбира се, че тя смята да си дойде, нали?

— Да — потвърдих аз.

— Олекна ми, че не я притискате по никакъв начин да остане — продължи Риналди. — Напълно ви разбирам, покрай заболяването зависите много от нея, поне тя ми е казвала така. И много държеше да не накърнява по никакъв начин чувствата ви. Но както обясних и на нея, братовчед й вече е мъж, а не малко дете. Ако не може да стои сам на краката си, трябва да се научи. Не съм ли прав? — попита ме той.

— Прав сте, и още как!

— Жените и най-вече Рейчъл се ръководят винаги от чувствата си. Докато ние, мъжете, обикновено от разума. Радвам се, че проявявате здрав разум. През пролетта, когато ни дойдете на гости във Флоренция, може би ще ми разрешите да ви покажа някои от съкровищата там. Няма да бъдете разочарован.

Той изпусна към тавана още едно клъбце дим.

— Когато казвате „ние“ — престраших се да вметна, — как го употребявате, в смисъл „ние, владетелите на града“, или като правно понятие.

— Извинявайте — отвърна италианецът, — но съм свикнал дотолкова да решавам как да постъпи Рейчъл и дори в много отношения да мисля вместо нея, че не съм в състояние да се разгранича докрай и съм свикнал да употребявам това местоимение. — Той ме погледна. — Имам основания да смятам, че с времето ще го употребявам и в по-личен смисъл. Но това — махна той с ръката, с която държеше пурата, — вече е във властта на боговете. А, ето я и нея.

Риналди стана, както всъщност направих и аз, когато Рейчъл влезе в стаята, а тя му протегна ръка — да я целуне, и го поздрави на италиански. Не знам от какво, може би от това, че по време на обяда ги наблюдавах: той не сваляше очи от нея, тя не спираше да се усмихва и с него се държеше по друг начин, — но по едно време усетих, че ми се гади. Каквото и да хапнех, беше с вкус на прах. Дори билковият чай, който Рейчъл направи след обяда за тримата, беше необичайно горчив. Оставих ги да седят в градината и се качих в стаята си. Веднага щом си тръгнах, чух, че преминават на италиански. Отпуснах се на креслото до прозореца, където бях седял в първите дни и седмици, докато се възстановявах и Рейчъл беше неизменно до мен, и ми се стори, че изведнъж целият свят е бил покорен от злото. Съвсем се вкиснах, нямах сили да сляза и да пожелая на Риналди „лека нощ“. Чух как екипажът идва, чух и как се отдалечава. Продължих да седя. Рейчъл дойде и почука на вратата. Не отговорих. Тя отвори и след като влезе, дойде при мен и ме хвана за рамото.

— Какво има пък сега? — попита ме. В гласа й имаше нещо като въздишка, сякаш тя бе достигнала предела на търпението си. — Едва ли можеше да е по-любезен и добър — напомни ми. — От какво си недоволен днес?

— От нищо — отвърнах аз.

— Говори само хубави неща за теб — продължи Рейчъл, — де да можеше да го чуеш, щеше да разбереш, че те уважава много. Днес вечерта със сигурност няма от какво да недоволстваш. Де да можеше да не ревнуваш толкова, характерът ти да не е толкова тежък… — Дръпна пердетата, вече се здрачаваше. Дори в това движение, в начина, по който докосваше пердетата, се долавяше припряност. — До среднощ ли ще седиш там, сгърбен на креслото? — попита ме Рейчъл. — Ако да, заметни се с нещо, така ще настинеш. Лично аз съм капнала и ще лягам.

Докосна ме по главата и излезе. Не беше милувка. Беше бързото движение на човек, който потупва дете, извършило пакост, който се е уморил да прави забележки и е вдигнал ръце. „Хайде… стига толкова… Станалото станало.“

През нощта треската се завърна отново. Не с предишната, но все пак със сходна сила. Не знам дали не бях настинал, докато бях седял преди двайсет и четири часа в лодката в пристанището, но на сутринта ми се маеше главата и не можех да стоя прав, пак повръщах и треперех и се видях принуден отново да легна. Пратиха за лекар и ме връхлетя такова главоболие, че се запитах дали цялата ужасна болест не ме повтаря. Лекарят се произнесе, че черният ми дроб не е наред, и остави лекарство. Но когато следобед Рейчъл дойде да поседи с мен, ми се стори, че лицето й е с изражението от предната вечер — все така уморено. Представих си какво си мисли: „Пак ли се почва? Нима съм обречена да седя тук цяла вечност като милосърдна сестра?“ Беше по-рязка с мен, докато ми даваше лекарството, а по-късно, когато ожаднях, не я помолих за чашата, за да не я затруднявам.

Тя държеше книга, която не четеше, и присъствието й на креслото до мен сякаш съдържаше неизречен укор.

— Ако имаш друга работа, не седи с мен — рекох накрая.

— Каква друга работа мога да имам? — отвърна Рейчъл.

— Може би искаш да се видиш с Риналди.

— Той си замина.

При тази новина ми олекна на сърцето. Бях на път да оздравея.

— В Лондон ли се върна? — попитах.

— Не — отговори Рейчъл, — вчера се качи на кораба в Плимът.

Изпитах такова облекчение, че се наложи да извърна глава, да не би да ми проличи по лицето и да подразня още повече Рейчъл.

— Мислех, че още има работа в Англия.

— Има, има, но решихме, че може да я свърши и с писма. У дома го чакат по-неотложни дела. Съобщили му, че има кораб, който ще отплава в полунощ, и той замина. Сега доволен ли си?

Риналди беше напуснал страната, от това бях доволен. Но не и от множественото число, не и от това, че Рейчъл е казала „у дома“. Знаех защо е заминал — да предупреди прислужниците във вилата и те да я подготвят за господарката. Явно не търпеше отлагане. Времето ми изтичаше.

— Ти кога ще го последваш?

— Зависи от теб — отвърна Рейчъл.

Предположих, че стига да поискам, мога и занапред да се чувствам зле. Да се оплаквам от болки, да се оправдавам, че не съм добре. Да се преструвам и да протакам още няколко седмици. А после? Приготвен багаж, гол будоар, леглото в синята стая покрито с калъфите, с които е стояло през всичките години, преди Рейчъл да пристигне, и тишина.

— Ако не си толкова огорчен и жесток, тези последни дни могат да са и щастливи.

Нима бях огорчен? И жесток? Не мислех. Според мен жестока беше тя. И лек нямаше. Пресегнах се да я хвана за ръката и тя ми я подаде. Но докато я целувах, мислех за Риналди…

Онази нощ сънувах, че се качвам при гранитния камък и чета още веднъж писмото, заровено под него. Сънят беше толкова ярък, че не го забравих и когато се събудих — помнех го цяла сутрин. Станах, чувствах се достатъчно добре, за да сляза, както обикновено по пладне, долу. Колкото и да опитвах, не можех да се отърся от желанието да прочета още веднъж писмото. Не помнех какво пише в него за Риналди. Исках да съм сигурен какво точно е казал Амброуз за италианеца. Следобед Рейчъл се качи да си почине в стаята и веднага след това аз се прокраднах през гората надолу по просеката и се качих по пътеката над къщата на пазача, изпълнен с омраза, задето се каня да правя такива неща. Излязох при гранитната плоча. Приклекнах и след като порових с ръце, най-неочаквано напипах подгизналата кожа на тефтера. Един гол охлюв бе решил да презимува в него. Отпред имаше лепкава следа. Махнах я и след като отворих тефтера, извадих намачканото писмо. Хартията беше влажна и нагъната, буквите бяха избелели, но още се четяха. Прочетох писмото от край до край. Първата част по-набързо, макар и да ми се стори странно, че болестта му уж е причинена от друго, а като симптоми приличаше на моята. Но към Риналди…

Месеците отминаваха — пишеше Амброуз — и ми направи впечатление, че все по-често тя се обръща за съвет не към мен, а към един човек, за когото съм ти споменавал в писмата си — синьор Риналди, приятел и доколкото разбирам, адвокат на Сангалети. Убеден съм, че този човек й влияе пагубно. Подозирам, че е влюбен в нея от години, още от времето, когато Сангалети е бил жив, и макар да не смятам, че доскоро тя изобщо е обръщала внимание на това, сега, след промяната в отношението й към мен, вече не съм толкова сигурен. Спомене ли някой името му, очите й се замъгляват, в гласа й се появяват други нотки и това поражда в мен ужасни подозрения.

Отгледана е от безотговорни родители, преди и по време на първия си брак е живяла по начин, към който и двамата имаме задръжки, и затова често ми се е струвало, че представите й за поведение са различни от нашите. Брачните връзки може да не са толкова свещени. Подозирам, всъщност имам доказателства, че той й дава пари. Бог да ми прости, че го казвам, но сега единственият път към сърцето й минава през парите.

Ето го изречението, което не бях забравил и което направо ме преследваше. Там, където хартията беше сгъната, думите не се четяха, докато не се натъкнах отново на името „Риналди“:

Слизам на терасата и заварвам там Риналди. Щом ме видят, двамата млъкват. Няма как да не се запитам какво толкова са обсъждали. Веднъж тя влезе във вилата и след като ние с Риналди останахме сами, той ни в клин, ни в ръкав ме попита за завещанието ми. Беше го видял случайно, когато се оженихме. Каза ми, че в сегашния му вид, ако умра, ще оставя съпругата си необезпечена. Знаех го, пък и вече бях съставил завещание, с което да поправя грешката — бях готов да го подпиша и да го заверя, стига да знаех, че прахосничеството й е нещо временно, което ще отмине, и не е пуснало дълбоки корени.

Между другото, според това ново завещание тя ще получи къщата и имението, но те ще бъдат нейни само докато е жива и след смъртта й ще бъдат твои, освен това има условие управлението на имението да бъде оставено изцяло в твои ръце.

Още не съм сложил подписа си по причини, които вече изтъкнах.

Обърни внимание, именно Риналди повдигна въпроса за завещанието, именно Риналди посочи пропуските в него към днешна дата. Тя не отваря дума за тези неща. Но дали не ги обсъждат, когато са само двамата? Какво си казват, когато мен ме няма?

Тази история със завещанието се случи през март. Наистина не бях добре, почти не виждах от това главоболие и не е изключено Риналди да е повдигнал толкова хладнокръвно и пресметливо, съвсем в свой стил, въпроса, защото е мислел, че може да умра. Вероятно е така. Вероятно те не го обсъждат помежду си. Няма как да разбера. Напоследък твърде често я хващам, че ме наблюдава някак странно и изпитателно. Усетя ли я, тя сякаш се плаши. Плаши се от какво, от кого?

Преди два дни — и това е причината да ти напиша писмото, — пак получих пристъп на треска, какъвто ме прикова към легло и през март. Започва внезапно. Прилошава ми, направо ми причернява от болка и това ме прави склонен към насилие — едвам се държа на крака, толкова замаян съм като мисли и организъм. Това на свой ред също отминава и ме връхлита непоносима сънливост — свличам се на пода или върху леглото без капчица сили в крайниците. Не помня баща ми да е изпадал в такива състояния. Да, имаше главоболие и ставаше избухлив, но другите симптоми ги нямаше.

Филип, момчето ми, ти си единственият човек, на когото мога да се доверя в този свят, кажи ми какво означава това и ако можеш, ела при мен. Не казвай нищо на Ник Кендъл. Не казвай и думица на никого. И най-вече не ми пиши, просто ела.

Обзела ме е една мисъл, мира нямам от нея. Дали не се опитват да ме отровят?

Амброуз

Този път не върнах писмото в тефтера. Накъсах го на мънички парченца, които стъпках с ток в пръстта. Постарах са да са разпръснати на отделни места. Успях с едно-единствено движение да скъсам на две и тефтера, мокър от това, че е стоял в земята. Метнах през рамо двете части и те паднаха в папрата. После се прибрах. Беше едва ли не като послепис към писмото, че когато влязох във вестибюла, Сийкъм тъкмо слагаше на масата пощенската чанта, донесена от момчето от града. Икономът изчака да я отключа и там, сред няколкото писма до мен, имаше и едно за Рейчъл с клеймото на Плимът отгоре. Беше достатъчно само да погледна тънкия като паяжина почерк, за да разбера, че е от Риналди. Мисля си, че ако Сийкъм не беше там, щях да го задържа. Но сега нямах друг избор, освен да му го дам да го занесе на Рейчъл.

По ирония на съдбата, когато малко по-късно се качих при нея, но не й казах, че съм се разхождал и къде съм ходил, рязкото отношение сякаш се бе изпарило. Беше се върнала предишната нежност. Рейчъл ми протегна ръце, усмихна се и ме попита как се чувствам и дали съм си починал. Изобщо не спомена писмото, което беше получила. Докато се хранехме, се запитах дали е щастлива от новините в него и си представих какво в общи линии й е писал италианецът, какво й е казал, как се е обърнал към нея — накъсо, чудех се дали писмото е любовно. Със сигурност беше на италиански. Но тук-там вероятно имаше и думи, които щях да разбера. Рейчъл ме бе научила на някои изрази. При всички положения още от първите думи щях да разбера какви точно са отношенията им.

— Умълчал си се нещо. Добре ли си? — попита тя.

— Да — отвърнах, — добре съм.

И се изчервих от притеснение да не би Рейчъл да прочете мислите ми и да се досети какво съм наумил.

След вечерята се качихме в будоара. Както обикновено, тя приготви отварата и я сложи на масата откъм моята страна, беше направила една чаша и за себе си. На писалището лежеше писмото на Риналди, скрито до половината от носната й кърпа. Не можех да откъсна очи от него, гледах го като омагьосан. Дали, ако пише на любимата жена, един италианец ще се изразява сковано и благовъзпитано? Или след като е потеглил с кораба от Плимът с мисълта, че няколко седмици ще бъдат разделени, след като се е нахранил добре, изпил си е брендито и със самодоволна усмивка е изпушил една пура, ще си позволи волности и ще излее върху хартията своята любов?

— Филип, вторачил си се в ъгъла на стаята, сякаш си видял призрак — отбеляза Рейчъл. — Какво има?

— Няма да ти кажа пък — отговорих аз.

И за пръв път се преструвах, докато стоях приклекнал до нея, уж обзет от копнеж и любов, та да отклоня въпросите й и тя да забрави за писмото върху писалището и да го остави там.

Късно същата вечер, вече след полунощ, когато бях сигурен, че Рейчъл спи — бях надзърнал със запалена свещ в стаята й, бях се взрял в нея и се бях убедил в това, — се върнах в будоара. Носната кърпа още беше там, писмото го нямаше. Погледнах в камината, там нямаше пепел. Отворих чекмеджетата на писалището, вътре имаше подредени книжа, но не и писма. Нямаше го и в отделенията отгоре, както и в чекмедженцата до тях. Оставаше само едно чекмедже, което беше заключено. Извадих ножа и го пъхнах в пролуката. Отвътре се показа нещо бяло. Върнах се в спалнята, взех от нощното шкафче връзката ключове и опитах най-малкия. Ставаше. Чекмеджето се отвори. Бръкнах вътре и извадих един плик, но силното ми вълнение отстъпи място на разочарованието, защото онова, което държах, не беше писмото на Риналди. Беше просто плик с шушулки, със семена. Те се изръсиха от шушулките в дланта ми и се разпиляха по пода. Бяха съвсем мънички, зелени. Взрях се в тях и си спомних, че съм виждал и друг път такива шушулки и семена. Бяха същите като семената, които Тамлин беше хвърлил през рамо в градината, и като онези в двора във вилата на Сангалети, които прислужницата метеше.

Семена на златен дъжд, отровни за добитъка и за хората.