Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (22)

22

Помня как къщата се пробуждаше за слънцето, помня и как видях, че кръглото му кълбо се подава иззад дърветата край моравата. Имаше много роса и тревата беше като от сребро, сякаш докосната от скреж. Запя кос, скоро му заприглася и една сипка, а след това и цял пролетен хор. Пръв слънцето улови ветропоказателят на кулата, който се открояваше в златисто на фона на небето и по едно време се завъртя на северозапад и застина, а сивите стени на къщата, на пръв поглед тъмни и сурови, омекнаха с ново сияние в първите утринни лъчи.

Влязох вътре, качих се в стаята си и след като притеглих един стол при отворения прозорец, седнах на него и загледах морето. Съзнанието ми беше празно, без мисли. Тялото ми — спокойно и застинало. На повърхността не избиваха проблеми, от скритите му дълбини не изникваха тревоги, които да нарушават блажения мир. Сякаш всичко в живота се беше решило и пътят пред мен беше ясен. Отминалите години бяха без значение. Годините напред не бяха друго, освен продължение на всичко, което знаех и на което държах, което притежавах — така щеше да бъде за вечни времена, като амин след молитва. В бъдещето — само това: ние двамата с Рейчъл. Съпруг и съпруга, които живеят, затворени в себе си, в къщата, а светът извън стените ни щеше да отминава незабелязан. Ден след ден, нощ след нощ, докато сме живи. Ако не друго, то поне това помнех от молитвеника.

Затворих очи и Рейчъл още беше с мен, а после сигурно съм заспал, защото, щом се събудих, през отворения прозорец струеше слънце и беше идвал Джон, който, без да го чуя, беше оставил дрехите на стола и ми беше донесъл гореща вода. Избръснах се, облякох се и слязох да закуся — храната върху бюфета отстрани вече беше изстинала и Сийкъм явно беше решил, че отдавна съм минал оттам, — но твърдо свареното яйце и шунката пак бяха вкусни. Онзи ден можех да ям каквото ми дадат. После подсвирнах на кучетата и отидох с тях в градината — без изобщо да се замислям за Тамлин, който направо трепереше на нацъфтелите цветя, обрах всички напъпили камелии, изпречили се пред очите ми, сложих ги в коша, същия, с който предния ден бях пренесъл накитите, после се върнах в къщата и отидох по стълбището и коридора горе в стаята на Рейчъл.

Тя седеше в леглото и закусваше — още преди да е успяла да възроптае и да дръпне балдахина, бях изсипал камелиите, които западаха на порой върху нея и чаршафите.

— Още веднъж добро утро — подхванах — и ми се ще да ти напомня, че рожденият ми ден не е отминал.

— И да не е отминал, пак е прието да чукаш, преди да влизаш. Махай се.

Трудно й беше да показва засегнато достойнство с тези камелии в косата и по раменете, които се ронеха в чая и по хляба с маслото, но аз се постарах да не се смея и се изтеглих в дъното на стаята.

— Извинявай — рекох. — Откакто влязох през прозореца, пренебрегвам вратите. Нищо не е останало от добрите ми обноски.

— Тръгвай си, докато Сийкъм не се е качил да вземе подноса — подкани тя. — Според мен ще бъде потресен, ако те завари тук, нищо че имаш рожден ден.

Със спокойния си глас направо ме попари, но в думите й имаше здрав разум. Вероятно бе доста дръзко да нахълтвам в стаята на жена, която закусва, пък било то и при бъдещата си съпруга, нещо, което Сийкъм засега не знаеше.

— Отивам си — казах аз. — Прощавай. Искам само да ти кажа едно. Обичам те.

Обърнах се и излязох, но първо забелязах, че Рейчъл вече не е с перлената огърлица. Явно я беше свалила рано сутринта, когато я бях оставил, другите накити също не бяха по пода, те също бяха прибрани.

Но на подноса със закуската до нея беше документът, който бях подписал предния ден.

Долу ме чакаше Сийкъм, който държеше опакован в хартия пакет.

— Господин Филип — подхвана той, — днес е голям празник. Разрешете да ви пожелая честит рожден ден.

— Разрешавам и ти благодаря, Сийкъм — отговорих.

— Това, господине, е една дреболия — допълни икономът. — Малък спомен от дългите години вярна служба в семейството. Дано не се обидите, но си позволих да смятам, че ще се радвате да го приемете като подарък.

Махнах опаковката и пред мен се появи не друг, а самият Сийкъм в профил — портретът не го показваше може би в най-добрата му светлина, затова пък беше достоверен.

— Прекрасен е — казах тържествено. — Толкова прекрасен, че ще бъде закачен на почетно място — при стълбището. Донеси ми чук и пирон.

Той дръпна с достойнство връвта на звънеца и прати Джон да свърши работата.

С обединени усилия закачихме портрета върху ламперията пред трапезарията.

— Как мислите, господине, има ли прилика? — поинтересува се Сийкъм. — Или художникът е нарисувал чертите ми и особено носа по-остри? Не съм съвсем доволен.

— Няма как един портрет да е съвършен, Сийкъм — отговорих. — Едва ли може да се постигне по-голяма прилика. Лично за мен не може да бъде по-хубав.

— Това е най-важното — заяви икономът.

Идеше ми още там да му кажа, че ние с Рейчъл ще се женим, че преливам от радост и щастие, но все пак се разколебах — въпросът беше твърде важен и деликатен, за да му го съобщя така изневиделица, пък и сигурно беше по-добре да му кажем двамата.

Отидох в канцеларията отзад уж да поработя, но единственото, което направих, беше да седя на бюрото и да гледам невиждащо напред. И досега си представях Рейчъл — как седи, подпряна на възглавниците, и закусва с пъпките камелии, разпръснати по таблата. Спокойствието на ранната утрин ме беше напуснало, отново ме беше обзела треската на предната вечер. Както се бях навел назад със стола и гризях писалката, си мислех, че веднъж да се оженим, и Рейчъл няма да ме отпраща толкова лесно. Аз ще закусвам заедно с нея. И вече няма да слизам сам в трапезарията. Ще въведем нов ред.

Часовникът отброи десет и след като чух как мъжете сноват в двора пред прозореца на канцеларията, погледнах купчинката сметки, но пак ги прибрах и се заех да пиша писмо на един колега, съдебен заседател, после обаче го скъсах. Думите все ми се изплъзваха, каквото и да напишех, то бе лишено от смисъл, а до дванайсет, когато Рейчъл щеше да слезе долу, оставаха цели два часа. При мен да ме види дойде Нат Брей, фермер от Пенхил, който се впусна да ми разказва надълго и нашироко как в Тринънт били навлезли говеда, понеже съседът не си потягал оградата, а аз кимах и се съгласявах, но почти не слушах доводите му, мислех си, че Рейчъл сигурно вече се е облякла и е излязла в градината да поговори с Тамлин.

Прекъснах клетия Нат — днес нямаше късмет — и му пожелах хубав ден, но забелязах, че се е засегнал и притеснил, затова го заведох в помещенията за прислугата — да пийне една бира със Сийкъм.

— Днес, Нат, съм зарязал работата, днес имам рожден ден и съм най-щастливият мъж — обясних и след като го потупах по рамото, го оставих да ме гледа зяпнал и да умува какво точно означават думите ми.

Сетне подадох глава от прозореца и се провикнах през двора към кухнята да приготвят кошница с нещо за хапване, понеже изведнъж ми се беше приискало да отидем с Рейчъл на излет, да излезем само двамата на слънце, без сковаността в къщата и в трапезарията със среброто по масата, и след като се разпоредих в кухнята, се запътих към конюшнята, за да кажа на Уелингтън да оседлаят за госпожата Соломон.

Него го нямаше там. Вратата на постройката за екипажа зееше широко отворена, екипажа също го нямаше. Конярчето метеше плочника отпред. Когато го попитах, ме погледна неразбиращо.

— Малко след десет госпожата поиска екипажа — обясни то. — Не мога да кажа къде е отишла. Може би до града.

Върнах се в къщата и повиках със звънеца Сийкъм, но той не успя да ми съобщи нищо повече от това, че малко след десет Уелингтън бил докарал екипажа пред входната врата и Рейчъл го чакала във вестибюла. Никога досега не бе излизала сутрин с екипажа. От въодушевлението ми не остана и следа. Денят едва започваше и всичко това не влизаше в плановете ми.

Седнах и зачаках. Стана дванайсет и камбаната заби — слугите щяха да обядват. Кошницата с храната за излета беше до мен, Соломон беше оседлан. А екипажа все го нямаше и нямаше. Накрая в два часа върнах Соломон в конюшнята и казах на момчето да го разседлае. Тръгнах през гората към новата алея, вълнението от сутринта се бе превърнало във вялост. Дори и Рейчъл да се прибереше сега, вече бе късно за излет. Към четири априлското слънце нямаше да бъде толкова топло.

Вече наближавах горния край на алеята при кръстопътя, когато видях, че конярят отваря портата и през нея минава екипажът. Застанах в средата на алеята и зачаках конете да се приближат, а когато ме зърна, Уелингтън дръпна юздата и ги спря. Още щом видях Рейчъл да седи в екипажа, разочарованието, което от няколко часа ме смазваше с тежестта си, се изпари и след като казах на Уелингтън да кара нататък, се качих и аз и седнах на тясната седалка срещу нея.

Тя се беше загърнала в черното наметало и беше със спусната воалетка, така че не виждах лицето й.

— Търся те от единайсет — казах й аз. — Къде се губи толкова време?

— Ходих в Пелин, да се видя с кръстника ти.

В съзнанието ми като взрив нахлуха всички притеснения и тревоги, които бях погребал на сигурно в дълбините му, изведнъж ме обзеха лоши предчувствия и аз се запитах какво ли могат да направят те двамата, за да осуетят намеренията ми.

— Защо? — попитах. — Какво налагаше да бързаш толкова да се срещаш с него? Всичко е уредено отдавна.

— Не съм сигурна какво имаш предвид под „всичко“ — отвърна Рейчъл.

Екипажът се разтресе върху коловоза встрани от алеята и Рейчъл се хвана с ръка в ръкавица, за да се закрепи. Колко чужда ми изглеждаше зад воалетката, в траурните дрехи, сякаш нямаше нищо общо с Рейчъл, притискала ме до сърцето си.

— Документът, мислиш за документа — подхванах аз. — Няма как да тръгнеш срещу него. Вече по закон съм навършил нужната възраст. Кръстникът ми не може да направи нищо. Документът е подписан и удостоверен пред свидетели. Всичко е твое.

— Да — каза тя, — вече го разбирам. Документът просто не беше написан много ясно. Исках да съм сигурна какво означава.

Пак този сдържан глас, спокоен и безизразен, докато в ушите и в паметта ми още кънтеше другият, който ми беше нашепвал в полунощ.

— Сега ясно ли ти е? — попитах аз.

— Съвсем ясно — потвърди Рейчъл.

— Значи няма какво повече да обсъждаме въпроса.

— Да, няма — отвърна тя.

Започнаха да ме глождят смътни съмнения и странно недоверие. Цялата непринуденост се беше стопила заедно с радостта и смеха, които бяхме споделяли, след като й подарих накитите. Проклет да е кръстникът ми, ако й беше казал нещо, с което да я нарани.

— Вдигни воалетката — подканих аз.

За миг тя не се помръдна. После се взря в широкия гръб на Уелингтън и в конярчето до него на кърпата. Той шибна с камшика конете — да ги пришпори, след завоите по алеята бяхме излезли на правия участък.

Рейчъл вдигна воалетката и очите, които ме погледнаха, не се усмихваха, както се бях надявал, не бяха пълни и със сълзи, както се бях опасявал, бяха спокойни и ведри, не издаваха никакви чувства — точно като на човек, който е ходил да уреди нещо и е доволен от резултата.

Кой знае защо, ме заболя, почувствах се измамен. Исках тя да ме гледа както по изгрев-слънце. Може би от глупост си бях въобразявал, че е скрила очите си зад воалетката именно защото те гледат по същия начин. А не беше така. Рейчъл сигурно беше гледала тъй — делово, спокойно и целеустремено, и докато беше седяла срещу кръстника ми от другата страна на писалището, а аз се бях терзал и я бях чакал пред входната врата на къщата.

— Щях да се върна по-рано — поде Рейчъл, — но те настояха да съм останела за обяд, нямаше как да им откажа. Някакъв план ли имаш?

Тя се извърна да погледа местността, през която минавахме, и се изумих, че може да седи така, сякаш сме случайни познати, докато аз едвам се сдържах да не я прегърна. След вчера всичко се беше променило. А Рейчъл не го показваше с нищо.

— Имах план, но вече е все едно — отговорих.

— Кендълови ще ходят днес на вечеря в града, преди да се приберат обаче, ще наминат към нас — каза Рейчъл. — Струва ми се, че имам известен напредък с Луиз. Не се държеше чак толкова студено.

— Радвам се — рекох, — иска ми се да сте приятелки.

— Всъщност се връщам към първоначалното си мнение. Тя е много подходяща за теб.

Рейчъл се засмя, но аз не последвах примера й. Стори ми се жестоко да взима на подбив клетата Луиз. Бог ми е свидетел, не мислех злото на Луиз, надявах се да си намери съпруг.

— Според мен кръстникът ти не ме одобрява — продължи Рейчъл, — това си е негово право, но в края на обяда вече се разбирахме прекрасно. Напрежението се разсея, разговорът течеше леко. Уговорихме се да се срещнем в Лондон.

— В Лондон ли? — възкликнах аз. — Още ли смяташ да ходиш в Лондон?

— Ами да, защо да не ходя — учуди се тя.

Не казах нищо. Със сигурност имаше право да ходи в Лондон, ако иска. Вероятно щеше да се отбие в някои магазини, да пазарува, още повече че сега разполагаше с пари, но все пак… можеше да почака, за да отидем заедно.

Имахме да обсъждаме толкова много неща, а аз се колебаех. Най-неочаквано, изневиделица си спомних със страшна сила нещо, за което не се бях замислял досега. Амброуз беше починал само преди девет месеца. Светът нямаше да одобри, ако се оженехме преди средата на лятото. През деня се бяха появили спънки, каквито нямаше през нощта, и аз исках да ги отстраня.

— Хайде да не се прибираме веднага — предложих на Рейчъл. — Поразходи се заедно с мен в гората.

— Чудесно — съгласи се тя.

Спряхме при къщата на пазача в долината и след като слязохме, пратихме Уелингтън да се прибира. Тръгнахме по една от пътеките край потока, която криволичеше нагоре по хълма, тук-там под дърветата на цели туфи се срещаха иглики и Рейчъл трябваше да се наведе, за да ги откъсне — по едно време пак се върна на темата за Луиз и отбеляза, че момичето имало усет към градините и с малко напътствия щяло да научи още. Беше ми все едно, дори и Луиз да бе на другия край на света и да си градинарстваше на воля, не бях довел Рейчъл в гората, за да говорим за нея.

Взех игликите от ръцете й и ги сложих на земята, сетне постлах връхната си дреха под едно дърво и я повиках да седне.

— Не съм уморена — възрази Рейчъл. — Вече час-час и нещо седя в екипажа.

— И аз от четири часа седя и те чакам на входната врата.

Свалих ръкавиците й, целунах я по ръцете, после сложих шапката с воалетката при игликите и започнах да я целувам навсякъде, както ми се искаше от часове — този път тя вече беше беззащитна.

— Ето какъв беше планът ми, а ти го провали с този обяд у Кендълови — рекох й.

— Така си и знаех и това е една от причините да се махна.

— Обеща на рождения ден да не ми отказваш нищо, Рейчъл.

— Всичко си има граници — напомни тя.

Не виждах никакви граници. Отново бях щастлив, тревогите ми се бяха изпарили.

— Ако пазачът минава често по тази пътека, можем да станем за смях — отбеляза тя.

— Той също гледа като човек, който е станал за смях, когато му плащам в събота. Или занапред с това ще се заемеш ти? Сега вече съм твой слуга, втори Сийкъм, който чака какво ще му наредиш.

Лежах с глава върху скута й, а тя прокарваше пръсти през косата ми. Затворих очи, искаше ми се този миг да продължава и продължава. Вечно.

— Питаш се защо не съм ти благодарила — подхвана Рейчъл. — Видях колко озадачено ме гледаше в екипажа. Нямам какво да кажа. Винаги съм се смятала за импулсивна, но ти си по-импулсивен. Трябва ми малко време, за да осмисля в пълна мяра щедростта си.

— Не съм проявил щедрост — възразих аз, — всичко това ти се полага по право. Дай да те целуна още веднъж. Имам да наваксвам за всички часове, които прекарах на входната врата.

Рейчъл отвърна:

— Ако не друго, научих едно. Никога вече да не ходя заедно с теб на разходка в гората. Остави ме да стана, Филип.

Помогнах й да се изправи и с лек поклон й подадох шапката и ръкавиците. Тя затърси в дамската си чанта и извади пликче, от което махна опаковката.

— Заповядай, подаръкът за рождения ти ден, трябваше вече да съм ти го поднесла. Ако знаех, че ще получа цяло състояние, перлата в горния край щеше да е по-голяма. — Рейчъл извади иглата за вратовръзка и ми я сложи. — А сега ще разрешиш ли да се прибера? — попита.

Протегна ми ръка, а аз си спомних, че цял ден не съм хапнал и залък и сега съм гладен като вълк. Вървяхме по пътеката, аз не мислех за друго, освен за варено пиле, бекон и предстоящата нощ, когато най-неочаквано излязохме при гранитния камък над долината — бях забравил, че ни чака в горния край. Завих рязко към гората, за да го избегнем, но вече беше късно. Рейчъл го беше видяла — тъмен и квадратен сред дърветата, и след като ми пусна ръката, застана и го загледа.

— Какво е това, Филип, прилича на надгробна плоча, колко внезапно изниква от пръстта! — възкликна тя.

— А, нищо — побързах да отговоря, — парче гранит. Нещо като жалон. Там, в гората, има пътека, която не е много стръмна. Насам, наляво. Не покрай камъка.

— Чакай малко — спря ме тя, — искам да го разгледам. Никога досега не съм идвала насам.

Отиде при плочата и застана до нея. Видях как мърда устни, докато чете думите, и се притесних. Може само да ми се е сторило, но тялото й се напрегна и тя стоя по-дълго от необходимото. Сигурно беше прочела вече два пъти надписите. После се върна при мен, този път обаче не ме хвана за ръка, тръгна нататък сама. Не каза нищо за паметника, аз също, но имах чувството, че докато вървим, огромният къс гранит също е с нас. Виждах пред себе си шегаджийските редове, датата отдолу и неговите инициали А. А., изсечени върху камъка, виждах и нещо, което Рейчъл нямаше как да забележи — тефтера с писмото, заровен дълбоко под плочата, във влажната пръст. И по някакъв гаден начин ми се стори, че съм предал и двамата. Рейчъл мълчеше и това издаваше, че е развълнувана. Помислих си, че ако сега, в този миг, не кажа нещо, гранитната плоча ще се превърне в бариера между нас, която ще става все по-непреодолима.

— Все се канех да те доведа тук — подхванах с глас, който след такова проточило се мълчание звучеше неестествено и силно. — Това беше гледката, която Амброуз харесваше най-много в имението. Затова и камъкът е тук.

— Но не е влизало в плановете ти да ми го показваш точно на рождения си ден.

Думите ми се сториха груби и отсечени, като на непознат.

— Да, не е влизало в плановете ми — потвърдих аз.

Продължихме нататък по пътеката, без да казваме и дума, и веднага щом влязохме в къщата, Рейчъл се качи право в стаята си.

Изкъпах се и се преоблякох, вече не ми беше леко на сърцето, чувствах се унил и потиснат. Какъв бяс ни бе отвел при гранитния камък, какъв пропуск в паметта? За разлика от мен Рейчъл не знаеше колко често Амброуз е стоял там усмихнат, подпрян на бастуна, но нелепите закачливи редове сами по себе си пораждаха настроението, което е дало повод за написването им — и шеговито, и тъжно, нежна мисъл зад присмехулни очи. Гранитната плоча, висока и горда, сякаш се превръщаше в самия човек, на когото — заради обстоятелствата — Рейчъл не бе позволила да се прибере и да умре в родината си и който сега лежеше на стотици километри оттук, в онова протестантско гробище във Флоренция.

Ето каква сянка падна върху рождения ми ден.

Пак добре, че Рейчъл не знаеше за писмото и никога нямаше да научи, и докато се обличах, се запитах още какъв бяс ме е тласнал да го заровя там, вместо да го изгоря, сякаш нюхът на звяра ми подсказваше, че някой ден ще се върна и ще го извадя от пръстта. Бях забравил какво изобщо казва Амброуз в него. Докато го е писал, вече е бил повален от болестта. Мнителен, угрижен, с ръката на смъртта само на хвърлей от него — едва ли е осъзнавал какви думи употребява. Изневиделица по стената пред мен сякаш заподскача едно от изреченията: „Бог да ми прости, че го казвам, но сега единственият път към сърцето й минава през парите.“

Докато се решех, думите заиграха по огледалото. Останаха си там и когато си сложих на вратовръзката иглата, подарък от Рейчъл. Тръгнаха по петите ми, докато слизах към всекидневната, а после от писано слово се превърнаха в самия глас, гласа на Амброуз, скъп, обичан, отдавна познат, винаги помнен: „Единственият път към сърцето й“.

Когато слезе за вечеря, Рейчъл си беше сложила на врата перлената огърлица, сякаш тя бе знак за прошка, дан за рождения ми ден, но това, че я носи, кой знае защо, я направи не по-близка, а по-далечна. Днес вечерта, може би само днес вечерта предпочитах да не е на врата й.

Седнахме да вечеряме, обслужвани от Сийкъм и Джон, за рождения ми ден масата бе подредена празнично, със свещници и сребърни прибори, а също с покривката и кърпите с дантела по края и по стара традиция, останала още от ученическите ми години, имаше варено пиле и бекон, които Сийкъм донесе гордо-гордо, без да сваля очи от мен. Засмяхме се и усмихнати, вдигнахме наздравици в тяхна, а после и в наша чест и в чест на двайсет и петте години, останали зад гърба ми, но на мен все ми се струваше, че се правим на по-весели заради Сийкъм и Джон и ако останем сами, ще мълчим.

Обзе ме отчаяние, задето на празник трябва задължително да си весел, да се забавляваш, и затова единственият изход беше да пия още и още вино и да пълня и чашата на Рейчъл, та острият ръб на чувствата да се попритъпи и ние да забравим гранитната плоча и какво означава тя за нас. Предната вечер бях отишъл при фара в края на носа под пълната месечина въодушевен, сякаш съм сомнамбул и сънувам. А днес вечерта вече се бях пробудил не само за богатството на света, но и за неговите сенки.

Замаян, гледах Рейчъл от другата страна на масата: тя се смееше през рамо на Сийкъм и аз имах чувството, че никога не е била по-красива. Отново щях да бъда щастлив, стига да си върнех настроението от ранната утрин, спокойствието и умиротворението, и ги обединях с безумството на следобеда сред игликите, под извисилите се букове. Рейчъл също щеше да бъде щастлива. И щяхме да запазим това настроение — безценно и свято, — години наред, щяхме да го пренесем в бъдещето.

Сийкъм ми напълни отново чашата и малко от сянката се отдръпна, съмненията бяха заличени — помислих си, че когато останем сами, всичко ще бъде наред и още днес вечерта, още нощес ще попитам Рейчъл дали може да се оженим скоро, съвсем скоро, вероятно след няколко седмици или месец, защото исках всички — Сийкъм, Джон, Кендълови, всички, да знаят, че Рейчъл вече носи това име заради мен.

Тя щеше да бъде госпожа Ашли, понеже е съпруга на Филип Ашли.

Явно бяхме седели доста дълго на масата, защото още не бяхме станали, когато откъм алеята се чу екипаж. Звънецът иззвъня и доведоха Кендълови в трапезарията, където още седяхме сред трохите, десерта, празните чаши и остатъците от вечерята. Изправих се, доколкото си спомням, не много устойчиво, и претеглих към масата два стола, но кръстникът ми възрази, че вече били вечеряли и се били отбили за малко, за да ми честитят и да ми пожелаят здраве.

Сийкъм донесе чисти чаши и аз забелязах, че Луиз, която беше в синя рокля, ме гледа озадачено, явно си мислеше, че съм прекалил с пиенето. Беше права, но не се случваше често, пък и ми беше рожденият ден и беше крайно време тя да проумее веднъж завинаги, че никога няма да има право да ме критикува, освен като приятелка от детството, би трябвало да го знае и кръстникът ми. Сега вече щеше да бъде сложен край на плановете му за Луиз, а също на сплетните и всички щяха да се поуспокоят и да не обсъждат въпроса.

Четиримата седнахме отново сред шумния разговор, благодарение на няколкото часа, които бяха прекарали заедно на обяд, кръстникът ми, Рейчъл и Луиз се чувстваха по-непринудено, а аз седях в края на масата мълчаливо, почти без да продумвам, вече се бях съсредоточил върху думите, с които смятах да им съобщя.

Накрая кръстникът ми се наведе към мен с чаша в ръка и усмихнат, каза:

— За двайсет и петия ти рожден ден, Филип. Дълъг живот и щастие!

Тримата ме погледнаха и дали от виното, което бях погълнал, или от чувствата, преизпълнили сърцето ми, имах усещането, че кръстникът ми и Луиз са ми скъпи верни приятели, които харесвам, а Рейчъл, моята любов, със сигурност щеше да кимне просълзена и да ми се усмихне, за да ме насърчи.

Точно сега бе моментът. Прислужниците бяха излезли, така че тайната щеше да си остане между нас четиримата.

Изправих се, благодарих им и след като чашата ми отново бе напълнена, казах:

— Днес вечерта и аз искам да вдигна наздравица. От днес сутринта съм най-щастливият мъж. Нека, кръстнико и Луиз, пием за Рейчъл, която ще ми стане жена.

Изпих на един дъх чашата и ги погледнах усмихнат. Никой не отговори, никой не се и помръдна, видях, че кръстникът ми е озадачен, и след като се извърнах към Рейчъл, забелязах, че усмивката й е помръкнала и тя се е втренчила в мен с лице като застинала маска.

— Да не си си изгубил ума, Филип? — попита ме.

Оставих чашата на масата. Не я държах здраво и я сложих току до ръба. Тя падна и се натроши на парченца върху пода. Сърцето ми биеше като обезумяло. Не можех да откъсна очи от лицето на Рейчъл, бяло като платно.

— Извинявай — рекох, — ако съм избързал с новината. Не забравяй, днес ми е рожденият ден, а те двамата са ми най-старите приятели.

Вкопчих се с две ръце в масата — да не залитна, ушите ми бучаха. Ако се съди от вида й, явно не ме беше разбрала. Извърна очи от мен и погледна отново кръстника ми и Луиз.

— Мисля, че Филип се е главозамаял от рождения ден и виното — каза. — Простете му това школско безумство и ако можете, го забравете. Щом се поокопити, ще се извини сам. Дали да не отидем във всекидневната?

Стана от стола и излезе първа от трапезарията. Аз продължих да стоя, вторачен в остатъците от вечерята, разпилени по масата, в трохите, виното, разлято по салфетките, избутаните назад столове, и не усещах нищо, никакви чувства: на мястото на сърцето ми бе зейнала пустота. Поизчаках малко, после, още преди Сийкъм и Джон да са дошли да разчистят масата, отидох със залитане в библиотеката и седнах в мрака при угасналата камина. Свещите не бяха запалени, цепениците се бяха разпаднали на пепел. Чувах през открехнатата врата като шепот гласовете във всекидневната. Хванах се за главата, която щеше да се пръсне, на езика ми горчеше от виното. Може би, ако поседях тук на тъмно, щях да си върна равновесието и празнотата и вцепенението щяха да се изпарят. Винях за всичко виното. Но защо Рейчъл бе възразила толкова рязко срещу онова, което бях казал? Можехме да помолим двамата да се зарекат, че няма да издават тайната. Те щяха да ни разберат. Продължих да седя и да чакам да си тръгнат. По едно време — на мен ми се стори, че е минала цяла вечност, но може да са били десетина минути — гласовете се усилиха и тримата излязоха във вестибюла: чух как Сийкъм отваря входната врата и им пожелава „лека нощ“, после колелата на екипажа се отдалечиха, а вратата изтрака, явно я залостваха.

Мислите ми вече се бяха поизбистрили. Седях и се ослушвах. Чух шумоленето на роклята й. Приближи се до открехнатата врата на библиотеката, поспря за миг, сетне я подмина и по стълбището прокънтяха стъпки. Станах от креслото и тръгнах след Рейчъл. Настигнах я при чупката в коридора, където тя беше спряла, за да угаси свещите на стълбищната площадка. Загледахме се в трепкащата светлина.

— Мислех, че си си легнал — каза Рейчъл. — Хайде, върви да спиш, докато не си направил още бели.

— Те вече си тръгнаха, сега ще ми простиш ли? — попитах я аз. — Повярвай, можеш да разчиташ на Кендълови. Няма да издадат нашата тайна.

— Мили Боже, дано, защото не знаят нищо — отвърна тя. — Караш ме да се чувствам като прислужница от кухнята, която се е промъкнала на тавана заедно с коняря. И друг път съм се срамувала, но това беше върхът.

Пак бледото застинало лице, което нямаше нищо общо с нейното.

— Нощес в полунощ не се срамуваше — напомних й аз, — обеща ми нещо и не се разсърди. Ако ми беше казала, щях да си тръгна веднага.

— Какво толкова съм ти обещавала? — тросна се тя.

— Да се омъжиш за мен, Рейчъл — отговорих.

Тя държеше свещника. Вдигна го, така че голият пламък да освети лицето ми.

— Осмеляваш се, Филип, да стоиш тук и да ми дрънкаш как нощес съм ти била обещала да се омъжа за теб! По време на вечерята казах пред Кендълови, че си си изгубил ума, и наистина е така. Знаеш много добре, че не съм ти обещавала такова нещо.

Аз също се взрях в лицето й. Не аз, а тя си беше изгубила ума. Усетих как пламвам.

— Попита ме какво искам за рождения си ден — напомних й. — И тогава, и сега има само едно, което искам на този свят, и то е да се омъжиш за мен. Какъв друг смисъл съм могъл да вложа?

Рейчъл не отговори. Продължи да ме гледа невярващо, смаяно, като човек, чул думи на чужд език, които не могат да бъдат преведени и разбрани, и с болка и отчаяние изведнъж си дадох сметка, че всъщност си е точно така — че всичко, случило се между нас, е грешка. Рейчъл не бе разбрала за какво я моля в полунощ, нито пък аз, заслепен и изумен, бях схванал какво ми е дала, затова съм взел за доказателство за любов нещо друго, нещо без значение, което Рейчъл е изтълкувала по свой си начин.

Ако преди малко тя се беше засрамила, сега моят срам беше двойно по-голям — тя беше сгрешила за мен.

— Нека го кажа с прости думи — подхванах. — Кога ще се омъжиш за мен?

— Никога, Филип — отвърна Рейчъл и махна с ръка, сякаш ме отпращаше. — Приеми го като окончателния ми отговор. Съжалявам, ако си го възприел по друг начин. Не съм искала да те подвеждам. А сега лека нощ.

Обърна се и понечи да си тръгна, но аз я сграбчих за ръката и я стиснах здраво.

— Значи не ме обичаш, така ли? — попитах я. — Само си се преструвала. Защо, за Бога, не ми каза истината още снощи и не ме отпрати?

Тя отново ме погледна озадачено — не ме разбираше. Бяхме чужди хора, не ни свързваше нищо. Рейчъл идваше от чужда земя, от чужд народ.

— Как смееш да ме обвиняваш за случилото се? — възкликна тя. — Исках да ти се отблагодаря, нищо повече. Беше ми подарил накитите.

Струва ми се, че в онзи миг разбрах онова, което е знаел и Амброуз. Разбрах какво е виждал в нея, за какво е копнял, а така и не е получил. Разбрах как се е терзаел, колко го е боляло, колко голяма е била пропастта между тях и как тя е зейвала все повече. Тъмните очи на Рейчъл, толкова различни от нашите, ни гледаха неразбиращо и двамата. До мен в здрача, в трепкащата светлина на свещта стоеше Амброуз. Двамата наблюдавахме Рейчъл измъчено, без капчица надежда, а тя ни гледаше така, сякаш ни обвиняваше. В сумрака лицето й също беше чуждо. Малко и тясно, като върху монета. Ръката, която държах, вече не беше топла. Студени и хлъзгави, пръстите се мъчеха да се отскубнат, а пръстените ме издраха, порязаха ми дланта. Пуснах я, ала в мига, когато го направих, пак ми се прииска да я хвана.

— Защо ме гледаш? — прошепна Рейчъл. — Какво съм ти направила? Лицето ти се промени.

Опитах да се сетя какво още мога да й дам. Тя вече притежаваше имението, парите, накитите. Умът ми, моето тяло и сърце. Оставаше само името ми, ала тя вече го носеше. Нямах нищо. Ако не броим страха. Взех свещта от ръката й и я сложих на рафта над стълбището. Хванах Рейчъл за врата така, че ръцете ми да го опасват целия — сега тя не можеше и да помръдне, но пак ме гледаше с разширени очи. Сякаш държах в ръцете си уплашена птица, която, стига да я попритиснех още малко, ще попърха, попърха и ще умре, а ако я пуснех, ще отлети към свободата си.

— Никога не ме оставяй — казах аз, — закълни се, никога, никога.

Рейчъл се опита да размърда в отговор устни, но я бях притиснал с ръцете си така, че не успя. Поразхлабих хватката. Тя отстъпи назад и се хвана за врата. Там, където я бях стискал, от двете страни на перлената огърлица, бяха останали две червени ивици.

— Сега ще се омъжиш ли за мен? — казах й.

Тя не отговори, само тръгна да отстъпва назад по коридора, без да сваля очи от мен, още се държеше за врата. Видях върху стената собствената си сянка, чудовищно петно, размазано и безплътно. Видях как Рейчъл хлътва под арката. Чух, че вратата се затваря и ключът се завърта в ключалката. Прибрах се в стаята си и за миг мярнах отражението си в огледалото, затова спрях и се взрях. Там със сигурност стоеше Амброуз с чело, по което беше избила пот, беше пребледнял като платно. Направих една крачка и отново видях себе си със смъкнатите рамене, с крайници, твърде тромави и дълги, разколебан, необучен, Филип, който се бе отдал на някакви школски безумия. Рейчъл беше казала на Кендълови да ми простят и да забравят.

Отворих широко прозореца, но тази вечер нямаше луна и валеше като из ведро. От вятъра пердето се изду и алманахът на рафта над камината падна на пода. Наведох се да го вдигна, скъсах най-горната страница и след като я намачках на топка, я метнах в огъня. Краят на рождения ми ден. Денят на шегите беше приключил.