Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Му Cousin Rachel, 1951 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Масларова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2018)
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2020)
Издание:
Автор: Дафни дю Морие
Заглавие: Братовчедката Рейчъл
Преводач: Емилия Л. Масларова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: „Лабиринт“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Симолини 94“
ISBN: 978-619-7055-25-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7992
История
- —Добавяне
21
Седмиците до края на март отлетяха много бързо. От ден на ден чувствах все по-голяма увереност в бъдещето и ми ставаше все по-леко на сърцето. Рейчъл явно долавяше в какво настроение съм и го споделяше.
— Никога не съм виждала човек, който да се отнася толкова нелепо към рождения си ден — отбеляза тя. — Като малко дете си, будиш се с усещането, че светът е вълшебен. Толкова важно ли е за теб да се отървеш от клетия господин Кендъл и грижите му? Едва ли има по-добър попечител. Какво всъщност смяташ да правиш на самия ден?
— Нищо — отвърнах, — искам само да не забравяш какво ми каза преди известно време. Когато имаш рожден ден, се изпълняват всичките ти желания.
— Само докато станеш на десет години, след това вече не — отговори Рейчъл.
— Не е честно, не си уточнявала за възрастта — възразих аз.
— Ако смяташ да правиш излет на плажа или разходка с лодка, няма да дойда с теб. Още е рано за плаж, колкото до лодките, за тях знам още по-малко, отколкото за конете. Заведи Луиз.
— Няма пък — отсякох аз, — освен това няма да ходим на места, които накърняват достойнството ти.
Всъщност изобщо не бях мислил какво ще правим на рождения ми ден, предвиждах само Рейчъл да получи документа, щях да го сложа на подноса със закуската, а останалото щях да оставя на случайността. Но когато дойде трийсет и първи март, осъзнах, че искам да направя още нещо. Спомних си накитите в банката и си казах, че съм голям глупак, задето вече не съм ги прибрал. Така че този ден ми предстояха две срещи. Една с господин Кауч и една с моя кръстник.
Първо щях да отида при господин Кауч. Реших, че пакетите вероятно ще бъдат твърде големи, за да ги пренеса с Джипси, а не исках да тръгвам с екипаж от страх, че Рейчъл ще чуе отнякъде и ще поиска и тя да дойде с мен в града, за да свърши някаква работа. Пък и си беше необичайно да излизам с екипаж. Затова си измислих някакъв излишен повод и тръгнах пеш към града, като заръчах на конярчето да дойде да ме вземе с двуколката. За беда, явно всички съседи бяха решили точно днес сутринта да отидат на пазар и понеже, ако искаш да избегнеш познат, трябва или да се криеш по входовете, или да се гмурнеш в морето на пристанището, аз непрекъснато надзъртах иззад ъглите от страх да не се натъкна лице в лице с госпожа Паскоу и котилото й от дъщери. Явно привличах вниманието на всички именно защото се опитвах да се скрия, и бързо плъзна мълвата, че господин Ашли се държи странно, притичва на тържището за риба от сергия на сергия, а после, още преди единайсет сутринта, се шмугва в пивницата „Роза и корона“ точно когато от другия край на улицата се е задала госпожата на викария от съседната енория. Няма да се учудя, ако се е разчуло, че господин Ашли се е пропил.
Най-после се скрих на сигурно, между безопасните стени на банката. Господин Кауч ме посрещна точно толкова любезно, както и преди.
— Този път съм дошъл да прибера всичко — обясних му.
Той ме изгледа с болезнена почуда.
— Нали не смятате, господин Ашли, да местите сметката си в друго банково учреждение? — попита ме.
— Не — отвърнах, — говорех ви за семейните накити. Утре навършвам двайсет и пет и ставам техен законен собственик. Искам, когато се събудя на рождения си ден, те да са при мен.
Вероятно ме е помислил за странна птица.
— Имате предвид, че това е приумица само за деня ли? — поинтересува се господин Кауч. — И навръх Коледа постъпихте по сходен начин. Вашият настойник господин Кендъл върна още на другия ден огърлицата.
— Не е приумица, господин Кауч. Искам накитите да са при мен, в дома ми. Не знам как по-ясно да ви го обясня.
— Разбирам — отговори той. — Е, дано имате у вас сейф или безопасно място, където да ги държите.
— Това вече е моя работа, господин Кауч. Ще ви бъда много признателен, ако още сега донесете накитите. Този път не само огърлицата. Цялата колекция.
Сякаш бях посегнал на собствените му семейни ценности.
— Чудесно — рече от немай-къде банкерът, — ще отнеме известно време да ги донесем от трезора и да ги опаковаме внимателно. Ако имате друга работа в града…
— Нямам — прекъснах го. — Ще изчакам тук и ще ги взема със себе си.
Той видя, че няма смисъл да протака, и след като каза да повикат един от служителите, му даде указания да качат пакетите. Имах с какво да ги пренеса, носех ракитов кош, с който в имението събирахме зелето, и слава Богу, той бе достатъчно голям, а господин Кауч загледа свъсен как слагам в него една по една безценните касети.
— Щеше да бъде много по-добре, господин Ашли, ако ги бях изпратил по подобаващ начин в дома ви. За целта разполагаме с покрит файтон, който е по-подходящ.
Как ли не — помислих си, — после всички щяха да говорят само за това. Банковият файтон се е запътил заедно със служител с цилиндър на главата към дома на господин Ашли! Беше си за предпочитане да натоваря всичко в коша за зеленчуци и да го прекарам с двуколката.
— Не се притеснявайте, господин Кауч — рекох, — ще се справя.
Излязох тържествуващо от банката, понесъл върху рамото си коша и що да видя — точно срещу мен се задава госпожа Паскоу с по една от щерките си от двете й страни.
— Мили Боже — ахна тя, — как само сте се натоварили!
Както държах с една ръка коша, свалих със замах с другата шапката си.
— Ето на, виждате, застигнаха ме тежки времена — отвърнах аз. — Паднах толкова ниско, че опрях до това да продавам зеле на господин Кауч и служителите му. Ремонтът на покрива направо ме разори и няма как, обикалям да продавам из града каквото сме произвели. — Тя ме изгледа с отворена уста, а двете й дъщери се ококориха срещу мен. — За беда — продължих аз, — стоката в ей този кош е предназначена за друг купувач. Иначе с удоволствие щях да ви продам малко моркови. Но занапред, ако нямате в дома на викария достатъчно зеленчуци, си спомнете за мен.
Тръгнах да търся двуколката и след като натоварих на нея тежкия кош, се качих и грабнах юздите, а конярчето седна до мен — мярнах още веднъж госпожа Паскоу, надничаше с озадачено лице иззад ъгъла. Сега всички щяха да шушукат как Филип Ашли е не само странна птица, пияница и откачалка, но за капак се е докарал и до просешка тояга.
Прибрахме се по дългия път след кръстопътя и докато конярчето вкарваше двуколката, аз влязох в къщата през задния вход — прислугата тъкмо обядваше, — после се качих горе и отидох на пръсти в стаята си в предната част. Заключих в дрешника коша за зеленчуци и слязох да хапна нещо.
Риналди сигурно щеше да затвори очи и да потрепери. Излапах цял пай с гълъб и го полях с огромна халба бира.
Рейчъл също беше в къщата, беше ме чакала и ми беше оставила бележка: била решила, че няма да се прибера, и се била качила горе в стаята си. Както никога, нямах нищо против отсъствието й. Сигурно от лицето ми се виждаше съвсем ясно колко гузен се чувствам.
След като хапнах набързо, пак поех на път, този път с коня към Пелин. Бях прибрал на сигурно в джоба си документа, който адвокатът, господин Туин, ми беше изпратил — точно както беше обещал — по нарочен човек. Носех и завещанието. Мисълта за този разговор не бе така приятна, както за срещата сутринта, но аз пак си яздех невъзмутимо.
Кръстникът ми си беше вкъщи, в кабинета.
— Е, Филип, сигурно съм подранил с няколко часа, но нищо. Честит рожден ден — пожела ми той.
— Благодаря — отвърнах, — искам, освен това да ти благодаря за обичта към мен и към Амброуз и за напътствията, които последните няколко години ми даваше като мой наставник.
— А това приключва утре — усмихна се той.
— Да, по-точно, днес в полунощ — напомних аз. — И понеже не искам да те вдигам от сън в такава късна доба, те моля да удостовериш подписа ми под документ, който ще влезе в сила тъкмо тогава.
— Хм, документ ли, какъв документ? — попита той и се пресегна за очилата.
Извадих от горния си джоб завещанието.
— Първо го прочети — подканих. — Това тук ми бе предоставено не доброволно, а след дълги спорове и увещания. Отдавна ми се струваше, че би трябвало да има такъв документ, и ето на, пред теб е.
Аз му го подадох. Кръстникът ми си сложи очилата и го прочете внимателно.
— С дата е, Филип, но не е подписан.
— Точно така — потвърдих аз, — но е написан с почерка на Амброуз, нали така?
— Ами да, спор няма. Едно не разбирам, защо така и не го е заверил нотариално и не ми го е изпратил. Още от първите дни, след като се ожени, очаквах такова завещание и съм го споделял с теб.
— Щял е да го подпише — уверих го аз, — ако не се е разболял и не е очаквал да се прибере и да ти го даде лично. Поне това знам.
Той го беше оставил на бюрото.
— Е, случвало се е и в други семейства — рече ми. — В ущърб е на вдовицата, но не можем да сторим нищо повече от онова, което вече направихме. Завещанието трябва да е подписано, за да влезе в сила.
— Знам, а братовчедка ми Рейчъл не очаква друго. Както току-що ти обясних, трябваше да я убеждавам дълго, докато взема от нея документа. Трябва да го върна, но имам препис.
Прибрах завещанието и подадох на кръстника си преписа, който бях направил.
— И сега какво? — попита той. — Разбра ли се още нещо?
— Не — отговорих аз, — ала съвестта ми подсказва, че се радвам на нещо, което по право не е мое. Амброуз е възнамерявал да подпише завещанието, но му е попречила смъртта, по-скоро в началото болестта. Искам да прочетеш документа, който съм изготвил.
Подадох му книжата, съставени от Туин в Бодмин.
Той ги прочете бавно, с все по-угрижено лице, после дълго мълча, преди да свали очилата и да ме погледне.
— Братовчедка ти Рейчъл знае ли за този документ? — попита ме.
— Дори не подозира за него и никога не е и намеквала по никакъв начин за онова, което съм вписал или което съм възнамерявал да предприема. Няма нищо общо. Дори не знае, че съм тук и че съм ти показал завещанието. Както сам чу преди няколко седмици, се готви не след дълго да замине за Лондон.
Кръстникът ми продължаваше да седи на писалището, без да откъсва очи от мен.
— Окончателно ли е решението ти? — попита ме.
— Да — уверих го аз.
— Даваш ли си сметка, че това може да породи злоупотреби, че гаранциите не са достатъчни и цялото състояние, което някой ден би трябвало да стане твое и на наследниците ти, може да бъде пропиляно?
— Да, и желая да поема риска.
Той поклати глава и се подписа. Стана от стола, погледна през прозореца и пак се върна при писалището.
— Съветникът й господин Риналди знае ли за документа? — поинтересува се.
— Със сигурност не.
— Жалко, че не си ми казал, Филип — продължи кръстникът ми. — Можех да го обсъдя с него. Вижда ми се разумен мъж. Онази вечер си поговорихме с него. Дори споменах, че се притеснявам за преразхода в издръжката. Той призна, че прахосничеството винаги е създавало неприятности. И не само на Амброуз, но и на първия й съпруг Сангалети. Даде ми да разбера, че той, синьор Риналди, единствен знае как да излезе на глава с братовчедка ти Рейчъл.
— Пет пари не давам какво ти е казал — отсякох аз. — Този човек ми е неприятен и смятам, че използва в своя изгода този довод. Надява се да прилъже Рейчъл да се върне във Флоренция.
Кръстникът ми ме изгледа отново.
— Филип, извинявай, че ти задавам такъв личен въпрос, но те познавам, откакто си се родил. Изгубил си си ума по братовчедка си, нали?
Усетих, че пламвам, но не извърнах поглед.
— Не знам за какво говориш — отговорих. — Изгубил си си ума е безсмислен грозен израз. Уважавам и почитам братовчедката Рейчъл повече от всеки.
— И друг път съм се канел да ти го кажа. Много се шушука, задето тя ти гостува толкова дълго. Ще стигна по-далеч и ще отбележа, че цялото графство не обсъжда друго.
— Нека ме одумват — казах му аз. — След ден вече ще обсъждат друго. Няма как да запазиш в тайна прехвърлянето на имоти и състояния.
— Ако братовчедка ти Рейчъл има поне малко здрав разум и желае да запази уважението към самата себе си, или ще замине за Лондон, или ще те помоли да отидеш да живееш другаде — заключи кръстникът ми. — Сегашното положение вреди много и на двама ви.
Аз не казах нищо. Сега важно беше само едно — той да подпише документа.
— В крайна сметка, разбира се, има само един начин да запушите устата на хората — продължи кръстникът ми. — А според този документ тук това е и единственият начин имуществото да не бъде прехвърляно. И той е братовчедката Рейчъл да се омъжи отново.
— Според мен е почти изключено.
— Предполагам, самият ти не си й правил предложение? — поинтересува се кръстникът ми.
И този път се изчервих до мораво.
— Не бих се осмелил, тя не би приела за нищо на света.
— Никак не ми е приятно, че се получава така, Филип — допълни той. — Вече съжалявам, че изобщо е дошла в Англия. Но сега е късно. Добре тогава, подписвай. И си тегли последиците от действията си.
Грабнах писалката и сложих подписа си под документа. Кръстникът ми ме наблюдаваше със застинало угрижено лице.
— Има жени, Филип — отбеляза, — които, дори и да са съвсем порядъчни, само носят неволно беди. До каквото и да се докоснат, то се превръща в трагедия. Не знам защо ти го казвам, но чувствам, че съм длъжен да го направя.
После удостовери, че съм се подписал под дългия свитък.
— Предполагам, няма да дочакаш Луиз.
— Мисля, че не — отговорих, после проявих снизхождение. — Ако утре вечерта не сте заети, защо не дойдете да хапнем заедно на рождения ми ден и да пием за мое здраве?
Известно време той мълча.
— Не съм сигурен, че сме свободни — отговори ми. — При всички положения до обяд ще ти съобщя.
Виждах, че не изгаря от желание да идва, но се притеснява да откаже. Беше понесъл вестта за прехвърлянето на имуществото по-добре, отколкото очаквах, не се беше впуснал да ме разубеждава и да ми чете безкрайни лекции, но вероятно ме познаваше твърде добре и бе наясно, че такъв подход няма да се увенчае с успех. Но беше направо разтърсен и разстроен, виждах го от угрижеността му. Пак добре, че не стана дума за семейните накити. За кръстника ми чашата наистина щеше да прелее, ако той разбереше, че те са скрити в коша за зеле в дрешника ми.
Поех с коня към къщи и си спомних колко въодушевен съм бил след посещението при адвоката Туин в Бодмин, когато се прибрах колкото да заваря у дома Риналди. Днес нямаше да има такива гости. За три седмици пролетта вече беше дошла и беше топло, сякаш е май. Като всички, които се опитват да предскажат какво ще бъде времето, и моите селяни клатеха глава и предричаха какви ли не бедствия. Че по никое време ще скове студ и ще попари нацъфтелите дървета и кълновете в пръстта, която ставаше все по-суха. В онзи последен ден на март обаче на мен ми беше все едно дали ще ни застигне глад, дали ще стане потоп или земетресение.
Слънцето вече залязваше над залива на запад и обагряше тихото небе в огнени цветове, а водата в тъмни оттенъци, над хълмовете на изток вече се виждаше ясно валчестият лик на близката пълна месечина. Помислих си, че сигурно точно така се чувства човек, който от опиянение се е отдал изцяло на отминаващия час. Виждах всичко наоколо не като в мъгла, а съвсем ясно, както виждат много пияните. Когато навлязох в парка, той сякаш беше изникнал от приказка, дори говедата, които бяха тръгнали бавно на водопой към поилото при езерото, наподобяваха омагьосани зверове, толкова красиви ми се сториха. Чавките си правеха по високите дървета при пътеката раздърпани гнезда, над които кръжаха и ту кацаха, ту пак политваха, виждах как от комините на къщата и на конюшните се вие син дим, чувах как на двора потракват кофи, мъжете си свирукат, малките кученца джафкат по колибите. Всичко това не бе ново за мен, познавах го и го обичах от много време, притежавах го от момче, но въпреки това сега то ми се струваше същинско вълшебство.
На обяд бях преял и сега не бях гладен, затова пък бях ожаднял и затова пих на воля от прохладната чиста вода в кладенеца на двора.
Пуснах някоя и друга шега пред момчетата, които залостваха задните входове и затваряха капаците на прозорците. Знаеха, че утре е рожденият ми ден. Пошушнаха ми като най-поверителна тайна, че Сийкъм е отишъл да го нарисуват, за да ми подари портрета си, и как им е споменал, че трябва да го окача върху ламперията във вестибюла, при портретите на предците си. Обещах им най-тържествено да го направя. После тримата започнаха да си шепнат в ъгъла и да си кимат, след което се скриха в помещенията за прислугата и се върнаха с пакет. Поднесе ми го Джон, техният говорител, който каза:
— Това е от нас, господин Филип, нямаме търпение да ви го дадем.
Беше кутия с лули. Сигурно се бяха охарчили много и бяха останали без месечната си заплата. Ръкувах се с тях и ги потупах по гърбовете, после ги уверих един по един, че при следващото си посещение в Бодмин или Трюроу тъкмо съм смятал да си купя такива, а те ме загледаха много щастливи и на мен направо ми се доплака, толкова трогнат бях. Всъщност не палех друга лула, освен онази, която Амброуз ми беше подарил, когато бях на седемнайсет години, но си казах, че занапред трябва да се постарая да пуша от време на време и с техните, за да не ги разочаровам.
Изкъпах се и се преоблякох, Рейчъл ме чакаше в трапезарията.
— Надушвам, че си намислил нещо — рече ми веднага. — Цял ден те няма вкъщи. Къде се губиш?
— Това, госпожо Ашли, изобщо не те засяга — отвърнах аз.
— Още от рано сутринта не те е виждал никой — продължи тя. — Прибрах се на обяд, а нямаше с кого да хапна.
— Трябвало е да обядваш у Тамлинови — отговорих й. — Жена му готви страхотно, щеше да се справи.
— В града ли си ходил? — продължи с въпросите Рейчъл.
— Ами да, ходих до града.
— Видя ли някой познат?
— Ами да — отвърнах и насмалко да прихна. — Видях госпожа Паскоу и момичетата, направо щяха да паднат при вида ми.
— Какво му е на вида ти?
— Носех на рамо един кош и им казах, че продавам зеле.
— Истината ли си им казал, или си попрекалил с ябълковото вино в „Розата и короната“?
— Нито съм им казал истината, нито съм ходил в „Розата и короната“ да пия ябълково вино.
— Какво тогава си правил?
Не й отговорих. Продължих да седя на стола и да се подсмихвам.
— Мисля, че след вечеря, щом луната се качи горе на небето, ще отида да поплувам. Днес вечерта усещам в себе си цялата енергия на света, както и цялата му лудост.
Тя ме погледна угрижено над чашата с виното.
— Къпи се, щом толкова искаш да прекараш рождения си ден в леглото, с компрес върху гърдите и отвара от френско грозде всеки час, при това за теб ще се грижа не аз, а Сийкъм. Няма да те спирам.
Протегнах се над главата и въздъхнах от неподправена радост. Попитах може ли да запаля лулата и тя ми разреши. Извадих кутията с новите лули.
— Виж какво ми подариха момчетата — подканих. — Не ги свърташе да чакат до утре.
— И ти като тях си едно голямо бебе — отбеляза Рейчъл, сетне, почти през шепот: — А знаеш ли какво ти е приготвил Сийкъм?
— Знам, знам — отговорих също през шепот, — момчетата ми казаха. Не мога да ти опиша колко съм поласкан. Виждала ли си портрета?
Тя кимна.
— Съвършен — обясни, — Сийкъм е с най-хубавото си сако, онова зеленото, с издадена напред долна устна и така нататък. Портретът е рисуван от зет му от Бат.
След вечерята отидохме в библиотеката, но аз не бях преувеличил, когато казах на Рейчъл, че усещам в себе си цялата енергия на света. Бях толкова въодушевен, че не ме свърташе на креслото — нямах търпение да мине нощта и да дойде денят.
— Смили се, Филип, излез да се поразходиш — подкани Рейчъл. — Тичай до фара и после обратно, ако това ще те излекува. При всички положения мисля, че полудяваш.
— Ако това е лудост, искам цял живот да пребивавам в такова състояние — отсякох аз. — Не знаех, че безумството носи такава радост.
Целунах й ръка и излязох в градината. Нощта беше точно като за разходки, ясна и спокойна. Не хукнах да тичам, както беше заръчала Рейчъл, но все пак стигнах чак до хълма с фара. Над залива бе увиснала почти пълна месечина с издута буза и с вид на вълшебница, която знае тайната ми. Щом се приближих, биволите, които бяха налягали за през нощта при каменния зид на дъното на низината, се размърдаха, станаха и се пръснаха кой накъдето види.
Виждах през моравата, че в Бартън свети, а когато излязох на върха на носа с фара и от двете ми страни се разпростряха заливите, по западното, а също по нашето, източното, крайбрежие замигаха светлинки. Лека-полека обаче те започнаха да гаснат — както и в Бартън, и накрая около мен не остана друго, освен светлината на бледата луна, която хвърляше по морето сребърна лунна пътека. Щом беше нощ на разходки, защо да не е и нощ за плуване? Не можеха да ме спрат никакви заплахи за компреси върху гърдите и отвари. Спуснах се на любимото си място, където скалите се врязваха във водата, и като се смеех на себе си и на върховната си лудост, се гмурнах в морето. Господи! Беше леденостудено. Изтръсках се като куче, с тракащи зъби, и само след четири минути тръгнах да се връщам през залива към скалите и дрехите си.
Лудост. По-страшно и от лудост. Но пак нехаех, пак бях на седмото небе от щастие.
Доколкото беше възможно, се подсуших с ризата и тръгнах да се прибирам през гората. Лунната светлина очертаваше призрачна пътека, иззад дърветата ме дебнеха сенки, зловещи и фантастични. Там, където алеята се разделяше на две — едната водеше към пътеката с кедрите, а другата към новата тераса горе, — чух иззад гъсталака някакъв шум и в ноздрите ме блъсна острата смрад на лисица, изместила дори миризмата на листата под краката ни, въпреки това не видях нищо, а нарцисите, покрили поляните от двете ми страни, не помръдваха, нямаше и най-лек полъх на вятър, които да ги раздвижи.
Най-сетне излязох при къщата и се извърнах да погледна към прозореца на Рейчъл. Беше широко отворен и аз не можех да определя дали свещта просто не трепка, или тя я е угасила. Погледнах си часовника. До полунощ оставаха пет минути. Изведнъж разбрах, че щом момчетата не са се стърпели да ми поднесат подаръка, аз също не искам да чакам да поднеса на Рейчъл нейния. Сетих се за госпожа Паскоу и зелето и налудничавото настроение ме заля със страшна сила. Отидох да застана под прозореца на синята стая и повиках по име Рейчъл. Тя ми отговори чак след третия път. Дойде на отворения прозорец, беше облечена в бялата монашеска роба с дълги ръкави и дантелена якичка.
— Какво искаш? — попита ме. — Тъкмо се унасях, а ти ме събуди.
— Чакай малко тук, чу ли? — отговорих й. — Искам да ти дам нещо. Пакетът, който госпожа Паскоу ме видя да нося.
— Не съм чак толкова любопитна като госпожа Паскоу — възрази Рейчъл. — Нека почакаме до сутринта.
— Не мога да чакам до сутринта, нека е сега — настоях аз.
Влязох през страничната врата, качих се горе в стаята си и после пак слязох, понесъл коша за зеле. Между дръжките бях завързал дълго въже. Бях взел и документа, бях го пъхнал в джоба на сакото. Рейчъл още ме чакаше там, при прозореца.
— Какво, за Бога, носиш в този кош? — извика тихо. — Виж какво, ако си решил да си правиш шегички, аз няма да участвам. Какво си скрил вътре, раци, скариди?
— Госпожа Паскоу смята, че е зеле — отговорих. — При всички положения ти обещавам, че няма да те ухапе. Хайде, лови въжето. — Метнах единия край към прозореца. — Дърпай, но с две ръце, чу ли — казах й. — Кошът не е много лек.
Тя задърпа, както бе помолена, и кошът започна да се удря и блъска в стената и в металната мрежа, сложена за пълзящите растения, а аз седях долу, гледах я и се тресях от беззвучен смях.
Рейчъл издърпа коша върху перваза, после настана мълчание. След миг тя пак надзърна навън.
— Не ти вярвам, Филип — рече ми. — Тези пакети са със странна форма. Сигурна съм, че ще ме ухапят.
Вместо да отговоря, се закатерих по металната мрежа и се качих при прозореца.
— Внимавай — извика Рейчъл, — ще вземеш да паднеш и да си строшиш врата.
След миг вече бях вътре в стаята — с единия крак бях стъпил на пода, а с другия на перваза.
— Защо главата ти е мокра? — попита Рейчъл. — Навън не вали.
— Поплувах малко, нали ти казах, че отивам в морето — отвърнах аз. — Хайде, отваряй пакетите, или да го направя аз?
В стаята беше запалена само една свещ. Рейчъл стоеше боса на пода и трепереше.
— Господи, заметни се с нещо! — подканих.
Взех покривалото и я омотах в него, после я грабнах и я сложих между завивките.
— Според мен полудяваш — промълви Рейчъл.
— Не полудявам, просто в тази минута ставам на двайсет и пет — обясних аз. — Чуй! — протегнах ръка. Часовникът удари полунощ. Бръкнах в джоба си. — Това ще го прочетеш, когато решиш — казах и сложих документа до свещта на масата. — Но другото искам да ти дам сега.
Изсипах пакетите в ракитовия кош върху леглото, а него оставих на пода. Разкъсах хартията и метнах тънката обвивка, при което кутиите се посипаха както дойде. От тях изпадаха рубинената диадема и пръстенът. А също сапфири и изумруди. Видях и перлената огърлица и гривната, които се затъркаляха по чаршафите.
— Това тук е твое — казах аз. — И това, и това…
Бях толкова превъзбуден в безумието си, че загребах от накитите и започнах да ги пъхам в ръцете на Рейчъл и да й ги слагам по тялото.
— Филип — извика тя, — какво си направил, съвсем ли полудя?
Не отговорих. Взех огърлицата и я сложих на врата й.
— На двайсет и пет години съм — оповестих, — чу, когато часовникът отброи дванайсет. Вече нищо няма значение. Всичко е за теб. Ако притежавах света, и него щях да ти дам.
Никога не бях я виждала да гледа по-озадачено и изумено. Тя се взря в мен, после в пръснатите навсякъде огърлици и гривни и пак в мен, след това, сигурно защото се смеех, най-неочаквано ме прегърна и също се засмя. Притискахме се един в друг и Рейчъл сякаш прихвана от лудостта, от безумието ми — цялата им наслада сега ни принадлежеше.
— Това ли кроеше през всички тези седмици?
— Да — потвърдих аз. — Трябваше да ги получиш заедно със закуската. Но и аз като момчетата с лулите не се сдържах.
— А аз не съм ти приготвила нищо, освен тази златна игла за вратовръзка — отвърна Рейчъл. — Ти имаш рожден ден, а ме посрами. Не искаш ли още нещо? Само ми кажи, и ще го получиш. Каквото поискаш.
Погледнах я, както седеше с перлената огърлица на врата и всичките рубини и изумруди, разпилени по нея, и изведнъж станах сериозен — бях си спомнил какво означава огърлицата.
— Да, искам едно — отговорих, — но няма смисъл да те моля за него.
— Защо? — възкликна тя.
— Защото ще ми издърпаш ушите и ще ме пратиш да си лягам.
Тя ме погледна и ме докосна с ръка по бузата.
— Кажи ми — подкани.
Гласът й беше нежен.
Не знаех как един мъж предлага на жена да му стане законна съпруга. Обикновено има родител, чието разрешение искаш. Ако няма родител, има ухажване, дълги разговори. Тези неща не важаха за нас с Рейчъл. Беше полунощ и никога не бяхме отваряли дума за любов и брак. Можех да й кажа без недомлъвки, без заобикалки: „Обичам те, Рейчъл, ще ми станеш ли жена?“ Спомних си онази сутрин в градината, когато се бяхме шегували, че всичките тези неща не са ми по вкуса, и аз й бях заявил, че не искам друго, освен уюта на дома ми. Дали и тя го помнеше, дали ме разбираше?
— Веднъж ти казах — подхванах аз, — че цялата топлина и уют, от които се нуждая, са между тези четири стени. Забрави ли?
— Не — отговори Рейчъл, — не съм забравила.
— Тогава съм грешал, сега вече знам какво ми липсва.
Тя ме докосна по главата, отгоре по ухото, по брадичката.
— Така ли? — попита ме. — Съвсем сигурен ли си?
— Повече от сигурен.
Рейчъл ме погледна. На свещта очите й изглеждаха по-тъмни.
— Онази сутрин беше много самоуверен, а също вироглав — припомни ми. — Уютът на къщата…
Пресегна се да угаси свещта, още се смееше.
По изгрев-слънце, още преди слугите да са се събудили и да са слезли, за да отворят капаците и да пуснат вътре деня, стоях на тревата и се питах дали преди мен има мъж, чиято любов да е била приемана толкова естествено и открито. Ако всички постъпваха така, щяха да си спестят дългото досадно ухажване. Дотогава не се бях вълнувал от любовта с всичките й капани, смятах, че мъжете и жените трябва да постъпват, както намерят за добре. Преди бях сляп, глух и потънал в унес — вече не беше така.
Онова, което се случи през първите часове на рождения ми ден, ще се запази. И да е имало страст, вече съм я забравил. Ала нежността си остана с мен. Изумлението, че като приема любовта, жената става беззащитна — също. Може би тъкмо това ни кара да се привързваме към тях. Че го държат в тайна до последно.
Няма как да знам, не мога да сравнявам. Рейчъл ми беше първата и последната.