Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (20)

20

Не знам дали съм показал е изражението си чувствата, които изпитвах, толкова ясно, колкото ги усещах в сърцето си, но очевидно да, защото Рейчъл побърза да подхване разговор и да каже на Риналди, че вечно обикалям навън с кон или пеш, а тя не знае къде ходя, нито пък аз й съобщавам кога ще се прибера.

— Филип се труди повече и от работниците си — обясни — и познава имението педя по педя, по-добре и от тях.

Още ме държеше за ръката, сякаш за да ме покаже на госта, точно както учителка държи нацупено дете.

— Моите поздравления, имението ви е прекрасно — подхвана и Риналди. — Не се учудвам, че братовчедка ви Рейчъл се е привързала толкова към него. Никога не е изглеждала по-добре.

— Очите му, очите, които помнех съвсем ясно: с увиснали клепачи, безизразни, се позадържаха върху нея, после пак се насочиха към мен. — Въздухът тук явно предразполага повече към душевна и телесна отмора, отколкото във Флоренция, там не е така мек.

— Корените на братовчедка ми са от западните графства — напомних аз. — Тя просто се завърна в родните земи.

Тон се усмихна, ако лекото помръдване на лицето му можеше да се нарече така, и се обърна към Рейчъл:

— Зависи кръвта по чия линия е по-силна, нали? — попита. — Младият ти родственик забравя, че майка ти е римлянка. И бих добавил, че от ден на ден приличаш все повече на нея.

— Само в лице — напомни Рейчъл, — не в тяло или като характер. Филип, Риналди ми заяви, че щял да отиде на хотел и да сме му препоръчали някой, не бил придирчив, аз обаче му отвърнах, че говори глупости. Със сигурност можем да му предоставим стая тук, нали?

Сърцето ми се сви от тези думи, но нямаше как да откажа.

— Разбира се — отговорих. — Веднага ще се разпоредя, отпратете и пощенската кола, повече няма да ви трябва.

— Докара ме от Ексетър — обясни Риналди. — Ще се разплатя с човека, после пак ще го наема, за да се върна в Лондон.

— Има време дотогава, още е рано — намеси се Рейчъл. — Така и така си дошъл, остани поне няколко дни, за да видиш всичко. Пък и имаме да обсъждаме много неща.

Излязох от всекидневната, за да кажа да приготвят стая — имаше една просторна в западния край, която беше точно като за Риналди, — после се качих бавно горе, за да се изкъпя и да се преоблека за вечеря. От прозореца видях как Риналди излиза да плати на кочияша, сетне постоя малко на алеята за екипажите. Останах с усещането, че с един-единствен одобрителен поглед преценява колко струва дървенията, каква е цената на дърветата и храстите, забелязах и че се взира във фигурите, изсечени над входната врата, и прокарва по тях ръка. Рейчъл явно беше отишла при него, защото я чух да се смее, после двамата заговориха на италиански. Входната врата се затвори. Бяха влезли вътре.

Мина ми през ума да остана горе и да не слизам, да помоля да предадат на Джон да ми качи вечерята. Щом имаха да обсъждат толкова много неща, нека го направят в мое отсъствие. Но все пак бях домакин, нямаше как да се държа неучтиво. Изкъпах се бавно, облякох се без всякакво желание и след като слязох, заварих Сийкъм и Джон да сноват припряно из трапезарията, която не бяхме използвали още откакто майсторите се бяха заели да чистят ламперията и да потягат тавана. По масата бяха подредени най-хубавите сребърни прибори, всичко, каквото се слага за гости.

— Излишна е цялата тази суетня — рекох на Сийкъм, — можехме да хапнем и в библиотеката.

— Така нареди госпожата — отвърна, преизпълнен с достойнство, Сийкъм, и аз чух как праща Джон да донесе от килера покривката и кърпите с дантела отстрани, които не вадехме и за неделния обяд.

Запалих лулата и излязох в градината. Още не се беше мръкнало, щеше да се здрачи след цял час-час и нещо. Но във всекидневната свещите вече бяха запалени, а пердетата не бяха спуснати. Светеше и в синята стая и аз видях как Рейчъл снове напред-назад покрай прозорците, докато се облича. Ако бяхме само двамата, щяхме да прекараме вечерта в будоара: аз щях да се поздравявам за онова, което съм свършил в Бодмин, а тя щеше да ми разказва мило какво е правила през деня. Сега обаче нямаше да е така. Ярко осветена всекидневна, оживление в трапезарията, разговори между тях двамата за неща, които не ме засягаха, и най-вече инстинктивното отвращение, което изпитвах към този човек, усещането, че не е дошъл току-така, колкото да прекара тук някой и друг ден, и че гони някаква цел. Дали Рейчъл е знаела, че е пристигнал в Англия и се кани да я посети? Цялата радост след свършеното в Бодмин се изпари. Школското лудуване беше приключило. Влязох вътре потиснат, измъчван от лоши предчувствия. Риналди беше сам във всекидневната — стоеше при камината. Беше сменил пътните дрехи с официално облекло и разглеждаше портрета на баба ми върху ламперията.

— Мило лице — отбеляза той за портрета, — красиви очи и цвят на лицето. Произлизате от хубав род. Самият портрет не е особено ценен.

— Вероятно не е — съгласих се аз, — портретите на Лели^[1] и Нелър^[2] са на стълбището, ако ви е интересно.

— Забелязах ги, докато слизах — отговори Риналди. — Портретите на Лели стоят добре, но на Нелър — не. Бих се осмелил да кажа, че стилът на втория не е от най-добрите, претрупан е. Може би картините са довършени от негов ученик. — Не отговорих, слушах как Рейчъл слиза по стълбището. — Преди да замина от Флоренция, успях да продам един ранен Фурини^[3] на братовчедка ви, влизаше в колекцията на Сангалети, която, за съжаление, вече е разпиляна. Прелестна картина. Беше окачена над стълбището във вилата, на най-добрата светлина. Сигурно сте я забелязали, когато сте ходили там.

— Вероятно не съм — отговорих аз.

При нас дойде Рейчъл. Беше в роклята, с която беше облечена на коледното празненство, но забелязах, че си е сложила на раменете шал. Пак добре! Премести поглед от единия към другия, сякаш за да провери как върви разговорът ни.

— Тъкмо казвах на братовчед ти Филип — подхвана Риналди — колко изгодно съм продал „Богородицата“ на Фурини. Ала си е трагедия, че се наложи да се разделим с нея.

— Но вече сме свикнали, нали? — отговори му Рейчъл. — Толкова много съкровища, които не успяхме да спасим.

Усетих, че ми е станало неприятно от множественото число.

— А успяхте ли да продадете вилата? — попитах без заобикалки.

— Още не — отвърна Риналди, — всъщност пристигнах, за да се видя именно по този въпрос с братовчедка ви Рейчъл, и решихме да я дадем под наем за три-четири години. Така е по-изгодно, пък и няма да я губим. Нищо чудно братовчедка ви да поиска скоро да се върне във Флоренция. Живяла е там дълги години.

— Засега нямам намерение да се връщам — опроверга го Рейчъл.

— А, сигурно, но нищо не се знае — рече й италианецът.

Не я изпускаше от очи, докато тя се движеше из стаята, и на мен ми се прииска ужасно да седне и Риналди да не я гледа повече. Креслото, където обикновено се разполагаше, бе малко встрани от свещите и така лицето й щеше да остане в сянка. Нямаше причина Рейчъл да снове из стаята, освен ако не искаше да покаже роклята си. Издърпах напред едно от креслата, ала тя пак не седна.

— Риналди е бил в Лондон повече от седмица и представи си, не ми се е обадил — обясни ми тя. — Никога през живота си не съм била толкова изненадана, както когато Сийкъм оповести, че той е тук. Постъпил е много нехайно, като не ме е предупредил.

Усмихна му се през рамо, а Риналди само сви рамене.

— Надявах се да ти стане по-приятно, ако те изненадам и пристигна внезапно — обясни италианецът, — неочакваното радва или точно обратното, според обстоятелствата. Помниш ли онзи път, когато беше в Рим и ние с Козимо ти се изтърсихме тъкмо когато се обличаше за увеселението у Кастелучи? Определено ни се ядоса и на двамата.

— Е, имах си причини — засмя се Рейчъл. — Ако си забравил, няма да ти ги напомням.

— Не съм забравил — възрази италианецът. — Помня и какъв цвят беше роклята ти. Като кехлибар. И Бенито Кастелучи ти беше изпратил цветя. Видях картичката, а Козимо — не.

Сийкъм влезе да съобщи, че вечерята е готова, и Рейчъл ни поведе през вестибюла към трапезарията — още се смееше и припомняше на Риналди разни случки от Рим. Чувствах се натрапник, никога не съм бил толкова потиснат. Те продължаваха да обсъждат хора и места, а Рейчъл се пресягаше от време на време през масата към мен, все едно съм дете, и казваше:

— Извинявай, миличък. Отдавна се съм виждала Риналди.

А той само ме гледаше с тъмните си очи с увиснали клепачи и се подсмихваше.

Един-два пъти минаха на италиански. Риналди й разказваше нещо, но изведнъж започваше да търси думите, за които не се сещаше, и след като ми се извинеше с кимане, преминаваше на своя си език. Рейчъл му отвръщаше и докато говореше и аз чувах как непознатите думи се сипят от устните й много по-бързо и уверено, отколкото когато разговаряхме на английски, сякаш се променяше цялото й държане — тя се вълнуваше повече, беше по-жизнена, но и в известен смисъл по-груба, по-бляскава, което не ми допадаше.

Струваше ми се, че двамата не се вписват добре на масата ми в трапезарията с ламперия по стените, че трябва да са другаде, във Флоренция или Рим, сред смугли сервитьори и чуждо за мен лъскаво общество, което изричаше с усмивка тези неразбираеми фрази. Рейчъл и Риналди нямаше какво да търсят тук, където Сийкъм се суетеше около тях с кожените си чехли, а едно от младите кучета дращеше под масата. Седях сгърбен, посърнал и обезсърчен, мъртва душа на собствената си вечеря, току се пресягах към орехите и ги чупех между дланите си, за да се поразсея. Рейчъл седеше с нас, докато си подавахме портвайна и брендито. По-точно ги подавах аз, защото пиеше само италианецът.

По едно време запали пура, извади я от кутия, която носеше със себе си, и ме изгледа снизходително, докато палех лулата си.

— Имам чувството, че всички млади англичани пушат лули — отбеляза той. — Твърди се, че улеснявали храносмилането, но са ми казвали, че само развалят дъха.

— Както и брендито, което освен това размътва главата — подметнах аз.

Изведнъж си спомних за клетия Дон, който вече беше мъртъв и бе погребан в градината, спомних си и как като по-млад при среща с куче, което не му допада, той е настръхвал, навирвал е опашка, изправял е гръб и после с един-единствен скок го е захапвал за гърлото. Сега вече знаех как се е чувствал в такива случаи.

— Нали ще ни извиниш, Филип — каза Рейчъл и стана от стола, — ние с Риналди имаме да обсъждаме много неща, той носи и книжа, които трябва да подпиша. Най-добре е да го направим горе в будоара. Ще се присъединиш ли и ти?

— Мисля, че не — отвърнах аз. — Цял ден съм бил навън, в канцеларията ме чакат писма. Пожелавам и на двамата лека нощ.

Рейчъл излезе от трапезарията и Риналди я последва. Чух ги как се качват горе. Още седях на масата, когато Джон влезе да разчисти.

После излязох и аз и тръгнах да се разхождам из градината. Видях, че в будоара свети, но пердетата бяха спуснати. Сега двамата бяха заедно и говореха на италиански. Рейчъл сигурно седеше на ниското канапе при запалената камина с италианеца до нея. Дали щеше да му каже за разговора ни от предната вечер и как съм отнесъл завещанието и съм му направил препис. Какви ли съвети й даваше Риналди, какво я напътстваше, какви книжа бе донесъл от папката си, та Рейчъл да ги разпише. Дали, след като приключеха с деловите въпроси, щяха да продължат да си говорят за общи познати и места, които и двамата познават? Дали тя щеше да му направи билкова отвара, каквато вареше на мен, дали щеше да снове из стаята, та италианецът да й се любува? Кога ли щеше да се сбогува и да отиде да си легне, дали щеше да му протегне ръка? Дали и Риналди щеше да се позадържи на вратата с някакви измислени доводи — точно като мен? Или тя щеше да му разреши да остане до по-късно, все пак го познаваше добре?

Продължих да се разхождам из градината, нагоре по алеята при новата тераса, сетне се спуснах към морето и след като се върнах, тръгнах по пътеката с току-що насадените млади кедри отстрани — напред-назад, напред-назад, докато не чух как часовникът на кулата отброява десет. Точно в този час Рейчъл ме отпращаше, дали щеше да отпрати и италианеца? Отидох да застана в края на моравата и загледах прозореца й в будоара. Там още светеше. Гледах и чаках. Продължаваше да свети. От дългата разходка ми беше станало топло, но тук, под дърветата, беше студено. Ръцете и краката ми премръзнаха. Нощта беше непрогледна, без всякаква музика. Дърветата не бяха увенчани с мътна месечина. В единайсет, точно след ударите на часовника, светлината в будоара угасна и се премести в синята стая. Постоях още малко, после ме прихвана нещо и след като отидох отзад на къщата, в западния край след кухненските помещения, погледнах нагоре към прозореца в стаята на Риналди. Обзе ме облекчение. И там светеше. Виждах съвсем малко от светлината, защото Риналди бе оставил капаците затворени и тя се процеждаше през тях. Почувствах с вътрешно задоволство, че няма да ги отвори за през нощта.

Влязох в къщата и се качих в стаята си. Тъкмо си бях свалил връхната дреха и вратовръзката, които метнах на стола, когато чух роклята на Рейчъл, която прошумоли в коридора, после и тихо почукване. Отидох да отворя. Рейчъл стоеше там с роклята от вечерта, още беше заметната с шала.

— Дойдох да ти пожелая лека нощ — обясни тя.

— Благодаря. И на теб лека.

Рейчъл плъзна поглед надолу и видя калта по обувките ми.

— Къде беше цяла вечер? — попита.

— Разхождах се из градината — обясних аз.

— Защо не дойде да пиеш чай в будоара?

— Не исках.

— Не ставай за смях — каза тя. — По време на вечерята се държеше като намусен гимназист, който плаче за един хубав бой.

— Съжалявам.

— Риналди ми е много стар приятел, знаеш го добре — продължи Рейчъл. — Имахме да обсъждаме много неща, толкова ли не разбираш?

— Защо му разреши да стои в будоара до единайсет часа, защото ти е стар приятел ли?

— Наистина ли до единайсет? — учуди се тя. — Не съм забелязала.

— Колко ще остане тук? — поинтересувах се аз.

— Зависи от теб. Ако си учтив и го поканиш, сигурно три дни. Повече не може. Трябва да се връща в Лондон.

— Щом искаш от мен да го поканя, явно ще се наложи.

— Благодаря, Филип. — Изведнъж тя ме погледна, очите й омекнаха и аз забелязах в ъгълчето на устата й следа от усмивка. — Какво има — попита ме Рейчъл, — защо се държиш толкова глупаво?

Можех да посоча стотици причини. Че не вярвам на Риналди, че ми е противно да стои в моята къща, че искам да е както преди и да сме само двамата с нея. Вместо това казах единствено защото ми беше неприятно всичко, обсъждано тази вечер:

— Кой е този Бенито Кастелучи, който ти е пратил цветя?

Пак се чу кръшният й смях, после Рейчъл се пресегна и ме прегърна.

— Беше стар, много дебел и дъхът му вонеше на пури… освен това те обичам много, много — рече ми и си тръгна.

Не се и съмнявам, че е заспала само двайсет минути, след като ме е оставила, а аз чак до четири слушах как часовникът на кулата отброява часовете и призори потънах в неспокоен сутрешен сън, който към седем става най-дълбок, а после по обичайното време бях събуден най-безпощадно от Джон.

Риналди остана не три, а цели седем дни и през тези седем дни не видях причина да променя мнението си за него. Мисля, че ако има нещо, което да не харесах особено много у него, то това бе снизходителното му отношение към мен. Погледнеше ли ме, и по устните му заиграваше ехидна усмивчица, сякаш съм дете, което трябва да изтърпи, каквото и да вършех през деня, той ме разпитваше надълго и нашироко и го възприемаше като школска шега. Правех всичко възможно да не се прибирам за обяд, а когато малко след четири си дойдех, ги заварвах във всекидневната да говорят на неизбежния италиански — щом ме видеха, млъкваха.

— А, труженикът вече е тук — казваше Риналди, както се бе разположил — да го вземат мътните! — на креслото, където сядах, ако съм сам. — И докато той е обикалял из нивите и безспорно е следял ралото да прокара в пръстта нужните бразди, ние с теб, Рейчъл, бяхме в мислите и въображението си на стотици километри оттук. Не сме се помръднали цял ден, ако не се брои разходката по пътеката при терасата. Има си предимства да остаряваш.

— Влияеш ми зле, Риналди — обаждаше се Рейчъл, — откакто си тук, съм занемарила всичките си задължения. Не съм ходила на гости, не съм наглеждала как върви засаждането. Филип ще ми се накара за бездействието.

— Умствено не си бездействала — чу се отговорът му. — В този смисъл сме извървели не по-малки разстояния от братовчед ти, само че не с краката си. Или може би днес сте се придвижвали на седло? Младите англичани обичат да яздят до пълно изтощение.

Усещах, че ми се подиграва, че ме прави за посмешище, и се ядосвах още повече, задето Рейчъл ми се притичва на помощ, и този път като учителка, която насърчава ученик.

— Днес със сигурност е сряда — рече тя, — а в сряда Филип не се разхожда нито пеш, нито с кон, ами прави сметки в канцеларията. Отдава му се и знае много точно колко харчи, нали, Филип?

— Невинаги — отвърнах аз — и всъщност днес бях в съда като свидетел на един съсед — съдеше някакъв за кражба. Отърва се с глоба, няма да лежи в затвора.

Риналди ме наблюдаваше все така снизходително.

— Не само млад фермер, но и млад Соломон — рече той. — Постоянно научавам за нови и нови таланти. Рейчъл, братовчед ти не ти ли прилича на Йоан Кръстител от портрета на Дел Сарто^[4]? Някой път трябва да го изтръгнеш от нивите тук и да му покажеш и нашата страна. Пътешествията разширяват мисленето, пък и ми се ще да го видя в галерия или църква.

— Амброуз се отегчаваше и на двете места — напомни Рейчъл, — съмнявам се Филип да остане по-възхитен. Е, видя ли в съда кръстника си? Ще ми се да заведа Риналди при него в Пелин.

— Да, там беше — потвърдих аз, — прати ви поздрави.

— Господин Кендъл има много очарователна дъщеря — обясни Рейчъл на италианеца, — малко по-млада от Филип.

— Дъщеря ли? Хм, виж ти! — възкликна той. — В такъв случай младият ти братовчед не е съвсем откъснат от обществото на млади дами.

— Изобщо не е откъснат — засмя се Рейчъл. — Всички майки на шейсет километра оттук са му хвърлили око.

Помня, изгледах я, а тя прихна още по-гръмогласно и докато минаваше покрай мен, за да отиде да се преоблече за вечеря, ме потупа по рамото, навик, от който направо се вбесявах — веднъж го бях нарекъл потупването на леля Фийби, от което Рейчъл много се развесели, сякаш й бях направил комплимент.

След като тя отиде горе, Риналди ми каза:

— Много щедро от ваша страна и от страна на попечителя ви, че сте отпуснали на братовчедка си издръжка. Тя ми писа, за да го сподели. Беше изключително трогната.

— Това бе най-малкото, което можехме да направим — уверих го аз с тон, с който се надявах да го откажа от по-нататъшен разговор.

Нямах никакво намерение да му съобщавам какво ще се случи след три седмици.

— Вероятно знаете — допълни той, — че ако не броим тази издръжка, тя няма никакви лични средства, единствените пари, с които разполага, са от продажбите, които от време на време успявам да осъществя. Смяната на въздуха е направила чудеса, но ми се струва, че не след дълго светският живот ще започне да й липсва, свикнала е с него във Флоренция. Това е истинската причина да не пускам за продажба вилата. Връзката е много силна.

Не му отговорих. Връзката беше силна само защото той я правеше такава. Преди да дойде италианецът, Рейчъл не бе отваряла дума за никаква връзка. Какво ли беше материалното му положение, дали й даваше от своите пари, а не само от парите от сделките с имоти и вещи на Сангалети. Колко прав е бил Амброуз да не му се доверява. Но каква слабост на Рейчъл я караше да продължава да се осланя на него като съветник и приятел?

— Ще бъде по-разумно, разбира се, накрая да продадем вилата — продължи италианецът — и Рейчъл да си вземе по-малко жилище във Флоренция или да построи по-малка къща във Фиезоле. Има много приятели, които не искат да я губят, и аз съм един от тях.

— При първата ни среща споменахте, че е импулсивна жена — напомних аз. — Със сигурност и занапред ще си остане такава и ще живее, където й харесва.

— Определено — съгласи се Риналди. — Но импулсивността й е такава, че невинаги я прави щастлива.

Предполагам, намекваше, че е постъпила импулсивно, като се е омъжила за Амброуз и това не й е донесло щастие, а също, като е дошла в Англия, приумица с неизвестен изход. Имаше власт над нея, защото ръководеше делата й, и именно тази власт може би накрая щеше да я отведе отново във Флоренция. Струваше ми се, че целта на посещението му е именно такава, освен това той вероятно искаше да я предупреди, че издръжката, която сме й отпуснали от наследството, няма да й стигне да живее с нея безкрайно. Но аз държах коз, за който италианецът не знаеше. След три седмици Рейчъл вече нямаше да зависи от него — до края на живота си. Идеше ми да се усмихна, но не вървеше някак да го правя в негово присъствие, страшно неприятен ми беше.

— При вашето възпитание си е доста странно, че сте подслонили в дома си за толкова дълго жена — заяви Риналди и ме погледна изпод увисналите клепачи. — Сигурно ви тежи.

— Точно обратното — уверих го аз, — много приятно ми е.

— Въпреки това за такъв млад и неопитен мъж си е силно лекарство — настоя Риналди. — В такива големи дози може да ви навреди.

— Скоро навършвам двайсет и пет — напомних аз, — мисля, че зная прекрасно кое лекарство е добро за мен.

— Братовчед ви Амброуз мислеше същото на четиресет и три, но се оказа, че греши — възрази италианецът.

— Това какво е, предупреждение или съвет? — попитах аз.

— И двете, стига да го изтълкувате правилно. А сега ще прощавате, но трябва да се облека за вечеря.

Предполагам, такъв беше неговият начин да забие клин между мен и Рейчъл — подмята някоя дума, която сама по себе си не е чак толкова отровна, но въпреки това е с жило, което трови въздуха. Щом намекваше да се пазя от нея, какво ли говореше зад гърба ми? Дали само вдигаше пренебрежително рамене, докато в мое отсъствие двамата седяха във всекидневната и си говореха, че просто е неизбежно един млад англичанин да е дългокрак и плиткоумен, или такъв подход бе твърде лесен? Не се и съмнявах, че Риналди има в запаса си купища хапливи думи, които са му на върха на езика и с които да ме злепоставя.

— Лошото на много високите мъже е — подметна веднъж, — че имат пагубната склонност да се сгърбват. — Когато го каза, стоях на вратата и се бях навел, за да предам нещо на Сийкъм. — Освен това, които са по-мускулести, са склонни към напълняване.

— Амброуз никога не е бил пълен — побърза да напомни Рейчъл.

— Не се движеше колкото този младеж тук. Мускули се правят от много ходеше, яздене и плуване. Забелязвал съм го твърде често и все сред англичани. Ние в Италия сме с по-дребна кост и водим по-заседнал живот. Затова не пълнеем. Освен това се храним така, че да не товарим черния дроб и кръвта. Не се тъпчем с телешко и ярешко. Колкото до сладкото… — Той махна пренебрежително с ръка. — Това момче тук не спира да се тъпче с пасти. Снощи го видях как изяде цяла торта.

— Чуваш ли, Филип? — попита Рейчъл. — Риналди е на мнение, че прекаляваш с яденето. Ще се наложи, Сийкъм, да намалим порциите на господин Филип.

— И дума да не става, госпожо — възпротиви се много стъписан той. — Ако яде по-малко, това ще му подкопае здравето. Нека не забравяме, госпожо, че по всяка вероятност господин Филип продължава да расте.

— Да не дава Господ — прошепна Риналди. — Ако на двайсет и четири години продължава да расте, значи има тежки увреждания на жлезите.

Той отпи със замислен вид от брендито, което Рейчъл му беше разрешила да донесе във всекидневната, и продължи да ме гледа, докато накрая не се почувствах едва ли не два метра висок като клетия малоумен Джак Тревоуз, майка му го мъкнеше на Бодминския панаир, та хората да го зяпат и да му дават по някое и друго пени.

— Предполагам, се радвате на добро здраве — рече Риналди. — Като малък боледували ли сте от нещо, което да обяснява високия ви ръст?

— Не помня изобщо да съм боледувал някога — отговорих аз.

— Това само по себе си вече е лошо — отсече италианецът, — който не е боледувал никога, е първият, когото природата поваля. Не съм ли прав, Сийкъм?

— Напълно възможно е, господине. Не съм наясно — отвърна икономът, но ми направи впечатление, че докато излизаше от стаята, ме погледна подозрително, сякаш вече съм пипнал едра шарка.

— Това бренди — продължи Риналди — е трябвало да отлежава поне още трийсет години. Ще става за пиене, когато децата на младия Филип навършат пълнолетие. Помниш ли, Рейчъл, как една вечер вие с Козимо бяхте поканили във вилата цяла Флоренция — поне така изглеждаше — и той настоя всички да сме били с маски и домино, все едно сме на карнавала във Венеция? И скъпата ти непрежалима майка се държеше ужасно лошо с не знам кой си принц, май с Лоренцо Аманати.

— Може да е бил всеки — заяви Рейчъл, — но не е бил Лоренцо, той се скъса да тича подир мен.

— Какви безумни нощи — отбеляза замислен Риналди. — Всички бяхме нелепо млади и съвсем безотговорни. Далеч по-добре е да сме кротки и улегнали като сега. Според мен тук, в Англия, изобщо не правят такива увеселения, нали? Климатът не го позволява, разбира се. Но дали на младия Филип няма да му е забавно да си сложи маска и домино и да търси из храстите госпожица Кендъл?

— Сигурна съм, че Луиз не може и да мечтае за нещо по-добро — отвърна Рейчъл, а аз забелязах, че ме гледа с крайчеца на окото и се подсмихва.

Оставих ги в стаята и си тръгнах — почти веднага чух, че преминават на италиански и Риналди говори с глас, от който се подразбира, че я пита нещо, а Рейчъл се смее в отговор, и се досетих, че одумват мен и вероятно Луиз, както и онези проклети разкази как из цялата околност били плъзнали слухове, че в скоро време ще се сгодим! Мили Боже! Колко още щеше да стои тук този Риналди? Колко още дни и нощи трябваше да го търпя?

Накрая, последната вечер от посещението му на гости ни дойде кръстникът ми с Луиз. Вечерята мина добре, поне така изглеждаше. Забелязах, че Риналди хвърля огромни усилия да е любезен с кръстника ми и те тримата: той, италианецът и Рейчъл, някак си се обособиха, за да си говорят, и ни оставиха с Луиз да се забавляваме сами. Направи ми впечатление, че сегиз-тогиз Риналди ни стрелка с очи и се подсмихва вежливо и снизходително, а по едно време дори го чух да казва тихо на кръстника ми:

— Моите поздравления за дъщеря ви и кръщелника ви. Чудесна двойка са.

Луиз също го чу. Клетото момиче, изчерви се до мораво. Веднага я попитах кога ще ходи пак в Лондон, надявах се да я поразсея, но стана още по-лошо. След вечерята темата за Лондон отново излезе на преден план и Рейчъл заяви:

— Самата аз се надявам да посетя не след дълго Лондон. Ако сте там по същото време — обърна се тя към Луиз, — на всяка цена да ми покажете всички забележителности, никога не съм ходила в града.

При тези думи кръстникът ми наостри уши.

— Значи обмисляте да напуснете страната? — попита той. — Е, със сигурност понесохте много добре несгодите на едно зимно гостуване при нас, в Корнуол. — Той се обърна към Риналди: — Ще поостанете ли там?

— Още няколко седмици имам работа в Лондон — отговори Риналди, — но ако Рейчъл реши да дойде, съвсем естествено, ще бъда на нейно разположение. Столицата ви не е нещо непознато за мен. Познавам я отлично. Надявам се, когато бъдете там, вие с дъщеря ви да ни доставите удоволствието да вечеряме заедно.

— С огромна радост — рече кръстникът ми. — През пролетта Лондон обикновено е прекрасен.

Идеше ми да им ударя и на тримата главите, задето толкова спокойно обсъждат как ще се срещат, но ако имаше нещо, което направо ме вбеси, то това бе, че Риналди говореше в първо лице множествено число. Вече виждах какво е намислил. Да прилъже Рейчъл да отиде в Лондон, да я забавлява там, докато си върши другите работи, а после да я убеди да се прибере в Италия. И по свои си причини кръстникът ми щеше да го улесни.

Дори и не подозираха, че съм им заложил капан. И така вечерта мина прекрасно: всички се престараваха да показват добра воля, а последните двайсетина минути Риналди дори дръпна кръстника ми настрани — предполагам, за да му пуска още и още отрова.

След като Кендълови си тръгнаха, не се върнах във всекидневната. Отидох да си легна, като оставих вратата открехната, за да чуя кога Рейчъл и Риналди също ще се качат. Доста се забавиха. Удари полунощ, а те още бяха долу. Отидох и застанах в горния край на стълбището, откъдето да ги подслушвам. Вратата на всекидневната не беше затворена докрай и чувах шепота им. Хванах се за перилата, за да се закрепя, и както бях бос, слязох до средата на стълбището. Спомените ме пренесоха светкавично в детството. Бях го правил и като малък, ако знаех, че Амброуз е долу и има компания за вечеря. Сега ме обзе същата вина. Гласовете ехтяха и ехтяха. Ала нямаше смисъл да се опитвам да подслушвам Рейчъл и Риналди, те си говореха на италиански. От време на време чувах името си: Филип, няколко пъти и името на кръстника си Кендъл. Одумваха мен или него, или и двамата. Рейчъл приказваше някак припряно, което си беше странно, а той, Риналди де, говореше така, сякаш я разпитваше. Изведнъж отвратен, се зачудих дали кръстникът ми е споменал на Риналди за приятелите си, които са ходили във Флоренция, и дали на свой ред Риналди го е съобщил на Рейчъл. Колко безполезно бе образованието ми от „Хароу“, това, че съм учил древногръцки и латински. В дома ми двама души говореха на италиански, вероятно обсъждаха въпроси, които можеха да са много важни за мен, а аз не разбирах нищо, освен името си.

После изведнъж настъпи мълчание. И двамата не казваха нищо. Не чувах никакво движение. Ами ако той беше отишъл при нея и я беше прегърнал, а тя го беше целунала така, както бе целунала мен на коледното празненство? При тази мисъл ме плисна такава омраза към него, че за малко да забравя за предпазливостта, да хукна надолу по стълбището и да отворя широко вратата. Точно тогава чух отново гласа й и шумоленето на роклята, които се приближаваха към вратата. Видях трепкащия пламък на свещта, която Рейчъл носеше. Дългият им разговор най-сетне беше приключил. Качваха се да си легнат. Шмугнах се в стаята си точно като онова дете отпреди много години.

Чух как Рейчъл се прибира по коридора в стаите си, а италианецът се насочва към своята в обратната посока. Едва ли някога щях да науча какво толкова са обсъждали през тези часове, но ако не друго, то това бе последната му нощ под моя покрив и утре щях да спя с леко сърце. На другата сутрин едвам преглъщах залъците — бързах да го отпратя. Откъм алеята се чуха колелата на пощенската кола, която щеше да го откара в Лондон, и от горе слезе Рейчъл, облечена като за градината — мислех, че са се сбогували предната вечер, а ето че тя беше дошла да го изпрати.

Риналди я хвана за ръката и я целуна. Този път от уважение към мен, неговия домакин, заговори на английски.

— И така, ще ми пишеш какво смяташ да правиш, нали? — попита той Рейчъл. — Не забравяй, щом си готова, ще те чакам там, в Лондон.

— Няма да предприема нищо до първи април — отвърна тя.

След това погледна през рамо и ми се усмихна.

— Тогава не беше ли рожденият ден на братовчед ти? — попита италианецът, докато се качваше на пощенската кола. — Дано го посрещне добре и не преяжда с торта. — Сетне надзърна през прозореца и ми рече на сбогуване: — Странно, да имаш рожден ден точно на такава дата. Денят на шегите, а? Но на двайсет и пет може би ще решите, че сте прекалено стар, за да си спомняте за това.

Пощенската кола потегли и се скри зад портата в дъното на парка. Аз се извърнах към Рейчъл.

— Дали не трябваше да го поканиш на рождения ден? — каза тя. После с внезапна усмивка, от която сърцето ми се размекна, свали игликата, която си беше сложила на роклята, и я пъхна в бутониерата ми. — Седем дни се държа безупречно — рече ми. — А аз съм занемарила задълженията си. Радваш ли се, че пак сме сами?

И без да дочака отговор, отиде в градината с камелиите, при Тамлин.