Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (19)

19

Цяла вечер седяхме с Дон. Аз вечерях, но Рейчъл не хапна нищо. Малко преди полунощ той издъхна. Изнесох го и го покрих — утре щяхме да го погребем в градината. Когато се върнах, в библиотеката нямаше никого, Рейчъл се беше качила горе. Отидох по коридора в будоара — тя седеше там и гледаше просълзена огъня.

Аз също седнах и я хванах за ръката.

— Мисля, че не се е мъчил — рекох й. — Мисля, че не го е боляло.

— Петнайсет дълги години — подхвана тя, — десетгодишното момченце, което на рождения си ден е вдигнало капака на тортата. Все си спомнях тази история, докато той лежеше с глава върху скута ми.

— След три седмици пак имам рожден ден, ставам на двайсет и пет — казах аз. — Знаеш ли какво ще се случи на този ден?

— Ще се изпълнят всички желания — отвърна ми тя, — поне така ми казваше мама, когато бях малка. Какво ще си пожелаеш, Филип?

Не отговорих веднага. Както и тя, се загледах в огъня.

— Ще разбера чак когато дойде този ден — казах.

Ръката й с пръстените лежеше бяла и неподвижна върху моята.

— Щом навърша двайсет и пет — продължих, — кръстникът ми вече няма да има думата за наследството. То ще стане мое и ще правя с него каквото поискам. Мога да ти дам перлената огърлица, другите накити там, в банката.

— Не, Филип, няма да ги взема — заяви тя. — Редно е да останат за съпругата ти, когато се ожениш. Знам, още нямаш желание да се задомяваш, но някой ден ще стане и това.

Знаех добре какво мечтая да й кажа, а не смеех. Наведох се и й целунах ръка, сетне се отдалечих.

— Тези накити не са твои само защото е станала грешка — заявих. — И не само накитите, всичко. Къщата тук, парите, имението. Знаеш го прекрасно.

Рейчъл изглеждаше много притеснена. Извърна се от огъня и се облегна на креслото. Започна да си играе с пръстените.

— Излишно е да го обсъждаме — каза. — И да е станала грешка, вече свикнах.

— Ти може и да си свикнала, но аз не.

Изправих се и както стоях с гръб към огъня, я погледнах. Вече знаех какво мога да направя и никой не можеше да ми попречи.

— В смисъл? — попита тя със същата сянка на тревога в очите.

— Не е важно — отвърнах аз, — след три седмици ще разбереш.

— След три седмици, след като мине рожденият ти ден, Филип, ще се наложи да те напусна.

Най-сетне изрече думите, които очаквах. Но сега, когато вече бях решил какво да правя, те май не бяха от особено значение.

— Защо? — попитах я.

— Заседях се твърде дълго тук — отговори Рейчъл.

— Я ми кажи, какво щеше да направиш, ако Амброуз ти беше завещал имението, докато си жива, при условие че аз се грижа за него и го управлявам от твое име.

Тя трепна и пак загледа огъня.

— В какъв смисъл какво съм щяла да направя?

— Тук ли щеше да живееш? — попитах я аз. — И щеше ли да ме отпратиш?

— Как така да те отпратя! — възкликна Рейчъл. — От собствения ти дом? И таз добра, Филип, как можеш да ме питаш такова нещо!

— Значи си щяла да останеш? — отвърнах с въпрос — Щяла си да живееш тук, в къщата, и в известен смисъл да ме наемеш на работа. Щяхме да живеем тук заедно, както сега?

— Да — потвърди тя, — предполагам, че да. Никога не съм се замисляла. Но щеше да бъде различно, няма как да сравняваме.

— Колко различно?

Рейчъл махна с ръце.

— Как да ти обясня? — рече. — Толкова ли не разбираш, че само защото съм жена, положението ми е твърде деликатно. Кръстникът ти пръв ще се съгласи с мен. Не е казвал нищо, но въпреки това съм убедена — и той е на мнение, че е време да си тръгвам. Щеше да бъде съвсем различно, ако къщата беше моя и ти ми беше служител в смисъла, в който използва понятието. Аз щях да бъда госпожа Ашли, ти — мой наследник. А сега излиза, че господарят тук си ти, а аз съм роднина, която живее на твое благоволение. Между двете, скъпи, има огромна пропаст, съвсем различно е.

— Именно — съгласих се аз.

— Затова дай да не го обсъждаме повече.

— Ще го обсъждаме — възразих, — защото въпросът е изключително важен. Какво е станало със завещанието?

— Какво завещание?

— Завещанието, което Амброуз е съставил, но така и не е подписал, и в което е оставял имението на теб.

Забелязах, че тя гледа още по-разтревожено.

— От къде знаеш за това завещание? Никога не съм ти споменавала за него — каза ми.

Една лъжа можеше да ми послужи за оправдание и аз се възползвах от това.

— Винаги съм знаел, че със сигурност има такова завещание — отговорих, — но че то може би е останало неподписано и затова е невалидно от гледна точка на закона. Дори ще стигна по-далеч и ще предположа, че то е някъде тук, сред вещите ти.

Налучквах, но се оказах прав. Очите й се стрелнаха инстинктивно към малкото писалище при стената, после отново към мен.

— Какво се опитваш да изтръгнеш от мен? — възкликна Рейчъл.

— Само потвърди, че такова завещание има.

Тя се поколеба, после сви рамене.

— Ами да, има — рече ми, — но това не променя нищо. Завещанието не е подписано.

— Мога ли да го видя? — поинтересувах се аз.

— За какво ти е, Филип?

— Трябва ми за нещо. Мисля, че можеш да ми се довериш.

Тя ме изгледа. Очевидно беше озадачена, а също — според мен — притеснена. Стана от креслото и отиде при писалището, сетне се поколеба и пак ме погледна.

— Защо изведнъж е всичко това? — попита. — Било, каквото било. Онази вечер в библиотеката ми обеща да не се връщаме към миналото.

— А ти ми обеща да останеш — напомних аз.

Дали да ми го даде, или да не ми го дава — тя трябваше да избере. Замислих се за избора, който онзи следобед съм направил при гранитния камък. За добро или за лошо бях избрал да прочета писмото. Сега Рейчъл също трябваше да реши. Тя отиде при писалището и след като извади ключе, отвори едно от чекмеджетата. Извади отвътре лист хартия, който ми подаде.

— Прочети го, щом искаш — подкани.

Занесох листа при свещта. Беше запълнен с почерка на Амброуз, четлив и твърд, по-ясен, отколкото върху писмото, което бях прочел онзи следобед. Беше с дата ноември миналата година, седем месеца след като се бяха оженили с Рейчъл. Отгоре пишеше: „Последна воля и завещание на Амброуз Ашли“. Съдържанието беше точно каквото той ми беше разказал. Имението оставаше за Рейчъл — докато е жива, а след това преминаваше у най-голямото от децата на всеки от двамата, в случай че такива се родят, а ако не се родят, у мен, имаше и условие да го управлявам, докато Рейчъл е жива.

— Мога ли да направя препис? — поинтересувах се.

— Прави каквото искаш — отвърна тя. Беше пребледняла и застинала, сякаш това изобщо не я вълнуваше. — Всичко вече е приключило, Филип, няма смисъл да го обсъждаме.

— Засега ще го задържа и ще направя и препис — обясних аз и след като седнах на бюрото, взех лист и хартия и започнах да преписвам завещанието, а през това време Рейчъл остана на креслото с буза, подпряна на ръката й. — Виждам, че Амброуз е сложил дата от ноември — подхванах пак аз. — Имаш ли представа защо е избрал този месец, за да състави ново завещание? Оженили сте се през април предишната година.

Рейчъл се позабави с отговора и изведнъж аз се запитах как ли се чувства хирург, който опипва белег на трудно заздравяла рана.

— Не знам защо го е съставил през ноември — отвърна тя.

— По онова време никой от двамата не е мислел за смъртта. По-скоро обратното. Това беше най-щастливото ни време през осемнайсетте месеца, когато бяхме заедно.

— Да — казах и взех още един лист хартия, — той ми писа и ми спомена.

Чух я, че се размърдва в креслото и се извръща, за да ме погледне. Но аз продължих да си пиша.

— Амброуз ти е споменал? — учуди се Рейчъл — Бях го помолила да не го прави, притеснявах се, че няма да разбереш и ще се почувстваш пренебрегнат, какво по-естествено от това! Амброуз ми обеща да го пази в тайна. А после се оказа, че вече е все едно.

Гласът беше глух, безизразен. Може би, когато хирургът опипваше белега, страдалецът все пак казваше тихо, че не усеща болка. В писмото, заровено под гранита, Амброуз споделяше: „При жените пораженията са по-тежки.“ Докато записвах припряно върху листа, забелязах, че съм добавил: „Вече е все едно… вече е все едно.“ Скъсах листа и започнах наново.

— И така в крайна сметка завещанието е останало неподписано — обобщих аз.

— Да — потвърди Рейчъл. — Амброуз го остави, както го виждаш.

Бях приключил с преписа. Сгънах завещанието и втория лист и ги прибрах в горния си джоб, където по-рано бях носил и писмото на Амброуз. След това отидох и приклекнах при креслото на Рейчъл, а после я прегърнах и я притиснах силно до себе си — не като жена, а като малко дете.

— Рейчъл, защо Амброуз не е подписал завещанието? — попитах.

Тя не се отдръпна, продължи да седи, без да се помръдва. Само ръката, която беше отпуснала върху рамото ми, се понапрегна.

— Кажи ми — подканих, — кажи ми, Рейчъл.

Гласът, който ми отговори, беше тих, сякаш идваше от много далеч, само шепот в ухото ми.

— Така и не разбрах — рече тя, — не сме говорили отново за това. Но когато разбра, че вече не мога да имам деца, Амброуз като че ли загуби вяра в мен. Може би дори без да го осъзнава.

Докато я прегръщах, си спомних писмото в тефтера под гранитната плоча със същото обвинение, изразено обаче с други думи, и се изумих как е възможно двама души, които се обичат, да допуснат в общата скръб такова недоразумение, да се отчуждят. В любовта между мъжа и жената явно имаше нещо, което ги тласкаше да се терзаят и подозират.

— Нещастна ли беше тогава? — попитах я.

— Дали съм била нещастна? — повтори тя. — А ти как мислиш? Направо не бях на себе си.

Представих си как седят на терасата с тази странна сянка между тях, изтъкана само от съмнения и страхове, и ми се стори, че кълновете на тази сянка се крият някъде в необозримото минало и не могат да бъдат проследени. Не беше изключено, без да си дава сметка, Амброуз да се е чувствал засегнат от миналото на Рейчъл със Сангалети и преди това, да я е обвинявал за живота, който не е споделял, а тя също да се е чувствала оскърбена и да се е страхувала, че когато е загубила детето, е загубила и любовта. Колко слабо беше познавала все пак Амброуз. И колко лошо я бе познавал той. Можех да й разкажа какво пише в писмото под камъка, но не виждах смисъл. Недоразумението беше пуснало дълбоки корени.

— Значи завещанието е останало неподписано поради грешка, така ли? — попитах аз.

— Ако искаш, го наречи и грешка — отговори тя, — сега няма никакво значение. Но малко след това държането на Амброуз се промени, промени се и самият той. Започна главоболието, от което направо не виждаше. Един-два пъти дори прибягна до насилие. Питах се каква е моята вина и се страхувах.

— А не си имала приятели, така ли?

— Само Риналди. А той изобщо не знае онова, което ти казах днес вечерта.

Онова студено сковано лице, присвитите изпитателни очи — не винях Амброуз, че не му се е доверявал. Но как бе възможно той да е бил толкова неуверен, все пак й е бил съпруг! Със сигурност мъжът би трябвало да знае, когато една жена го обича. Ала явно невинаги си личеше.

— А когато Амброуз се е разболял, не си канила повече Риналди в къщата, така ли? — поинтересувах се аз.

— Не смеех. Няма да разбереш колко се промени Амброуз, не искам да ти разказвам. Много те моля, Филип, не ме разпитвай повече.

— Амброуз те е подозирал… в какво?

— Във всичко. Че му изневерявам и още по-страшни неща.

— Какво може да е по-страшно от изневярата?

Най-неочаквано тя ме избута и след като стана от креслото, отиде при вратата и я отвори.

— Нищо — отсече, — нищо на този свят. А сега излез и ме остави сама.

Станах бавно и отидох при нея на вратата.

— Извинявай — рекох, — не исках да те гневя.

— Не съм разгневена — възрази Рейчъл.

— Никога повече няма да ти задавам въпроси. Тези бяха последните. Обещавам ти най-тържествено.

— Благодаря — отвърна тя.

Беше напрегната и пребледняла. Говореше студено.

— Имах причини да те питам — обясних аз. — Ще ги разбереш след три седмици.

— Не те питам за причините, Филип, моля те само да излезеш.

Не ме целуна, не ми протегна ръка. Кимнах и излязох. Но само преди малко тя ми беше разрешила да приклекна до нея и да я прегърна. Защо толкова внезапно се бе променила? Ако Амброуз не бе разбирал от жени, аз разбирах още по-малко и от него. Неочакваната сърдечност, която те сварва неподготвен и те праща на седмото небе, а после ей така, без причина, бързо промененото настроение, което те връща, където си бил преди. Какви мисли, объркани и неясни, минаваха през главите на жените и замъгляваха способността им да преценяват? Какви импулсивни вълни минаваха през тях и ги тласкаха от гняв към отчуждение или пък към внезапна щедрост? Ние със сигурност бяхме различни, с по-първични възприятия, движехме се по-бавно между точките на компаса, докато те, своенравни и неуравновесени, се носеха по пътя си, тласкани от ветровете на приумиците.

На другата сутрин, когато слезе долу, Рейчъл се държеше както обикновено мило и добродушно и не отвори дума за разговора ни от предната вечер. Погребахме клетия Дон на едно по-прикътано място в градината, където започваше пътеката покрай камелиите, и аз отбелязах гроба с малък кръг, очертан от камъни. Не обсъждахме десетия ми рожден ден, когато Амброуз ми е подарил кучето, нито двайсет и петия, който вече се задаваше. На другия ден обаче станах рано и след като се разпоредих да оседлаят Джипси, отидох в Бодмин. Посетих един адвокат там, мъж на име Уилфред Туин, който беше много търсен в графството, но досега не се беше занимавал с дела на семейство Ашли, понеже кръстникът ми предпочиташе своите хора в Сейнт Остел. Обясних, че съм дошъл по въпрос, който не търпи отлагане и е строго поверителен, и че искам да състави юридически издържан като език и форма документ, с който да прехвърля каквото имам на братовчедка си, госпожа Рейчъл Ашли, и това да стане на първи април, когато ще вляза във владение.

Показах му завещанието, което Амброуз не беше подписал, и обясних, че не го е направил само защото внезапно е бил поносен от болест, а после е починал. Възложих му да включи в документа голяма част от онова, което Амброуз беше написал в завещанието — че след кончината на Рейчъл имотът отново става мой и че ще го управлявам, докато тя е жива. В случай че умра преди нея, той ще премине във владение на вторите ми братовчеди в Кент, ала едва след смъртта й, а не преди това. Туин беше схватлив, — веднага разбра какво искам и понеже, струва ми се, не беше пръв приятел на кръстника ми — отчасти причината да се обърна именно към него, — беше признателен, че съм поверил на грижите му такъв важен въпрос.

— Желаете ли да включите текст, с който земите да бъдат защитени? В сегашната чернова госпожа Ашли може да продаде колкото парцела пожелае, което ми се струва неразумно, ако възнамерявате да ги завещаете в тяхната цялост на наследниците си.

— Да — рекох след малко, — за предпочитане е да включите точка, с която да се забраняват продажбите. Това, съвсем естествено, важи и за къщата.

— Има и семейни накити, нали, и други лични вещи? — поинтересува се адвокатът. — С тях какво правим?

— Те са нейни, тя може да постъпи с тях, както реши — уточних аз.

Той ми прочете от начало до край черновата и аз не открих в нея нещо, което да се поправи.

— И още нещо — рече адвокатът. — Не сме предвидили условие, в случай че госпожа Ашли се омъжи отново.

— Това едва ли ще се случи — уверих го аз.

— Възможно е и да не се случи, но въпреки това трябва да го предвидим в текста. — Господин Туин ме погледна изпитателно, както държеше във въздуха писалката. — Братовчедка ви е сравнително млада жена, нали? — попита ме. — Със сигурност трябва да го предвидим.

Изведнъж, колкото и чудовищно да звучи, се сетих за стария Сейнт Айвс в другия край на графството и за думите, които Рейчъл бе подметнала на шега.

— В случай че се омъжи отново — побързах да кажа, — всичко, предвидено в дарението, отново става мое. Две мнения няма.

Той го вписа в черновата и ми я прочете още веднъж.

— И желаете да го получите в юридически издържан като език и форма документ до първи април, нали така, господин Ашли? — попита ме.

— Да, ако обичате. Тогава е рожденият ми ден. На него имението и всичко останало става мое, само мое. Никой няма да има право да се възпротиви.

Адвокатът сгъна листа и ми се усмихна.

— Постъпвате много щедро да дарите всичко в мига, когато то стане ваше.

— Никога нямаше да стане мое, ако братовчед ми Амброуз Ашли беше сложил подписа си под онова завещание — уточних аз.

— Въпреки това се съмнявам някой да е постъпвал някога така — заяви господин Туин. — Поне аз не знам, не помня такова нещо. Доколкото схващам, не искате да се разгласява, докато не настъпи денят.

— Точно така. Нека си остане пълна тайна.

— Чудесно, господин Ашли. Признателен съм ви, че ми се доверихте. Занапред съм на ваше разположение по всяко време, в случай че ви трябвам за каквото и да било.

Кимна ми и ме изпрати с обещанието окончателният документ да ми бъде предоставен на трийсет и първи март.

Прибрах се, носех в сърцето си някакво безразсъдно чувство. Дали кръстникът ми щеше да получи апоплектичен удар, щом чуеше новината? Беше ми все едно. Не му желаех злото, исках само да се отърва от опеката му и сега бях променил из корен нещата. Колкото до Рейчъл, сега вече тя не можеше да замине за Лондон и да изостави имението си. Доводите й от предната вечер вече не важаха. Ако имаше възражения срещу това да живея в къщата, какво толкова, щях да се пренеса в канцеларията и да се явявам всеки ден, за да получа указания. Щях да се присъединя към Уелингтън, Тамлин и останалите и с шапка в ръка щях да чакам нареждания. Ако още бях малко хлапе, сигурно щях да заподскачам — тъй се радвах на живота. Затова пришпорих коня и при един поток за малко да падна, толкова рязко се приземи той на отсрещния бряг. От мартенските ветрове съвсем оглупявах — идеше ми да запея, само че, и да ме убиеха, не можех да изкарам и една мелодия като хората. Живият плет се зеленееше, върбите бяха напъпили, гъстият прещип се беше покрил с меденожълти цветове. Беше ден за безразсъдство и силна тръпка.

Когато се прибрах някъде надвечер и стигнах по алеята за екипажите в къщата, видях пред входа пощенска кола. Гледката беше необичайна, дойдеше ли някой на гости на Рейчъл, го правеше със своя екипаж. Колелата и кочияшът бяха покрити с прах, явно бяха оставили след себе си дълъг път, не бях виждал никога дотогава и мъжа, и превозното средство. Щом ги съзрях, се обърнах и отидох с Джипси в конюшнята, но момчето, което дойде да отведе кобилата, не знаеше нищо за посетителите, а Уелингтън го нямаше.

Не видях никого във вестибюла, ала след малко, щом се приближих тихо до всекидневната, чух отвътре, иззад затворената врата гласове. Реших да мина не по парадното, а по задното стълбище. Но тъкмо да се обърна, и вратата на всекидневната се отвори — във вестибюла излезе Рейчъл, която се смееше през рамо. Изглеждаше добре, явно беше щастлива и направо грееше — както винаги, когато беше във весело настроение.

— Прибрал си се, Филип — рече ми. — Ела във всекидневната — няма как да избегнеш този мой гост. Идва отдалеч, за да се види и с двамата.

Тя ме хвана с усмивка за ръката и макар да се дърпах, ме затегли към всекидневната. Там седеше мъж — щом ме видя, той стана от креслото и тръгна към мен с протегната ръка.

— Не ме очаквате и ви поднасям извиненията си — рече ми. — Но и аз не ви очаквах, когато ви видях първия път.

Беше Риналди.