Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (18)

18

Коледата беше щастлива. Рейчъл се беше погрижила. Отидохме с конете във фермите, в къщите и хижите в имението и разпределихме дрехите, които бе носил Амброуз. И навсякъде се налагаше да хапнем от пая, да опитаме пудинга, затова, щом се свечери, отново бяхме преяли и дадохме на слугите да доядат каквото беше останало от гъските и пуйките от предната вечер, Рейчъл само опече на огъня във всекидневната малко кестени.

Сетне сякаш се върнах двайсет години назад във времето — тя ми каза да затворя очи, качи се със смях в будоара и след като се върна, ми подаде малко коледно дръвче. Беше му сложила весела украса, беше го окичила с подаръци в пъстроцветна опаковка и всеки от тях ме караше да се смея — знаех, че го е направила, за да забравя драмата от предната вечер и фиаското с перлите. Но нямаше как да забравя. Нито да простя. След Коледа между нас с кръстника ми се появи студенина. Не стига, че слушаше лъжи и небивалици, ами и издребняваше, като се хващаше за трите месеца, през които според завещанието трябваше да бъда под негова опека. Какво от това, че Рейчъл е изхарчила повече, отколкото сме предвидили? Не знаехме какви са потребностите й. И Амброуз, и кръстникът ми не разбираха начина на живот във Флоренция. Рейчъл може и да беше редкопръста, но нима това бе престъпление? Колкото до обществото там, не беше наша работа да го съдим. Цял живот кръстникът ми бе цепил косъма на две и понеже Амброуз нямаше навика да се охарчва за себе си, той бе решил, че така трябва да продължаваме, докато собствеността мине в мои ръце. Самият аз нямах големи нужди и точно както Амброуз навремето, не виждах причина да влизам в разходи за себе си, но тази стиснатост от страна на кръстника ми ме хвърляше в ярост и аз бях решен да правя, да струвам, но да използвам парите, които ми принадлежаха, така, както сметна за добре.

Той беше обвинил Рейчъл, че пилее отпуснатата й издръжка. Е, и мен можеше да обвини в прахосничество. Бях решил, че след Нова година няма да е зле да постегна имота, който скоро щеше да бъде мой. И то не само градината. Строежът на павираната пътека при Бартъновите ниви напредваше, прекопаваше се и изкопът, който щеше да се превърне в езерце като онова върху една от илюстрациите в книгата на Рейчъл.

Смятах да пооправя и къщата. Прекадено дълго се бяхме ограничавали с месечните посещения на Нат Дън, зидаро-мазача на имението, който се катереше от стълба на стълба по покрива и като димеше с лулата и се облягаше на комина, слагаше керемидите, отнесени от силния вятър. Беше крайно време да се пренареди целият покрив, и то с нови плочи и цигли, да се сменят улуците, да се подсилят стените, разядени през годините от халите и дъжда. По къщата не бе правено почти нищо още от едно време, когато преди два века привържениците на Парламента я бяха опустошили и предците ми бяха хвърлили много усилия, за да не се превърне тя в купчина камъни. Смятах да поправя това положение и кръстникът ми можеше да се муси колкото си иска, задето харча от поверените му пари — щом не му харесваше, можеше да отиде да се обеси.

Та се заех с онова, което бях намислил, и още преди края на януари петнайсетина-двайсет майстори вече потягаха покрива, сградата, помещенията и таваните вътре, които разкрасяваха според моите указания. Злорадствах неописуемо, докато си представях каква физиономия ще направи кръстникът ми, щом му занесат сметките за ремонта.

Той ми служеше като оправдание да не каня гости и поне засега да сложа край на неделните обеди. Така си спестявах редовните посещения на семейство Паскоу и на Кендълови и изобщо не виждах кръстника си, което всъщност влизаше в замисъла. Освен това направих така, че Сийкъм да разпространи по своята си мрежа — от уста на уста между слугите, — че заради майсторите във всекидневната госпожа Ашли засега се затруднява да посреща посетители. Така че в дните през зимата и началото на пролетта живеехме като отшелници, което ми допадаше много. Заседявахме се главно в будоара на леля Фийби, както Рейчъл държеше да го нарича и досега. Надвечер тя седеше там, четеше или бродираше, а аз я наблюдавах. След случката с перлите по Коледа в нея се бе появила някаква нова мекота, която, макар и неописуемо сгряваща, понякога бе направо непоносима.

Мисля, че Рейчъл и не подозираше как ми действа. Сърцето ми затуптяваше неудържимо всеки път, когато тя отпуснеше ръце върху рамото ми, докосваше ме за милувка по главата или минаваше покрай креслото, където седях, всеки път, когато говореше за градината или някакви делнични неща. Истинска наслада бе да я наблюдавам как се движи и понякога дори се питах дали не става нарочно от креслото, дали не отива на прозореца, дали не маха пердето и не стои там, загледана в моравата, само защото е наясно, че й се любувам. Произнасяше името ми Филип както никой друг. Всички други го изричаха отсечено, рязко, с известно ударение върху последната буква, докато тя проточваше „л“-то така, че то придобиваше за мен твърде приятно ново звучене. Като малък много исках да ме наричат Амброуз и това желание беше живо и до ден-днешен. Сега се радвах, че името ми е по-древно и от това на Амброуз. Когато майсторите донесоха новите оловни улуци, които да сложат по стените, така че водата по покрива да се стича долу, и нагласиха и водоливниците, изпитах странна гордост, докато гледах плочката отдолу, върху която бяха отпечатани инициалите ми Ф. А. и датата под тях, както и лъвът от герба на майка ми. Сякаш давах нещо от себе си на бъдещето. А Рейчъл, която стоеше до мен, ме хвана за ръката и каза:

— Никога не съм знаела, че си горд човек, Филип. И заради това те обичам още повече.

Да, бях горд… но се чувствах и празен.

И така, обновлението на къщата и на градината вървеше с пълна пара, когато настъпиха първите пролетни дни, донесли и радост, и терзания. На зазоряване под прозорците ни пееха кос и сипка, които вдигаха и мен, и Рейчъл от сън. Обсъждахме го на обяд, когато се срещахме. Слънцето идваше най-напред при нея, откъм източната страна на къщата, и през прозорците върху възглавницата падаха първите коси лъчи. При мен надзърташе по-късно, вече докато се обличах. Надвесвах се през прозореца и след като се взрях през ливадите в морето, виждах как конете теглят ралото по хълма в далечината, а чайките кръжат над тях, а по пасищата по-близо до къщата са наизлезли юници и агнета, които се притискаха едно в друго, да не ги е страх. На цели ята като облачета прелитаха калугерици. Не след дълго се пръсваха по двойки и самецът ту се издигаше, ту се спускаше очарован. Долу по брега свирукаха дъждосвирци, а стридоядите, черно-бели като свещеници, ровеха вглъбено из водораслите с надеждата да намерят нещо за закуска. Въздухът под слънцето беше тръпчив, с вкус на сол.

Именно една такава сутрин Сийкъм дойде да ми каже, че Сам Бейт от Ист Лодж, който бе прикован на легло, много искал да отида при него, понеже имал да ми предава нещо важно. Доколкото схванах, то било от голямо значение и Сам не искал да го поверява на сина или дъщеря си. Почти не се замислих. Селяните много обичаха да обгръщат в тайнственост и най-дребни неща. Въпреки това следобед отидох по алеята при портата, а оттам и на кръстопътя, където се срещаха четирите пътя, и наминах да се видя със Сам у тях. Той седеше в леглото, а на одеялото беше сложено едно от саката на Амброуз, което Сам беше получил на Коледа. Познах го, беше светло на цвят, Амброуз явно го беше купил за топлото време в континентална Европа — не бях виждал да го носи.

— Е, Сам, жалко, че те заварвам на легло — подхванах аз. — Какво има?

— Пак ме мъчи старата кашлица, господин Филип, така е всяка пролет — отвърна той. — Преди мен мъчеше и баща ми и някоя пролет ще ме отнесе в гроба, точно както и при него.

— Бабини деветини, Сам — възразих аз, — не може каквото е отнесло бащата, да отнесе и сина.

Сам Бейт поклати глава.

— Има истина в това и вие го знаете — натърти той. — Ами господин Амброуз и баща му, старият господин, чичо ви? И двамата ги погуби тая болест в главата. Няма как да тръгнеш срещу природата. Наблюдавал съм го и при добитъка.

Замълчах си, но се учудих откъде Сам знае за заболяването, погубило Амброуз. Не бях казвал на никого. Наистина беше невероятно колко бързо се разпространяваха слуховете.

— Изпрати дъщеря си при госпожа Ашли, ще ти даде лек за кашлицата — посъветвах го аз. — Много ги разбира тези неща. Сред церовете е евкалиптовото масло.

— На всяка цена, господин Филип, на всяка цена — заповтаря той, — но първо реших, че не е зле да ви повикам тук — заради писмото.

Беше снишил глас и изглеждаше подобаващо загрижен и умислен.

— Какво писмо. Сам? — попитах аз.

— Господин Филип, на Коледа вие с госпожа Ашли бяхте така добри да ни раздадете някои от дрехите и вещите на покойния господар. Всички сме много горди. Та това сако, дето го виждате на леглото, ми беше дадено на мен. — Той замълча и го пипна все така благоговейно, както на Коледа, когато го беше получил. — Още същата вечер го донесох тук — продължи с разказа Сам — и рекох на щерката, че ако имахме витрина, щях да го сложа вътре, но тя ми каза да не съм говорел глупости, сакото било за носене, аз обаче няма да го нося, господин Филип. Ще бъде нагло от моя страна, нали разбирате. Та го прибрах, значи, в скрина, и от време на време си го вадя да го погледам. Но веднъж, след като пак получих тоя пристъп с кашлицата и легнах тук, ме прихвана нещо, и аз не знам какво, и ми се прииска да го понося. Както си седя в леглото — като сега. Леко е, не ми тежи на гърба. Та вчера, господин Филип, го облякох за пръв път. И тогава намерих писмото. — Той замълча и бръкна под възглавницата, откъдето извади пакет. — А се случи ето как, господин Филип — допълни Сам. — Писмото явно се е пъхнало под плата, в подплатата. Затова не са го забелязали, когато са сгъвали сакото. Ще го напипа само човек, който като мен ще реши да приглади сакото. Намерих мястото, където платът се е прокъсал, и се осмелих да разширя с нож отвора. И що да видя — писмо, ясно е като бял ден. Запечатано и адресирано до вас от самия господин Амброуз. От едно време му помня почерка. Стъписах се, господине, щом го намерих. Сякаш се е получило от оня свят.

Той ми подаде писмото. Да, беше прав. Беше адресирано до мен от самия Амброуз. Взрях се в познатия почерк и усетих как изведнъж ми се свива сърцето.

— Постъпил си много разумно, Сам — похвалих го, — много мъдро, като си пратил да ме повикат лично. Благодаря ти.

— Няма за какво да ми благодарите, господин Филип, няма — отговори той, — но си помислих как писмото сигурно е стояло там с месеци и отдавна е трябвало да бъде в ръцете ви. Но нали клетият господар почина, не е стигнало до вас. И не сте го прочели. Реших, че е най-добре да ви го кажа лично, вместо да пращам дъщерята.

Благодарих му още веднъж и след като прибрах писмото в горния си джоб, поговорих още няколко минути със Сам и си тръгнах. И аз не знам защо, вероятно от някакво шесто чувство, го помолих да не споменава на никого, дори на дъщеря си. Посочих същата причина, както и той — уважение към мъртвите. Сам ми обеща и аз излязох от къщата.

Не се прибрах веднага. Качих се през гората на пътека, която минава над имението, покрай нивите на Тринънт и пътя, прокаран между дърветата. Амброуз обичаше най-много нея. Тя беше най-високата точка в земите ни, ако не броим фара на юг, и от нея се откриваше красива гледка към гората, долината и откритото море. Пътеката беше заслонена от дърветата, които бяха засадили Амброуз и преди това баща му, но те не бяха чак толкова високи, че да скриват гледката, а през май всичко наоколо бе покрито от зюмбюли. В края на пътеката в горния край на гората, преди нанадолнището към къщата на пазача в дерето, Амброуз беше забил парче гранит. „Да ми служи за надгробен камък, когато умра — казваше къде на шега, къде сериозно. — Ако си мислиш за мен, прави го тук, а не в семейната гробница, при другите от рода Ашли.“

Когато беше донесъл тук парчето гранит, едва ли бе и подозирал, че ще бъде погребан не в семейната гробница, а на протестантските гробища във Флоренция. Беше написал върху камъка някои от земите, където е пътешествал, както и хумористични стихове, на които да се смеем, когато сме заедно. Колкото и глупаво да звучаха думите му, си мисля, че Амброуз ги е казал съвсем сериозно и последната зима, която не прекара у дома, се бях качвал често по пътеката през гората, за да постоя край гранитния камък и да се полюбувам на гледката, която той обичаше толкова много.

Днес, след като отидох там, стоях известно време, подпрян на плочата, за да взема решение. Долу, над къщата на пазача се виеше дим и кучето, вързано на верига, докато стопанина го няма, току лаеше ей така, за нищо, или може би защото искаше звукът да му прави компания. Времето се беше развалило, беше станало по-студено. По небето се бяха появили облаци. Виждах в далечината как говедата слизат по Ланклийските хълмове, за да отидат на водопой на мочурищата в подножието на гората, а морето зад тях бе станало графитеносиво — нали вече нямаше слънце. Откъм водата бе излязъл ветрец, от който дърветата долу шумоляха.

Седнах при камъка и след като извадих от джоба си писмото на Амброуз, го сложих с буквите надолу върху коляното си. Червеният печат ме зяпна, върху него личеше печатът на пръстена му с врана отгоре. Пликът не беше дебел. В него нямаше нищо. Нищо, освен писмо, което не исках да отварям. Не знам какви предчувствия ме спираха, какви страхове ме караха инстинктивно да си крия като щраус главата в пясъка. Амброуз беше мъртъв и заедно с него си беше отишло и миналото. Имах да градя собствения си живот, да следвам собствената си воля. Нищо чудно в писмото отново да се споменаваше онази история, която бях предпочел да забравя. Щом Амброуз обвиняваше Рейчъл в разточителство, значи имаше може би в още по-голяма степен всички основания да го направи и за мен. Скоро щях за няколко месеца да съм похарчил за къщата повече, отколкото той за няколко години. Не го възприемах като предателство.

Но да не чета писмото… какво ли щеше да каже той? Дали щеше да ме осъди, ако го накъсах на парчета и после ги хвърлех, без да науча какво съдържат? Закрепих писмото върху дланта си. Да го чета или да не го чета — много ми се искаше да не трябва да избирам. В къщата бях верен на Рейчъл. Ако бях в будоара, ако гледах лицето й, ако наблюдавах ръцете и усмивката й, ако чувах гласа й, нямаше да се терзая за никакви писма. Ала тук, в гората, при гранитната плоча, където Амброуз, Амброуз и аз бяхме стояли толкова често заедно, където той бе държал същия бастун, който сега носех аз, където бе носил същото палто, тук той беше по-силен. Като малко момче, което се моли времето на рождения му ден да е хубаво, сега молех Бога писмото да не съдържа нищо, което да ме хвърли в смут, а после го отворих. Беше с дата април миналата година, значи беше писано три месеца преди смъртта му.

Скъпо момче,

Не ти пиша често, но то не е, защото не мисля за теб. През последните месеци си в мислите ми — вероятно по-често от преди. Но едно писмо може да се изгуби или да бъде прочетено от друг, а аз не искам тези неща да се случват, затова не ти пиша, а и да ти пиша, се старая да не говоря много. Боледувам, мъчат ме треска и главоболие. Сега съм по-добре. Но докога, не мога да кажа. Треската може да се върне, главоболието също и когато съм в тяхна власт, не знам какво говоря и правя. Поне това е сигурно.

Виж, не съм толкова сигурен за причината. Скъпи Филип, момчето ми, силно обезпокоен съм. Меко казано. Терзаят ме разни мисли. Писах ти — май през зимата, — но скоро след това легнах болен и нямам спомен какво е станало с писмото, в настроението, в което бях изпаднал, нищо чудно и да съм го унищожил. Ако не ме лъже паметта, в него ти споменах за прегрешенията й, които пораждат в мен такава тревога. Дали това е наследствено, не мога да кажа, но ми се струва, че да, струва ми се още, че загубата на детето ни само няколко месеца след зачеването му й нанесе непоправима вреда.

Между другото, не съм го споменавал в писмата си до теб, но по онова време бяхме направо сломени. Аз имам теб и това ми е утеха. Но при жените пораженията са по-тежки. Както си представяш, тя правеше планове и проекти и беше изключително разстроена — много повече от мен, — когато само след четири и половина месеца загубихме детето и лекарят й каза, че вероятно няма да има друго. Кълна се, от този миг нататък поведението й се промени. Тя ставаше все по-безразсъдна с парите и аз забелязах у нея склонност да е уклончива, да лъже, да се разграничава от мен, да се държи съвсем различно в сравнение с времето, когато се оженихме и когато бе много сърдечна. Месеците отминаваха и ми направи впечатление, че все по-често тя се обръща за съвет не към мен, а към един човек, за когото съм ти споменавал в писмата си — синьор Риналди, приятел и доколкото разбирам, адвокат на Сангалети. Убеден съм, че този човек й влияе пагубно. Подозирам, че е влюбен в нея от години, още от времето, когато Сангалети е бил жив, и макар да не смятам, че доскоро тя изобщо е обръщала внимание на това, сега, след промяната в отношението й към мен, вече не съм толкова сигурен. Спомене ли някой името му, очите й се замъгляват, в гласа й се появяват други нотки и това поражда в мен ужасни подозрения.

Отгледана е от безотговорни родители, преди и по време на първия си брак е живяла по начин, към който и двамата имаме задръжки, и затова често ми се е струвало, че представите й за поведение са различни от нашите. Брачните връзки може да не са толкова свещени. Подозирам, всъщност имам доказателства, че той й дава пари. Бог да ми прости, че го казвам, но сега единственият път към сърцето й минава през парите. Мисля, че ако не бяхме изгубили детето, изобщо нямаше да се стига дотук, и от все сърце съжалявам, че навремето послушах лекаря, който ме разубеди да пътуваме, и не я доведох у дома. Сега щяхме да сме с теб и всички щяхме да сме доволни.

Понякога тя изглежда такава, каквато всъщност е, и всичко е наред, толкова наред, та си мисля, че съм сънувал кошмар и когато съм се събудил, отново съм открил щастието от първите месеци на брака ни. После с една дума или действие всичко отново е изгубено. Слизам на терасата и заварвам там Риналди. Щом ме видят, двамата млъкват. Няма как да не се запитам какво толкова са обсъждали. Веднъж тя влезе във вилата и след като ние с Риналди останахме сами, той ни в клин, ни в ръкав ме попита за завещанието ми. Беше го видял случайно, когато се оженихме. Каза ми, че в сегашния му вид, ако умра, ще оставя съпругата си необезпечена. Знаех го, пък и вече бях съставил завещание, с което да поправя грешката — бях готов да го подпиша и да го заверя, стига да знаех, че прахосничеството й е нещо временно, което ще отмине, и не е пуснало дълбоки корени.

Между другото, според това ново завещание тя ще получи къщата и имението, но те ще бъдат нейни само докато е жива и след смъртта й ще бъдат твои, освен това има условие управлението на имението да бъде оставено изцяло в твои ръце.

Още не съм сложил подписа си по причини, които вече изтъкнах.

Обърни внимание, именно Риналди повдигна въпроса за завещанието, именно Риналди посочи пропуските в него към днешна дата. Тя не отваря дума за тези неща. Но дали не ги обсъждат, когато са само двамата? Какво си казват, когато мен ме няма?

Тази история със завещанието се случи през март. Наистина не бях добре, почти не виждах от това главоболие и не е изключено Риналди да е повдигнал толкова хладнокръвно и пресметливо, съвсем в свой стил, въпроса, защото е мислел, че може да умра. Вероятно е така. Вероятно те не го обсъждат помежду си. Няма как да разбера. Напоследък твърде често я хващам, че ме наблюдава някак странно и изпитателно. Усетя ли я, тя сякаш се плаши. Плаши се от какво, от кого?

Преди два дни — и това е причината да ти напиша писмото, — пак получих пристъп на треска, какъвто ме прикова към легло и през март. Започва внезапно. Прилошава ми, направо ми причернява от болка и това ме прави склонен към насилие — едвам се държа на крака, толкова замаян съм като мисли и организъм. Това на свой ред също отминава и ме връхлита непоносима сънливост — свличам се на пода или върху леглото без капчица сили в крайниците. Не помня баща ми да е изпадал в такива състояния. Да, имаше главоболие и ставаше избухлив, но другите симптоми ги нямаше.

Филип, момчето ми, ти си единственият човек, на когото мога да се доверя в този свят, кажи ми какво означава това и ако можеш, ела при мен. Не казвай нищо на Ник Кендъл. Не казвай и думица на никого. И най-вече не ми пиши, просто ела.

Обзела ме е една мисъл, мира нямам от нея. Дали не се опитват да ме отровят?

Амброуз

Сгънах отново писмото, както си е било преди. Псето в градината на къщата долу спря да лае. Чух, че пазачът отключва портата, и кучето се втурна да го посрещне. Чух откъм къщата и гласове, как дрънчи кофа и се затваря врата. Чавките по дърветата на отсрещния хълм политнаха и закръжиха с грачене, после се преместиха на черен облак по върхарите на други дървета, вече зад мочурищата.

Не скъсах писмото. Издълбах дупка под гранитната плоча. Пъхнах го в тефтера, който носех в джоба си, и го зарових надълбоко в тъмната пръст. После загладих с ръце мястото. Слязох от хълма и отидох през гората на пътя долу. Докато се изкачвах отново, за да се върна вкъщи, чух смеха и разговорите на работниците, които се прибираха след работа. Поспрях за малко и ги загледах как крачат през парка. Скелето по стените, където се бяха трудили цял ден, изглеждаше голо и мрачно.

Влязох през задния вход и тръгнах да прекосявам двора — Сийкъм явно бе чул стъпките ми по плочника, защото излезе с угрижено лице от помещенията за прислугата.

— Радвам се, че се прибрахте, господине — подхвана. — Господарката пита от доста време за вас. Случи се злополука с клетия Дон. Тя е много притеснена.

— Злополука ли? — възкликнах аз. — Какво е станало?

— От покрива върху него падна голяма плоча, господине — обясни ми той. — Знаете, напоследък недочува и отказва да се махне от мястото си на припек, при прозореца на библиотеката. Плочата явно го е ударила по гърба. Не може да се движи.

Влязох в библиотеката. Рейчъл бе приклекнала и бе сложила върху скута си главата на Дон. Когато влязох в помещението, тя вдигна очи.

— Убиха го — каза, — той издъхва. Защо се забави толкова? Ако беше тук, нямаше да се случи.

Думите й прозвучаха като ехо на нещо в съзнанието ми, което бях забравил отдавна. Не се сещах какво. Сийкъм излезе от библиотеката и ни остави сами. Сълзите в очите на Рейчъл се застинаха по бузите й.

— Дон ти принадлежеше — рече ми, — принадлежеше само на теб. Израсли сте заедно. Не издържам да го гледам как умира.

След като отидох при нея, също приклекнах и осъзнах, че мисля не за писмото, заровено дълбоко под гранитната плоча, не за клетия Дон, който щеше да издъхне всеки момент, както лежеше между нас със застинало безжизнено тяло. Мислех само за едно. За пръв път, откакто беше дошла в дома ми, Рейчъл скърбеше не за Амброуз, а за мен.