Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (14)

14

На другия ден, когато братовчедката Рейчъл слезе от горния етаж и аз се присъединих към нея в градината, тя беше безгрижна и щастлива, сякаш никога не е имало търкания между нас. Единствената промяна бе, че се държеше с мен по-мило и нежно, не се заяждаше, не ми се присмиваше, а по-скоро се смееше заедно с мен и все ме питаше какво е мнението ми за храстите, които засажда — не толкова заради познанията ми, а заради бъдещата наслада, която ще изпитвам, докато ги гледам.

— Правете, каквото сметнете за добре — отвръщах й, — кажете на мъжете да подравнят живия плет, да подкастрят дърветата, да залесят склоновете, каквото решите, аз нямам око за тези неща.

— Но искам резултатите да ви харесат, Филип — изтъкна тя.

— Всичко това ви принадлежи и един ден ще бъде на децата ви. Ами ако променя нещо в градината и то не ви допадне?

— Как така няма да ми допадне! — възкликнах аз. — И стига сте говорили за децата ми. Твърдо решен съм да си остана ерген.

— Само по себе си това е егоистично, а и доста глупаво от ваша страна.

— Не мисля така — възразих аз. — Мисля, че като остана ерген, ще си спестя много тревоги и притеснения.

— А замисляли ли сте се какво ще загубите?

— Имам подозрението, че блаженствата на брачния живот са силно преувеличени — натъртих аз. — Ако искаш топлина и уют, нещо красиво, на което да се полюбуваш, можеш да го получиш от къщата си, стига да я обичаш.

За мое изумление тя се засмя на думите ми толкова гръмогласно, че Тамлин и градинарите, които се трудеха в другия край на градината, вдигнаха глава и ни изгледаха.

— Някой ден, когато се влюбите, ще ви припомня тези думи

— заяви ми братовчедката Рейчъл. — Топлина и уют от каменните стени, и то на двайсет и четири години. О, Филип!

И пак се раздаде гърленият й смях.

— Знам прекрасно какво имате предвид — рекох й, — но по една случайност никога не съм изпитвал такива вълнения.

— Повече от очевидно е — подметна тя. — Сигурно сте разбили сърцето на всички наоколо. Клетата Луиз…

Но нямах намерение да ме въвлича в разговор за Луиз или пък да ми изнася трактати за любовта и брачния живот. Много по-интересно ми беше да я гледам как работи из градината.

Октомври се случи хубав и мек, първите три седмици почти не валя, така че под ръководството на братовчедката Рейчъл Тамлин и мъжете напреднаха с работата по градината. Успяхме и да погостуваме на всички арендатори в имението и това, както и очаквах, бе повод за голямо задоволство. Познавах ги до последния още от малък и често ги посещавах, влизаше ми в работата. Но изживяването бе ново за братовчедката Рейчъл, която бе израсла в Италия и бе живяла по съвсем различен начин. Държеше се безупречно с хората и бе истинска наслада да я наблюдавам как общува с тях. Беше и любезна, и приятелски настроена, с което веднага ги печелеше и ги предразполагаше към непринуденост. Задаваше точно каквито трябва въпроси, даваше точно каквито трябва отговори. Мнозина я харесваха и защото явно знаеше коя болежка с какъв точно цяр се лекува.

— Покрай любовта към градинарството съм опознала и билките — обясняваше тя. — В Италия задължително изучавахме тези неща.

И вадеше билков мехлем, с който, ако кашляш, да си разтриваш гърдите, или мазило за изгаряния, обясняваше как се правят билкови чайове за стомашно разстройство и безсъние — нямало на земята по-добро сънотворно, така им разправяше, — споделяше, че някои плодови сокове лекували всичко, от болно гърло до ечемик на окото.

— Знаете какво ще се случи — предупредих я аз, — ще започнат да ви викат и да бабувате на всички наоколо. Ще ви вдигат посред нощ от сън, а почне ли се веднъж, няма да ви оставят на мира.

— И за това има билкова отвара, прави се от листа на малини и коприва — отвърна тя. — Ако жената я пие в продължение на шест месеца преди раждането, ще роди без болка.

— Само вещиците правят такива неща — заявих аз. — Хората няма да одобрят.

— Бива ли да говорите така! Защо жените да страдат! — възкликна братовчедката Рейчъл.

Понякога следобед се случваше да я повикат, точно както я бях предупредил. Всички я посрещаха възторжено, и хората „с благородно потекло“, както ги наричаше Сийкъм, и обикновеното простолюдие. Не след дълго забелязах, че Сийкъм е на седмото небе от щастие. Когато в три следобед във вторник или сряда екипажът спираше пред вратата, икономът чакаше във вестибюла. Още носеше траур, но ливреята му беше нова — той я пазеше само за такива случаи. Джон, който нямаше чак такъв късмет, бе натоварен със задачата да отваря входната врата и да посреща гостите, а после да ги „преотстъпва“ на шефа си, който (както после ми разказваше самият Джон) ги отвеждаше с бавна тържествена походка през вестибюла във всекидневната. Отваряше със замах вратата (това вече го знаех от братовчедката Рейчъл) и оповестяваше имената им — точно като на официален банкет. Пак от братовчедката Рейчъл научавах, че предварително обсъждал с нея вероятността да се появи един или друг посетител, сетне излагал накратко семейната му история. Обикновено не грешеше в преценката си кой ще ни дойде на гости и ние се питахме дали слугите в различните господарски домове нямат начин да си пращат съобщения и да се предупреждават точно както диваците в джунглата го правят със своите тъпани. Така например Сийкъм каза на братовчедката Рейчъл как бил повече от сигурен, че госпожа Тримейн е поръчала да приготвят екипажа за четвъртък следобед и щяла да доведе със себе си вече омъжената си дъщеря госпожа Гоф, както и неомъжената — госпожица Изобел, а също, че братовчедката Рейчъл трябвало да внимава много, когато разговаря с госпожица Изобел, понеже тя страдала от говорен дефект. Друг път я предупреди, че във вторник по всяка вероятност щяла да се появи старата лейди Пенрин, понеже в този ден тя винаги ходела на гости на внучка си, която живееше на двайсетина километра от нас, и че братовчедката Рейчъл в никакъв случай не бивало да отваря пред нея дума за лисици, понеже малко преди да роди най-големия си син, лейди Пенрин била уплашена от лисица и той до ден-днешен имал на рамото си дамга — голямо родилно петно.

— И през цялото време, докато тя беше при мен, Филип — разправи ми после братовчедката Рейчъл, — трябваше да отклонявам разговора от темата за лова. Безполезно — тя се връщаше отново и отново към нея като мишка, надушила сирене. Накрая, за да я усмиря, се наложи да си съчиня как сме ходили на лов за диви котки в Алпите, което е невъзможно, разбира се, и никой не го е правил.

След като по алеята поемеше и последният екипаж, аз се прибирах с коня през гората отзад и братовчедката Рейчъл винаги ме посрещаше с някакъв разказ за посетителите — двамата се смеехме, докато тя си приглаждаше пред огледалото косата и оправяше възглавниците, а аз омитах последните сладки, останали от гостите. Приличаше на игра, на съзаклятие и на мен ми се струваше, че братовчедката Рейчъл се чувства щастлива, докато седи във всекидневната и си говори с мен. Беше й интересно как хората живеят, какво мислят и правят и все ми повтаряше:

— Но вие, Филип, не разбирате, всичко това е съвсем ново за мен, съвсем различно в сравнение с Флоренция. Винаги съм се чудела какъв е животът в Англия, в провинцията. Сега вече започвам да разбирам. И страшно ми харесва.

Аз пък си взимах от захарницата бучка захар, която сдъвквах, и си отрязвах от анасоновия сладкиш.

— Не си представям да има нещо по-скучно от общите разговори, все едно къде се водят те, дали във Флоренция, или в Корнуол — отбелязвах.

— О, вие сте непоправим — отвръщаше тя — и накрая ще станете толкова тесногръд, че няма да мислите за друго, освен за ряпа и за къдраво зеле.

Сядах тежко на някое от креслата и без да я изпускам от поглед, нарочно си качвах калните обувки на табуретката — колкото да я подразня и да я подложа на проверка. Тя не ме укори нито веднъж — дори и да го забелязваше, не го показваше с нищо.

— Хайде, разкажете ми за последния скандал в графството — подканях аз.

— Но ако не ви е интересно, защо да го правя! — възкликваше братовчедката Рейчъл.

— Защото ми харесва да ви слушам как говорите.

И така, преди да се качи горе, за да се преоблече за вечеря, тя ме угощаваше с всички най-нови клюки от графството: кой за кого се е сгодил и оженил, кой е умрял и кой ще ражда — явно умееше да изтръгне от непознати след двайсетминутен разговор повече, отколкото аз от приятели за цял живот.

— Както и подозирах, хвърляте в отчаяние всички майки на сто километра оттук — подметна ми веднъж.

— И защо така?

— Защото не поглеждате щерките им. Толкова снажен, толкова представителен, толкова подходящ във всяко отношение. Много ви моля, госпожо Ашли, убедете братовчед си да излиза по-често.

— А вие какво отговорихте?

— Че намирате между тези четири стени цялата топлота, всички забавления, от които се нуждаете. Но като се замисля — допълни тя, — нищо чудно да изтълкуват погрешно думите ми. Трябва да внимавам какво говоря.

— Говорете каквото решите — казах аз, — но само да не стане така, че заради вас да ме поканят някъде. Нямам никакво желание да се виждам с ничия щерка.

— Доста хора залагат на Луиз — уточни братовчедката Рейчъл, — мнозина са на мнение, че накрая именно тя ще се добере до вас. Някакви шансове има и третата дъщеря на Паскоу.

— Мили Боже! — възкликнах аз. — Белинда Паскоу ли? По-скоро ще се оженя за перачката Кейти Сърл. Наистина, братовчедко Рейчъл, трябва да ме защитавате. Защо не обясните на клюкарите, че живея като отшелник и през цялото време пиша стихове на латински? Току-виж са се отказали.

— Няма да се откажат, каквото и да им говоря — натърти тя. — Това, че един красив незадомен младеж харесва самотата и поезията, ще ви придаде още по-романтичен ореол. Тези неща само разпалват апетита.

— Да го утоляват другаде — отвърнах аз. — Ако има нещо, от което да съм изумен, то е, че в тази част на света — а може би навсякъде — жените не мислят за друго, освен как да се омъжат.

— А за какво да мислят, изборът не е много голям — възрази братовчедката Рейчъл. — Да ви призная, и аз не съм подмината от одумките. Дадоха ми списък с вдовци, които стават за брак. Някакъв пер в Западен Корнуол бил точно като за мен. На петдесет, със солидно наследство, и двете му дъщери вече били задомени.

— Да не е старият Сейнт Айвс? — възкликнах възмутен.

— Ами да, мисля, че се казваше така. Разправят, че бил голям чаровник.

— Какъв ти чаровник! Пиян е още на обяд, причаква по коридорите слугините. Племенницата на Били Роу от имението се беше хванала на работа там. Видяла се в чудо, напусна и се прибра, толкова уплашена била.

— И после аз съм би клюкарка! — подметна братовчедката Рейчъл. — Клетият лорд Сейнт Айвс, ако си имаше жена, сигурно нямаше да причаква по коридорите. Но всичко зависи, разбира се, от жената.

— А, без тия, няма да се омъжвате за него — отсякох твърдо аз.

— Можете поне да го поканите на вечеря — предложи тя — гледаше много сериозно, което, както вече знаех, предполагаше, че ще прихне в смях. — Можем да си направим празненство, Филип. Най-хубавите девойки за вас, най-подходящите за брак вдовци за мен. Но май вече съм направила своя избор. Ако се стигне до това, ще взема кръстника ви, господин Кендъл. Доста прям е в разговорите, което е достойно за възхищение.

Може би го каза нарочно, но аз се хванах на въдицата и избухнах.

— Нали не говорите сериозно? — възкликнах. — И таз добра, да се омъжвате за кръстника ми. Че той скоро ще прехвърли шейсетте, братовчедко Рейчъл, вечно е настинал или го боли нещо.

— Това означава, че за разлика от вас не намира в дома си топлота и уют — отговори тя.

Тогава вече разбрах, че го прави колкото да се посмее, затова се засмях и аз, по-късно обаче се усъмних, че е точно така. Кръстникът ми със сигурност се държеше изключително вежливо, когато идваше на гости в неделя, двамата като цяло се разбираха. И ние бяхме ходили един-два пъти да им погостуваме и кръстникът ми грейваше — никога дотогава не го бях виждал такъв. Но беше овдовял преди цели десет години. Не вярвах да таи надежди с братовчедката Рейчъл. И се съмнявах тя изобщо да приеме. Направо пламвах при тази мисъл. Братовчедката Рейчъл в Пелин. Братовчедката Рейчъл, госпожа Ашли, да стане госпожа Кендъл. Направо чудовищно! Ако на старчето му минаваха през главата такива нахални мисли, просто нямаше да го каня повече на обяд в неделя. Така обаче щях да наруша обичая, въведен преди много години. Нямаше как да го направя. Бях длъжен и занапред да се придържам към него, но следващата неделя, когато кръстникът ми, който седеше отдясно на братовчедката Рейчъл, се наведе с глухото си ухо към нея, а после се дръпна рязко назад и избухна в смях с думите: „Превъзходно, о, превъзходно!“, се запитах нацупен какво ли вещае всичко това и защо двамата се смеят толкова често, когато са заедно. Помислих си, че това е поредният любим номер на жените: да подметнат шега, която оставя след себе си горчив привкус като от ужилено.

По време на неделния обяд тя изглеждаше забележително добре и беше в отлично настроение, от дясната й страна седеше кръстникът ми, от лявата — викарият, които се надпреварваха да участват в разговора, а аз ей така, без причина, мълчах нацупен точно като онази първа неделя Луиз, та нашият край на масата приличаше на сбирка на квакери. Луиз беше забила поглед в чинията, аз също, а когато най-неочаквано вдигнах очи и видях, че Белинда Паскоу ме е зяпнала ококорена, си спомних какво се шушука из графството и съвсем се умълчах. Тишината в нашия край на масата явно вдъхнови братовчедката Рейчъл да я разсее, защото тримата с кръстника ми и викария започнаха да се състезават кой знае наизуст най-много стихотворения, което ме хвърли в още по-голям потрес, пак добре, че я нямаше госпожа Паскоу, която не била разположена. Луиз не се броеше. Не бях длъжен да разговарям с нея.

Но след като всички си тръгнаха, братовчедката Рейчъл се захвана с мен.

— Когато развличам приятелите ви — поде тя, — разчитам на поне някакво съдействие от вас. Какво има, Филип? През цялото време седяхте начумерен, не разменихте и дума с момичетата до вас. Клетите те… — поклати тя недоволно глава.

— Откъм вашата страна на масата беше толкова весело, че не виждах смисъл да помагам и аз — отговорих й. — Всички тези глупости за „обичам те“ на гръцки. И викарият с неговите подмятания колко добре звучало на староеврейски „радост за сърцето ми“.

— Наистина звучеше добре — настоя тя. — Бях направо възхитена, докато го слушах. А кръстникът ви иска да ми покаже фара в края на носа на лунна светлина. Разправя, че видиш ли го веднъж, го помниш до гроб.

— А, без тия, няма да ви показва нищо — троснах се аз. — Фарът е мой. В имението Пелин има едни стари изкопи. Нека ви показва тях. Целите са обрасли с къпини.

И хвърлих в камината буца въглища с надеждата трясъкът да смути братовчедката Рейчъл.

— Не проумявам какво ви прихваща, губите чувството си за хумор.

Сетне ме потупа по рамото и се качи горе. Още едно нещо, което направо ме вбесяваше при жените. Винаги да имат последната дума. Братовчедката Рейчъл ме заряза да се оправям сам с киселото си настроение. По всичко личеше, че жените не грешат никога. Или извъртат нещата така, че пак да са в тяхна полза. Братовчедката Рейчъл правеше някакви дебели намеци за разходки на лунна светлина с кръстника ми, за излети, за посещение на пазара в Лостуитиъл и най-сериозно ме питаше дали да си сложи новата шапка, която беше изписала от Лондон — воалетката прозирала повече и не скривала докрай лицето й, а кръстникът ми й бил казал, че й отивала много. А когато се намусих и се троснах, че не ме вълнува особено, дори и да си сложи на лицето маска, тя се развесели още повече — водехме разговора по време на обяда в понеделник — и докато аз продължавах да се цупя, продължи да си бъбри със Сийкъм, от което се почувствах още по-сърдит.

След това в библиотеката, където вече не ни наблюдаваше никой, поомекна: пак беше весела, но и стана малко по-мила. Не ми се присмя, задето съм толкова кисел, не ме и попита защо се цупя. Помоли ме да й подържа копринените конци и да избера цвета, който ми харесва най-много, понеже бродирала покривало за стола в кабинета ми. И спокойно, без да ме дразни, без да любопитства излишно, ме попита как е минал денят ми, с кого съм се видял, какво съм правил — така от цупенето ми не остана и следа, аз се почувствах ведър и отпочинал и докато гледах как братовчедката Рейчъл държи копринените конци, как ги приглажда и докосва, се запитах защо не може да е така през цялото време, защо трябва първо да се заяжда, да трови въздуха, а сетне да си прави труда да разсейва отново напрежението. Сякаш промяната в настроението ми й носеше наслада, но нямах и понятие защо прави всичко това. Знаех само, че когато ме дразни, ми става неприятно и ме боли. А после, започнеше ли да се държи мило, се чувствах щастлив и спокоен.

В края на месеца времето се развали. Валя три дни без прекъсване и нямаше как градинарите да се трудят в парка, а аз да си върша работата в имението — тръгнех ли да обикалям с коня, щях да се намокря до кости, същото важеше и за другите в графството, които като нас си стояха по къщите. Сийкъм предложи да се заемем с нещо, което според мен ние с братовчедката Рейчъл несъзнателно избягвахме: докато времето е лошо, да прегледаме вещите на Амброуз. Повдигна въпроса една сутрин, когато ние с нея седяхме на прозореца в библиотеката и гледахме проливния дъжд.

— За мен канцеларията, а за вас — един ден в будоара — тъкмо бях отбелязал. — Какво има в пакетите от Лондон? Още и още рокли, които да пробвате и да мерите, а после да върнете?

— Това не са рокли, а завеси за прозорците. Мисля, че леля Фийби не се е отличавала с особен вкус. Синята стая трябва да оправдае името си. Сега изобщо не е синя, ами си е сива. И покривалото на леглото е проядено от молци, само не казвайте на Сийкъм. Старо е. Избрах ви нови завеси и покривало.

Точно тогава влезе Сийкъм, който ни видя, че стоим без работа, и каза:

— Времето, господине, е твърде неблагоприятно, та реших, че момчетата могат да почистят още малко вътре в къщата. Стаята ви се нуждае от внимание. Но няма как да избършат прахта, подът е задръстен с куфарите и пътните сандъци на господин Ашли.

Погледнах братовчедката Рейчъл — притеснявах се да не би да се почувства наранена от тази нетактична забележка и да се извърне, но за моя изненада тя си изглеждаше съвсем добре.

— Прав сте, Сийкъм — рече, — момчетата няма как да почистят в стаята, докато пътните сандъци седят неразопаковани. Протакахме твърде дълго. Е, Филип, какво ще кажете?

— Нямам нищо против, стига вие да сте съгласна — отговорих аз. — Ще помоля да запалят камината и щом се постопли, ще се качим.

Според мен и двамата се опитвахме да скрием чувствата си един от друг. Насилвахме се да сме бодри и в поведението, и в разговорите си. Заради мен братовчедката Рейчъл бе решена да не показва притесненията си. Аз исках също да й ги спестя и се правех на много весел, което не бе в природата ми. Дъждът блъскаше по прозорците на някогашната ми стая, върху тавана беше избило мокро петно. Камината не беше палена от миналата зима и огънят се разгаряше трудно. Куфарите и пътните сандъци бяха наредени един до друг на пода и чакаха да бъдат отворени, върху един беше оставено добре познатото тъмносиньо покривало с голям жълт монограм „А. А.“ в единия ъгъл. Изведнъж си спомних как съм завил с него коленете на Амброуз последния път, когато е заминал.

Братовчедката Рейчъл наруши мълчанието.

— Елате — подкани тя. — С какво да започнем, първо с куфара с дрехите ли?

Каза го преднамерено сдържано и делово. Връчих й ключовете — след като бе пристигнала, тя ги беше оставила на Сийкъм, да ги пази.

— Както решите — отвърнах аз.

Братовчедката Рейчъл отключи куфара и вдигна рязко капака. Най-отгоре беше старият халат на Амброуз. Беше ми добре познат. Беше от плътна тъмночервена коприна. Там бяха и пантофите му, големи и сплескани. Стоях и ги гледах — сякаш се връщах в миналото. Помня как веднъж Амброуз дойде в стаята ми, още се бръснеше и по лицето му имаше пяна.

— Виж какво, момчето ми, мисля си дали да не…

Точно в тази стая, където стояхме сега. Беше облечен в същия този халат, беше със същите тези пантофи. Братовчедката Рейчъл ги извади от куфара.

— Какво ще правим с тях? — попита, но сега гласът й бе не твърд, а приглушен, тих.

— Не знам — отговорих, — вие ще кажете.

— Ако ви ги дам, ще ги носите ли?

Прозвуча ми странно. Бях взел шапката на Амброуз. Бях взел и бастуна му. Непрекъснато носех старата ловна куртка с парчетата кожа на лактите, която той беше оставил при последното си заминаване. Но тези неща, халатът, пантофите — имах чувството, че сме отворили ковчега и сме го погледнали, както лежи мъртъв в него.

— Не — рекох, — не, не мисля.

Братовчедката Рейчъл не каза нищо. Сложи ги на леглото. После стигна до един костюм. Беше от тънък плат, Амброуз явно го беше носил през лятото. Не го бях виждал, но братовчедката Рейчъл очевидно го знаеше добре. Беше се намачкал в куфара. Тя го извади и го сложи заедно с халата на леглото.

— Трябва да се изглади. — Изведнъж започна да вади много бързо нещата от куфара и да ги трупа едно върху друго на купчина — почти не ги докосваше. — Ако не ги искате, Филип, може би ще ги вземат хората тук в имението, които са го обичали. Вие знаете най-добре кое на кого да дадете. — Стори ми се, че не осъзнава какво прави. Вадеше дрехите трескаво, а аз само стоях и я наблюдавах. — Куфарът? — попита по едно време. — Винаги има нужда от куфари. Какво ще го правите? — Погледна ме и не се доизказа. Изведнъж се озова в обятията ми, с глава, опряна върху гърдите ми. — О, Филип — продължи, — извинявайте. Трябваше да ви оставя да го направите заедно със Сийкъм. Беше глупаво да се качвам горе.

Чувствах се необичайно. Сякаш прегръщах дете. Или държах ранено животно. Докоснах я по косата и допрях буза до главата й.

— Не се притеснявайте — рекох, — недейте да плачете. Връщайте се в библиотеката. Мога да приключа и сам.

— Не — отсече тя, — бива ли да се държа толкова малодушно, толкова глупаво. Вие страдате не по-малко от мен. Обичали сте го…

Продължавах да мърдам устни до косата й. Чувството беше странно. Както се притискаше до мен, братовчедката Рейчъл изглеждаше съвсем дребна.

— Нямам нищо против — обясних й аз, — може да го направи и мъж. На жените не им е лесно. Нека го свърша аз, Рейчъл, а вие слизайте долу.

Тя се поотдръпна и си избърса очите с носната кърпа.

— Не — каза ми. — Сега съм по-добре. Няма да се случи отново. Пък и вече извадих дрехите. Но ще ви бъда признателна, ако ги раздадете на хората в имението. Което ви харесва, го носете вие. Не се страхувайте. Не възразявам, ще ми бъде приятно.

Сандъците с книгите бяха по-близо до камината. Донесох един стол и го сложих близо до огъня — да й е топло, сетне приклекнах при другите пътни сандъци и се заех да ги отварям един по един.

Надявах се да не е забелязала — самият аз почти не се усетих, — че за пръв път съм я нарекъл не „братовчедко“, а „Рейчъл“. Не знаех как се е получило. Сигурно защото, докато я прегръщах, ми се струваше много по-дребна от мен.

За разлика от дрехите книгите сякаш не носеха личния отпечатък на Амброуз. Сред тях имаше негови любими произведения, с които той не се разделяше и по време на път — тях братовчедката Рейчъл ми даде, за да си ги сложа на нощното шкафче. Там бяха и копчетата му за ръкавели и за яка, часовникът и писалката — тя ми даде и тях и аз много се зарадвах. Някои книги виждах за пръв път. Братовчедката Рейчъл ми обясни какви са, като ги вдигаше една по една, и всичко това вече не ми се струваше толкова тъжно: този том — разказа ми тя — бил купен, при това твърде изгодно, в Рим, Амброуз много му се радвал, онзи пък със старата подвързия и другият до него били от Флоренция. Описа ми книжарницата, където Амброуз ги е намерил, и възрастния книжар и докато говореше, на мен ми се стори, че напрежението се е разсеяло заедно със сълзите, които тя е изтрила. Сложихме книгите на пода, донесох кърпа за прах и братовчедката Рейчъл се зае да ги бърше. Случваше се да ми прочете няколко реда или да ми разкаже кой абзац е харесвал Амброуз, понякога ми сочеше картинка или гравюра и аз виждах как се усмихва при спомена за някоя страница.

Натъкна се на том с рисунки на градини.

— Ще ни бъде от голяма полза — заяви, после се изправи и отиде на прозореца, за да го разгледа по-добре на светлината.

Аз разгърнах напосоки една от книгите. Измежду страниците изпадна лист хартия. С почерка на Амброуз. Приличаше на средата на писмо, откъсната от другите части и после забравена. „Това, разбира се, е болест, често съм чувал за нея, нещо като клептоманията, и тя безспорно я е наследила от онзи прахосник, баща си, Алегзандър Корин. Не мога да кажа откога страда от нея, може би още от самото начало, но до голяма степен обяснява много от нещата, които ме тревожат в цялата тази история. Ако не друго, поне знам със сигурност, скъпо ми момче, че не мога, не смея и занапред да допускам тя да има достъп до портфейла ми, в противен случай ще се разоря и имението ще пострада. На всяка цена предупреди Кендъл, в случай че…“ Изречението прекъсваше по средата. Нямаше край. Върху листа нямаше дата. Почеркът беше нормален. Точно тогава братовчедката Рейчъл се върна от прозореца, затова смачках в ръката си листа.

— Какво държите там? — попита тя.

— Нищо — отговорих.

Хвърлих листа в огъня. Братовчедката Рейчъл го загледа как гори. Видя как почеркът се гъне и трепка в пламъците.

— Почеркът на Амброуз — съобщи. — Какво беше това? Писмо ли?

— Бележки, които си е водил върху стар лист хартия — уточних аз.

Усетих как се изчервявам в светлината на огъня. После се пресегнах да извадя следващата книга в пътния сандък. Братовчедката Рейчъл направи същото. Продължихме да редим заедно томовете един до друг, но вече мълчахме.