Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (13)

13

Сигурно изминах с коня трийсетина километра, докато стигна по пътя от Пелин до града, а оттам да се върна обратно у нас. Отбих се в странноприемницата на градския кей, за да изпия едно ябълково вино, но не бях хапвал и залък и в четири часа вече умирах от глад.

Часовникът върху кулата на къщата отброи часа точно когато влязох в конюшнята, където за беда се натъкнах не на коняря, а на Уелингтън.

Той изцъка, щом видя запенената Джипси.

— Бива ли такова нещо, господин Филип — рече ми, докато слизах от кобилата, и аз се почувствах виновен, както едно време, когато си идвах във ваканция от „Хароу“. — Знаете, че ако се разгорещи много, Джипси може да настине, а вие я връщате запотена. Вече не е в състояние да следва хрътките, ако сте я карали да го прави.

— Ако бях ходил на лов с хрътки, щях да се върна през Бодминското мочурище — обясних аз. — Не изглупявай, Уелингтън. Ходих по работа при господин Кендъл, а после отскочих до града. Съжалявам за Джипси, но нямаше друг начин. Не мисля, че ще й навреди.

— Дано, господине — отговори Уелингтън и започна да гали клетата Джипси по хълбоците, все едно съм я принудил да участва в надбягвания.

Върнах се в къщата и отидох в библиотеката. Огънят се беше разгорял, но от братовчедката Рейчъл нямаше и следа и аз повиках със звънеца Сийкъм.

— Къде е госпожа Ашли? — попитах го, след като влезе при мен.

— Прибра се малко след три, господине — отвърна той. — Още откакто излязохте, се труди заедно с градинарите в парка. Сега Тамлин е при мен в помещението за прислугата. Разправя, че не бил виждал такова нещо, господарката се справяла като никой друг. Била истинско чудо.

— Сигурно е капнала от умора.

— И аз се опасявам от това, господине. Предложих й да си легне, ала тя не иска и да чуе. „Кажете на момчетата да донесат топла вода. Ще се изкъпя, Сийкъм, ще си измия и косата“, ето какво ми рече. Тъкмо да пратя да доведат племенницата — не е редно една дама да си мие сама косата, — но тя пак отсече, че не можело да става и дума.

— Не е зле момчетата да донесат вода и на мен — казах му, — и аз имах тежък ден. И съм прегладнял като вълк. Искам да вечерям рано.

— Така да бъде, господине. В пет без петнайсет?

— Да, ако обичаш, Сийкъм, ако успеете де.

Качих се горе, като си свируках, смъкнах дрехите и седнах в коритото с виеща се над него пара пред камината в спалнята. Кучетата дойдоха по коридора от стаята на братовчедката Рейчъл. Вече бяха свикнали с гостенката и я следваха навсякъде по петите. Щом ме видя, старият Дон заудря с опашка по пода в горния край на стълбището.

— Здравей, стари ми приятелю, какъв неверник си ти, а? — извиках му аз. — Да ме зарежеш заради някаква жена.

Той ме зализа с грапав език по ръката и ме загледа с големи очи.

Момчето се появи отново и допълни коритото, беше ми приятно да седя в него с кръстосани крака, да се търкам и да си свирукам фалшиво в парата. Докато се подсушавах с кърпата, забелязах, че на нощното шкафче има ваза с цветя. Клонки от гората с орхидеи и циклами между тях. Никой не бе слагал дотогава цветя в стаята ми. Сийкъм нямаше и да се сети, камо ли пък момчетата. Явно ги беше донесла братовчедката Рейчъл. При вида на цветята настроението ми стана още по-добро. Цял ден тя се бе занимавала с растенията и храстите, а пак беше намерила време да сложи във вазата цветя. Пристегнах широката вратовръзка и си облякох новото сако, още си подсвирвах фалшиво. После излязох в коридора и почуках на вратата на будоара.

— Кой е? — извика отвътре братовчедката Рейчъл.

— Аз съм, Филип — отвърнах. — Дойдох да ви кажа, че днес ще вечеряме по-рано. Умирам от глад, вие вероятно също, ако се вярва на онова, което чух. Какво толкова сте правили с Тамлин, та се е наложило да се къпете и да си миете косата?

В отговор чух заразителния й весел смях.

— Копахме като къртици земята — провикна се тя.

— Чак до веждите ли сте в пръст?

— Навсякъде — отвърна братовчедката Рейчъл. — Вече се изкъпах и сега си подсушавам косата. Облечена съм прилично, точно като леля Фийби. Можете да влезете.

Отворих вратата и влязох в будоара. Тя седеше на табуретката пред запалената камина и в началото едвам я познах, в сравнение със сутринта бе съвсем различна. Беше по бял пеньоар, прихванат на врата и китките с панделка, сега косата й не беше разделена на прав път по средата, а бе прихваната с фиби високо на главата.

Никога не бях виждал жена, която да прилича по-малко на леля Фийби, на която и да е леля. Стоях на прага и гледах прехласнат.

— Влезте и седнете. Не ме гледайте толкова стреснато — рече ми тя.

Затворих вратата и седнах на едно кресло.

— Извинявайте, но никога не съм виждал жена по долни дрехи.

— Това не са долни дрехи, това е пеньоарът, с който закусвам. Амброуз го наричаше моята монашеска роба. — Братовчедката Рейчъл вдигна ръце и продължи да прихваща с фиби косата си. — На двайсет и четири години е крайно време да се насладите на такава приятна гледка като леля Фийби, която си оправя косата. Смутен ли сте?

Скръстих ръце, преметнах крак връз крак и продължих да я гледам.

— Ни най-малко — отвърнах, — просто съм изумен.

Тя се засмя и продължи да забожда една по една фибите, които държеше между устните си, в косата си, която прихвана на нисък кок. Направи го за секунди — поне така ми се стори.

— Всеки ден ли го правите толкова бързо? — попитах смаян.

— О, Филип, колко много има да учите, никога ли не сте виждали как Луиз си прихваща косата с фиби?

— Не, а и не искам да я виждам — побързах да отговоря — изведнъж си спомних какво ми е казала Луиз, преди да си тръгна от Пелин.

Братовчедката Рейчъл се засмя и изпусна една от фибите върху коляното ми.

— За спомен — заяви тя. — Сложете я под възглавницата си и после наблюдавайте как Сийкъм ви гледа по време на закуската. — Братовчедката Рейчъл влезе от будоара в стаята отсреща, без да затваря вратата. — Можете да седите там и да си говорите с мен на висок глас, докато се обличам — извика ми.

Погледнах крадешком към малкото писалище, за да проверя дали има следи от писмото на кръстника ми, но не видях нищо. Какво ли се беше случило? Дали братовчедката Рейчъл не го беше взела със себе си в другата стая? Може би изобщо нямаше да ми каже и смяташе, че това са неща, които трябва да си останат само между тях двамата. Дано!

— Къде се губихте цял ден? — извика ми от другата стая.

— Наложи се да отида до града и да се срещна с едни хора — обясних аз.

Не виждах защо да й казвам за банката.

— Аз пък бях много щастлива с Тамлин и градинарите. Почти нямаше растения за изхвърляне. В онази градина има да се правят още много неща, Филип: храстите покрай моравата трябва да се разчистят и да се прокара пътека, целият участък там трябва да се засади с камелии, така след двайсетина години ще имате пролетна градина, която цял Корнуол ще се стича да разглежда.

— Знам — отвърнах, — намеренията на Амброуз бяха точно такива.

— Растенията трябва да се засадят обмислено и да не се оставят на случайността и на Тамлин. Мил човек е, но е твърде ограничен в познанията си. Защо не проявите по-голям интерес?

— Не разбирам достатъчно — обясних аз, — никога не съм се вълнувал особено от тези неща. Амброуз го знаеше.

— Все има хора, които могат да ви помогнат — отвърна тя. — Можете да повикате от Лондон специалист озеленител.

Не й отговорих. Не ми трябваше никакъв озеленител. Бях сигурен, че тя знае повече от всеки специалист.

Точно тогава на вратата се появи Сийкъм.

— Какво има, вечерята готова ли е? — поинтересувах се аз.

— Не, господине, но дойде Добсън, прислужникът на господин Кендъл, донесе писмо за госпожата.

Направо ми притъмня. Този негодник явно се бе отбил някъде по пътя, за да се почерпи, и затова бе закъснял толкова. Сега вече волю-неволю щях да присъствам, докато братовчедката Рейчъл четеше писмото. Колко ненавременно! Чух как Сийкъм чука на отворената врата и й го дава.

— Ще сляза долу и ще ви чакам в библиотеката — обадих се аз.

— Не, недейте — провикна се тя. — Вече съм готова, облякох се. Ще слезем заедно. Получило се е писмо от господин Кендъл. Сигурно ни кани и двамата в Пелин.

Сийкъм изчезна в коридора. Станах от креслото — искаше ми се да тръгна заедно с иконома. Изведнъж се бях притеснил, не ме свърташе на едно място. От синята стая не се чуваше и звук. Братовчедката Рейчъл сигурно четеше писмото. Сякаш мина цяла вечност. Накрая тя излезе от стаята и застана на вратата с писмото в ръка. Беше облечена като за вечеря. Изглеждаше бледа, може би от контраста между кожата и траурната рокля.

— Какви ги правите? — възкликна братовчедката Рейчъл.

Гласът й прозвуча различно. Странно напрегнато.

— Какво правя ли? — повторих аз. — Нищо. Защо?

— Не ме лъжете, Филип. Не го умеете.

Стоях като наказан пред запалената камина и гледах навсякъде, но не и към очите й, впити изпитателно, с укор в мен.

— Ходили сте в Пелин, отишли сте с коня, за да се видите с кръстника си.

Беше права. Изобщо не ставах за лъжец. Най-малкото пред нея лъжите ми звучаха отчайващо, безполезно.

— Дори и да съм ходил, какво от това? — попитах аз.

— Накарали сте го да напише това писмо — заяви братовчедката Рейчъл.

— Не съм — преглътнах аз. — Няма такова нещо. Написа го по своя воля. Имахме да обсъждаме някои делови въпроси и се случи така, че от дума на дума стигнахме и до…

— До това да му кажете, че братовчедка ви Рейчъл смята да дава уроци по италиански, нали? — попита ме тя.

Първо се вледених, после пламнах, не знаех къде да се дяна.

— Не точно — отвърнах.

— Със сигурност сте разбрали, че съм се шегувала.

Учудих се, че ако наистина се е шегувала, сега ми е толкова ядосана.

— Не си давате сметка какво сте направили — продължи братовчедката Рейчъл, — заради вас сега не мога да си намеря място от срам. — Отиде и застана на прозореца с гръб към мен. — Ако сте искали да ме унизите, улучихте право в целта.

— Не разбирам защо трябва да сте толкова горда — вметнах аз.

— Горда ли? — Тя се обърна и вбесена, ме погледна с много тъмните си големи очи. — Как смеете да ме наричате горда? — възкликна.

И аз се взрях в нея. Бях изумен как допреди миг-два се е смеела с мен, а сега толкова внезапно ми се е ядосала. После за моя огромна изненада притесненията ми се изпариха. Отидох при братовчедката Рейчъл и застанах до нея.

— Ще ви наричам горда и дори ще отида още по-далеч, ще ви нарека прекалено горда. Не вие, а аз по всяка вероятност ще бъда унизен. Изобщо не се шегувахте, когато казахте, че ще давате уроци по италиански. Отговорът ви дойде прекалено бързо, за да е шега. Казахте го, защото го мислехте.

— Дори наистина да съм го мислела? — попита тя. — Какво срамно има в това да давам уроци по италиански?

— В обичайния смисъл — нищо — съгласих се аз, — ала във вашия случай си е срамно. Срамно е госпожа Ашли да дава уроци по италиански, това хвърля сянка върху съпруга, който я е пропуснал в завещанието си. И аз, неговият наследник Филип Ашли, няма да го допусна. Вие, братовчедко Рейчъл, ще получавате тримесечна издръжка и когато теглите от банката парите, не забравяйте, ако обичате, че те идват не от наследството, не от наследника, а от съпруга ви Амброуз Ашли.

Докато говорех, ме връхлетя гняв, не по-малък от нейния. Нямаше да допусна някой, пък бил той беззащитен и малък, да стои и да ме обвинява, че съм го бил унижавал, нямаше да допусна тя да откаже парите, които й принадлежаха по право.

— Е? Разбрахте ли какво ви казвам? — попитах я.

За миг ми се стори, че ще ме удари. Стоеше, без да се помръдва, и ме гледаше втренчено. После очите й се напълниха със сълзи, тя мина като хала покрай мен, влезе в спалнята и затръшна вратата. Аз слязох долу. Отидох в трапезарията и след като повиках със звънеца Сийкъм, му съобщих, че госпожа Ашли едва ли ще дойде на вечеря. Налях си чаша бордо и седнах сам на масата. „Господи! — помислих си. — Значи така се държат жените.“ Никога не се бях чувствал толкова разгневен и изтощен. Дългите дни под открито небе, прибирането на реколтата заедно с мъжете, караниците с арендаторите, закъснели с плащането или влезли в разпра със съседите си — нищо не можеше да се сравнява с петте минути, прекарани с жена, която е била весела, а после изведнъж, само за миг се е разсърдила. И нима, ако вече е използвала всички други оръжия, жената винаги прибягва накрая до сълзите? Защото знае прекрасно как действат? Налях си още една чаша вино. Колкото до Сийкъм, който стоеше неотлъчно до лакътя ми, ми се искаше той да е на другия край на света.

— Как мислите, господине, дали госпожата е неразположена? — попита ме икономът.

Беше ми на устата да му кажа, че госпожата е не толкова неразположена, колкото вбесена и нищо чудно след миг да дръпне звънеца и да поиска Уелингтън да я закара с екипажа обратно в Плимът.

— Не — отвърнах, — косата й още не е изсъхнала. Кажи на Джон да й занесе вечерята в будоара.

Ето с какво вероятно се сблъскваха семейните мъже. Със затръшнати врати и мълчание. Със самотни вечери. Налагаше се да попритъпя апетита, изострен от дългите разходки навън, от топлата баня и мечтата за приятна спокойна вечер край запалената камина, прекарана в това да водя непринудени разговори, от време на време да си мълча и да гледам с премрежен поглед, като в унес малките бели ръце върху ръкоделието. Колко бодър и весел бях, докато се обличах за вечеря и вървях по коридора, докато чуках на вратата в будоара и после заварих братовчедката Рейчъл да седи на табуретката по бял пеньоар, с коса, прихваната с фибите високо на главата. В какво добро настроение бяхме и двамата — то сякаш ни сближаваше и озаряваше с мека светлина цялата вечер. А сега какво — седях сам-самичък на масата с бифтек, който приличаше на подметка. Какво ли правеше братовчедката Рейчъл? Дали си беше легнала? Дали свещите бяха угасени, пердетата — дръпнати, стаята — потънала в мрак? Или тя вече се бе поуспокоила, вече седеше смирена, със сухи очи и ядеше от храната върху подноса колкото за пред Сийкъм? Не знаех. И ми беше все едно. Амброуз беше много прав в твърдението, че жените са от друга порода. Сега вече едно беше сигурно. Нямаше да се оженя никога…

След вечерята отидох и седнах в библиотеката. Запалих лулата, качих си краката на решетката от ковано желязо пред камината и се настроих да потъна в унес, толкова сладостен и успокояващ понякога, днес обаче той не ме привличаше никак. Вече бях свикнал да виждам на креслото отсреща братовчедката Рейчъл, извърнала се така, че светлината да пада върху ръкоделието, с Дон в краката й — сега креслото изглеждаше необичайно празно. Ама че работа, една жена да ти опропасти вечерта! Станах, взех от библиотеката някаква книга и я разлистих. После явно съм задремал, защото, когато погледнах отново стрелките на часовника в ъгъла, вече наближаваше девет часът. Време за лягане, време за сън. Изведох кучетата при колибите отвън — времето се беше развалило, духаше и ръмеше, — после изтичах по стълбището горе и се прибрах в стаята си. Тъкмо да метна сакото върху един стол, когато видях бележка, оставена на нощното шкафче. Отидох, взех я и я прочетох. Беше от братовчедката Рейчъл.

Скъпи Филип — пишеше ми тя, — ако намерите сили, ви моля да ми простите грубото поведение днес вечерта. Непростимо е да се държа така във вашия дом. Нямам друго оправдание, освен че напоследък не съм на себе си, станала съм твърде чувствителна. Писах на настойника ви, за да му благодаря за писмото и да приема издръжката. И двамата сте проявили щедрост и великодушие, като сте се сетили за мен. Лека нощ.

Рейчъл

Прочетох писмото два пъти, после го прибрах в джоба си. Дали гордостта й се бе изпарила заедно с гнева? Дали тези чувства се бяха разтворили заедно със сълзите? При мисълта, че братовчедката Рейчъл е приела издръжката, ми олекна на душата. Бях си представял как отивам още веднъж в банката, как отново обяснявам надълго и нашироко, как отменям предишните указания, а после разговарям с кръстника си и споря, докато накрая всичко приключва с гръм и трясък: братовчедката Рейчъл се изнася и отива в Лондон, където живее под наем и дава уроци по италиански.

Какво ли й беше струвало да напише бележката? От гордост да премине към смирение? Беше ми неприятно, че й се е наложило да го прави. За пръв път, откакто Амброуз беше починал, се хванах, че го обвинявам за случилото се. Той със сигурност е могъл да помнели за бъдещето. Всеки може да се разболее и да умре внезапно. Би трябвало да е знаел, че като не включва жена си в завещанието, я оставя на нашата милост и благодетелност. Ако беше писал у дома на кръстника ми, щеше да ни спести всичко това. Представих си как братовчедката Рейчъл седи в будоара на леля Фийби и ми пише бележката. Дали вече беше отишла да си легне в синята стая? Поколебах се за миг, после тръгнах по коридора и застанах под арката пред стаите й. Вратата на будоара зееше отворена, но на спалнята беше затворена. Почуках на втората врата. В началото не ми отговори никой, после братовчедката Рейчъл попита:

— Кой е?

Не отговорих „Филип“. Отворих вратата и влязох вътре. В стаята беше тъмно, на свещта, която носех, видях, че балдахинът е леко дръпнат. Различих очертанията на братовчедката Рейчъл под завивката.

— Тъкмо прочетох бележката — обясних аз. — Исках да ви благодаря и да ви пожелая „лека нощ“.

Мислех, че ще стане и ще запали свещта, но тя не го направи. Само продължи да лежи на възглавниците зад балдахина.

— Исках, освен това да ви кажа — продължих аз, — че не съм имал намерение да се държа покровителствено с вас. Много ви моля, повярвайте.

Гласът, който се чу иззад балдахина, бе странно приглушен и тих.

— И през ум не ми е минавало — отговори тя. Известно време и двамата мълчахме, сетне братовчедката Рейчъл продължи: — Дори да давам уроци по италиански, това не ме притеснява. Гордостта ми не е засегната. Ако има нещо, което ми се стори непоносимо, то това бяха думите ви, че с поведението си ще хвърля сянка върху доброто име на Амброуз.

— Така смятах — потвърдих аз, — но хайде да го забравим. Излишно е да мислим отново за тези неща.

— Много мило от ваша страна, съвсем във ваш стил е да се вдигнете с коня и да отидете чак в Пелин, за да се видите с настойника си. Вероятно съм ви се сторила голяма неблагодарница. Не мога да си го простя.

От гласа й, в който вече се долавяха хлипове, ми стана нещо. На гърлото ми заседна буца, присви ме под лъжичката.

— Предпочитам много повече да ме ударите, отколкото да плачете — казах й аз.

Чух, че се раздвижва в леглото, че търси опипом кърпичка и си бърше носа. От движението и звука в мрака зад балдахина, толкова обичайни и прости, ми призля още повече. Братовчедката Рейчъл каза:

— Ще приема издръжката, Филип, но след края на седмицата няма да злоупотребявам повече с гостоприемството ви. Стига да ви е удобно, смятам следващия понеделник да отида другаде, може би в Лондон.

Само как не припаднах от тези думи.

— В Лондон ли? — повторих. — Но защо? Как така?

— Дойдох само за няколко дни — уточни братовчедката Рейчъл. — Вече гостувах по-дълго, отколкото възнамерявах.

— Но още не сте се запознали с всички — напомних аз, — не сте направили всичко, което трябваше да свършите.

— Толкова ли е важно? — възкликна тя. — В крайна сметка… е напълно безполезно.

Колко необичайно беше да долавям в гласа й тази липса на борбеност.

— Мислех, че ви е приятно да се разхождате из имението и да гостувате на арендаторите — споделих аз. — Изглеждахте щастлива всички дни, които сме прекарали заедно. И днес, докато засаждахте заедно с Тамлин храстите. Нима само сте се престрували — от любезност?

Известно време тя не отговори, сетне рече:

— Понякога имам чувството, Филип, че сте много несхватлив.

И да беше така, ми беше безразлично. Стоях намусен и наранен.

— Добре, щом искате да си ходите, така да бъде — заявих. — Хората ще има да говорят, но карай.

— Бих казала, че ще говорят повече, ако остана — възрази тя.

— Как така ще говорят, ако останете? — учудих се аз. — Какво имате предвид? Толкова ли не си давате сметка, че вашето място е тук, че ако Амброуз не беше такъв безумец, това тук щеше да бъде ваш дом?

— О, Боже — възкликна внезапно ядосана братовчедката Рейчъл, — а защо според вас съм дошла, ако не по тази причина?

Пак бях направил гаф. Нетактичен и глупав, бях изрекъл неща, които е редно да премълча. Изведнъж се почувствах непоправим некадърник. Отидох при леглото, дръпнах балдахина и погледнах братовчедката Рейчъл. Тя лежеше, облегната на възглавниците, беше преплела пред себе си пръсти. Беше облечена в нещо бяло с дантела по яката като на малките хористи в църквата, косата й беше прихваната с панделка на хлабава ниска опашка, точно като на Луиз като дете. Бях разтърсен и смаян, че изглежда толкова млада.

— Вижте какво — подхванах, — не знам защо сте дошли и какви са били подбудите ви да направите всичко това. Не знам нищо за вас, не разбирам от жени. Единственото, което знам, е, че ми е приятно, задето сега сте тук. И не искам да си ходите. Сложно ли прозвуча?

Тя бе закрила лицето си с длани, сякаш се защитаваше и очакваше да я нараня.

— Да — отвърна, — много.

— В такъв случай не аз, а вие усложнявате нещата.

Скръстих ръце и я загледах, сякаш се чувствах в свои води, което съвсем не беше така. Но аз стоях прав, а тя лежеше и това в известен смисъл ми даваше предимство. Не си представях как може да се гневи жена, която е разпуснала косата си и така отново се е превърнала в момиче.

Видях, че в очите й избиват сълзи. Братовчедката Рейчъл явно мислеше какво оправдание, каква причина да посочи, за да си тръгне, а аз в миг бях осенен от решаващ стратегически ход, проблеснал в съзнанието ми като светкавица.

— Днес вечерта ми казахте да повикам от Лондон специалист озеленител, който да подреди градината — подхванах аз. — Знам, че Амброуз смяташе да направи точно това. Истината е, че не познавам такъв, а и да познавах, щях да полудея от раздразнение, ако трябваше да го търпя през цялото време. Знаете какво означаваше за Амброуз имението и ако имате някакви чувства, ще останете няколко месеца — заради мен.

Улучих право в целта. Братовчедката Рейчъл се загледа прел себе си, както си играеше с пръстена. И друг път бях забелязвал, че го прави. Възползвах се от предимството.

— Аз изобщо не съм в състояние да осъществя плановете на Амброуз, както ги беше предначертал — продължих с доводите, — както всъщност и Тамлин. През последната година често е идвал при мен за съвет, какъвто не мога да му дам. Ще бъде от голяма полза за всички ни, ако останете само за есента, когато се садят толкова много неща.

Тя продължи да върти напред-назад пръстена върху пръста си.

— Мисля, че е редно да попитам кръстника ви какво мисли — рече ми накрая.

— Това няма нищо общо с кръстника ми — възразих аз. — За какъв ме взимате, за някакъв непълнолетен гимназист ли? Има само едно, с което трябва да се съобразявате — дали желаете да останете. Ако наистина искате да си тръгнете, не мога да ви спра.

Братовчедката Рейчъл отговори с изненадващо тих гласец:

— Защо питате? Знаете, че искам да остана.

Мили Боже, от къде можех да знам? Поведението й подсказваше, че тя иска точно обратното.

— Значи ще поостанете още малко, за да оправите градината? Разбрахме се, нали няма да се отметнете от думата си?

— Ще остана — потвърди тя — за малко.

Едвам се сдържах да не се усмихна. Очите й бяха сериозни и аз имах чувството, че ако се усмихна, тя ще размисли. Вътрешно ликувах.

— Чудесно — рекох, — в такъв случай ще ви пожелая „лека нощ“ и ще ви оставя. А писмото, което сте написали на моя кръстник? Искате ли да го прибера в пощенската чанта?

— Сийкъм вече го взе — отвърна братовчедката Рейчъл.

— А сега спете и нали няма да ми се сърдите повече?

— Не съм ви се сърдила, Филип.

— Как така да не сте! Имах чувството, че ще ме ударите.

Тя вдигна очи към мен.

— Понякога сте много глупав и нищо чудно някой ден наистина да ви ударя. Елате насам. — Приближих се и коленете ми докоснаха завивката. — Наведете се. — Хвана ме за лицето и ме целуна. — А сега като послушно момче си лягайте, сладки сънища.

Избута ме и дръпна балдахина.

Както държах свещта, излязох от синята спалня с омекнали крака, леко замаян, сякаш съм пил бренди, и си помислих, че съм изгубил цялото предимство, което съм имал, докато съм стоял над братовчедката Рейчъл, а тя е лежала, облегната на възглавниците. Тя имаше последната дума — и последното движение. Бяха ме подвели видът й на малко момиче, дрехата с дантела като на невръстен църковен хорист. През цялото време тя си е била жена. И аз бях щастлив. Недоразуменията бяха разсеяни и тя щеше да остане. Край на сълзите.

Вместо да си легна веднага, се върнах долу в библиотеката, за да драсна на кръстника си кратко писмо и да го уверя, че всичко е минало добре. Не беше нужно да научава каква тревожна вечер сме изживели ние двамата. След като написах писмото, отидох да го прибера в пощенската чанта — за сутринта.

По навик Сийкъм я беше оставил заедно с ключа на масичката във вестибюла. Щом я отворих, в ръката ми изпаднаха други две писма, и двете с почерка на братовчедката Рейчъл. Едното беше адресирано до кръстника ми Ник Кендъл — точно както ми беше казала и тя. А другото — до синьор Риналди във Флоренция. Погледах го малко, сетне го върнах при другото в пощенската чанта. Сигурно беше безразсъдно, глупаво и нелепо от моя страна, човекът й беше приятел, защо да не му пише? Да, докато се качвах горе, се чувствах така, сякаш братовчедката Рейчъл наистина ме е ударила.