Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (12)

12

Всички си тръгнаха към шест часа, защото викарият имаше в друга енория вечерна служба. Чух как госпожа Паскоу кани братовчедката Рейчъл да прекара през седмицата един следобед у тях, дъщерите й също се включиха една по една в разговора. Първата искаше съвет за рисунката си с акварелни бои, втората смяташе да ушие гоблени за няколко калъфа и още се двоумеше какви конци да избере, третата пък четяла всеки четвъртък на глас на болна жена в селото и не можело ли братовчедката Рейчъл да я придружи, клетата жена изгаряла от желание да я види.

— Всъщност мнозина желаят да се запознаят с вас, госпожо Ашли — оповести госпожа Паскоу, докато вървяхме през вестибюла към вратата, — и няма да се учудя, ако сте заета всеки следобед цял месец напред.

— Може да го прави и от Пелин — намеси се кръстникът ми, — намираме се на удобно място, само на гости да ходиш. По-удобно от това тук. И съм склонен да смятам, че до ден-два ще имаме удоволствието госпожа Ашли да ни радва с компанията си.

Той ме погледна, а аз побързах да отговоря и да изкореня в зародиш идеята още преди тя да е пуснала кълнове.

— А, не, драги ми господине — рекох, — засега братовчедката Рейчъл остава тук. Преди да тръгне на гости, трябва да посети всички в имението. Започваме утре, ще пием чай в Бартън. Другите ферми ще си чакат реда. Арендаторите ще се обидят много, ако не им погостува на всички поред — да им засвидетелства уважението си.

Забелязах, че Луиз ме гледа с широко отворени очи, но не й обърнах внимание.

— О, да, разбира се — поизненада се кръстникът ми, — редно си е, така трябва. Бих предложил да поразведа госпожа Ашли, но ако си готов да го направиш ти, това вече е друга работа. В случай че — извърна се той към братовчедката Рейчъл, — в случай че се чувствате неудобно тук — знам, Филип ще ми прости, че го казвам, но тук от години не са посрещали дами и може би не всичко е в изряден вид, — та в случай че ви се прииска дамска компания, дъщеря ми с готовност ще ви посрещне.

— В дома на викария имаме стая за гости — присъедини се и госпожа Паскоу. — Ако в някакъв момент се почувствате самотна, госпожо Ашли, не забравяйте, че тя е на ваше разположение. Само ще се радваме да ни дойдете на гости.

— Точно така, точно така — повтори като ехо викарият и аз се запитах дали няма да започне пак да рецитира.

— Много сте мили и великодушни — отбеляза братовчедката Рейчъл. — Нека изпълня дълга си тук, в имението, и ще го обсъдим пак, искате ли? Повярвайте, много съм ви благодарна.

Настана суматоха, всички заговориха в един глас и започнаха да се сбогуват, после екипажите заминаха един по един по алеята.

Върнахме се във всекидневната. Вечерта беше минала много приятно — Бог ми е свидетел, — но се радвах, че са си тръгнали и в къщата отново е тихо. Братовчедката Рейчъл явно си беше помислила същото, защото постоя малко, после огледа помещението и рече:

— Обичам, когато след празненство в стаята стане тихо. Столовете са разместени, възглавниците са разбъркани, от всичко личи, че хората са се забавлявали, връщаш се в празното помещение, щастлив, че всичко е приключило, щастлив, че можеш да си починеш и да възкликнеш: „Пак сме сами!“ Във Флоренция Амброуз все ми казваше, че си струва да изтърпиш досадните гости колкото после да почувстваш удоволствието, че са си тръгнали. Беше много прав.

Наблюдавах я как приглажда калъфа на един стол и оправя възглавницата.

— Не се налага да го правите — спрях я. — Утре Сийкъм, Джон и останалите ще имат грижата.

— Женска му работа — отвърна тя. — Не ме гледайте, седнете и си напълнете лулата. Приятно ли ви беше?

— Да. — Излегнах се на една страна в креслото. — И аз не знам защо — добавих, — обикновено в неделя се отегчавам до смърт. Не съм по празните приказки. Днес от мен не се искаше друго, освен да се облегна на стола и да предоставя на вас да водите разговора.

— Ето в това една жена може да бъде полезна, то си ни влиза в обучението — обясни братовчедката Рейчъл. — Шестото чувство ни подсказва какво да правим, ако разговорът замре.

— Да, но вие го правите така, че да не личи — рекох аз. — Госпожа Паскоу е друго. Дърдори и дърдори, докато накрая ти иде да крещиш. Други недели никой от мъжете няма възможност дори да се обади. Не мога да кажа какво точно направихте, че беше толкова приятно.

— Наистина ли беше приятно?

— О, да, нали вече ви казах.

— В такъв случай побързайте и вземете за жена вашата Луиз, така ще имате истинска домакиня, а не прелетна птичка.

Както седях на креслото, изправих гръб и я погледнах. Тя си приглаждаше пред огледалото косата.

— Да взема за жена Луиз ли? — повторих. — Не ме разсмивайте. Не искам да взимам за жена никоя. И Луиз не е моя.

— О! — възкликна братовчедката Рейчъл. — Пък аз си помислих, че е ваша. Кръстникът ви остави у мен такова впечатление.

Тя седна на едно от креслата и взе бродерията. Точно тогава младият Джон влезе да спусне пердетата, затова не отговорих. Но отвътре ми вреше и кипеше. От къде на къде кръстникът ми бе стигнал до такова заключение? Изчаках Джон да излезе.

— Какво ви е казал кръстникът ми? — поинтересувах се.

— Не помня точно — отвърна братовчедката Рейчъл. — Просто ми се струва, че за него въпросът е решен. Докато се връщахме с екипажа от църквата, спомена, че дъщеря му е идвала тук да подрежда цветята, че за вас е било много лошо да растете в дом само с мъже и е хубаво час по-скоро да се задомите. Каза, че Луиз ви разбирала и вие нея също. Дано сте се извинили за лошото си поведение в събота.

— Да, извиних се — потвърдих аз, — но не забелязах особена разлика. Никога не съм виждал Луиз толкова кисела. Между другото, тя ви смята за хубава. Както и госпожа Паскоу.

— Това ме ласкае.

— Но викарият не е съгласен с тях.

— Колко неприятно.

— Затова пък ви смята за женствена. За подчертано женствена.

— В какъв смисъл?

— Различен от този, по който е женствена госпожа Паскоу.

Тя се засмя кръшно и вдигна очи от бродерията.

— Как ще я определите, Филип?

— Кое?

— Разликата в нашата женственост, в моята и на госпожа Паскоу.

— О, Бог ми е свидетел — отговорих, като изритах крака на креслото, — не разбирам нищо по този въпрос. Знам само, че ми е приятно да гледам вас и неприятно да гледам госпожа Паскоу.

— Хубав еднозначен отговор, благодаря, Филип.

Можех да кажа същото и за ръцете й. Беше ми приятно да гледам и тях. Докато ръцете на госпожа Паскоу приличаха на свински бутове.

— Но това за Луиз са небивалици — уверих я аз, — не ги слушайте. Никога не съм се и замислял дали може да ми стане жена, нямам и намерение.

— Клетата Луиз.

— Нелепо е кръстникът ми да си втълпява такива мисли.

— А, защо? Когато двама млади са на еднаква възраст, по силата на обстоятелствата прекарват много време заедно и им е приятно един с друг, е съвсем естествено страничните наблюдатели да заговорят за брак. Освен това Луиз е мило хубаво момиче, има способности. От нея ще излезе отлична съпруга за вас.

— Ще замълчите ли, братовчедко Рейчъл?

Тя ме погледна отново и се усмихна.

— Другото, за което бихте могли да си мълчите, са тези небивалици как ще ходите на гости на всички — продължих аз, — как ще поостанете малко в дома на викария, в Пелин. Какво им е на тази къща тук и на моята компания?

— Засега нищо.

— Е, защо тогава…

— Ще остана тук, докато на Сийкъм му дотегне от мен.

— Сийкъм няма нищо общо — напомних аз, — както и Уелингтън, Тамлин и всички останали. Тук домакин съм аз и само аз мога да се произнеса.

— В такъв случай трябва да направя каквото се очаква от мен, и това си влиза в обучението на жената — заяви тя.

Погледнах я изпитателно — бях се усъмнил, че се подсмихва, ала тя се бе взряла в бродерията и не видях очите й.

— Утре ще съставя списък на арендаторите — по старшинство — подхванах. — Първо трябва да посетите онези от тях, които са служили най-дълго на семейството. Ще започнем от Бартън, както се уговорихме в събота. Ще тръгваме всеки ден в два следобед, докато не остане човек в имението, с когото не сте се запознали.

— Да, Филип.

— Ще напишете на госпожа Паскоу и момичетата писмо, с което да обясните, че сте заета.

— Още утре сутринта.

— Щом приключим с нашите хора, ще се наложи да стоите в къщата следобед — три дни в седмицата, например във вторник, четвъртък и петък, в случай че намине някой от благородниците в графството.

— Как определихте дните?

— Чувал съм ги от семейство Паскоу и Луиз, обсъждат ги често.

— Ясно. И сама ли ще седя тук, във всекидневната, или с мен ще бъдете и вие, Филип?

— Седите сама. Ще идват при вас, не при мен. Не му е работа на един мъж да посреща благородниците от графството.

— А ако ме поканят на обяд, да приема ли?

— Няма да ви поканят. Все пак сте в траур. Ако става въпрос за гости, ще ги посрещаме тук. Но не повече от две семейни двойки наведнъж.

— Така ли е прието в този край на света? — поинтересува се тя.

— Не знам как е прието — отвърнах. — Ние с Амброуз никога не сме се съобразявали с тези условности, имахме си свои правила.

Видях как се навежда още повече над ръкоделието и ми мина през ума, че го е направила, за да не забележа, че се смее, макар и да не знаех на какво. Стараех се да не ставам за смях.

— Жалко, че не сте си дали труда да ми съставите кратък списък с правила — подметна тя. — Нещо като кодекс на поведение. Щях да го разуча, докато чакам тук някой да намине на гости. Ще бъде ужасно, ако сгафя нещо и се посрамя.

— Можете да говорите каквото искате на когото искате — възразих аз, — искам от вас само едно, да го правите тук, във всекидневната. И да не допускате да влизат в библиотеката — по какъвто и да е повод.

— Защо? Какво ще става в библиотеката?

— Там ще седя аз. С крака върху решетката пред камината.

— Всеки вторник, четвъртък и петък ли?

— В четвъртък не. В четвъртък ходя до банката в града.

Тя доближи копринения конец до свещта, за да провери какъв е на цвят, после го намота и го прибра в ръкоделието. Сгъна и него и го остави встрани.

Погледнах часовника. Още беше рано. Нима братовчедката Рейчъл смяташе толкова скоро да се качи горе? Бях разочарован.

— А какво ще стане, след като ме посетят всички благородници от графството? — поинтересува се тя.

— Как какво, ще трябва и вие да посетите всеки от тях. Ще наредя екипажът да е готов всеки ден в два следобед. Извинявайте. Не всеки следобед. Но всеки вторник, четвъртък и петък.

— Сама ли ще ходя?

— Сама.

— А какво трябва да правя в понеделник и сряда?

— В понеделник и сряда ли… чакайте да помисля. — Започнах да умувам, но не ми хрумваше нищо. — Рисувате ли, пеете ли? Като госпожици Паскоу. В понеделник можете да се разпявате, а в сряда — да рисувате.

— Нито рисувам, нито пея — уточни братовчедката Рейчъл, — опасявам се, че ми съставяте програма за свободното време, която изобщо не става за мен. Много по-подходящо ще бъде, ако вместо да чакам благородниците да дойдат тук на крака, ходя при тях, за да им давам уроци по италиански.

Тя духна свещите във високия свещник до себе си и се изправи. Аз също станах.

— Госпожа Ашли дава уроци по италиански? — повторих уж ужасен. — Какъв позор за рода. Уроци дават само старите моми, когато няма кой да ги издържа.

— А какво правят вдовиците, когато се озоват в същото положение? — попита братовчедката Рейчъл.

— Вдовиците ли? — повторих, без да се замислям. — О, вдовиците се омъжват отново, и то без да губят време, или си продават пръстените.

— Ясно. Е, аз нямам намерение да правя нито едното, нито другото. Предпочитам да давам уроци по италиански.

Тя ме потупа по гърба и след като ми пожела през рамо „лека нощ“, излезе от стаята.

Усетих как се изчервявам до мораво. Мили Боже, какво бях изтърсил! Бях го казал, без да се замислям в какво положение е, съвсем бях забравил коя е и какво се е случило. Както навремето с Амброуз, бях започнал да се забавлявам от разговора с нея и се бях увлякъл, без да отчитам последиците. Да се омъжела отново. Да си продадяла пръстените. Какво ли си е помислила за мен?

Сигурно съм й се сторил недодялан, нетактичен, коравосърдечен, прост. Усетих как се изчервявам отзад на тила чак до корените на косата. Ужас! Сега вече и да се извинях, все тая. Само щях да си усложня още повече положението. По-добре да се правех, че не се е случило нищо, и да се надявах и молех братовчедката Рейчъл да забрави. Пак добре, че бяхме сами и не ме е чул никой друг, например кръстникът ми, който да ме дръпне настрани и да ми направи забележка, че съм прекрачил всякакви граници. Пак добре, че не се хранехме в присъствието на Сийкъм и младия Джон, които ни обслужват. Да се омъжела отново. Да си продадяла пръстените. О, Господи… О, Господи… Какво ме беше прихванало? Сега нямаше да мигна цяла нощ, щях да лежа буден, да се въртя и да се мятам, щях да чувам отново и отново отговора й, бърз като светкавица: „Аз нямам намерение да правя нито едното, нито другото. Предпочитам да давам уроци по италиански.“

Повиках Дон, излязох през страничната врата и тръгнах да се разхождам из парка. Докато вървях, изобщо не ми олекна, вече ми се струваше, че съм нанесъл голяма обида. Груба обида, каквато може да нанесе само един празнодумец. И какво всъщност искаше да каже братовчедката Рейчъл? Нима имаше толкова малко пари, че наистина смяташе да дава уроци по италиански? Госпожа Ашли да дава уроци, моля ви се! Спомних си какво е написала от Плимът на моя кръстник. Че смята да си почине малко и после да замине за Лондон. Спомних си и какво ми е казал онзи човек — Риналди, — че ще се наложи тя да продаде вилата във Флоренция. Спомних си, по-точно си дадох ясна сметка, че в завещанието си Амброуз не й е оставил нищо, нищичко — с всички последици, произтичащи от това. Всичко, каквото той бе притежавал, принадлежеше на мен — до последното пени. Спомних си и какво са си шушукали слугите. Госпожа Ашли не получава нищо. Какво ли щяха да си помислят прислужниците, съседите, арендаторите, хората в графството, ако госпожа Ашли тръгнеше да дава уроци по италиански?

Допреди два, допреди три дни щеше да ми бъде безразлично. Нямаше да обърна внимание, дори и онази, другата жена да умреше от глад — така й се падаше. Сега обаче беше различно. Нещата се бяха променили из корен. Трябваше да се направи нещо, а аз не знаех какво. Нямаше как да го обсъдя с нея. При самата мисъл отново се изчервявах и умирах от срам. После с облекчение изведнъж си спомних, че по закон още не съм наследил имението и това ще стане чак след половин година. Затова не беше по силите ми да сторя нищо. Всичко бе в ръцете на моя кръстник. Той беше попечител на наследството и мой настойник. Именно той трябваше да отиде при братовчедката Рейчъл и да й предложи някакъв дял от наследството. Смятах при първа възможност да го посетя и да го обсъдя с него. Той можеше и да не споменава името ми. Можеше да представи нещата така, сякаш според обичаите в страната спазва буквата на закона. Да, така щяхме да намерим изход от положението. Добре, че се сетих. Уроци по италиански, моля ви се… Какъв срам, какъв позор.

Поолекна ми малко, но когато се прибрах в къщата, още не бях забравил какъв гаф съм направил. Да се омъжела отново, да продадяла пръстените си… Стигнах края на моравата откъм източната страна и подсвирнах тихо, за да повикам Дон, който душеше в храстите. Чуваше се как чакълът по пътеката скърца под краката ми. Някой ми извика отгоре:

— Често ли се разхождате вечер в гората?

Беше братовчедката Рейчъл. Седеше без осветление на отворения прозорец в синята стая. Пак си спомних съвсем ясно какво съм изтърсил — пак добре, че тя не виждаше лицето ми.

— Когато имам да мисля върху нещо — отговорих.

— Това означава ли, че днес вечерта имате да мислите за нещо?

— Ами да — рекох, — докато се разхождах в гората, взех важно решение.

— Какво?

— Стигнах до извода, че сте били съвсем права, още преди да ме видите, да не ме харесвате и да ме смятате за надут, нахален и разглезен. Точно такъв съм, че и по-лошо.

Както се беше подпряла на перваза, тя се надвеси от прозореца.

— В такъв случай не ви се отразява добре да се разхождате в гората и изводът ви е много глупав.

— Братовчедко Рейчъл…

— Да.

Но не знаех как да поискам прошка. Във всекидневната лесно бях намерил думи, за да я обидя, а сега, когато трябваше да се извиня, сякаш бях онемял. Седях под прозореца засрамен, изгубил дар слово. Най-неочаквано видях, че тя се обръща и се протяга, после се надвеси отново от прозореца и ми метна нещо. То ме удари по бузата и падна на земята. Наведох се да го вдигна. Беше едно от цветята във вазата — есенен минзухар.

— Не ставайте за смях, Филип, вървете да си лягате — подкани братовчедката Рейчъл.

Затвори прозореца и дръпна пердетата, а на мен ми поолекна — вече не се срамувах толкова и позабравих за гафа.

Заради програмата, според която трябваше да ходим на гости на арендаторите, нямаше как в началото на седмицата да отскоча с коня до Пелин. Пък и не знаех как да обясня, че съм отишъл при кръстника си, без да заведа и братовчедката Рейчъл при Луиз. В четвъртък се отвори такава възможност. От Плимът докараха храстите и растенията, които братовчедката Рейчъл беше донесла със себе си от Италия, и веднага щом Сийкъм й го съобщи — аз тъкмо бях приключил със закуската, — тя се облече и слезе долу с дантеления шал на главата, готова да отиде в градината. Вратата на трапезарията беше отворена и аз я видях да прекосява вестибюла. Излязох да й кажа „добро утро“.

— Доколкото разбрах, Амброуз ви е обяснил, че преди единайсет никоя жена не става за гледане — подхванах аз. — Какво търсите долу в осем и половина?

— Пристигнали са растенията — отвърна братовчедката Рейчъл, — а и в осем и половина в последната сутрин на септември аз не съм жена, аз съм градинарка. Двамата с Тамлин имаме много работа.

Изглеждаше весела и щастлива, като дете, което знае, че ще получи лакомство.

— Какво ще правите, ще броите растенията ли? — попитах я.

— Да ги броя ли? Не — рече ми тя, — трябва да проверя колко са оцелели по време на пътуването и кои трябва да се засадят веднага. Тамлин няма да се справи, но аз ще му обясня. С дръвчетата може и да не бързаме, ще ги засадим, когато имаме време, но трябва още сега да огледам растенията.

Забелязах, че си е сложила стари ръкавици, които — нали си беше дребна — й стояха много странно.

— Нали няма самата вие да ровите в пръстта? — попитах я.

— Как така няма да ровя, точно това ще правя. Ще видите. И то по-бързо от Тамлин и работниците. Не ме чакайте за обяд.

— Но днес следобед… — възразих аз. — Ще ни чакат в Ланкли и Кум. Кухните по фермите ще бъдат лъснати до блясък, чаят ще бъде готов.

— Напишете им, че отлагаме гостуването — каза братовчедката Рейчъл. — Не мога да се занимавам с друго, когато трябва да засадя растенията. Довиждане.

Махна ми и излезе на посипаната с чакъл алея.

— Братовчедко Рейчъл! — повиках я от прозореца на трапезарията.

— Какво? — отвърна тя през рамо.

— Амброуз е грешал за жените — креснах аз. — В осем и половина сутринта те си изглеждат направо чудесно.

— Амброуз имаше предвид не осем и половина, а шест и половина, и не отвън пред къщата — подвикна тя.

Засмях се и след като се върнах в трапезарията, видях Сийкъм, който застана със стиснати устни до лакътя ми. После се приближи намусен до бюфета и показа с ръка на Джон да раздига чиниите от закуската. В този ден на градинарство имаше и едно хубаво нещо — нямаше да има нужда от мен. Промених плановете си за сутринта и след като наредих да оседлаят Джипси, в десет вече яздех по пътя за Пелин. Заварих кръстника си у дома, в кабинета, и без излишни въведения му казах каква е целта на посещението ми.

— Както разбираш, трябва да се направи нещо, и то незабавно — рекох му. — Ако до ушите на госпожа Паскоу достигне, че госпожа Ашли смята да дава уроци по италиански, до двайсет и четири часа ще знае цялото графство.

Както и очаквах, кръстникът ми бе направо стъписан и посрещна новината болезнено.

— 0, какъв позор, и дума не може да става — съгласи се той. — Немислимо. Въпросът, разбира се, е деликатен. Трябва да помисля как да го решим.

Започнах да нервнича. Знаех колко предпазлив е той в правните въпроси. Щеше да умува дни наред.

— Нямаме време за губене — настоях. — Не познаваш братовчедката Рейчъл толкова добре, както аз. Нищо чудно тя да каже съвсем непринудено на някого от арендаторите: „Знаете ли дали някой иска да учи италиански?“ И какво ще правим тогава? Пък и от Сийкъм чух клюките. Всички знаят, че според завещанието тя не наследява нищо. Трябва да поправим нещата, и то незабавно.

Той ме погледна замислен, както гризеше писалката.

— Онзи италианец, който я съветва, не е споменал нищо за положението й — съобщи ми. — Жалко, че не мога да обсъдя с него въпроса. Няма как да установим какви са доходите й и какво е получила от предишния си брак.

— Доколкото разбрах, всичко е отишло за покриване на дълговете на Сангалети — уточних аз. — Помня, че ако не друго, Амброуз ми е споменавал поне това в писмата си. Това е една от причините да не се приберат миналата година — толкова заплетено е било финансовото й положение. Със сигурност пак заради това се налага да продаде и вилата. Вероятно няма и пукнат грош. Трябва да й помогнем, и то още днес.

Кръстникът ми се зае да подрежда книжата, разпръснати по писалището.

— Много се радвам, Филип, че си променил отношението си — подхвана той. — Притеснявах се много, преди да пристигне братовчедка ти Рейчъл. Беше настроен да се държиш неприятно грубо и да не й помогнеш по никакъв начин, което щеше да породи скандал. Сега си размислил.

— Грешал съм — отсякох аз, — нека го забравим.

— Е, в такъв случай ще пиша на госпожа Ашли и на банката. Ще обясня какво възнамерявам да се направи. Най-добре е в банковата сметка, която ще открия на нейно име, на всеки три месеца да постъпва сума, заделяна от наследството. Щом се премести в Лондон или където реши, банковият клон там ще получи указания от нас. След половин година, щом навършиш двайсет и пет, вече ще можеш да движиш нещата сам. И така, каква предлагаш да бъде сумата, която ще превеждаме на всеки три месеца?

Позамислих се и посочих число.

— Щедро, Филип, прекалено щедро — рече кръстникът ми. — Братовчедката Рейчъл едва ли се нуждае от толкова пари. Поне засега.

— О, за Бога, нека не издребняваме. Ако ще правим нещо, нека да е, както би го направил Амброуз, или изобщо да не се захващаме.

— Хм — рече той. После драсна една-две цифри върху попивателната хартия. — Госпожа Ашли би трябвало да е доволна. Това би трябвало да разсее разочарованието й, че не е включена в завещанието.

Колко хладнокръвен и коравосърдечен беше умът на юристите. Кръстникът ми правеше сметки, изчисляваше шилингите и пенитата, които можехме да отпуснем от наследството. Господи! Как само ги мразех тези пари!

— Побързай, напиши писмото — подканих аз. — Ще го занеса у нас. Мога да отскоча с коня и до банката. Така братовчедката Рейчъл ще може да тегли веднага от сметката.

— Драги ми приятелю, госпожа Ашли едва ли е чак толкова притисната. Хвърляш се от едната крайност в другата. — Той въздъхна, извади лист хартия и го сложи отпред върху попивателната. — Тя беше права, когато каза, че приличаш на Амброуз.

Този път, докато пишеше писмото, стоях, надвесен над него, за да съм сигурен в съдържанието му. Кръстникът ми не ме спомена по име. Говореше за наследството. Като негов попечител желаел да й осигури приходи. Бил решил сумите да се изплащат веднъж на три месеца. Наблюдавах го като ястреб.

— Ако не искаш да заподозре, че си замесен, по-добре не носи писмото — предложи той. — Така и така Добсън има днес следобед път към вас. Ще му заръчам да донесе писмото. Така ще изглежда по-добре.

— Отлично — възкликнах, — а аз ще отскоча до банката. Благодаря ти, чичо.

— Не забравяй да се отбиеш при Луиз, преди да тръгнеш — рече ми той, — мисля, че е някъде в къщата.

Можех да мина и без Луиз, изгарях от нетърпение да си тръгна, но нямаше как да го призная. Оказа се, че тя е в гостната и на излизане от кабинета беше невъзможно да я подмина.

— Стори ми се, че чувам гласа ти — обясни Луиз. — За целия ден ли си дошъл? Чакай да ти донеса сладкиш и плодове. Сигурно си гладен.

— Трябва да си тръгвам веднага — отговорих й аз, — благодаря ти, Луиз. Дойдох само да се видя с кръстника си по работа.

— О — възкликна тя, — ясно. — Лицето й, естествено и весело, след като тя ме видя, застина както онзи път в неделя. — Как е госпожа Ашли? — попита ме тя.

— Братовчедката Рейчъл е добре, изключително заета е — поясних аз. — Днес сутринта пристигнаха всички храсти, които е донесла от родната си Италия, и тя се е заела да ги пресажда при парника заедно с Тамлин.

— Лично аз щях да предположа, че си останал у дома, за да й помогнеш — подметна Луиз.

Не знам какво го прихващаше това момиче, но новите нотки в гласа му бяха странно дразнещи. Изведнъж си спомних как Луиз се е държала едно време, докато играехме на гоненица из градината, и как бях готов да правя каквото ми каже, а тя само тръскаше къдрици и заявяваше: „Не ми се играе пък“, после ме гледаше със същото това упорито лице.

— Знаеш прекрасно, че ме няма никакъв в градинарството — напомних аз, сетне, колкото за да се заям, добавих: — Още ли не си се преборила с лошото си настроение?

Тя изправи гръб и се изчерви.

— Какво лошо настроение? Не знам за какво говориш — побърза да каже.

— О, да, знаеш, как да не знаеш — възразих аз. — Цялата неделя беше кисела. Направо биеше на очи. Чудя се как дъщерите на Паскоу не са обърнали внимание.

— Дъщерите на Паскоу, както и всички останали, бяха заети с друго — тросна се Луиз.

— С какво?

— С това колко е лесно една обиграна жена като госпожа Ашли да върти на малкия си пръст младеж като теб — заяви тя.

Обърнах се на пети и напуснах помещението. Едвам се сдържах да не я ударя.