Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (11)

11

В неделя следвахме строго установен ред. Закусвахме по-късно, в девет часа, а в десет без петнайсет идваше екипажът, който да ни откара двамата с Амброуз в църквата. Слугите поемаха след нас с волската каруца. Щом църковната служба приключеше, те се прибираха, за да хапнат — пак по-късно от обичайното, в един, после в четири обядвахме и ние заедно с викария и жена му, понякога с една-две от незадомените им дъщери и почти винаги с кръстника ми и Луиз. Откакто Амброуз беше заминал в чужбина, не използвах екипажа и се придвижвах до църквата с Джипси, заради което ме одумваха, и аз не знам защо.

Тази неделя в чест на гостенката се разпоредих да дойдат, както едно време, с екипажа, а братовчедката Рейчъл, подготвена за събитието от Сийкъм, който й занесе горе закуската, слезе във вестибюла веднага щом часовникът удари десет. След снощи усещах някаква лекота и докато гледах братовчедката Рейчъл, имах чувството, че занапред мога да й говоря каквото си искам. Че е излишно да се сдържам било от притеснение, било от омраза и дори банална вежливост.

— Нека все пак ви предупредя — подхванах, след като й пожелах „добро утро“. — В църквата всички очи ще бъдат вперени във вас. Дори ленивците, които все си търсят оправдание да поспят до по-късно, днес няма да си останат у дома. Ще стоят прави в църквата, нищо чудно да застанат и на пръсти.

— Хвърляте ме в ужас — промълви тя. — Тогава няма да ходя изобщо.

— Това ще бъде позор, който няма да простят нито на вас, нито на мен — рекох аз.

Тя ме погледна угрижено.

— Всъщност не знам какво точно се прави — призна си. — Възпитана съм католичка.

— Не се издавайте — посъветвах я аз. — В този край на света привържениците на папата не са годни за друго, освен да горят в ада. Поне така са ми казвали. Гледайте какво правя аз. Няма да ви подведа.

Екипажът спря пред входа. С изчеткана шапка и добре наместена кокарда, с конярчето, седнало до него, Уелингтън се беше изпъчил гордо-гордо. Не по-малко достолепно пред входната врата стоеше Сийкъм в колосана чиста риза и ново сако. Всички бяха в стихията си.

Помогнах на братовчедката Рейчъл да се качи и седнах до нея. Беше с тъмно наметало около раменете, воалетката бе скрила лицето й.

— Хората ще искат да видят лицето ви — напомних й аз.

— Ами да си искат — отвърна тя.

— Вие не разбирате. В живота им не се е случвало нищо такова. Поне през последните трийсетина години. Възрастните, предполагам, помнят леля ми, но младите не са виждали досега жена от рода Ашли да влиза в църквата. Пък и трябва да ги просветите, те са си невежи. Знаят, че пристигате от, както се изразяват, чужбината. Тях ако питате, нищо чудно да ви кажат и че италианците са чернокожи.

— Много ви моля, замълчете — пошушна ми тя. — По гърба на Уелингтън на капрата виждам, че ви чува.

— Няма да замълча, важно е — възразих аз. — Знам колко бързо плъзват мълвите. Всички наоколо ще клатят по време на неделния обяд глава и ще шушукат, че госпожа Ашли е негърка.

— В църквата ще вдигна воалетката, но не и преди това, чак след като коленича. Щом толкова искат, могат да ме разгледат тогава, въпреки че по правило не би трябвало да го правят. Би трябвало очите им да са извърнати към молитвеника.

— Около седалките има висока пейка със завеса — обясних аз. — След като коленичите, няма да ви вижда никой. Ако решите, можете да играете и на стъклени топчета. Като малък съм го правил.

— Не говорете за детството си. Знам всичко до най-малките подробности. Как Амброуз е отпратил детегледачката, когато сте били на три години. Как е махнал фустанелите, с които са ви обличали, и ви е сложил панталон. Чудовищният начин, по който сте научили азбуката. Не се и изненадвам, че сте играли в църквата на стъклени топчета. Пак добре, че не сте правили по-големи бели.

— А, как да не съм правил, правил съм — възразих аз. — Веднъж занесох в джоба си бели мишки и ги пуснах под седалката. Шмугнаха се под полата на една възрастна дама отзад. Тя изпадна в истерия и се наложи да я изведат.

— Амброуз наби ли ви после?

— А, не. Точно той ги пусна да тичат по пода.

Братовчедката Рейчъл посочи гърба на Уелингтън. Раменете му не помръдваха, ушите му бяха почервенели.

— Днес или ще се държите прилично, или ще изляза от църквата — закани се тя.

— И тогава всички ще си помислят, че и вие сте изпаднали в истерия, а кръстникът ми и Луиз ще се втурнат да ви помагат. 0, Боже…

Млъкнах насред изречението и озадачен, се хванах за коляното.

— Какво има?

— Чак сега си спомних. Бях обещал вчера да отида с коня в Пелин при Луиз, но съвсем ми изхвърча от главата. Сигурно ме е чакала цял следобед.

— Не е много кавалерско — подметна братовчедката Рейчъл. — Дано ви се накара хубаво.

— Ще стоваря вината върху вас, което ще си е самата истина — отвърнах аз. — Ще обясня как сте настояли да ви разведа из имението.

— Ако знаех, че трябва да ходите някъде, нямаше да го искам — рече тя. — Защо не сте ми казали?

— Защото съвсем забравих.

— На мястото на Луиз щях да се разсърдя много. Едва ли има по-ужасна причина, която да изтъкнеш пред жена.

— Луиз не е жена — възразих аз, — по-млада е от мен и я помня още откакто е проходила.

— Това не е отговор. Тя пак има чувства.

— Е, все ще го преглътне. По време на обяда ще седи до мен и аз ще я похваля колко хубаво е подредила цветята.

— Какви цветя?

— В къщата. В будоара ви и в спалнята. Дойде специално да ги подреди.

— Колко мило.

— Нямаше вяра на Сийкъм, че ще се справи.

— Разбирам я. Проявила е много усет и вкус. Особено ми харесва вазата над камината в будоара, а също есенните минзухари.

— Значи е имало ваза над камината и още една при прозореца? Дори не съм забелязал. Но въпреки това ще я похваля, дано само не поиска да ги опиша.

Погледнах братовчедката Рейчъл и се засмях, забелязах, че и тя се усмихва под воалетката, но иначе само поклати глава.

Бяхме слезли от стръмния хълм, а после и по улицата и вече навлизахме в селото — скоро щяхме да бъдем при църквата. Както и очаквах, при перилата се бяха струпали хора. Повечето познавах, но имаше и доста, дошли от любопитство. Започнаха да се блъскат, когато наближихме и спряхме пред входа. Свалих си шапката и подадох ръка на братовчедката Рейчъл. Бях виждал десетки пъти как кръстникът ми го прави с Луиз. Отидохме по пътеката при вратата, всички се бяха втренчили в нас. Бях очаквал да се чувствам глупак, да се притесня, а се получи съвсем различно. Бях самоуверен и горд, колкото и да е странно, ми беше приятно. Гледах право напред, не се извръщах нито наляво, нито надясно и докато вървяхме, мъжете си сваляха шапките, а жените приклякваха в реверанс. Не помнех да са го правели някога, когато съм сам. Все пак случаят беше знаменателен.

Щом влязохме вътре под съпровода на църковните камбани, всички, които вече бяха седнали, се обърнаха да ни погледнат. Чу се как мъжете плъзгат по пода крака, а жените шумолят с полите си. Тръгнахме по пътеката и след като подминахме местата на Кендълови, отидохме при нашите. Зърнах за миг кръстника си, беше сключил рунтави вежди и гледаше умислено. Безспорно се питаше как ли съм се държал през последните две денонощия. От добро възпитание не ни погледна. Луиз седеше до него много сковано, с изправен гръб. Гледаше високомерно и аз предположих, че съм я обидил. Но когато се отдръпнах, та братовчедката Рейчъл да мине първа при седалката, любопитството на Луиз надделя. Тя вдигна глава, зяпна гостенката и после срещна погледа ми. Вдигна вежда, все едно ми задаваше въпрос. Направих се, че не съм я видял, и затворих вратичката при скамейката. Паството коленичи за молитва.

Чувствах се странно с жена до себе си. Спомените ме върнаха назад в детството, когато Амброуз ме доведе за пръв път и се наложи да стъпя на специална поставка за крака, за да виждам иззад скамейката отпред. Правех, каквото правеше и Амброуз: държах молитвеника, но твърде често преобърнат, и когато станеше време да отговорим през шепот на свещеника, повтарях каквото мълвеше и Амброуз, без да се замислям за значението. Щом пораснах на ръст, махах завеската и гледах хората, наблюдавах свещеника и момчешкия хор отзад, а по-късно, когато си идвах във ваканция от „Хароу“, седях като Амброуз облегнат с кръстосани ръце и дремех, ако проповедта се окажеше прекадено дълга. Сега, когато вече бях голям, църквата се бе превърнала в място за размишление. За съжаление, не върху моите недостатъци и прегрешения, а върху това какво ще правя следващата седмица, каква работа трябва да се свърши във фермата и в гората, какво трябва да кажа на племенника на Сийкъм в рибарската хижа в залива, какво забравено нареждане трябва да бъде предадено на Тамлин. Седях на скамейката сам, затворен в себе си, не ме разсейваше никой и нищо. Пеех псалмите и отговарях по стар навик. Тази неделя беше различно. През цялото време усещах до себе си присъствието на братовчедката Рейчъл. И дума не можеше да става, че не знае какво да прави. Сякаш всяка неделя от живота си беше присъствала на богослужение в англиканска църква. Седеше, без да се помръдва, с очи, вперени вглъбено във викария, а коленичеше ли, ми правеше впечатление, че се опира изцяло на коленете си, вместо да присяда като нас с Амброуз на ръба на седалката. Нито пък шумолеше, не се и въртеше, не се озърташе като госпожа Паскоу и дъщерите й, ако викарият не гледаше към тяхната седалка. Щом стигнахме до химна, братовчедката Рейчъл вдигна воалетката и аз видях как мърда устни, но не я чух да пее. После седнахме отново да чуем проповедта и тя пак пусна воалетката.

Коя ли беше последната жена, седяла тук, на местата на рода Ашли? Вероятно леля Фийби, която е въздишала по своя помощник енорийски свещеник, или жената на чичо Филип — майка на Амброуз, която изобщо не бях виждал. Баща ми сигурно също бе седял тук, преди да отиде да се сражава с французите и да изгуби живота си, и мама, млада и крехка, която, както ми е казвал Амброуз, е надживяла татко само с пет месеца. Никога не се бях замислял за тях, не бях чувствал и липсата им, Амброуз ги беше заменил и двамата. Но сега, докато гледах братовчедката Рейчъл, си спомних за мама. Дали и тя е коленичила тук, върху поставката, до баща ми, дали се е облягала с преплетени пръсти върху скута и е слушала проповедта? Дали после се е прибирала и ме е вдигала от люлката? Докато седях и слушах как отец Паскоу говори с монотонен глас, се питах какво ли е да си съвсем невръстен и майка ти да те прегръща. Дали ме е милвала по косицата, дали ме е целувала по бузата, а после ме е връщала с усмивка в люлката? Изведнъж ми се прииска да си я спомня. Защо детските спомени имаха предел и отвъд него не се запазваше нищо? Като малък подтичвах след Амброуз и му виках да ме изчака. А преди това нищо. Нищичко…

— И Бог Отец, Бог Син и Бог Светият дух.

При тези думи на викария се върнах към действителността. Не бях чул и думица от проповедта му. Не бях обмислил и какво имам да правя през седмицата. Бях седял, отдаден на мечтите, и бях гледал братовчедката Рейчъл.

Пресегнах се да си взема шапката и докоснах братовчедката Рейчъл по ръката.

— Справихте се много добре — прошепнах й, — но сега ви предстои истинското изпитание.

— Благодаря — отвърна тя, — на вас също. Трябва да се оправдавате, задето не сте удържали на думата си.

Излязохме от църквата на слънце и отпред ни чакаше групичка хора: арендатори, познати и приятели и сред тях и жената на викария госпожа Паскоу и дъщерите й, както и кръстникът ми и Луиз. Един по един дойдоха, за да бъдат представени. Все едно бяхме в кралски двор. Братовчедката Рейчъл вдигна воалетката, а аз си помислих — да не забравя да се заям с нея, когато останем сами.

Докато вървяхме по пътеката към чакащите екипажи, тя ми каза пред всички — за да не се отметна, — а от смеха, който се долавяше в гласа й, схванах, че го е направила съвсем преднамерено:

— Филип, дали не бихте завели госпожица Кендъл във вашия екипаж, а аз ще отида с господин Кендъл в неговия?

— Ама разбира се, щом предпочитате.

— Така ми се струва прекрасно — усмихна се тя на кръстника ми, който на свой ред й се поклони и й поднесе ръка — да се хване.

Като по команда се насочиха заедно към екипажа на Кендъл, а на мен не ми оставаше друго, освен да се кача с Луиз в първата каляска. Чувствах се като ученик, на когото са ударили плесник. Уелингтън шибна с камшика конете и ние потеглихме.

— Виж, Луиз, съжалявам — подхванах веднага, — вчера следобед се оказа направо невъзможно да се отскубна. Братовчедката Рейчъл пожела да разгледа имението и аз я придружих. Нямаше кога да те предупредя, може би трябваше да пратя бележка по някой от младите прислужници.

— О, не се извинявай — прекъсна ме тя, — чаках близо два часа, но не е страшно. Добре, че времето беше хубаво, отидох да бера късни боровинки, цяла кошница напълних.

— Много неприятно се получи — добавих аз, — наистина се извинявам.

— Досетих се, че те е спряло нещо такова, пак добре, че не е сериозно. Знам колко се притесняваше от посещението, страхувах се да не прибегнеш до насилие, да започнеш ужасна разправия и най-неочаквано братовчедката Рейчъл да се появи на прага ни. Е, какво стана? Наистина ли оцеля досега без скандал? Кажи ми всичко.

Смъкнах шапката ниско над челото си и кръстосах ръце.

— Как така всичко? В какъв смисъл всичко?

— Ами всичко. Какво й каза, тя как го прие? Изуми ли се, не показа ли с нещо, че се чувства виновна?

Говореше тихо и Уелингтън не можеше да я чуе, но въпреки това се дразнех и бях без всякакво настроение. Да избере такова място и време за подобен разговор, пък и какво изобщо беше седнала да ме разпитва?

— Нямахме много време да говорим — обясних аз. — Първата вечер братовчедката Рейчъл беше уморена и си легна рано. Вчера цял ден обикаляхме из имението. Сутринта из градините, следобед из Бартънските ниви.

— Значи изобщо не сте провеждали сериозен разговор, така ли?

— Зависи какво разбираш под „сериозен“. Знам само, че съвсем не е каквато си я представях. Сама видя, все пак я зърна за малко.

Луиз замълча. За разлика от мен не се облегна. Седеше с изправен гръб и с ръце в маншона.

— Много е красива — рече накрая.

Извадих краката си изпод седалката отсреща, където ги бях пъхнал, и изгледах Луиз.

— Каква ти красива! — изумих се. — Ти явно съвсем си полудяла, скъпа ми Луиз.

— О, не, няма такова нещо — възрази тя. — Питай баща ми, питай когото решиш. Толкова ли не забеляза как се заглеждат по нея, след като си вдигна воалетката? Не ти е направило впечатление само защото си сляп за жените.

— Никога през живота си не съм чувал по-голяма нелепица — отсякох аз. — Очите й може и да са хубави, но иначе си е жена като жена. Най-невзрачната, която някога съм срещал. Но има и нещо, което харесвам у нея — мога да говоря за всичко, не ми се налага да се преструвам, няма по-лесно на света от това да седна пред нея на креслото и да си запаля лулата.

— Нали спомена, че не си имал време да поговориш с нея?

— Не се заяждай. То се знае, че по време на вечерята сме говорили, докато се разхождахме из нивите — също. Исках просто да наблегна, че разговорът с нея не изисква усилие.

— Очевидно.

— А колкото до това, че е красива, на всяка цена ще й кажа. Тя ще се изсмее. Хората я зяпаха, то оставаше да не я зяпат. Все пак е госпожа Ашли.

— И заради това също. Но не само. Но дори и да е невзрачна, очевидно ти е направила голямо впечатление. Е, да, не е първа младост. Сигурно вече е на трийсет и пет-шест, нали? Или смяташ, че е по-млада?

— Нямам никаква представа, а и ми е все едно, Луиз. Възрастта на другите не ме вълнува. И на деветдесет и девет да е, все ми е тая.

— Я не ставай за смях. На деветдесет и девет жените не са с такива очи и такава кожа. Облича се добре. Роклята й беше с отлична кройка, наметалото също. Траурът й отива.

— Боже Господи, Луиз, говориш като госпожа Паскоу. Никога досега не съм те чувал да клюкариш.

— Нито пък аз съм те виждала да се прехласваш така. Каква промяна за някакви си две денонощия. Е, на един човек ще му олекне и това е баща ми. След последната ви среща се опасяваше да не се стигне до кръвопролитие, влизам му в положението.

Пак добре, че точно тогава стигнахме високия хълм, та се наложи да сляза заедно с конярчето от екипажа — правехме го винаги, за да облекчим конете. Колко странно беше посрещнала Луиз развоя на събитията. Вместо да се радва, че посещението на братовчедката Рейчъл протича добре, тя направо се ядоса, вбеси се. Стори ми се неуместно да показва така приятелските си чувства. Щом се изкачихме на билото, се качих отново на екипажа и седнах до нея — повече не си казахме и дума. Беше нелепо, но щом тя не правеше опити да наруши мълчанието, защо да ги правя аз! Неволно си помислих, че на отиване към църквата пътуването е било къде-къде по-приятно, отколкото на връщане.

Как ли се чувстваха другите двама във втория екипаж? Явно много добре. Слязохме, Уелингтън обърна, за да направи място на другия екипаж, а ние с Луиз застанахме при вратата и зачакахме кръстника ми и братовчедката Рейчъл. Те си бъбреха като стари приятели, а кръстникът ми, обикновено несловоохотлив и лаконичен, разказваше разпалено, надълго и нашироко нещо. Дочух думите „какъв позор“ и „държавата няма да търпи“. Тогава разбрах, че се е впуснал в любимата си тема: правителството и опозицията. Бях готов да се обзаложа, че за разлика от мен вероятно не е изкачил пеша хълма, за да облекчи конете.

— Добре ли пътувахте? — попита братовчедката Рейчъл и се взря в мен, а върху устните й заигра едва доловима усмивка и аз бях готов да се закълна, че вече е разбрала от застиналите ни лица как сме пътували.

— Благодаря, добре — обади се Луиз и се отдръпна, та любезно да й направи път да мине първа, ала братовчедката Рейчъл я хвана за ръката и рече:

— Елате с мен в стаята ми, свалете си връхната дреха и шапката. Искам да ви благодаря за прекрасните цветя.

Ние с кръстника ми едва успяхме да си разменим поздрави и да си измием ръцете, когато се изсипа семейство Паскоу с цялото домочадие, та на мен се падна честта да разведа викария и дъщерите му из градината. Викарият беше безобиден, но виж, щях да мина прекрасно и без щерките му. Колкото до жена му — госпожа Паскоу, точно като хрътка, надушила плячка, тя се беше качила горе, за да се присъедини към жените. Никога не беше виждала синята стая без калъфи… Дъщерите не можеха да нахвалят братовчедката Рейчъл и като Луиз я смятаха за красива. Много се зарадваха, когато споделих, че според мен е прекалено дребна и напълно невзрачна, и запискаха, за да ме опровергаят.

— Не е невзрачна — възрази господин Паскоу, като удари с бастуна една хортензия и тя отхвърча, — със сигурност не е невзрачна. За разлика от момичетата не бих казал и че е красива. Но е женствена, ето коя е думата, определено е женствена.

— Татко — обади се една от дъщерите, — нима очакваш госпожа Ашли да е друго, освен женствена?

— Скъпа — отвърна викарият, — ще се изненадаш на колко много жени им липсва това качество.

Сетих се за госпожа Паскоу с глава като на кобила и побързах да посоча младите палми, които Амброуз беше донесъл от Египет и които те бяха виждали поне десетина пъти — въобразявах си, че така съм сменил тактично темата.

След като се върнахме в къщата и влязохме във всекидневната, заварихме госпожа Паскоу да разказва на висок глас на братовчедката Рейчъл за прислужницата в кухнята, която била заченала от градинарчето.

— Едно не разбирам, госпожо Ашли, къде е станала белята. Момичето живее в една стая с готвачката и доколкото знаем, не е напускало къщата.

— А избата? — попита братовчедката Рейчъл.

Щом влязохме, разговорът бе прекъснат на мига. Откакто Амброуз бе заминал преди две години, не помнех неделята в къщата да е отлитала толкова бързо. А дори и когато той още беше тук, понякога се влачеше безкрайно. Амброуз не понасяше госпожа Паскоу, беше безразличен към дъщерите й и търпеше от немай-къде Луиз — тя все пак беше дъщеря на най-стария му приятел, — затова все гледаше да направи така, че да е сам с викария и кръстника ми. Тогава вече четиримата можехме да се чувстваме спокойно. Дойдеха ли жените, часовете се точеха, по-дълги и от дни. Днес беше друго.

Когато ни поднесоха обяда — различни меса, подредени по масата, и лъснати до блясък сребърни прибори, — имахме чувството, че сме на пиршество. Аз седях на челно място, където навремето се беше разполагал Амброуз, а братовчедката Рейчъл беше в другия край на масата. Така до мен беше госпожа Паскоу, но за разлика от обикновено не ми лазеше по нервите. Три четвърти от времето валчестото й любопитно лице беше извърнато към другия край и тя се смееше, хранеше се и дори забравяше да се зъби на съпруга си, който, изваден вероятно за пръв път от черупката си, току се червеше с блеснали очи и рецитираше стихотворения. Всички от семейство Паскоу направо разцъфтяха като напъпила роза и никога дотогава не бях виждал кръстника си да се забавлява толкова.

Само Луиз мълчеше и седеше намусена. Хвърлях всички усилия да я поободря, ала тя не можеше или не искаше да откликне. Седеше като глътнала бастун отляво, почти не се хранеше и ронеше хляба със застинало лице, сякаш е глътнала стъклено топче. Е, щом беше решила да се цупи, нейна работа. Забавлявах се прекрасно и не ми беше до нея. Седях леко сгърбен на стола, с ръце, подпрени на страничните облегалки, и се смеех на братовчедката Рейчъл, която все подканяше викария да продължи със стихотворенията. Помислих си, че това е най-невероятният неделен обяд, на който някога съм присъствал, с вкусни гозби и весело настроение, и бих дал всичко на този свят Амброуз да е тук и да го споделя с нас. След като приключихме с десерта и пренесоха портвайна, не знаех какво да правя, дали, както обикновено, да стана от стола и да отворя вратата, или, след като имах срещу себе си домакиня, не е редно тя да даде някакъв знак. По едно време всички замълчаха. Най-неочаквано братовчедката Рейчъл ме погледна и се усмихна. В отговор аз също се усмихнах. Известно време се гледахме. Беше странно, необичайно. Преизпълни ме чувство, каквото не бях изпитвал никога дотогава.

Кръстникът ми отбеляза с намусения си плътен глас:

— Я ми кажете, госпожо Ашли, Филип не прилича ли много на Амброуз?

За миг настъпи мълчание. Братовчедката Рейчъл остави салфетката върху масата.

— Прилича толкова много — отвърна тя, — че докато седях по време на обяда, все се питах дали изобщо има някаква разлика.

Тя се изправи, останалите жени я последваха, а аз отидох в другия край на трапезарията и отворих вратата. Но когато те излязоха и аз се върнах на мястото си, онова чувство още не ме беше напуснало.