Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (9)

9

На другата сутрин слязох долу рано и веднага след закуската отидох в конюшнята и повиках Уелингтън, с когото се отправихме към помещението със сбруята.

Точно така, при седлата имаше пет-шест дамски. Явно не ги бях забелязал.

— Госпожа Ашли не знае да язди — обясних му аз. — Иска само да седне на нещо и да се държи за него.

— Най-добре да я сложим на Соломон — рече старият кочияш. — Може и никога да не е бил язден от жена, но няма да я подведе, това е сигурно. За другите коне, господине, не гарантирам.

Преди години Соломон беше ходил с Амброуз на лов, но сега си почиваше на воля по мерата, освен ако Уелингтън не го впрегнеше в екипажа. Дамските седла бяха окачени високо на стената в помещението със сбруята и се наложи той да прати да повикат конярчето и да донесат стълба, с която то да ги свали. Изборът на седло породи суматоха и вълнение: онова там било прекалено износено, другото до него — прекадено тясно за широката гърбина на Соломон, и момчето отнесе караницата, задето третото пък било цялото в паяжини. Усмихвах се вътрешно, защото предполагах, че от четвърт век и Уелингтън, и всички останали не са се и замисляли за тези седла, и уверих стареца, че е достатъчно да лъснат хубаво с парче кожа седлото, и всичко ще бъде наред — госпожа Ашли ще реши, че предния ден сме го изписали от Лондон.

— В колко часа желае господарката да поеме на път? — попита той, а аз го изгледах, стъписан, че е избрал точно тези думи.

— По някое време следобед — отвърнах набързо. — Доведи Соломон пред входната врата, аз ще придружа сам госпожа Ашли.

После се върнах в къщата и отидох в канцеларията, за да прегледам седмичния отчет на деловодителите още преди хората да са дошли да си получат надниците. Виж ти, „господарката“! Дали наистина Уелингтън, Сийкъм и останалите я възприемаха така? В известен смисъл може би беше естествено и аз си помислих колко бързо изглупяват в присъствието на жена всички мъже, особено пък слугите. Благоговението, с което Сийкъм гледаше снощи, след като донесе чая, уважението, с което сложи пред братовчедката Рейчъл подноса, а днес сутринта по време на закуска ме обслужваше, моля ви се, Джон, понеже, както обясни той, „господин Сийкъм се качи с подноса горе в будоара“. Сега пък Уелингтън щеше да си умре от вълнение, докато лъскаше и бършеше старото дамско седло и подвикваше през рамо на момчето да нагледа Соломон. Заех се със счетоводните книги, доволен, че не съм се развълнувал особено, задето за пръв път, откакто Амброуз е отпратил детегледачката, под нашия покрив е нощувала жена, пък и сега, замислех ли се, имах чувството, че братовчедката Рейчъл се е държала предната вечер с мен, пратила ме е да си лягам точно както е могла да направи и бавачката преди двайсет години.

В дванайсет часа дойдоха прислужниците, както и мъжете, които работеха извън къщата, в конюшнята, гората и градините, и аз им платих, но по едно време забелязах, че сред тях го няма главния градинар Тамлин. Попитах каква е причината и ми обясниха, че бил някъде из парка с „господарката“. Не казах нищо, дадох надниците на когото още не бях платил и отпратих всички. Някакво шесто чувство ми подсказа къде ще намеря Тамлин и братовчедката Рейчъл. Оказах се прав. Бяха при парниците, където бяхме държали камелиите, зукумите и другите фиданки, с които Амброуз се връщаше от пътешествията си.

Никога не съм разбирал от такива неща — оставях ги на Тамлин — и сега, след като завих зад ъгъла и се приближих, чух, че братовчедката Рейчъл говори за ашладисване, за торене, пластове пръст и северно изложение — Тамлин я слушаше с шапка в ръка и я гледаше прехласнато, точно като Сийкъм и Уелингтън. Тя беше приклекнала край едно чувалче с пръст и оглеждаше филизите на младата фиданка в него. Щом ме видя, се усмихна и се изправи.

— Навън съм от десет и половина — обясни. — Търсих ви, за да поискам разрешение, но не ви намерих. Престраших се да отида сама в къщата на Тамлин и да му се представя, нали, Тамлин?

— Да, госпожо — потвърди той овчедушно.

— Донесох със себе си в Плимът всички растения и храсти, които сме събрали с Амброуз през последните две години — нямаше как да ги натоваря на екипажа, затова ще дойдат по куриер. Списъците са тук, в мен, записала съм и къде искаше той да ги засади и реших, че ще спестя време, ако обсъдя всичко с Тамлин и му обясня кой храст какъв е. Нищо чудно да съм си заминала, когато растенията пристигнат.

— Не се притеснявайте — отвърнах аз. — Вие двамата ги разбирате тези неща по-добре от мен. Моля ви, продължавайте.

— Вече приключихме, нали, Тамлин? — попита тя. — Нали ще благодариш на госпожа Тамлин за чашата чай, която ми поднесе, и ще й предадеш, че се надявам до довечера гърлото да й мине. Ще се излекува с евкалиптово масло. Ще й пратя малко.

— Благодаря, госпожо — отвърна Тамлин (за пръв път чувах, че жена му я боли гърло) и след като ме погледна, добави плахо и нерешително: — Днес сутринта, господин Филип, усвоих някои неща, и през ум не ми е минавало, че ще ги науча от една дама. Винаги съм смятал, че си разбирам от работата, но госпожа Ашли знае за градинарството повече от мен. Накара ме да се почувствам пълен невежа.

— Няма такова нещо, Тамлин — възкликна братовчедката Рейчъл, — разбирам само от дървета и храсти. Колкото до овошките, нямам и понятие как се отглежда праскова например, а и не забравяй, още не си ме водил в цветната градина. Ще отидем утре.

— Когато пожелаете, госпожо — отговори той, после се сбогувахме с него и тръгнахме да се прибираме в къщата.

— Щом сте излезли малко след десет, сигурно искате да си починете. Все пак ще кажа на Уелингтън да не оседлава коня — рекох й аз.

— Каква почивка! — възкликна тя. — Кой тук говори за почивка! Цяла сутрин изгарям от нетърпение да пояздя. Вижте, слънце. Казахте, че ще се покаже. Кой ще ме разведе, вие или Уелингтън?

— Аз. И ви предупреждавам, дори и да сте научили Тамлин на някои неща за камелиите, мен трудно ще научите как се обработва земя.

— Различавам ръжта от ечемика — отвърна тя. — Възхитен ли сте?

— Ни най-малко — рекох, — пък и няма да ги видите по нивите, вече прибрахме реколтата.

Щом се върнахме в къщата, установих, че Сийкъм е пренесъл в трапезарията студено месо със салата, а също сладки и пудинг, сякаш щяхме да обядваме. Братовчедка ми Рейчъл ме погледна с угрижено лице, но си личеше, че я напушва смях.

— Млад сте, още не сте пораснали — заяви ми тя. — Яжте и благодарете. Сложете в джоба си едно парче от сладкиша, ще ви го поискам, когато се покатерим на Западните хълмове. Ще се кача да се преоблека за ездата.

Докато нагъвах с голям апетит от студеното месо, си помислих, че ако не друго, братовчедката Рейчъл не очаква да я обслужват и да се въртят около нея на пета и притежава независим дух, който, слава Богу, някои ще изтълкуват като неженствен. Дразнех се само, че възприема като забавно поведението ми, което аз смятах за рязко. И мисли ехидството ми за весел нрав.

Тъкмо приключих да се храня, и доведоха Соломон пред вратата. Едрият стар кон бе издокаран, както никога през живота си. Лъснати бяха дори подковите му, внимание, каквото никой не бе проявявал към моята Джипси. Около него подскачаха двете млади кучета. Дон ги наблюдаваше невъзмутимо — както и при стария му приятел Соломон, дните, когато бе тичал на воля, бяха отминали безвъзвратно.

Отидох да кажа на Сийкъм, че няма да се приберем преди четири, и когато се върнах, братовчедката Рейчъл вече беше слязла от горния етаж и се бе качила на Соломон. Уелингтън й нагласяше стремето. Тя беше облякла друга траурна рокля с по-широка кройка и вместо шапка си беше сложила на главата черния дантелен шал. Разговаряше с Уелингтън, беше в профил към мен и кой знае защо, си спомних за предната вечер, когато ми беше разказала как Амброуз се е шегувал с нея и веднъж й е подметнал, че мирише на Древен Рим. Сега вече разбрах какво е имал предвид. Лицето й бе като по римските монети — малко, но с ясно очертани черти, а с шала, омотан около косата, тя ми заприлича на жените, които бях виждал да коленичат в онази катедрала във Флоренция или да надзъртат от входовете на притихналите къщи. Сега, както бе яхнала Соломон, не личеше, че е толкова дребна. Жената, за която смятах, че няма нищо забележително в нея — ако не броим ръцете, променливите очи и смеха, долавящ се понякога в гласа й, изглеждаше различно. По-отчуждена, по-сдържана, по италианка.

Тя чу стъпките ми и се обърна — а онзи чужд вид, който бях забелязал преди малко, сякаш се изпари. Братовчедката Рейчъл си изглеждаше както преди.

— Готова ли сте? — попитах я. — Или ви е страх да не паднете?

— Разчитам на вас и Соломон — отговори тя.

— Чудесно. Да тръгваме. Ще се върнем след около два часа, Уелингтън.

И след като хванах юздата, я поведох на обиколка из Бартънските земи.

Вятърът от сутринта се беше преместил във вътрешността и бе отнесъл със себе си и дъжда — по пладне слънцето се бе показало иззад облаците, после се бе изяснило. Чистият въздух лъхтеше на сол — само да се разхождаш, — чуваше се как морето съска и се разбива по скалите при залива. През есента често се радвахме на такива дни. Те не спадаха към никое годишно време и носеха не само свежест, но и намека за скорошните по-студени часове и вкуса на циганското лято.

Двамата с братовчедката Рейчъл бяхме тръгнали на нещо като странно поклонничество. Започнахме от Бартън и трябваше да хвърля доста усилия, докато се отскубнем от Били Роу и жена му, които ни поканиха на сладкиш и сметана във фермата си и ни пуснаха едва след като обещах, че ще наминем в понеделник — чак тогава успях да преведа Соломон и братовчедката Рейчъл покрай краварника и бунището, да изляза през портата и да се насоча през стърнищата към хълмовете на запад.

Бартънските земи образуваха полуостров с връх при фара, от двете страни на който, от изток и запад, се плискаше морето. Както бях казал на братовчедката Рейчъл, зърното вече беше прибрано и можех да водя Соломон, където поискам — той нямаше как да стъпче стърнищата. При всички положения в имението имаше главно пасища и за да го обиколим от край до край, вървяхме все покрай морето и накрая излязохме при самия фар, откъдето братовчедката Рейчъл можеше да види като на длан цялото имение, обрамчено на запад от ширналия се огромен пясъчен залив и на изток от устието на реката, което отстоеше на пет-шест километра. Самата ферма на Бартън, а заедно с нея и къщата, или както Сийкъм я наричаше, господарският дом, се бяха сгушили в падинка, но дърветата, засадени от Амброуз и от чичо Филип, вече бяха порасли и се бяха слели на гъста гора, заслонила къщата, а новият път на север лъкатушеше през дъбравата и се изкачваше по хълма, където се срещаха четирите пътя.

Помнех какво сме говорели предната вечер и се опитах да подложа на проверка братовчедката Рейчъл — дали знае имената на нивите в Бартън, но все не можех да я улича в грешка. Паметта не я подведе и когато тя започна да изброява различните плажове, носове и другите ферми в имението, знаеше и как се казват арендаторите, големи ли са семействата им, знаеше, че племенникът на Сийкъм живее в рибарската колиба на брега, а брат му държи воденицата. Не че ме обсипваше със сведения, по-скоро аз, воден от любопитство, я карах да изброява всичко това, а докато тя изричаше имената и описваше хората, го правеше съвсем естествено и явно недоумяваше, задето ми се вижда странно.

— За какво според вас сме си говорели двамата с Амброуз? — попита ме накрая, докато се спускахме от хълма с фара към нивите на изток. — Домът беше негова страст, затова я направих и моя. Нима не очаквате същото и от своята съпруга?

— Нямам съпруга и не мога да преценя — признах си аз, — но си мислех, че интересите ви са съвсем различни, все пак цял живот сте живели в континентална Европа.

— Бяха различни, докато не срещнах Амброуз.

— С изключение, предполагам, на градините.

— С изключение на градините — потвърди тя, — всъщност с тях започна всичко, както сигурно ви е казвал и Амброуз. Градината ми във вилата беше много красива, но това тук… — Известно време братовчедката Рейчъл мълча, като подръпваше юздата на Соломон, а аз стоях отстрани с ръка върху повода. — Но винаги съм мечтала да видя ето това. Различно е. — Пак мълча миг-два, загледана в залива. — Във вилата — продължи по едно време, — когато бях млада и тъкмо се бях омъжила — не говоря за Амброуз, — не бях особено щастлива, та се развличах, като преобразих градината — засадих наново растенията и направих тераси при зидовете. Търсех съвети, затварях се да чета книги и резултатите бяха твърде насърчителни — поне така си мислех, а са ми го казвали и други. Интересно с какво впечатление ще останете вие.

Аз я погледнах. Братовчедката Рейчъл се бе извърнала към морето и не усети, че я наблюдавам. Какво искаше да каже? Нима кръстникът ми не й беше споменал, че съм ходил във вилата?

Изведнъж ме обзе неприятно предчувствие. Спомних си как след първоначалното неудобство от запознанството тя си е върнала самообладанието, колко непринудено сме разговаряли, което, след като помислих малко на закуска, отдадох на светската изтънченост и на моите притъпени от брендито сетива. Сега ми се видя странно, че не е споменала моето пътуване до Флоренция, още по-странно беше, че изобщо не е отворила дума за начина, по който съм научил за смъртта на Амброуз. Дали кръстникът ми не бе подминал въпроса и не бе оставил на мен да й съобщя? Проклех го наум, задето си прави оглушки и се е държал като страхливец, но си давах сметка, че сега страхливецът всъщност съм аз. Снощи, защо не й казах още снощи, докато бях под въздействието на брендито — сега, сега вече не беше лесно. Братовчедката Рейчъл щеше да се изненада, че не съм отворил дума за това по-рано. Точно сега, разбира се, беше моментът. Сега беше моментът да кажа: „Вече съм виждал градината във вила Сангалети. Вие не знаехте ли?“ Тя обаче подкани Соломон и продължи нататък.

— Може ли да минем покрай воденицата и нагоре през гората от другата страна? — попита ме.

Бях пропуснал възможността и ние тръгнахме да се връщаме към къщата. Докато напредвахме през гората, от време на време братовчедката Рейчъл казваше по нещо за дърветата, за хълмовете или за друго, но следобедната лекота се беше изпарила, защото все трябваше да й съобщя някак, че съм ходил във Флоренция. Ако не го споделях аз, братовчедката Рейчъл щеше да го чуе от Сийкъм или от кръстника ми, когато в неделя той дойдеше на обяд. Колкото повече наближавахме къщата, толкова по-мълчалив ставах.

— Омаломощих ви — рече тя. — Яздя си на Соломон като кралица, а вие крачите пеш като човек, тръгнал на поклонение. Извинявайте, Филип. Много щастлива съм. Дори не се досещате колко съм щастлива.

— Не, не съм уморен — възразих аз, — много… много се радвам, че разходката ви е харесала.

Кой знае защо, не събирах сили да я погледна в очите, прями и изпитателни.

Уелингтън чакаше пред къщата, за да помогне на братовчедката Рейчъл да слезе от коня. Тя се качи да си почине горе, а после да се преоблече за вечеря, а аз седнах в библиотеката: свъсен, държах лулата и умувах как да й съобщя за Флоренция. Най-лошото бе, че ако кръстникът ми й бе казал още в писмото си, не аз, я тя щеше да бъде принудена да повдигне въпроса, а аз щях да чакам спокойно да чуя какво ще ми съобщи. А сега се падаше на мен да заговоря пръв. Това нямаше да е чак от такова значение, ако братовчедката Рейчъл наистина беше, каквато си я представях. Защо, да го вземат мътните, бе толкова различна и ми разбъркваше така плановете?

Измих си ръцете, смених си сакото за вечеря и прибрах в джоба последните две писма, които Амброуз ми беше пратил, но когато отидох във всекидневната с очакването да заваря там братовчедката Рейчъл, се оказа, че в помещението няма никой. Тъкмо тогава Сийкъм минаваше през вестибюла и ми каза, че „господарката“ била в библиотеката.

Сега, когато вече не седеше върху Соломон, след като бе махнала от главата си шала и бе пригладила коса, ми се стори по-дребна и от преди, по-беззащитна. А също по-бледа на свещите в траурната рокля, която изглеждаше по-тъмна.

— Нали не възразявате, че съм седнала тук? — попита тя. — През деня всекидневната е уютна, но сега, с дръпнатите пердета и запалените свещи тази стая ми се стори най-приятна. Пък и вие с Амброуз винаги сте седели тук.

Може би точно сега ми се откриваше случай да кажа: „Да, във вилата ви изобщо не е така.“ Но си замълчах, а и се разсеях от кучетата, които дойдоха при мен. След вечерята — рекох си, — след вечерята е най-подходящо. И този път няма да пия нито бренди, нито портвайн.

Сийкъм я сложи от дясната ми страна на масата, обслужваха ни двамата с Джон. Братовчедката Рейчъл се възхити от сребърната ваза с розите и от свещниците, докато Сийкъм й пренасяше ястията, си бъбреше с него, а аз седях, плувнал в пот от страх да не би той да се изтърве и да каже: „Това, госпожо, се случи, докато господин Филип беше в Италия.“

Едвам дочаках края на вечерята, когато двамата останахме сами, но и тогава не се приближих особено към изпълнението на задачата. Седяхме заедно пред запалената камина в библиотеката, братовчедката Рейчъл си беше донесла бродерия, с която по едно време се зае. Наблюдавах малките чевръсти ръце и не можех да им се начудя.

— Кажете ми какво ви притеснява — подхвана тя след малко. — Само не отричайте, че има нещо, защото ще разбера, че не казвате истината. Амброуз все повтаряше, че имам животински нюх за неприятностите, и днес вечерта усещам, че нещо не е наред. Всъщност не е наред от късния следобед. Нали не съм казала нещо, с което да ви засегна?

Най-после! Ако не друго, тя поне ми беше разчистила пътя.

— Не сте казали нищо — отвърнах аз, — само се обърках от една ваша случайна забележка. Можете ли да ми кажете какво ви е написал в писмото до Плимът Ник Кендъл?

— Ама разбира се — възкликна тя. — Благодареше ми за писмото, уточняваше, че и двамата вече знаете обстоятелствата около смъртта на Амброуз, че синьор Риналди му е писал и му е изпратил преписи на смъртния акт и други документи, а също, че вие ме каните тук на кратко посещение, докато плановете ми се избистрят. Всъщност предложи да им погостувам и в Пелин, след като си тръгна оттук, което беше много мило от негова страна.

— Само това ли каза?

— Да, писмото бе съвсем кратичко.

— Не спомена ли, че съм отсъствал?

— Не.

— Ясно. — Усетих, че пламвам, а тя продължи да си седи спокойно и невъзмутимо и да бродира. Сетне рекох: — Кръстникът ми ви е казал истината, когато е споменал, че те със слугите са научили за смъртта на Амброуз от синьор Риналди. Но това не важи за мен. Аз научих във Флоренция, във вилата, от вашите прислужници.

Тя вдигна глава и ме погледна — този път в очите й нямаше сълзи, нямаше и намек за смях, погледът й бе вторачен и изпитателен и на мен ми се стори, че разчитам в него и състрадание, и упрек.