Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (8)

8

Жената ме покани тихо, почти нечуто. Вече беше тъмно, свещите бяха запалени, но пердетата не бяха спуснати и тя седеше върху широкия перваз. Беше с гръб към мен, бе отпуснала ръце върху скута си. Явно ме помисли за някого от прислужниците, защото дори не се обърна, когато влязох. Дон се беше проснал с муцуна върху лапите пред запалената камина, двете млади кучета лежаха до него. В стаята не бе разместено нищо, чекмеджетата на малкото писалище не зееха отворени, по мебелите не бяха намятани дрехи, по нищо не личеше, че жената е пристигнала току-що.

— Добър вечер — поздравих я с глас, който прозвуча напрегнато и неестествено в тясното помещение.

Жената се обърна, веднага се изправи и дойде при мен. Направи го толкова бързо, че нямах време, нямах дори миг да помисля за стотиците начини, по които съм си я представял през последната година и половина. Жената, която ме беше преследвала денонощно, насън и наяве, сега стоеше пред мен. Първото, което изпитах, беше шок, почти вцепенение от това, че тя е толкова дребна. Стигаше ми някъде до рамото. Изобщо не беше висока и снажна като Луиз.

От глава до пети беше облечена в черни дрехи, които се сливаха с косата й, само на врата и по маншетите имаше дантела. Косата й беше кестенява, с път по средата, и бе прибрана на нисък кок отзад, лицето й беше с правилни черти. При нея големи бяха само очите — щом ме зърнаха, се разшириха, сякаш най-неочаквано тя ме е познала, и трепнаха като на кошута, после в тях се изписаха изумление, болка, почти уплаха. Видях как жената пребледнява, сетне поруменява — струва ми се, че тя се е стъписала от мен не по-малко, отколкото аз от нея. Не се наемам да определя кой от двамата беше по-притеснен и нервен.

Взрях се в нея, тя също продължаваше да ме гледа и мина доста време, докато някой от двамата заговори. После го направихме едновременно.

— Дано сте си починали — подхванах сковано, а тя ми каза:

— Дължа ви извинение. — Сетне побърза да ми отговори: — Благодаря, Филип, да, починах си.

После отиде при камината, седна на ниския диван отпред и ми показа креслото отсреща. Дон, старият ретривър, се прозина и се протегна, след това се надигна, приклекна и отпусна глава върху коленете на жената.

— Това е Дон, нали? — попита тя, като го помилва по носа. — Наистина ли е на четиринайсет години?

— Да — потвърдих аз, — рожденият му ден е една седмица преди моя.

— Намерили сте го по време на закуската в кутия за торта — допълни тя. — Амброуз ви е наблюдавал иззад паравана в трапезарията. Споделял е, че няма да забрави как сте се изумили, когато сте вдигнали капака на кутията и отвътре се е измъкнал Дон. Били сте на десет години, случило се е на първи април. — Жената вдигна поглед от Дон и ми се усмихна, а аз изтръпнах при вида на сълзите в очите й, които тя бързо преглътна. — Дължа ви извинение, задето не слязох за вечеря — продължи жената. — Заради мен сте се постарали да се подготвите и сигурно сте бързали да се приберете. Но бях много уморена. Нямаше да съм в състояние да ви правя добра компания. Стори ми се, че ще ви бъде по-лесно да вечеряте сам.

Спомних си как съм обикалял и обикалял из имението от изток на запад колкото за да я накарам да чака и не казах нищо. Едно от младите кучета се събуди и ме близна по ръката. За да правя нещо, го подръпнах за ушите.

— Сийкъм ми каза, че сте твърде зает и имате много работа — допълни жената. — Не искам да се чувствате възпрепятстван от внезапното ми нечакано посещение. Мога да се оправя и сама, за мен ще е радост. Не променяйте заради мен намеренията си за утре. Искам само да ви кажа едно — благодаря, Филип, че ми разрешихте да дойда. Едва ли ви е лесно.

Тя стана от дивана, отиде на прозореца и дръпна пердетата. Дъждът барабанеше по черчевето. Може би не тя, а аз трябваше да дръпна пердетата — не бях сигурен. Изправих се плахо, но вече беше късно. Жената се върна при камината и двамата седнахме отново.

— Почувствах се много странно — продължи тя, — докато прекосявахме с екипажа парка и се приближавахме към къщата, а там на вратата Сийкъм ни чакаше да ни посрещне. Толкова пъти съм го правила във въображението си. Всичко беше, както съм си го представяла. Вестибюлът, библиотеката, картините по стените. Когато спряхме пред входа, часовникът удари четири часа — познавах дори звука му. — Аз продължавах да подръпвам ушите на малкото куче. Не поглеждах жената. — Вечерно време във Флоренция — допълни тя, — миналото лято и после през зимата, преди Амброуз да се разболее, все си говорехме как ще се приберем тук. Това бяха най-щастливите му мигове. Разказваше ми за градината, за гората и пътеката към морето. Смятахме да се върнем по пътя, откъдето минах и аз — направих го точно заради това. Генуа и после Плимът. И екипажът с Уелингтън, пратен да ни докара оттам. Беше много мило, че го направихте, че се досетихме какво ми е на душата.

Почувствах се кръгъл глупак, но все пак успях да кажа:

— Опасявам се, че пътуването не е било от най-приятните — Сийкъм ми спомена, че се е наложило да спрете, за да сменят подковата на един от конете. Много съжалявам, че се е получило така.

— Не се притеснявайте, беше ми приятно да седя там край огъня, да наблюдавам какво правят и да си бъбря с Уелингтън.

Вече се беше поотпуснала. Притесненията й се бяха изпарили, сякаш не ги беше имало никога. Сега вече се чувствах едва ли не виновен, задето запълвам с огромното си недодялано тяло тясното помещение, креслото, на което седях, като че ли беше правено за джудже. Едва ли има нещо по-притеснително от това да си седнал неудобно и аз се запитах как ли ме възприема жената такъв сгърбен на проклетата седалка, с големи крака, пъхнати отдолу, и с дълги ръце, увиснали отстрани.

— Уелингтън ми показа входа на къщата на господин Кендъл — обясни гостенката — и за миг се запитах дали ще бъде редно и възпитано да се отбия и да засвидетелствам уважението си. Но вече беше късно, конете бяха капнали и колкото и да е егоистично, си мечтаех да бъда… да бъда тук. — Поспря за малко, преди да изрече думата „тук“, и на мен ми хрумна, че е била на път да каже „у дома“, но после е размислила. — Амброуз ми е описвал всичко до най-малките подробности — продължи жената, — от вестибюла до всяка стая в къщата. Дори ми я е рисувал и днес можех да се оправя и със завързани очи. — Жената замълча, сетне рече: — Много прозорливо от ваша страна да ми предоставите тези стаи. Смятахме да се настаним в тях. Амброуз бе решил вие да се преместите в неговата стая и Сийкъм ми съобщи, че вече сте го направили. Амброуз щеше да се радва.

— Надявам се да се чувствате добре — вметнах аз. — Тук явно не е живял никой след една леля, казва се Фийби.

— Леля Фийби се е поболяла от любов към един помощник енорийски свещеник и е заминала за Тонбридж, за да лекува разбитото си сърце — заяви жената, — сърцето й обаче се е оказало упорито и леля Фийби е легнала болна от настинка, която е продължила двайсет години. Чували ли сте някога тази история?

— Не — признах си аз и я стрелнах с поглед.

Тя се бе вторачила в огъня и се усмихваше — явно при мисълта за леля Фийби. Беше хванала ръце отпред върху скута си. Никога не бях виждал при възрастен такива малки ръце. Бяха много тънки и издължени като на портрет на стар майстор, който ги е оставил недорисувани.

— Е, и какво е станало с леля Фийби? — попитах аз.

— Настинката й е минала след двайсет години, когато тя е видяла друг помощник на енорийския свещеник. Тогава обаче леля Фийби е била на четиресет и пет години и сърцето й не е било толкова чупливо. Омъжила се е за втория помощник.

— И щастлив ли е бил бракът й?

— Не — отвърна братовчедка ми Рейчъл, — умряла е в първата брачна нощ — от потрес.

Обърна се и ме погледна, върху устните й играеше усмивка, ала очите й бяха сериозни и аз изведнъж си представих как Амброуз разказва тази история, сгърбен в креслото, с рамене, които се тресат, а тя го наблюдава точно така, както сега мен, и се опитва да не прихне. Не се сдържах. Усмихнах се на братовчедката Рейчъл, след което нещо стана с очите й и тя отвърна на усмивката ми.

— Според мен си го измислихте сега — рекох й и тутакси съжалих, че съм се усмихнал.

— Няма такова нещо — възрази тя. — Сийкъм сигурно знае историята. Питайте него.

Аз поклатих глава.

— Ще го сметне за неуместно. И ще се стъписа неимоверно, ако реши, че сте ми казали вие. Забравих да ви попитам, донесе ли ви нещо за вечеря?

— Да. Купичка супа, пилешко крилце и бъбрек на скара. Всичко беше превъзходно.

— Знаете, разбира се, че в къщата няма камериерки. Няма кой да ви обслужва, да ви окачва роклите, ваната могат да напълнят само младият Джон или Артър.

— Предпочитам да е така. Жените не умеят да си държат езика зад зъбите. Колкото до роклите, траурът винаги е един и същ. Нося само тази и още една. Както и здрави обувки — за разходките из имението.

— Ако и утре вали така, ще се наложи да стоите вътре — обясних аз. — В библиотеката има предостатъчно книги. Самият аз не чета много, но вие сигурно ще си намерите нещо като по ваш вкус.

Върху устните й отново заигра усмивка, но тя ме погледна сериозно.

— Винаги мога да лъсна среброто — отговори ми. — Не очаквах да видя толкова много. Амброуз ми е казвал, че от морето потъмнява.

От изражението й бях готов да се закълна, че се е досетила как огромните количества реликви идват от шкаф, който отдавна стои заключен, и че всъщност се присмива.

Извърнах поглед. Веднъж вече й се бях усмихнал, нямах намерение да го правя отново.

— Във вилата, когато беше много топло, седяхме отвън на малкия двор, при шадравана. Амброуз ми казваше да затворя очи и докато слушам водата, да си представям, че това е дъждът, който вали у дома. Беше убеден, че от английския климат постоянно ще ходя премръзнала и ще треперя, особено пък във влагата на Корнуол — наричаше ме парниково цвете, което не вирее в каква да е почва и се нуждае от грижите на познавач. Била съм израсла в град и съм била прекалено изнежена. Помня, слязох веднъж на вечеря с нова рокля и той ми заяви, че съм му миришела на Древен Рим. „В това тук ще премръзнеш у дома — рече ми, — трябва да ходиш облечена във фланелени дрехи и заметната с вълнен шал.“ Не съм забравила съвета му. Нося си шала.

Вдигнах очи. Наистина имаше шал, черен като роклята, който беше оставила до себе си на дивана.

— В Англия, особено тук наблягаме много на времето — обясних. — Няма как иначе, край морето сме. Земите ни не са от най-плодородните, не е като във вътрешността. Почвата е бедна, по четири дни в седмицата вали и зависим от слънцето, когато грейне. Утре, предполагам, вече няма да вали и вие ще се разходите.

— Град Боув и Боденското пасище — каза тя, — Кемповите кошари и Волската градина, Килмор и нивите при фара, Двайсетте акра и Западните хълмове.

Погледнах я изумен.

— Знаете имената в Бартън? — възкликнах.

— Ами да, знам ги от близо две години — потвърди тя.

Замълчах си. Не знаех какво да отговоря. После:

— На жените им е трудно да се разхождат тук — промърморих.

— Но аз имам здрави обувки — отвърна братовчедката Рейчъл.

Крачето, което показа изпод роклята, ми се стори твърде изнежено, къде ти ще обикаля наоколо с тази пантофка от черен велур!

— Тези тук ли? — попитах.

— Разбира се, че не, по-здрави.

Не си представях да гази из нивите, колкото и да ме убеждаваше в обратното. А в гумените ми ботуши направо щеше да потъне.

— Знаете ли да яздите? — попитах я.

— Не.

— А можете ли да се закрепите на кон, ако някой го води?

— Това бих могла — отговори тя, — но трябва да се държа с две ръце за седлото. Нали на него има една издатина — лък, за която да се хвана?

Зададе въпроса съвсем сериозно, с угрижен поглед, но и този път бях сигурен, че едвам е сдържала смеха си и само ме подлага на проверка.

— Не съм сигурен, че имаме дамски седла — отвърнах сковано. — Ще питам Уелингтън, но не съм виждал в помещението със сбруята.

— Леля Фийби може би е ходила да язди, след като е изгубила своя помощник енорийски свещеник. Нищо чудно това да е била единствената й утеха.

Нямаше смисъл. В гласа й се долавяше смях и аз се предадох. Тя ме видя, че се смея. Какъв ужас! Извърнах се на другата страна.

— Добре, утре сутринта ще проверя — обещах. — Как мислите, да помоля ли Сийкъм да потърси в дрешниците, току-виж леля Фийби е оставила и костюм за езда?

— Не ми трябва костюм — отсече братовчедката Рейчъл, — стига да не бързате, когато водите коня, и аз да се държа за седлото.

Точно тогава икономът почука и влезе, носеше сребърен чайник върху чудовищен поднос, на който имаше и сребърна кана и захарница. Не ги бях виждал никога дотогава и се запитах от кой ли лабиринт в помещенията за прислугата ги е извадил. И защо изобщо ги носеше? Братовчедката Рейчъл забеляза по очите ми колко изненадан съм. За нищо на света нямаше да обидя Сийкъм, който остави много достойно даровете на масичката, в гърдите ми обаче се надигаше нещо като истерия, затова станах от креслото и отидох на прозореца уж да погледам дъжда.

— Чаят е пренесен, госпожо — оповести икономът.

— Благодаря, Сийкъм — отвърна тя високопарно.

Кучетата се надигнаха и задушиха, започнаха да пъхат муцуни в подноса. Бяха не по-малко смаяни от мен. Сийкъм им изцъка с език.

— Ела насам, Дон — рече, — елате и тримата. Според мен, госпожо, е по-добре да ги изведа. Може да преобърнат подноса.

— Да, Сийкъм, възможно е — съгласи се тя.

Отново онзи смях в гласа й. Пак добре, че бях с гръб към нея.

— А закуската, госпожо? — продължи с въпросите икономът. — Господин Филип закусва в осем часа в трапезарията.

— Бих предпочела да я донесете в стаята ми — отговори тя. — Господин Ашли все повтаряше, че няма жена, която преди единайсет да става за гледане. Ще ви затрудни ли?

— Определено не, госпожо.

— Благодаря ви, Сийкъм, и лека нощ.

— Лека нощ, госпожо. Лека нощ, господине. Хайде, елате, кучета.

Щракна им с пръсти и те го последваха без особено желание. Известно време в стаята цареше мълчание, после братовчедката Рейчъл промълви:

— Ще пийнете ли чай? Доколкото разбирам, обичаят в Корнуол е такъв.

От достойнството ми не остана и следа. Вече не издържах на напрежението. Върнах се при запалената камина и седнах на дивана при масата.

— Да ви призная, никога досега не съм виждал и подноса, и чайника с каната — подхванах аз.

— Така си и помислих — заяви тя. — Пролича си по очите ви, когато Сийкъм ги донесе в стаята. Според мен и той не ги е виждал досега. Заровено съкровище. Изкопал ги е някъде от избата.

— Наистина ли е прието да пиеш чай след вечеря? — попитах аз.

— Разбира се — потвърди братовчедката Рейчъл, — във висшето общество, когато присъстват и дами.

— В събота, когато Кендълови и Паскоу идват на обяд, не пием никога чай.

— Сийкъм явно не ги смята за висше общество — отбеляза тя. — Много поласкана съм. Обичам чай. Вие можете да изядете хляба с маслото.

Това също беше нововъведение. Тънки резени хляб, навити на руло — като малки кренвирши.

— Изненадан съм, че в кухнята знаят как се правят — подметнах, като преглътнах, — но са много вкусни.

— Внезапно вдъхновение — рече братовчедката Рейчъл, — не се и съмнявам, че каквото остане, ще ви го поднесат на закуска. Маслото се топи, оближете си пръстите. — Тя отпи от чая, като ме гледаше над чашата. — Ако ви се пуши, запалете си лулата — подкани.

Изгледах я учудено.

— В дамски будоар? — възкликнах. — Сигурна ли сте? Виж ти, в неделя, когато госпожа Паскоу идва с викария, не си позволяваме да пушим във всекидневната.

— Това тук не е всекидневната и аз не съм госпожа Паскоу — подметна братовчедка ми Рейчъл.

Свих рамене и затърсих из джоба си лулата.

— Сийкъм ще го сметне за нередно — отбелязах. — Утре сутринта ще надуши.

— Ще отворя прозореца, преди да си легна — обеща тя. — При този дъжд миризмата ще изчезне.

— Но ще се намокри килимът — напомних аз — и това ще е по-страшно и от миризмата на лула.

— Може да се почисти с парцал — каза тя. — Не издребнявайте, не сте чак толкова стар.

— Мислех, че жените държат на тези неща.

— Държат, ако няма с какво друго да се занимават — отвърна братовчедката Рейчъл.

Докато пушех лулата и седях в будоара на леля Фийби, изведнъж ми хрумна, че изобщо не съм мислел да прекарам вечерта по този начин. Смятах да разменя хладно, колкото от любезност, няколко думи, а после да се сбогувам внезапно и да оставя натрапницата смутена и озадачена.

Погледнах я. Беше си изпила чая и беше върнала чинийката и чашата върху подноса. И този път вниманието ми беше привлечено от ръцете й, тесни, малки и много бели, и се запитах дали Амброуз е казвал, че са като на градско дете. Братовчедката Рейчъл си беше сложила два пръстена, и двата с малки камъни, които не се биеха по никакъв начин с траура или с вида й. Радвах се, че имам лулата — да държа чашката в ръцете си и да стискам между устни мундщука, — така се чувствах стъпил здраво на земята, а не сомнамбул, който се лута из сънищата си. Имаше неща, които трябваше да направя, неща, които трябваше да кажа, а аз седях като кръгъл глупак пред запалената камина и не можех да събера мислите и впечатленията си. Денят, толкова тревожен и тежък, беше приключил, а аз не бях в състояние да преценя как са се обърнали нещата, дали в моя полза, или против мен. Съжалявах, че братовчедката Рейчъл изобщо не се вписва в образите, които си бях съставил за нея — ако отговаряше, щях да знам как да постъпя, но ето че тя беше тук до мен, от плът и кръв, и образите за нея, с които бях живял, ми изглеждаха като пълни небивалици, които се застъпваха, а после се стопяваха в мрака.

Те се свеждаха ту до озлобена сприхава бабка, която се е заобиколила с адвокати, ту до лелка, по-едра и от госпожа Паскоу, гръмогласна и нагла, ту до разглезена капризна кукла с огромни букли, ту до усойница, коварна и мълчалива. Но никоя от тях не беше тук с мен в стаята. Сега вече гневът изглеждаше безпредметен, омразата също, а колкото до страха, как можех да се страхувам от жена, която не ми стигаше и до рамото и в която нямаше нищо забележително, ако не броим чувството за хумор и малките ръце? Нима за нея един мъж бе отишъл на дуел, а втори бе написал, преди да умре: „Накрая тя, Рейчъл, моята мъка, ще ме довърши.“ Сякаш бях пуснал във въздуха сапунен мехур, бях го духнал и после бях загледал как той подскача, а сега мехурът се беше пръснал.

Помислих си, като кимнах към пукащия огън, че след двайсеткилометрова разходка в дъжда не бива да пия бренди, защото то притъпява сетивата и не развързва езика. Бях дошъл да се сражавам с тази жена, а още не бях и започнал битката. Та какво каза тя за седлото на леля Фийби?

— Филип — изрече гласът много спокойно, много тихо, — Филип, още малко, и ще заспите. Защо не си легнете?

Отворих рязко очи. Тя седеше и ме гледаше с ръце върху скута. Изправих се неуверено и аха, да преобърна подноса.

— Извинявайте — рекох, — сигурно съм задрямал, защото седя сгърбен на дивана. В библиотеката обикновено изпружвам крака.

— Днес сте се движили много, нали? — поинтересува се братовчедката Рейчъл. Гласът й прозвуча невинно и все пак… За какво намекваше тя? Свъсен, я загледах, както стоях, и реших да не казвам нищо. — Ако утре сутринта времето е хубаво — допълни тя, — наистина ли ще ми намерите кон, който да е надежден и спокоен, за да разгледам с него Бартънските земи?

— Да, стига да искате — уверих я аз.

— Вас няма да притеснявам, ще ме заведе Уелингтън.

— Не, ще дойда аз. Нямам друга работа.

— Я чакайте — възкликна тя, — забравяте, че е събота. В събота сутринта плащате надниците. Ще изчакаме до следобед.

Погледнах я озадачен.

— Мили Боже — ахнах, — от къде знаете, че плащам надниците в събота?

За мой ужас и огромно неудобство очите й изведнъж блеснаха и се навлажниха, точно както когато бе говорила за десетия ми рожден ден. И гласът й стана много по-твърд от преди.

— Ако не знаете, значи не сте така досетлив, както си мислех — заяви братовчедката Рейчъл. — Почакайте малко, имам подарък за вас. — Отвори вратата на синята стая отсреща и след миг се върна с бастун в ръката. — Ето, вземете, ваш е — каза ми. — Всичко останало можете да разгледате и подредите друг път, но това исках да ви предам лично още днес вечерта.

Беше бастунът на Амброуз. Същият, с който той не се разделяше и на който се подпираше. Със златната ръкохватка и кучешката глава от слонова кост отгоре.

— Благодаря, много благодаря — казах смутено.

— А сега вървете — подкани тя, — много ви моля, побързайте.

После ме избута от стаята и затвори вратата.

Застанах пред нея с бастуна, който стисках в ръце. Братовчедката Рейчъл не ми беше оставила време дори да й пожелая „лека нощ“. Откъм будоара не се чуваха никакви звуци и аз тръгнах бавно по коридора към стаята си. Мислех си как братовчедката Рейчъл ме е погледнала, докато ми е подавала бастуна. Съвсем наскоро бях видял и други очи, в които се четеше същата сякаш трупана с векове скръб. В тях също се долавяха сдържаност и гордост, съчетани със същото унижение, със същата молба. Когато стигнах стаята си, стаята на Амброуз, и огледах бастуна, си казах, че ми се струва така, защото онези очи са били същите на цвят, на жена от същата националност. Иначе какво общо можеше да има между просякинята край река Арно и братовчедка ми Рейчъл!