Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (7)

7

— Доколкото разбирам, не знае, че сме научили новината — отбеляза кръстникът ми. — Явно е потеглила от Флоренция още преди синьор Риналди да напише писмото. Е, виж как ще го изтълкуваш ти. После ще ти кажа мнението си.

Разгърнах листа. Беше с дата тринайсети септември и беше писано в Плимът.

Скъпи господин Кендъл,

Когато Амброуз ми говореше за вас, а той го правеше често, и през ум не ми е минавало, че първото ни общуване ще бъде белязано с толкова много скръб. Днес сутринта пристигнах от Генуа в Плимът, за съжаление, сама и твърде потисната.

След кратко, но тежко боледуване скъпият ми съпруг се спомина на двайсети юли във Флоренция. Беше направено всичко, каквото можеше да се направи, за да го спасим. Той отново легна болен от треската, от която страдаше и през пролетта, но този път тя бе предизвикана от увреждане в мозъка, което според лекарите е от няколко месеца, но бързо се е изострило. Погребан е в протестантското гробище във Флоренция, избрах спокойно място малко встрани от другите гробове на англичани, с дървета наоколо — според мен самият той би желал да е там. Няма да ви занимавам с личната си скръб и огромната празнота, не ме познавате и не искам да ви обременявам с мъката си.

Първият човек, за когото си помислих, беше Филип, когото Амброуз обичаше силно и чиято скръб едва ли ще отстъпва на моята. Синьор Риналди от Флоренция, мой добър приятел и съветник, обеща да ви пише и да ви съобщи новината, така че вие на свой ред да кажете на Филип, аз обаче не разчитам особено на пощата от Италия за Англия и се опасявах, че или ще научите от някой непознат, или изобщо няма да разберете. Затова и пристигнах в страната. Нося със себе си личните вещи на Амброуз, книгите и дрехите му, всичко, което Филип би искал да получи и да запази за спомен и което сега му принадлежи по право. Ще ви бъда изключително признателна, ако ми кажете какво да направя сега с тях, как да ги изпратя и дали да пиша лично на Филип.

Потеглих от Флоренция внезапно, просто изведнъж ми хрумна, и не съжалявам. За мен беше непоносимо да остана там, след като Амброуз вече го нямаше. Колкото до бъдещето, още нямам планове. Мисля, че след такъв удар ми трябва време за размисъл. Смятах да пристигна по-рано в Англия, но се забавих в Генуа — корабът, с който отидох там, нямаше готовност да отплава. Мисля, че още имам роднини от рода Корин, пръснати из Корнуол, но не ги познавам и не искам да им се натрапвам. Предпочитам да съм сама. След като си почина малко, може би ще отскоча до Лондон, после нямам планове.

Чакам от вас указания как да постъпя с личните вещи на съпруга си.

Искрено ваша:

Рейчъл Ашли

Прочетох писмото веднъж, втори, може би трети път, после го върнах на кръстника си. Той зачака да кажа нещо. Не изрекох и дума.

— Сам виждаш, все пак не е прибрала за себе си нищо — заяви накрая Кендъл. — Да е взела най-много някоя книга и чифт ръкавици. Всичко останало е за теб.

Не му отговорих.

— Дори не иска да види къщата — продължи той, — къщата, която щеше да бъде нейна, ако Амброуз бе останал жив. Това пътуване, което току-що е предприела, ти, разбира се, осъзнаваш, че ако не беше станало така, двамата щяха да пристигнат заедно. Тя щеше да се прибере у дома. Колко различно е сега всичко, а? Всички в имението щяха да я посрещнат с отворени обятия, слугите щяха да се вълнуват неописуемо, съседите щяха да идват на гости — и вместо това самотна странноприемница в Плимът. Жената може да е симпатична, може и да не е — не знам, не я познавам. Но важното е, че не иска нищо, не настоява за нищо. А е съпруга на господин Ашли. Съжалявам, Филип. Знам мнението ти и не мога да те разубедя. Но като приятел на Амброуз, като негов довереник не мога да седя тук със скръстени ръце и да не предприема нищо, при положение че вдовицата му е пристигнала сам-сама в страната, където няма приятели. Имаме стая за гости в къщата. Тя е добре дошла у нас, докато плановете й се избистрят.

Отидох на прозореца. Луиз все пак беше тук. Държеше кошница и събираше мъртвите цветя отстрани на пътеката. Вдигна глава и след като ме видя, ми махна с ръка. Дали кръстникът ми й беше прочел писмото?

— Е, Филип? — попита той. — Можеш да й пишеш, можеш и да не й пишеш, както решиш. Едва ли искаш да я виждаш и ако тя приеме поканата ми, няма да те каня тук. Но все пак е редно да й пратиш някакво съобщение, да благодариш за вещите, които е върнала. Мога да го включа в края на писмото си.

Дръпнах се от прозореца и отново се извърнах към кръстника си.

— Защо реши, че не искам да я виждам? — попитах го. — Искам, искам, и то много. В случай че е импулсивна — а тя е, ако се съди от писмото и от думите на Риналди, — защо и аз да не постъпя импулсивно! Точно защото съм импулсивен, заминах за Флоренция, нали така?

— Е? — възкликна кръстникът ми, сетне ме погледна подозрително и сбърчи чело.

— Когато пишеш до Плимът — продължих аз, — кажи, че Филип Ашли вече е научил новината за смъртта на Амброуз. Че след като е получил две писма, се е вдигнал и е отишъл във Флоренция, във вила Сангалети, видял се е със слугите й, видял се е и с нейния приятел и съветник синьор Риналди и вече се е прибрал. Кажи й, че Филип Ашли е неизискан човек и живее неизискано. Няма добри обноски, не знае да води разговор и не е свикнал особено с дамско, а и с всякакво друго общество. Но ако тя все пак иска да се срещне с Филип Ашли и да види дома на покойния си съпруг, къщата на Филип Ашли е на разположение на братовчедка му Рейчъл, стига да реши да я посети.

Сложих ръка на сърцето си и се поклоних.

— И през ум не ми е минавало, че когато пораснеш, ще станеш толкова коравосърдечен — рече след малко кръстникът ми. — Какво е станало с теб?

— Нищо — отсякох аз, — освен че като млад боен жребец надушвам кръв. Забрави ли, баща ми беше военен?

После отидох да потърся в градината Луиз. Тя се притесни от новината повече от мен. Хванах я за ръката и я затеглих към беседката при моравата. Седнахме там като съзаклятници.

— Домът ти не става да посрещаш когото и да било — заяви тя начаса, — камо ли пък жена като графинята… като госпожа Ашли. Ето на, и аз неволно я наричам графиня, дойде ми отвътре. Ами да, Филип, там от двайсет години не е живяла жена. В коя стая ще я настаниш? Ами прахта! Не само горе, но и във всекидневната. Забелязах я миналата седмица.

— Чудо голямо! — възкликнах аз припряно. — Нека си избърши сама прахта, щом толкова й пречи. Колкото по-ужасно й се стори, толкова повече ще ме зарадва. Нека види колко щастливо и безгрижно сме си живели с Амброуз. Не като в онази вила!

— О, грешиш — заяви Луиз. — Нали не искаш да те помислят за грубиян и простак като селяците в имението? Така, още преди да си говорил с нея, ще бъдеш в неизгодно положение. Не забравяй, че цял живот е живяла в континентална Европа, свикнала е с изтънченост, с много слуги — разправят, че в чужбина били много по-добри от нашите — и освен вещите на господин Ашли със сигурност носи много дрехи, а също накити. Не се и съмнявам, че е слушала много от него за къщата и очаква нещо изискано, като нейната вила. И да я види такава неподредена, прашна, смърдяща на кучешка колиба… защо, Филип, искаш да я завари в този вид, заради него, нали?

По дяволите, ядосах се много.

— В какъв смисъл смърди на кучешка колиба? Това е дом на мъж, обикновен и непретенциозен, и се моля на Бога да си остана такъв. И Амброуз, и аз не си падаме по лъскавата покъщнина и малките украшения по масите, които, закачиш ли ги неволно с коляно, се изсипват на пода.

Тя прояви такт и се смути, дори може би се засрами.

— Извинявай — рече ми, — не исках да те обидя. Знаеш, че обичам къщата ти, винаги съм била и ще бъда привързана към нея. Но няма как да си кривя душата, когато става въпрос за поддържането й. Толкова дълго не е обновявана, в нея няма истинска задушевност, липсва й… ами ще прощаваш, но й липсва уют.

Спомних си ярко осветената подредена гостна, където Луиз водеше вечер баща си, и си помислих, че знам какво ще предпочета, ако трябва да избирам между нея и библиотеката си, същото важеше и за кръстника ми.

— Така да бъде — отвърнах, — остави го този уют. На Амброуз му харесваше така, на мен също, би трябвало да хареса и на братовчедка ми Рейчъл през дните, когато реши да остане — колкото и да са те.

Луиз поклати глава.

— Непоправим си — оповести. — Ако госпожа Ашли е каквато си я представям, тя само ще погледне къщата и после ще избяга в Сейнт Остел или при нас.

— И ще направи много добре, но първо трябва да приключа с нея — отвърнах аз.

Луиз ме погледна с любопитство.

— Наистина ли ще се осмелиш да я разпитваш? — попита ме тя. — От къде ще започнеш?

Аз свих рамене.

— Не мога да кажа, докато не я видя. Не се и съмнявам, че тя ще се опита да се разпорежда. Или да се превзема, да се прави на много разстроена, да припада. На мен това не ми пречи. Ще я погледам с удоволствие.

— Не мисля, че ще започне да се разпорежда или да припада — възрази Луиз. — Просто ще влезе с гръм и трясък в къщата и ще вземе нещата в свои ръце. Не забравяй, със сигурност е свикнала да дава нареждания.

— Не и в моята къща.

— Клетият Сийкъм. Какво ли не бих дала, само и само да видя лицето му. Тя сигурно ще го замерва с каквото й е подръка, ако не се яви веднага след като е дръпнала шнурчето на звънеца. Италианците са кибритлии, трудно се сдържат. Така съм чувала.

— Тя е италианка само наполовина — напомних аз — и според мен Сийкъм знае как да се пази. Ами ако три дни и три нощи не престане да вали и тя бъде прикована към легло от ревматизъм?

Засмяхме се като две деца в беседката, но аз не бях чак толкова весел, на какъвто се правех. Бях отправил поканата като предизвикателство и май вече съжалявах, въпреки че не го споделих с Луиз. Съжалих още повече, когато се прибрах и се огледах. Мили Боже, какъв глупак съм да го направя и ако не бях толкова горд, сигурно щях да се върна с коня при кръстника си и да му кажа да не пише в писмото до Плимът нищо от мое име.

Какво щях да правя с тази жена в къщата ми? Какво щях да й говоря, как щях да постъпя? Риналди беше хитър като лисица, но тя сигурно беше десет пъти по-хитра. Нямаше да постигна нищо, ако я нападнех челно, а какво ми бе споменал италианецът за упоритите жени, които знаят да се сражават? Ако тя бе устата и вулгарна, знаех как да изляза на глава с нея. Едно момче от фермите се беше забъркало с една такава, канеше се да го дава на съд, задето не бил удържал на дадената дума, и не след дълго я пратих в Девън, откъдето се беше появила. Но дали щях да се справя с жена, коварна и хитра, с пищна гръд и морен поглед? Мислех, че да. В Оксфорд си бях имал вземане-даване с такива, но с тях не си мерех думите, чак бях груб и те бързо подвиваха опашка. Не, ако теглим чертата, бях убеден, бях сигурен, че стигне ли се до разговор с братовчедка ми Рейчъл, все ще намеря какво да й кажа. Виж, друго бяха подготовката за посещението, привидната любезност, преди да премина в настъпление.

За моя огромна изненада Сийкъм не се притесни от новината. Сякаш я очакваше. Разказах му набързо, че госпожа Ашли е пристигнала в Англия заедно с личните вещи на Амброуз и не е изключено до седмица да дойде да ни погостува малко. Долната му устна не увисна както обикновено, когато икономът се е натъкнал на затруднение, и той ме изслуша замислено.

— Да, господине — отвърна, — съвсем в реда на нещата. Всички ще посрещнем с радост госпожа Ашли.

Погледнах го над лулата, развеселен от високопарните му думи.

— Мислех, че и ти като мен се чувстваш прекрасно без жени в къщата — подметнах. — Друга песен пееше, когато ти съобщих, че господин Амброуз се е оженил и сега господарка в къщата ще бъде съпругата му.

Той се постъписа. Сега вече долната му устна се издаде.

— Не беше същото, господине — възрази икономът, — оттогава се случи трагедия. Клетата жена е овдовяла. Господин Амброуз би желал да направим всичко по силите си за нея, особено след като… — Той се прокашля тактично. — След като тя очевидно не е получила нищо от покойния.

Учудих се, че този дявол знае, и го попитах от къде е научил.

— Всички наоколо го знаят, господине — отвърна той. — Всичко е завещано на вас, господин Филип, а вдовицата не получава нищо. Не е обичайно. Във всяко семейство, и голямо, и малко, все нещичко остава и за вдовицата.

— Изненадваш ме, Сийкъм, и таз добра, да слушаш хорските приказки.

— Това не са хорски приказки, господине — отговори той с достойнство, — каквото засяга семейство Ашли, засяга и всички нас. Ние, слугите, не бяхме забравени.

Представих си как седи отзад в стаичката си — както я наричахме по отколешен обичай, помещението на иконома — заедно със стария кочияш Уелингтън, с главния градинар Тамлин и с главния лесничей, дошли да си побъбрят с него и да изпият по чаша пелин — едва ли бяха разрешили на някого от младите прислужници да се присъедини към тях, — и четиримата обсъждат подробности от завещанието, които смятах за строго поверителни, а после недоумяват и клатят със стиснати устни глава.

— Не си мисли, че господин Ашли просто е забравил — отсякох аз. — Бил е в чужбина, далеч от дома, и не му е било до делови въпроси. Не е очаквал да умре там. Ако се беше прибрал, щеше да бъде различно.

— Да, господине, и ние си го помислихме — заяви Сийкъм.

Е, можеха да обсъждат колкото искат завещанието, тяхна работа. Но изведнъж се запитах огорчен как ли са щели да се държат с мен, ако не бях наследил имението. Дали по друг начин? Дали щяха да проявяват уважение? И преданост? Или за тях щях да бъда беден родственик, младият господар Филип, получил някоя от задните стаички? Изтръсках лулата, вече ми горчеше от нея, устата ми беше пресъхнала. Колко ли души наистина ме обичаха и ми служеха заради самия мен?

— Това е всичко, Сийкъм — продължих аз. — Ще те предупредя, ако госпожа Ашли реши да ни погостува. За стаята не знам. Това ще го оставя на теб.

— Разбира се, господин Филип — отвърна изненадан икономът, — редно е да настаним госпожата в стаята на господин Ашли, нали така?

Само го изгледах, толкова стъписан бях. После се притесних, че върху лицето ми се е изписало какво чувствам, и се извърнах на другата страна.

— Не — заявих, — няма да стане. Аз ще се пренеса в стаята на господин Ашли. Тъкмо смятах да те предупредя. Реших го преди няколко дни.

Това си беше лъжа. До този миг не ми беше хрумвало да го правя.

— Чудесно, господине — каза икономът, — в такъв случай по-подходящи за госпожа Ашли ще бъдат синята стая и гостната.

След това излезе от помещението.

„Мили Боже — помислих си, — да настаняваме тази жена в стаята на Амброуз, какво светотатство!“ Свлякох се на креслото, захапал края на лулата. Бях ядосан, притеснен, призляваше ми от цялата тази история. Какво безумство, да й пратя по кръстника си съобщение, какво безумство, да я каня в къщата! Защо изобщо се бях забъркал! И този малоумник Сийкъм да ми обяснява какво било редно!

Поканата беше приета. Госпожа Ашли изпрати отговор на писмото, но не на мен, а на кръстника ми. Не се и съмнявам, Сийкъм би отсъдил, че така е редно. Поканата не бе дошла от мен, затова трябваше да бъде приета по съответния ред. Госпожа Ашли съобщаваше, че щяла да бъде готова и да чака да пратим, когато ни е удобно, екипаж, а ако не било удобно, щяла да пристигне с пощенската кола. Отговорих — и този път чрез кръстника ми, — че в петък ще изпратя екипаж. И толкоз.

Петъкът дойде прекадено бързо. Мрачен ден с променливо време и поривист вятър. В третата седмица на септември дните често бяха такива, морето беше бурно. Облаците се носеха ниско по небето от югозапад, по всичко личеше, че до вечерта ще завали. Надявах се да плисне някой от нашите поройни дъждове, най-добре с ураганен вятър. Така посрещаха западните графства. Тук нямаше небе като в Италия. Предния ден бях изпратил в Плимът Уелингтън с конете. Той щеше да пренощува там и да се върне заедно с жената. Още откакто бях съобщил на прислугата, че очакваме да ни гостува госпожа Ашли, всички в къщата бяха неспокойни. Усетиха го дори кучетата, които ме следваха по петите от стая в стая. Сийкъм ми приличаше на грохнал свещеник, който от години се е въздържал да изпълнява религиозни обреди, а сега ни в клин, ни в ръкав си ги е спомнил и се е върнал към тях. Обвит в тайнственост, обикаляше тържествено с приглушени стъпки — дори си беше купил филцови пантофи — и в трапезарията се появяваха сребърни вещи, които не бях виждал никога дотогава и които се озоваваха на масата или по бюфетите отстрани. Вероятно реликви от времето на чичо Филип. Огромни свещници, захарници, бокали и в средата — мили Боже! — сребърна ваза с рози.

— Откога си станал толкова правоверен? — учудих се аз. — Къде са тамянът и светената вода?

По лицето му не трепна и мускулче. Сийкъм се отдръпна и огледа реликвите.

— Заръчах на Тамлин да донесе от градината цветя — обясни той. — Момчетата ги редят отзад. Трябват ни за всекидневната, за синята стая, за гостната и будоара.

Той се свъси, когато Джон, момчето, което помагаше в кухнята, се подхлъзна и за малко да падне под тежестта на поредните два свещника.

Кучетата ме гледаха унило. Едното пропълзя и се пъхна под дивана във вестибюла. Аз се качих горе. Един бог знае кога за последно бях нахълтвал като неканен гост в синята стая. В къщата ни не идваха гости с преспиване и аз свързвах стаята единствено с отдавна отминалите дни, с една Коледа, когато Луиз бе дошла заедно с кръстника ми и двамата играхме на криеница. Помня как се шмугнах в тихата стая и се скрих под леглото, в прахта. Амброуз ми беше споменавал навремето, че това е стаята на леля Фийби, а леля Фийби бе отишла да живее в Кент и после беше умряла.

Днес от нея не беше останала и следа. Сийкъм беше впрегнал младите прислужници, те бяха запретнали ръкави и бяха помели леля Фийби заедно с прахта на годините. Прозорците с изглед към парка бяха отворени, сутрешното слънце огряваше добре изтупаните килими. Чистите чаршафи на леглото бяха с качество, каквото не познавах. Дали и преди в съседната стая е имало леген и кана? От къде се беше взел този фотьойл? Изобщо не ги помнех, но всъщност не помнех нищо и за леля Фийби, която още преди да не родя, се беше изнесла в Кент. Е, братовчедка ми Рейчъл ще трябва да се задоволява с това, с което се е задоволявала и тя.

В третата стая под сводестия таван се намираше някогашният будоар на леля Фийби. Там също бяха избърсали прахта и бяха отворили прозорците. Доколкото си спомням, и тук не бях влизал от времето на гонениците. Върху стената над камината имаше портрет на Амброуз като млад. Дори не знаех за съществуването му, а той вероятно го беше забравил. Ако го беше рисувал известен художник, той щеше да бъде при другите семейни портрети долу, но ето че бе окачен тук, в помещение, което не използваше никой, и от това разбрах, че не са имали високо мнение за него. Амброуз бе изобразен в цял ръст — до коленете, беше стиснал под мишница пушка, а в лявата си ръка държеше мъртва яребица. Гледаше леко усмихнат напред, право в очите ми. Косата му беше по-дълга, отколкото я помнех. В портрета и в лицето нямаше нищо, което да те изуми. С изключение на едно. На картината Амброуз приличаше много на мен. Погледнах се в огледалото, сетне пак се извърнах към портрета и единствената разлика бе във формата на очите, по-тесни от моите, и в по-тъмната коса. Ние двамата: аз и младежът от картината, можехме да минем за братя, дори за близнаци. От тази внезапно установена прилика се поободрих. Сякаш младият Амброуз ми се усмихваше и казваше: „С теб съм.“ Имах чувството, че същото би ми казал и по-възрастният Амброуз. Излязох от помещението и след като минах през гардеробната и синята стая, отидох долу.

Чух откъм алеята колела. Беше Луиз с двуколката, беше оставила на седалката до себе си цели купчини маргаритки и гергини.

— За всекидневната — извика ми, щом ме видя. — Реших, че Сийкъм сигурно ще им се зарадва.

Той тъкмо минаваше с войнството свои помощници през вестибюла и се обиди. Застана като препариран, докато Луиз влизаше с цветята в къщата.

— Не трябваше да си давате този труд, госпожице Луиз — рече й. — Вече се бях договорил с Тамлин. Още рано сутринта от градината бяха донесени предостатъчно цветя.

— В такъв случай мога да ги подредя — предложи Луиз, — вие, мъжете, само ще счупите вазите. Предполагам, имате вази. Или слагате цветята в бурканчета от сладко?

Лицето на Сийкъм бе самото въплъщение на уязвеното достойнство. Побързах да вкарам Луиз в библиотеката и затворих вратата.

— Мислех си, че може би искаш да стоя тук и да наглеждам как върви подготовката, а също да съм с теб, когато госпожа Ашли пристигне — пошушна ми тя. — Баща ми също беше готов да дойде, но още не се чувства много добре и с този дъжд, който ще завали всеки момент, реших, че е за предпочитане да стои вътре. Какво ще кажеш? Да остана ли? Цветята са само повод.

Подразних се леко, че и тя, и кръстникът ми ме смятат за толкова некадърен, клетият Сийкъм и той — от три дни се трудеше като каторжник.

— Много мило, че го предлагаш, но няма нужда — отвърнах аз. — Ще се справим, и още как.

Тя явно остана разочарована. Личеше си, че изгаря от любопитство да види гостенката. Не й споменах, че самият аз нямам намерение да бъда в къщата, когато тя пристигне.

Луиз огледа преценяващо помещението, но не каза нищо. Не се и съмнявам, че забеляза много недостатъци, ала тактично си замълча.

— Ако искаш, качи се горе да видиш синята стая — предложих, за да попритъпя разочарованието й.

— Каква синя стая? — възкликна Луиз. — Онази с източното изложение над всекидневната ли? Значи няма да й предоставиш стаята на Амброуз?

— Не — потвърдих. — Сега я използвам аз.

От упорството, с което и тя, и всички останали настояваха да предоставя на вдовицата му неговата стая, само се подразних още повече.

— Ако наистина искаш да подредиш цветята, поискай вази от Сийкъм — допълних и се отправих към вратата. — Имам да върша много неща навън, до довечера ще обикалям из имението.

Тя взе цветята, без да сваля очи от мен.

— Струва ми се, че си нервен — каза ми.

— Не съм — уверих я. — Просто искам да остана сам.

Луиз се изчерви и се извърна, а аз усетих как ме жегват угризения — както винаги, когато наранявах някого.

— Извинявай, Луиз — рекох и я потупах по рамото, — не ми обръщай внимание. Признателен съм ти, че дойде с цветята и предложи да останеш.

— Кога ще те видя отново, за да ми разкажеш за госпожа Ашли? — попита тя. — Знаеш, че искам да науча всичко. Ако татко е по-добре, ще дойдем, разбира се, на неделната служба в църквата, но утре цял ден ще си мисля и ще се питам…

— Какво? — прекъснах я. — Дали не съм хвърлил братовчедката Рейчъл в морето ли? Нищо чудно и да го направя, ако ми досажда. Виж какво… колкото за да задоволя любопитството ти, утре следобед ще отида с коня в Пелин и ще ти обрисувам всичко в най-ярки краски. Сега доволна ли си?

— Чудесно — отвърна тя, после отиде да търси Сийкъм и вазите.

Бях навън цяла сутрин и към два се прибрах, гладен и жаден от ездата — хапнах малко студено месо и изпих чаша бира. Луиз си беше отишла. Сийкъм и останалите се бяха прибрали в помещенията за прислугата и бяха седнали да обядват. Стоях сам в библиотеката и дъвчех сандвича с месо. Бях сам за последен път. Довечера тя щеше да пристигне, щеше да се разположи или тук, или във всекидневната и щеше да наложи чуждото си враждебно присъствие на стаите, на цялата ми къща. Идваше като натрапница. Не я исках. Не исках и нея, и всички останали жени с техните любопитни очи и пръсти, не исках да ми скверни дома, който си беше само мой. Къщата бе притихнала и спокойна и аз бях неразделна част от нея, точно както навремето, пък и сега Амброуз, който сякаш се бе спотаил в здрача. Нямахме нужда от никого — само щеше да ни нарушава тишината.

Огледах помещението, сякаш се сбогувах с него, после излязох и отидох в гората.

Пресметнах, че Уелингтън ще се върне с екипажа най-рано в пет, затова реших да не се прибирам преди шест. Нека ме чакат за вечеря. Сийкъм вече бе получил указания. Ако госпожа Ашли беше гладна, щеше да се наложи да потърпи, докато се върне домакинът. Злорадствах при мисълта, че надута и облечена като за бал, ще седи сама във всекидневната, а няма да я посрещне никой.

Продължих да се разхождам на дъжда и вятъра. Стигнах до кръстопътя Фор Търнингс, после и края на имението на изток, върнах се през гората и се насочих към фермите на север, където, колкото за да убия времето, си побъбрих на воля с арендаторите. Накрая се прибрах през парка, през хълмовете на запад и по пътя край река Бартън — вече се мръкваше. Бях станал вир-вода, но това не ме притесняваше.

Отворих входната врата и влязох в къщата. Очаквах по нещо да личи, че гостенката е пристигнала: куфари и пътни сандъци, покривала и кошници, но всичко си беше както преди, във вестибюла нямаше нищо.

Камината в библиотеката беше запалена, в помещението обаче нямаше никой. В трапезарията имаше прибори само за мен. Повиках със звънеца Сийкъм.

— Е? — попитах го.

Отвърна ми надуто, както често напоследък, с приглушен глас:

— Госпожата пристигна — рече.

— Предполагам, вече наближава седем. Носеше ли багаж? Какво сте направили с него?

— Носеше малко личен багаж — уточни икономът. — В пътните сандъци и куфарите са вещите на господин Амброуз. Занесохме ги всичките в предишната ви стая, господине.

— О! — възкликнах аз.

Отидох при камината и изритах една от цепениците. За нищо на света не исках Сийкъм да забележи, че ръцете ми треперят.

— Къде е сега госпожа Ашли? — поинтересувах се аз.

— Прибра се в стаята си, господине. Изглеждаше уморена и помоли да я извините за вечерята. Преди около час й занесох горе поднос с нещо за хапване.

От тези думи ми олекна. Но не го бях очаквал.

— Добре ли е пътувала? — попитах.

— Уелингтън каза, че след Лискард пътят е бил труден и е духало много. Един от конете е останал без подкова и преди Лостуитиъл се е наложило да се отбият при ковача.

— Хм.

Обърнах се с гръб към огъня — да си стопля краката.

— Много сте мокър, господине — продължи Сийкъм. — Преоблечете се, за да не настинете.

— Непременно — уверих го, а после огледах помещението. — Къде са кучетата?

— Струва ми се, че се качиха горе с госпожата — отговори икономът, — поне за стария Дон съм сигурен. За другите не знам.

Продължих да си топля на огъня краката. Сийкъм още стоеше на вратата, сякаш очакваше да подхвана с него разговор.

— Добре — рекох му, — ще се изкъпя и ще се преоблека. Кажи на някое от момчетата да качи вода. Ще вечерям след половин час.

Онази вечер седнах да се храня сам пред току-що лъснатите свещници и сребърната ваза е розите. Сийкъм стоеше зад стола ми, но не си казахме нищо. Точно тази вечер мълчанието явно бе за него жива мъка — знаех, че не го свърта да обсъдим новопристигналата. Е, можеше да го направи в помещенията за прислугата.

Точно когато приключвах с вечерята, в стаята влезе Джон, който му пошушна нещо на ухото. Той се приближи и се надвеси над рамото ми.

— Госпожата е пратила да предадат, че ако след вечеря желаете да се видите с нея, тя е готова да ви приеме — рече ми.

— Благодаря, Сийкъм.

Щом двамата излязоха, направих нещо, което върша много рядко. Само когато съм крайно изтощен може би от езда, от дълъг лов или с платнохода на Амброуз, след като съм се опитал да удържа при бурен вятър платното. Отидох при бюфета и си налях чаша бренди. После се качих горе и почуках на вратата на малкия будоар.