Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (5)

5

Изобщо не помня как съм се върнал с каретата във Флоренция, единственото, което не се е заличило от паметта ми, е, че слънцето вече бе залязло и се мръкваше бързо. Не беше като у дома, тук здрач нямаше. Някакви насекоми — вероятно щурци — подхванаха от канавките монотонната си песен, покрай нас от време на време минаваха селяни с кошове на гърба.

След като навлязохме в града, въздухът вече не бе прохладен и чист, както по хълмовете наоколо, и пак стана горещо. Не както през деня с неговата изпепеляваща, прашно бяла жега, но пак беше задушно и въздухът бе спарен от горещината, просмуквала се часове наред в стените и покривите на къщите. Пладнешката вялост и суетнята в следобедните часове бяха отстъпили място на по-голямо, по-напрегнато оживление. Мъжете и жените, които се тълпяха по площади и улици, сякаш преследваха други цели, сякаш, след като цял ден се бяха спотайвали и бяха спали в притихналите къщи, сега бяха наизлезли, за да обикалят като котки из града. Сергиите бяха осветени с факли и свещи и бяха обсадени от купувачи, които ровеха из изложената стока. Жените с кърпи на главите се бутаха, говореха една през друга и се караха, а търговците крещяха, за да ги надвикат. Камбаните пак започнаха да бият и сега ми се стори, че звънът им е по-личен. Вратите на църквите зееха отворени и аз виждах запалените свещи вътре, виждах и хората, които, призовани от камбаните, бързаха да влязат.

На катедралния площад платих на кочияша точно когато голямата камбана зазвъня предизвикателно и настойчиво в застиналия спарен въздух. Без да осъзнавам какво правя, влязох заедно с другите в катедралата и след като се взрях в сумрака, се позадържах малко при една колона. До мен стоеше куц селянин, който се подпираше на патерица. Извърна невиждащо око към олтара, устните му мърдаха, ръцете му трепереха, а отпред и отстрани имаше загадъчни забрадени жени, които бяха коленичили, премятаха в кривите си от артрита пръсти броеници и припяваха пискливо на свещеника.

Още държах в лявата си ръка шапката и докато стоях в огромната катедрала, малък и незначителен, чужденец в този град на студена красота и пролята кръв, докато наблюдавах свещеника, извърнат към олтара, докато слушах как напява неразбираеми за мен вековни тържествени слова, изведнъж си дадох остро сметка каква голяма загуба съм понесъл. Амброуз беше мъртъв. Нямаше да го видя никога вече. Той си бе отишъл безвъзвратно. Никога вече нямаше да чуя смеха му, да усетя как ме хваща за рамото. Никога вече нямаше да имам силата, съпричастността му. Никога вече нямаше да видя как той, толкова известен, почитан и обичан, седи леко сгърбен на креслото в библиотеката или стои и подпрян на бастуна, се взира в морето. Спомних си за голата стая във вила Сангалети, където е издъхнал, и за Богородица в нишата и нещо ми подсказа, че когато си е отишъл, не е бил част от стаята или къщата, от тази страна тук, че духът му се е върнал там, където е неговият дом, за да бъде сред родните хълмове и гори, в градината, която обичаше и където се чуваше морето.

Обърнах се и от катедралата излязох на площада, сетне погледнах нагоре към огромния купол и камбанарията до мен, далечна и издължена, изсечена на фона на небето, и най-неочаквано, както често става след голям потрес и напрежение, за пръв път си дадох сметка, че не съм хапвал от сутринта. Отклоних мислите си от мъртвите, върнах ги при живите и след като намерих на хвърлей от катедралата заведение, където да пийна и да хапна, утолих глада си и тръгнах да търся синьор Риналди. Отзивчивият прислужник във вилата ми беше написал адреса и след като попитах на тромав италиански един-двама души и им показах листчето хартия, бях упътен да отида по моста срещу моята странноприемница на другия бряг на Арно, където намерих къщата. От тази страна на реката беше по-тъмно и тихо, отколкото в сърцето на Флоренция. По улиците рядко се срещаха хора. Вратите бяха затворени, капаците — залостени. Дори стъпките ми кънтяха на кухо по калдъръма.

Накрая излязох при къщата и дръпнах шнурчето на звънеца. Само след миг ми отвори прислужник и без да ме пита как се казвам, ме отведе горе — в дъното на коридора почука на една врата и ме въведе в стаята. Премигах срещу внезапната светлина и видях мъж, който седеше на писалището и преглеждаше купчина книжа. Щом влязох, стана и ме погледна. Беше малко по-нисък от мен, някъде на четиресет, с бледо, почти бяло лице, остри черти и орлов нос. В осанката му имаше гордост и презрение, като на човек, който няма милост към глупаците и враговете си, но ми се струва, че най-силно впечатление ми направиха очите, тъмни и хлътнали — в началото, щом той ме видя, в тях се мярна сянка, сякаш ме е познал, но след миг тя изчезна.

— Синьор Риналди? — подхванах аз. — Казвам се Ашли. Филип Ашли.

— Да — отвърна той, — заповядайте, седнете.

Гласът му беше студен и непреклонен, почти не се долавяше италиански акцент. Той премести към мен един стол.

— Безспорно се изненадвате, че ме виждате, нали? — попитах, като не го изпусках от очи. — Не знаехте, че съм във Флоренция, нали?

— Да, не знаех — потвърди Риналди.

Изразяваше се предпазливо, но може би внимаваше, защото не знаеше добре английски.

— Знаете ли кой съм? — поинтересувах се аз.

— Мисля, че съм наясно каква точно е роднинската връзка — отвърна италианецът. — Вие сте братовчед или племенник на покойния Амброуз Ашли, нали?

— Братовчед — уточних — и наследник.

Той взе една писалка и започна да я върти между пръстите си, а после и да почуква с нея по писалището, сякаш искаше да печели време или да отклони вниманието.

— Ходих във вила Сангалети — продължих аз — и видях стаята, където е издъхнал. Прислужникът Джузепе беше много отзивчив. Съобщи ми всички подробности и ме препрати при вас.

Дали само ми се стори, или през тъмните му очи премина сянка?

— Откога сте във Флоренция? — попита Риналди.

— От няколко часа. От днес следобед.

— Значи сте пристигнали едва днес? Значи не сте се виждали с братовчедка си Рейчъл.

Ръката, с която държеше писалката, се поотпусна.

— Да, не сме, прислужникът във вилата ми съобщи, че тя е заминала в деня след погребението и вече не е във Флоренция.

— Изнесе се от вила Сангалети, но не и от Флоренция — уточни италианецът.

— Още ли е тук, в града?

— Не — отвърна той, — вече не. Пожела да намеря наематели на вилата. Или може би купувачи.

Държеше се странно сковано и непреклонно, сякаш първо трябваше да обмисли и да подреди в главата си всичко, което ми съобщава.

— Знаете ли къде е сега? — попитах го аз.

— Опасявам се, че не. Замина ненадейно, без предварителна подготовка. Каза, че щяла да ми пише, щом реши какво да прави оттук нататък.

— Може би е при приятели? — започнах да налучквам.

— Не е изключено — отговори италианецът. — Но не мисля.

Имах чувството, че едва днес, може би вчера тя е била тук, при него в стаята, а той знае много повече, отколкото казва.

— Сам разбирате, синьор Риналди — продължих аз, — че за мен бе тежък удар да чуя толкова внезапно от слугите, че братовчед ми е починал. Истински кошмар. Какво се е случило? Защо не бях уведомен, че братовчед ми е болен?

Той ме наблюдаваше внимателно, не сваляше очи от лицето ми.

— Братовчед ви почина внезапно и това бе тежък удар за всички нас. Да, беше болен, но не мислехме, че заболяването му е толкова опасно. Обичайната треска, която през лятото поваля тук мнозина чужденци, го бе омаломощила, оплакваше се и от силно главоболие. Графинята, по-точно госпожа Ашли бе много притеснена, но той не беше от леките пациенти. Изведнъж по причина, която така и не установихме, започна да посреща на нож всички лекари. Ден след ден госпожа Ашли се надяваше на някакво подобрение и със сигурност не искаше да тревожи вас и приятелите ви в Англия.

— Но ние бяхме разтревожени — възразих аз, — това е причината да дойда във Флоренция. Получих от него тези писма.

Вероятно беше дръзко и безразсъдно да постъпя така, но вече ми беше все едно. Подадох през писалището двете последни писма, които Амброуз ми беше написал. Риналди ги прочете внимателно. Лицето му не трепна. После ми ги върна.

— Да — каза съвсем спокойно, без изненада, — госпожа Ашли се опасяваше, че е могъл да напише нещо от този род. Чак през последните седмици, когато стана съвсем потаен и странен, лекарите започнаха да се опасяват от най-страшното и я предупредиха.

— В какъв смисъл са я предупредили? — възкликнах аз. — За какво?

— Че е възможно нещо да притиска мозъка му — отвърна той, — тумор, израстък, който се уголемява бързо и може би обяснява състоянието му.

Отново ме обзе чувство, което бях забравил. Тумор ли? Значи предположението на кръстника ми все пак беше вярно. Първо чичо Филип, сега и Амброуз. И все пак… Защо италианецът не изпускаше от поглед очите ми?

— Лекарите казаха ли, че е починал от тумор?

— В това няма съмнение — потвърди Риналди. — От тумора и от изнемощялост, резултат от треската. Присъстваха двама лекари. Моят и още един. Мога да пратя да ги повикат и тогава им задавайте каквито решите въпроси. Единият поназнайва английски.

— Не — отвърнах бавно, — не, не се налага.

Той отвори едно чекмедже и извади лист хартия.

— Тук имам препис на смъртния акт — обясни, — подписан и от двамата. Прочетете го. Един препис вече ви е изпратен в Корнуол, втори ще получи попечителят на завещанието на братовчед ви, господин Николас Кендъл, който живее недалеч от Лостуитиъл в Корнуол.

Погледнах надолу към акта. Не си направих труда да го чета.

— Откъде знаете, че Николас Кендъл е попечител на завещанието на братовчед ми? — попитах.

— Знам, защото братовчед ви Амброуз носеше със себе си препис на завещанието — обясни синьор Риналди. — Чел съм го много пъти.

— Как така сте го чели? — възкликнах изумен.

— Разбира се, че съм го чел — натърти той. — Като юридически съветник на графинята, на госпожа Ашли де, съм длъжен да видя завещанието на съпруга й. В това няма нищо странно. Братовчед ви ми го показа малко след като се ожениха. Всъщност имам препис. Но не ми е работа да ви го показвам. Това ще направи вашият настойник господин Кендъл. Със сигурност ще ви го покаже, щом се приберете.

Знаеше, че моят кръстник ми е и настойник, нещо, за което и не подозирах. Освен ако не грешеше. Навършиш ли двайсет и една, вече не ти трябва настойник, а аз бях на двайсет и четири. Но това не беше важно. Важни бяха само Амброуз и заболяването му, Амброуз и смъртта му.

— Тези две писма не са писани от болен човек, от човек на легло — продължих да упорствам. — Това са писма на човек, който има врагове, на човек, заобиколен от хора, на които не вярва.

Синьор Риналди дори не трепна и продължи да ме гледа.

— Това са писма на човек с увреден мозък, господин Ашли — отговори той. — Ще прощавате за прямотата, но съм го виждал през последните му седмици, а вие — не. Не беше приятно за всички, особено за жена му. Виждате какво казва тук, в първото писмо, че тя не се отделя от него. Мога да го потвърдя. Ден и нощ стоеше неотлъчно до него. Друга ще повика монахини — те да се грижат за болния. А тя пое всичко върху себе си, изобщо не се щадеше.

— Но това не му е помогнало — напомних аз. — Погледнете писмата, последния ред тук: „Накрая тя, Рейчъл, моята мъка, ще ме довърши…“ Как го тълкувате, синьор Риналди?

От вълнение явно бях повишил тон. Италианецът стана от стола и дръпна шнурчето на звънеца. Щом прислужникът се появи, той му заръча нещо и мъжът се върна с чаша, малко вино и вода. Наля ми, но на мен не ми се пиеше.

— Е? — рекох.

Синьор Риналди не се върна на мястото си. Прекоси стаята и отиде при библиотеката от пода до тавана, откъдето свали една книга.

— Запознат ли сте поне малко с медицината, господин Ашли? — попита ме.

— Не — отговорих аз.

— Тук ще намерите всичко — уточни италианецът, — всички сведения, от които се нуждаете, можете да питате и лекарите, с готовност ще ви предоставя адресите им. Когато мозъкът е засегнат от някакъв израстък или тумор, болният вече не мисли трезво. Втълпява си например че го преследват. Че най-близкият му човек, например съпругата му или се е обърнала срещу него, или му изневерява, или се домогва да му вземе парите. Няма любов или убеждения, които да са в състояние да разсеят такива подозрения. Ако не вярвате на мен и на лекарите тук, питайте сънародниците си или прочетете тази книга.

Колко убедително говореше, колко студено и самоуверено. Представих си как Амброуз лежи на желязното легло във вила Сангалети, как се мъчи и се терзае, а този човек го наблюдава, анализира симптомите един по един, може би надзърта иззад сгъваемия параван. Не знаех дали е прав, или не. Единственото, което знаех, е, че го мразя.

— Защо не е пратила да ме повикат? — попитах аз. — Щом Амброуз е изгубил вяра в нея, защо не е поискала да дойда? Познавах го най-добре.

Риналди затвори шумно книгата и я върна на полицата.

— Съвсем млад сте, нали, господин Ашли? — каза ми.

Аз го погледнах. Не знаех накъде бие.

— В какъв смисъл? — поинтересувах се.

— Жена, която има чувства, не се предава лесно — уточни италианецът. — Наречете го гордост, упоритост, както искате. Въпреки всички доказателства за противното тези чувства са по-първични, отколкото при нас. Жените се вкопчват в онова, което искат, и не се предават. И ние водим своите битки и сражения, господин Ашли. Но жените също знаят да се бият.

Той ме погледна със студените си хлътнали очи и аз разбрах, че нямам какво повече да му казвам.

— Ако бях тук, той нямаше да умре — рекох.

Станах от стола и се насочих към вратата. Риналди дръпна още веднъж шнурчето на звънеца и прислужникът дойде да ме изпрати.

— Писах на настойника ви господин Кендъл — вметна Риналди. Обясних му много изчерпателно, до най-малките подробности какво се е случило. Мога ли да съм ви полезен с още нещо? Дълго ли ще останете във Флоренция?

— Не — отвърнах, — за какво да стоя тук? Нищо не ме задържа.

— Ако желаете да видите гроба, ще ви дам писмо, което да покажете на пазачите в протестантското гробище. Мястото е съвсем скромно. Още няма, разбира се, надгробна плоча. В скоро време ще бъде сложена.

Обърна се към масата и написа набързо бележка, която ми подаде.

— Какво ще пише на надгробния камък? — попитах аз.

Известно време Риналди мълча, сякаш мислеше, а прислужникът, който чакаше при вратата, ми подаде шапката на Амброуз.

— Доколкото си спомням, имам указания да пише „В памет на Амброуз Ашли, любим съпруг на Рейчъл Корин-Ашли“, а после, разбира се, датата.

Тогава разбрах, че не искам да ходя на гробището и да посещавам гроба. Не искам да виждам мястото, където са го погребали. Можеха да сложат надгробен камък и по-късно, ако поискат, да сложат и цветя, но Амброуз нямаше да разбере, а и да можеше да разбере, едва ли щеше да го вълнува особено. Той щеше да бъде заедно с мен в онова западно графство, в своята родина, в земята, където са започнали дните му.

— Когато госпожа Ашли се прибере, кажете й, че съм идвал във Флоренция — рекох аз. — Че съм ходил във вила Сангалети и съм видял къде е издъхнал Амброуз. Можете да й кажете и за писмата, които Амброуз ми е писал.

Той ми протегна ръка, студена и корава като самия него, и продължи да ме гледа с хлътналите си, сякаш забулени от сянка очи.

— Братовчедка ви Рейчъл е импулсивна жена — обясни италианецът. — Когато напусна Флоренция, взе със себе си всичките си вещи. Опасявам се, че няма да се върне.

Излязох от къщата и тръгнах по тъмната улица. Имах чувството, че италианецът ме следи с поглед иззад прозорците със затворени капаци. Върнах се по калдъръмените улици на моста, прекосих го и преди да се прибера в странноприемницата, за да се опитам да поспя до сутринта, застанах край река Арно.

Градът бе потънал в сън. Само аз се скитах още. Дори камбаните с тържествения им звън мълчаха и се чуваше само реката, която се промушваше под моста. Сега като че ли течеше по-бързо, отколкото през деня, сякаш през дългите часове на пек и слънце водата е била заприщена, стояла е на едно място и заради нощта и тишината е бликнала отново.

Загледах я как се надига, как тече и струи в мрака и в светлината на единствената улична лампа, примигваща над моста, видях как се образуват кафяви запенени мехурчета. После в бързея изникна вкочаненото тяло на куче, което се въртеше бавно с четири крака във въздуха. Мина под моста и продължи нататък.

И там, както стоях край Арно, дадох обет.

Зарекох се, че ще отмъстя в пълна мяра на жената, причинила толкова болка и страдания на Амброуз. Не бях повярвал на Риналди. Вярвах само на двете писма, които държах в дясната си ръка. Последните, които Амброуз ми беше написал.

Някой ден все някак щях да се разплатя с братовчедката Рейчъл.