Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (4)

4

Когато дилижансът ни закара заедно с другите пътници във Флоренция и ни стовари пред странноприемницата край Арно, имах чувството, че съм прекарал цял живот на път. Вече беше петнайсети август. Едва ли има пътешественик, стъпил за пръв път в континентална Европа, който да е бил по-малко възхитен от мен. Всички пътища, по които минавахме, хълмовете и долините, градовете, френски и италиански, където спирахме да пренощуваме, ми се струваха еднакви. Навсякъде беше мръсно, отблъскващо, още малко, и да оглушея от шума. Бях свикнал с тишината в почти празната къща — прислужниците спяха в стаите си под часовниковата кула, — където нощем не чувах други звуци, освен вятъра в дърветата и дъжда, дошъл от югозапад, и бях направо стъписан от несекващата врява и шумотевица в чуждите градове.

Да, спях, кой на двайсет и четири години няма да спи след дългите часове път, но в сънищата ми нахлуваха всички чужди звуци: блъскането на врати, крясъците, стъпките под прозореца, скрибуцащите колела на каруците по калдъръма и през четвърт час църковната камбана. Ако бях дошъл в чужбина с друга цел, сигурно щеше да бъде различно. Тогава може би щях да се надвеся рано сутрин от прозореца с по-ведра душа, щях да гледам как босоногите дечица си играят отстрани на пътя и да им метна по някоя монета, щях да слушам очарован всички нови звуци и гласове, щях да се разхождам нощем по криволичните тесни улички и щях накрая да ги обикна. Сега обаче ги гледах с безразличие, което прерастваше във враждебност. Трябваше час по-скоро да стигна при Амброуз и понеже знаех, че е в чужда страна, бях намразил всичко чуждо, дори земята под краката си.

От ден на ден ставаше все по-горещо. Небето беше наситеносиньо, като гледжосано и докато пътувах по прашните пътища с толкова много завои из Тоскана, ми се струваше, че слънцето е изсмукало цялата влага от земята. Кафявата пръст в долините беше спечена, обвитите в мараня жълти селца се бяха вкопчили в склоновете на хълмовете. Отстрани на пътя кретаха волове, изпосталели, само кожа и кости, явно търсеха вода, минаваха и стада кози, подкарани от невръстни козарчета, които, зададеше ли се дилижансът, започваха да подвикват и да крещят, и от тревога и страх за Амброуз ми се струваше, че в тази страна всичко живо умира от жажда и понеже не му дават вода, се разлага и издъхва.

След като слязох във Флоренция от дилижанса, след като свалиха прашния багаж и го отнесоха в странноприемницата, първото, което ми хрумна да направя, бе да прекося калдъръмената улица и да отида на реката. Бях капнал от умора и мръсен, покрит от глава до пети с прах. Последните два дни, вместо да умра вътре от задушаване, седях на капрата до кочияша и като клетите животни по пътя копнеех за вода. Ето я най-после пред мен. Но не синьото устие у дома, нагънато от малки вълнички и солено свежо, обгърнато с пръсти морска вода, а бавен шупнал поток, кафяв като коритото отдолу, който се промушваше и се стичаше под сводовете на моста и от време на време по гладката му равна повърхност се появяваха мехурчета. Реката влачеше изхвърлени боклуци, слама и растения, но в трескавото си от жегата и умората въображение си представях, че мога да пия от нея, да загреба от водата и да я излея в гърлото си, да я изгълтам, както се гълта отрова.

Стоях под палещото слънце на моста и гледах като омагьосан движещата се вода, когато най-неочаквано откъм града отзад се чу силният тържествен звън на камбана, отброила четири часа. След нея зазвъняха и камбаните на други църкви и звукът им се сля с бълбукането на реката, която течеше кафява и затлачена по камъните.

До мен застана жена с разплакано дете на ръце, водеше още едно, което я подръпваше за дрипавата пола, и протегна ръка за подаяние — гледаше ме умолително с черните си очи. Дадох й една монета и се извърнах, но тя продължи да ме подръпва за лакътя и да ми нашепва нещо, накрая обаче един от пътниците, който още стоеше при дилижанса, й се накара с порой думи на италиански и тя се отдръпна в ъгъла на моста, откъдето беше дошла. Беше млада, най-много на деветнайсет-двайсет, но лицето й нямаше възраст, взираше се като привидение, сякаш жената бе приютила в гъвкавото си тяло стара безсмъртна душа — от двете очи гледаха столетия, жената бе наблюдавала живота толкова дълго, че той вече й беше безразличен. По-късно, след като ме отведоха горе в стаята, която ми бяха дали, застанах на малкото балконче с изглед към площада и видях отново жената, промъкваше се между конете и каретите, които чакаха там, точно като котка, която, долепена до земята, се прокрадва през нощта.

Измих се и се преоблякох странно вяло. Сега, след като бях пристигнал, ме обзе апатия — сега вече нямаше и помен от мъжа, поел на път развълнуван, преизпълнен с решимост, готов за всякакви битки. На негово място стоеше човек, обезверен и капнал от умора. От вълнението не бе останала и следа. Дори късчето хартия в джоба ми се струваше нереално. Писмото беше написано преди доста седмици, оттогава можеше да се е случило какво ли не. Рейчъл е могла да накара Амброуз да напуснат Флоренция, да отидат в Рим или Венеция и аз си представих как пак пътувам в клатещия се дилижанс, за да ги настигна. Как обикалям от град на град, надлъж и шир през проклетата страна и не ги откривам, всеки път разгромен от времето и напечените прашни пътища.

Или пък всичко това беше грешка и писмата бяха някаква налудничава шега, каквито навремето, когато бях малък, Амброуз обичаше да си прави и аз все се хващах в капаните му. Нищо чудно да отида сега във вилата и да заваря там празненство, вечеря с гости, със светлини и музика — щяха да ме заведат при насъбралите се, а аз нямаше да знам какво да обясня и Амброуз, жив и здрав, щеше да ме изгледа изумено.

Слязох долу на площада. Каретите, които допреди малко чакаха там, се бяха разотишли. Времето за следобедна почивка беше отминало и улиците отново се бяха изпълнили с хора. Гмурнах се сред тях и веднага се изгубих. Бях заобиколен от тъмни дворове и улички, от високи къщи, които се допираха, от издадени балкони, а аз вървях, обръщах се и продължавах нататък сред лица, които надзъртаха от входовете и ме гледаха, покрай хора, които спираха и се взираха с очи, белязани от вековни страдания и страсти, каквито бях забелязал за пръв път в младата просякиня. Някои тръгваха след мен и ми шепнеха като нея с протегнати ръце, а щом ги скастрех грубо, като спътника ми от дилижанса, се отдръпваха, долепваха се до стените на високите къщи и наблюдаваха със странна изпепеляваща гордост как отминавам. Църковните камбани забиха отново и аз излязох на голям площад с много хора на него, които се бяха събрали на групички, говореха си и ръкомахаха — нали бях пришълец, ми се стори, че нямат никаква връзка със сградите около площада, строги и красиви, нито със статуите, които ги гледаха студено с невиждащи очи, нито пък с камбаните, които огласяха силно и съдбовно небесата.

Спрях една минаваща карета и след като изрекох колебливо думите „Вила Сангалети“, кочияшът отговори нещо, което не разбрах, после обаче, докато кимаше и сочеше с камшика, дочух думата „Фиезоле“. Поехме по тесните оживени улички, кочияшът току подвикваше на коня и дърпаше юздите, а хората ни правеха път. Камбаните спряха да бият и заглъхнаха, но ехото им сякаш още кънтеше в ушите ми, тържествено и звучно, и биеше не за задачата, с която се бях нагърбил, незначителна и дребна, не за живота на хората по улиците, а за душите на отдавна мъртвите и за вечността.

Изкачвахме се дълго по кривите улици към хълмовете в далечината и Флоренция остана зад гърба ни. Сгради вече нямаше. Беше тихо и спокойно, а нажеженото безпощадно слънце, което цял ден бе гряло над града и бе превръщало небето в глеч, изведнъж стана милостиво и меко. Вече не блестеше толкова ослепително. Жълтите къщи и жълтите стени, дори самата кафява прах не бяха толкова нагорещени, както преди. Сградите си бяха върнали цветовете, може би малко приглушени и излинели, но с по-меко сияние сега, след като слънцето бе изразходвало донякъде своята сила. Забулени от мараня и притихнали, кипарисите станаха мастиленозелени.

Кочияшът спря каляската пред затворена порта в дълъг висок зид. Обърна се и ме погледна през рамо от капрата.

— Вила Сангалети — каза.

Краят на моето пътешествие.

Показах му със знаци да изчака, после отидох при портата и дръпнах шнурчето на звънеца върху зида. Чух как звъни някъде отвътре. Кочияшът отведе коня отстрани на пътя и след като слезе от капрата, застана при канавката и започна да си маха с шапката — да разпъди мухите от лицето си. Конят, изтощена от глад клета кранта, се поотпусна в поводите, едвам се държеше на крака след стръмното нанагорнище и задряма с уши, които потреперваха. Откъм портата не се чу никакъв звук, затова позвъних още веднъж. Този път долових приглушен лай на куче, който изведнъж се засили, и се отвори врата, някаква жена кресна пискливо и раздразнено на разплакано дете и то млъкна, после чух как към портата от другата страна се приближават стъпки. Затракаха резета, изскърца и самата порта, която при отварянето си заора в камъка долу. От нея надзърна селянка. Доближих се и попитах:

— Вила Сангалети? Синьор Ашли?

Кучето, хванато на верига зад малката къщичка, където живееше жената, се разлая още по-разярено. Пред мен се простираше път и в края му видях вилата, безжизнена, със затворени капаци. Жената понечи да затвори портата, кучето продължи да лае, детето — да плаче. Лицето на жената беше подпухнало и отекло от едната страна, сякаш я болеше зъб, а тя държеше ресните на шала си до бузата, явно за да й олекне.

Шмугнах се покрай нея през портата и повторих думите „Синьор Ашли“. Този път тя трепна, сякаш за пръв път бе видяла лицето ми, и заговори бързо, някак припряно и развълнувано, сетне се провикна през рамо към къщата. На отворената врата се появи мъж, явно съпругът й, носеше на рамото си дете. Каза на кучето да не лае и се запъти към мен, като разпитваше жена си. Тя продължи да го облива с порой от думи, сред които чух „Ашли“ и „Inglese^[1]“, и сега беше мой ред да стоя и да гледам. Мъжът изглеждаше по-свестен от жената, беше по-спретнат, с честни очи — взря се в мен угрижено и прошепна нещо на жена си, която отиде заедно с детето на вратата на къщата и застана там, без да сваля от подпухналото си лице шала.

— Поназнайвам английски, синьор — рече той. — С какво мога да бъда полезен?

— Дошъл съм при господин Ашли — обясних аз. — Във вилата ли са с госпожа Ашли?

Лицето му стана още по-угрижено. Той преглътна притеснено.

— Да не сте син на господин Ашли? — попита.

— Не — отвърнах нетърпеливо. — Вкъщи ли са?

Той поклати унило глава.

— Значи идвате от Англия, синьор, и не знаете новината. Какво да кажа? Много тъжно, не знам какво да кажа. Синьор Ашли… той почина преди три седмици. Много внезапно. Много тъжно. Още щом го погребаха, графинята… тя затвори вилата, тя замина. Няма я от близо половин месец. Не знаем дали ще се върне.

Кучето се разлая отново и той се обърна да го усмири.

Усетих как пребледнявам като платно. Стоях като вцепенен. Мъжът ме загледа състрадателно и каза нещо на жената, която донесе табуретка и той я сложи до мен.

— Седнете, синьор — покани ме. — Моите съболезнования. Моите дълбоки съболезнования.

Поклатих глава. Бях като онемял. Не знаех какво да кажа. Разстроен, мъжът заговори грубо на жената — да му олекне. Сетне се извърна отново към мен.

— Синьор — рече, — ако решите да отидете във вилата, ще ви отворя. Можете да видите къде е издъхнал синьор Ашли.

Беше ми все едно къде ще отида и какво ще правя. Мозъкът ми още бе като вцепенен, не можех да се съсредоточа. Мъжът тръгна по алеята, като извади от джоба си връзка ключове, а аз закрачих до него, усещах ходилата си като оловни. Жената ни последва с детето.

Кипарисите сякаш ни обгърнаха, вилата със затворените капаци и с вид на гробница ни чакаше в другия край. Щом наближихме, видях, че е голяма, с много прозорци, всички голи и затворени, точно пред входа алеята се завърташе в кръг, така че каретите да имат къде да обърнат. Между обвитите в мараня кипариси се издигаха статуи на пиедестали. Мъжът отвори с огромния ключ вратата и ми показа с ръка да вляза. Жената с детето също дойде и двамата се заеха да отварях капаците, така че в притихналия вестибюл да влезе светлина. Вървяха пред мен, влизаха от стая в стая и отваряха капаците, защото, нали си бяха добродушни, смятаха, че така ще попритъпят малко болката. Всички стаи бяха преходни, от едната се влизаше в другата, бяха просторни и почти голи, с изрисувани тавани и каменни подове, носеше се тежката средновековна миризма на влага. В някои от стаите по стените нямаше нищо, други бяха с гоблени, а в една, по-тъмна и потискаща, имаше дълга маса и резбовани столове като в манастирска трапезария, в двата края върху масата бяха сложени огромни свещници от ковано желязо.

— Вила Сангалети много красива, синьор, много стара — обясни мъжът. — Синьорът Ашли, ето къде седеше, когато слънцето навън бе много силно за него. Ето го стола му.

Той посочи едва ли не благоговейно стол е висока облегалка до масата. Загледах го като в сън. Всичко това ми се струваше нереално. Не си представях Амброуз в тази къща, в тази стая. Тук той няма как да е ходел с обичайната си походка, да си е свирукал, да е разговарял, да е мятал бастуна до този стол и маса. Мъжът и жената обикаляха непреклонно и безизразно из помещението и отваряха широко капаците. Отвън имаше дворче, нещо като ограден квадрат, небето се виждаше от него, но иначе дворът беше в сянка. В средата имаше шадраван с бронзова статуя на момче, което държеше с две ръце мида. Зад шадравана, между камъните на плочника растеше дръвче — златен дъжд, който също хвърляше сянка. Златистите цветове отдавна бяха повехнали и умрели и сега из двора бяха пръснати шушулки, прашни и сиви. Мъжът пошушна нещо на жената, тя отиде в ъгъла на квадрата и завъртя крана. От мидата в ръцете на бронзовото момче започна да се процежда вода. Застича се с плисък надолу към шадравана.

— Синьор Ашли седеше тук всеки ден и гледаше шадравана

— обясни мъжът. — Обичаше да наблюдава водата. Седеше тук, под дървото. През пролетта е много красиво. Графинята го викаше от прозореца горе.

Той посочи каменните колони на парапета. Жената се скри в къщата и след миг-два се показа на балкона, който той бе посочил, за да отвори капаците. Водата продължаваше да тече от мидата. Но не бързо, не устремно, само се плискаше тихо в малкия шадраван долу.

— През лятото винаги седят тук — продължи мъжът, — синьор Ашли и графинята де. Хранят се и слушат песента на водата. Аз им пренасям, разбирате. Нося две табли и ги слагам тук, на масата. — Той посочи каменната маса и двата стола, които и досега си стояха до нея. — Ден след ден си пият тук след вечеря tisane^[2].

Отиде при стола и го докосна. Почувствах се някак потиснат. На двора беше прохладно, студено едва ли не като в гроб, но въздухът пак беше спарен като в стаите, преди мъжът да отвори капаците.

Спомних си какво е правел Амброуз у дома. През лятото се разхождаше без връхна дреха из парка, слагаше си на главата стара сламена шапка — да му пази от слънцето. И досега си го представях как стои в лодката с килната към челото шапка и ръкави, запретнати до лактите, и сочи нещо далеч в морето. Помнех как се е пресягал с дълги ръце, за да ме издърпа от водата в лодката, след като бях стигнал с плуване до нея.

— Да — продължи мъжът, сякаш си говореше сам, — синьор Ашли седеше на този стол тук и гледаше водата.

Жената отново дойде на двора и след като го прекоси, спря крана. Водата престана да капе. Бронзовото момче гледаше надолу към празната мида. Всичко беше притихнало, застинало. Детето се взираше ококорено в шадравана и по едно време най-неочаквано се наведе и започна да събира с малки ръчици от плочника шушулките, а после да ги хвърля в шадравана. Жената му се скара, изтика го при стената и след като грабна подпряната там метла, се зае да мете двора. С движенията си наруши застиналостта, а мъжът й ме докосна по ръката.

— Искате ли да видите стаята, където издъхна синьорът? — попита той тихо.

Обхванат от същото усещане, че това не може да ми се случва наяве, се качих след него по широкото стълбище на горната площадка. Минахме през стаи, обзаведени по-оскъдно, отколкото долу, а една с гледка на север, към редицата кипариси, беше гола и празна като монашеска килия. При стената имаше обикновено желязно легло. До него бяха оставени кана за вода, леген и параван. Над камината бяха закачени гоблени, а в една ниша върху стената се виждаше статуетка на приклекнала Богородица с ръце, събрани като за молитва.

Погледнах леглото. Завивките бяха сгънати старателно и бяха сложени в долния край. В горния имаше две възглавници без калъфки.

— Краят беше много внезапен — обясни приглушено мъжът.

— Той беше омаломощен, да, много омаломощен от температурата, но дори предния ден успя да слезе някак долу и да поседи при шадравана. Не, не, рече графинята, ще ти стане още по-зле, трябва да си почиваш, той обаче е много вироглав, не иска и да чуе. И през цялото време идваха лекари. Тук беше и синьор Риналди, който също му говореше, убеждаваше го, той обаче не искаше да се вслуша, крещеше, изпадаше в пристъпи, после като малко дете само мълчеше. Тъжна работа да видиш един силен мъж да се превърне в такова нещо. После рано сутринта графинята дойде припряно в стаята ми — да ме повика. Спях в къщата, синьоре. Беше пребледняла като платно, вика ми: „Той умира, Джузепе, знам, че умира“, та отидох с нея в стаята му, а той лежи със затворени очи, диша, но не тежко, явно не спеше. Пратихме да повикат лекар, ала синьор Ашли така и не дойде на себе си, беше в кома, съня на смъртта. Сам запалих заедно с графинята свещите, а когато дойдоха и монахините, отидох да го видя. Буйството се беше заличило напълно, лицето му беше умиротворено. Жалко, че не го видяхте, синьоре.

Очите му бяха пълни със сълзи. Извърнах се и погледнах отново леглото. Кой знае защо, не усетих нищо. Вцепенението ме беше отпуснало и ме беше оставило студен и безучастен.

— За какво буйство говорите? — попитах.

— Буйството от температурата — поясни мъжът. — След пристъпите се е налагало два-три пъти да го притискам към леглото. А с буйството идваше и слабостта вътре, ето тук — показа той стомаха си. — Мъчеше се много от болката. А щом тя го отпуснеше, се унасяше, бълнуваше. Казах ви вече, синьоре, тъжна работа. Тъжна работа да виждаш съвсем безпомощен такъв едър мъж.

Обърнах гръб на голата стая, която приличаше на празен гроб, и чух как мъжът затваря отново капаците, а после и вратата.

— Защо не е предприето нищо? — поинтересувах се. — Лекарите не са ли могли да притъпят болката? И нима госпожа Ашли просто го е оставила да умре?

Мъжът ме погледна озадачено.

— Не ви разбрах, синьоре — призна си той.

— Каква е тази болест, колко е продължила? — попитах го.

— Казах ви, накрая, много внезапно, но и преди имаше един-два пристъпа — поясни той. — И цяла зима синьорът не добре, някак си тъжен, не приличаше на себе си. Много различен в сравнение с предишната година. Когато дойде за пръв път във вилата, синьор Ашли беше щастлив, весел.

Докато говореше, отвори още няколко прозореца, после излязохме на голямата тераса със статуи, наслагани по нея. В другия край имаше дълъг каменен парапет. Прекосихме терасата и застанахме на парапета, откъдето се откриваше гледка към градината долу, добре поддържана и подредена, ухаеща на рози и летен жасмин, в дъното имаше още един шадраван, зад него втори, към всяка градина водеха широки каменни стъпала, а в дъното се мержелееше същият висок зид с кипариси покрай него, с който беше опасано цялото имение.

Погледнахме на запад към залязващото слънце, терасата и притихналата градина бяха обгърнати от сияние и докато стоях там с ръка върху парапета, ми се стори, че наоколо цари спокойствие, каквото преди нямаше.

Камъкът под ръката ми още беше топъл, от една пукнатина изскочи гущер, който се шмугна под зида.

— В спокойна вечер тук, в градините на вила Сангалети, е много красиво, синьоре — каза мъжът, стоеше на крачка-две зад мен, сякаш за да засвидетелства уважението си. — Случваше се графинята да нареди да пуснат всички фонтани и след вечеря по пълнолуние двамата със синьор Ашли излизаха на терасата. Миналата година, преди той да се разболее.

Продължавах да стоя и да гледам шадраваните с езерцата с водни линии под тях.

— Според мен графинята няма да се върне повече тук — допълни бавно мъжът. — Натъжава се. Прекалено много спомени. Синьор Риналди ни каза, че ще дадат вилата под наем или може би ще я продадат.

Думите му ме върнаха рязко в действителността. Магията на притихналата градина ме бе държала във властта си само един кратък миг с уханието на рози и заревото на залязващото слънце, но сега те сякаш се стопиха.

— Кой е синьор Риналди? — попитах аз.

Мъжът се обърна заедно с мен към вилата.

— Грижи се за делата на графинята — обясни той, — деловите въпроси, всичко, свързано с пари, много неща. Познава я отдавна.

Свъси се и махна с ръка на жена си, която, прегърнала детето, се разхождаше по терасата. Беше ядосан, тя нямаше какво да търси там. Жената се скри във вилата и се зае да затваря капаците.

— Искам да го видя, искам да видя синьор Риналди — казах аз.

— Ще ви дам адреса — рече мъжът. — Той знае много добре английски.

Върнахме се в къщата и докато вървях през стаите към вестибюла, капаците на прозорците се затваряха един по един. Бръкнах в джоба си — да взема пари. Можех да съм всеки, случаен човек, тръгнал да пътешества из Европа, който се е отбил от любопитство във вилата с намерението да я купи. Можех да не съм аз, можех да не съм се появил с желанието да видя за пръв и последен път мястото, където Амброуз е живял и е умрял.

— Благодаря ви за всичко, което сте направили за господин Ашли — рекох и дадох парите на мъжа.

Той отново се просълзи.

— Много съжалявам, синьор — рече ми, — наистина много.

Бяха затворени и последните капаци. Жената и детето стояха до нас във вестибюла и сводът, образуван от празните стаи зад стълбището, отново тънеше в мрак като вход на крипта.

— Какво е станало с дрехите му — попитах аз, — с личните вещи, с книгите и документите?

Мъжът се смути. Обърна се към жена си и известно време двамата обсъждаха нещо. Разменяха си въпроси и отговори. Жената гледаше неразбиращо и свиваше рамене.

— Съпругата ми е помагала на графинята, преди тя да замине — обясни мъжът. — Твърди, че тя е взела всичко. Всички дрехи на синьор Ашли са били прибрани в голям пътен сандък, всички книги също, всичко е било опаковано. Не е оставено нищо.

Взрях се в очите им. Те не трепнаха. Така разбрах, че казват истината.

— И нямате представа къде е отишла госпожа Ашли, така ли? — попитах ги.

Мъжът поклати глава.

— Вече не е във Флоренция, само това знаем — отговори ми той. — Замина в деня след погребението.

Отвори ми тежката входна врата и аз излязох навън.

— Къде е погребан? — попитах бездушно, като чужд човек.

— Във Флоренция, синьоре, на новото протестантско гробище. Там погребани много англичани. Синьор Ашли не е сам.

Сякаш искаше да ме увери, че Амброуз не е сам, че в тъмния задгробен свят ще намери утеха от свои сънародници.

За пръв път не намерих сили да срещна очите му. Бяха като на куче, честни и предани.

Тъкмо се обърнах, и чух най-неочаквано, че жената възкликва, и още преди мъжът да е захлопнал вратата, тя се спусна и отвори голяма дъбова ракла, сложена при стената. Върна се с нещо, което държеше в ръка и което подаде на мъжа си, а той се обърна към мен. Сега вече сипаничавото му лице изглеждаше спокойно, на него явно му беше олекнало.

— Графинята — подхвана мъжът, — забравила е едно нещо. Вземете го, синьоре, то е само за вас.

Беше намачканата широкопола шапка на Амброуз. У дома я слагаше, за да се предпази от слънцето. Не ставаше на никой друг, бе прекадено голяма. Докато я въртях в ръцете си, усещах как мъжът и жената ме гледат тревожно и чакат да кажа нещо.