Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (3)

3

Струва ми се, че се срамувах най-много заради радостта на приятелите му, заради неподправеното им задоволство и мисъл за добруването му. Надпреварваха се да ми честитят, все едно съм вестоносец на Амброуз, и аз трябваше да се усмихвам от немай-къде, да кимам и да се преструвам как още от самото начало съм знаел, че ще стане така. Чувствах се двуличник, предател. Амброуз ме беше възпитал да ненавиждам лицемерието и у хора, и у животни и ме болеше ужасно, че сега съм принуден да не съм искрен.

„Най-доброто, което можеше да се случи.“ Колко често трябваше да слушам тези думи и да ги повтарям като ехо! Започнах да избягвам съседите, да се прибирам крадешком през гората, не исках да срещам радостните лица и бъбрещите езици. Но тръгнех ли с коня през нивите или към града, нямаше как да се измъкна. Беше достатъчно арендаторите в имението или случайни познати да ме зърнат, и бях обречен на разговор. Усмихвах се престорено като слаб актьор и усещах как кожата ми се опъва, сякаш за да ме защити, бях принуден да отговарям на въпроси с въодушевление, каквото не чувствах и каквото светът очаква всеки път, когато някой заговори за сватба.

— Кога ще се приберат?

Нямах отговор на този въпрос.

— Не знам. Амброуз не е споменал.

Мнозина се впускаха в догадки за външността и възрастта на младоженката, как изглежда, а аз само казвах:

— Вдовица е и споделя любовта на Амброуз към градините.

Както можеше и да се очаква, всички кимаха — какво по-добро от това, тъкмо като за Амброуз. Следваха шеги и духовитости, всички се забавляваха, че един заклет ерген най-сетне се е престрашил да сключи брак. Жената на викария, злобната госпожа Паскоу, отново и отново се връщаше към темата, сякаш така щеше да отмъсти за всички обиди, отправени към свещената институция на брака.

— Много промени ви чакат, господин Ашли — повтаряше тя с повод и без повод. — В къщата ви вече няма да влизат и излизат, когато им хрумне. Какво по-хубаво от това. Ще бъде въведен някакъв ред, слугите няма да правят каквото си искат и Сийкъм едва ли ще бъде в див възторг. Твърде дълго си разиграва коня.

Тук тя беше права. Сийкъм ми беше съюзник, но аз внимавах да не заставам открито на негова страна и го спирах, ако той се опиташе да го прави.

— Не знам какво да кажа, господин Филип — мълвеше унил и примирен. — Появи ли се тук господарка, всичко ще се преобърне с главата надолу и няма да знаем на кой свят сме. Първо ще поиска едно, после друго — върви, че й угоди. Май е време да изляза в заслужена почивка и да отстъпя мястото на по-млад човек. Дали да не го предложите на господин Амброуз следващия път, когато му пишете?

Казах му да не става за смях, че двамата с Амброуз сме загубени без него, но той само поклати глава и продължи да обикаля умърлушено из къщата — не пропускаше възможност да подметне нещо тъжно за бъдещето, как сме щели да се храним по друго време, как обзавеждането щяло да бъде подменено, как всички щели да чистят неуморно от тъмно до тъмно и как — за капак — щели да бъдат погубени и клетите кучета. Изречени с погребален глас, тези пророчества ми върнаха донякъде изгубеното чувство за хумор и аз се смеех за пръв път, откакто бях получил писмото на Амброуз.

Каква картина обрисуваше Сийкъм! Представях си цяло войнство прислужници, които чистят с парцали паяжините, и стария иконом, който, както винаги издал долна устна, ги наблюдава с каменно неодобрение. Мрачното му настроение ме развеселяваше, но се дразнех, ако го предречеше някой друг, дори Луиз Кендъл, която ме познаваше достатъчно добре, за да си държи езика зад зъбите.

— Слава Богу, най-после ще подмените калъфите в библиотеката — чуруликаше весело тя. — Износили са се и са се захабили, но ти едва ли си забелязал. И цветя в къщата, ще бъде много по-добре! Най-после ще започнете да използвате и всекидневната. Винаги съм си мислела, че е жалко, задето не влизате там. Госпожа Ашли със сигурност ще подреди в нея книгите и картините, които ще докара от италианската си вила.

Не спираше, говореше и говореше, като прехвърляше наум цял списък с подобрения, но накрая изгубих търпение и я прекъснах грубо.

— За Бога, Луиз, стига за това. До гуша ми дойде.

Тя замълча насред изречението и ме погледна изпитателно.

— Да не би случайно да ревнуваш? — попита ме.

— Не ставай за смях.

Беше грозно да й говоря така, но се познавахме добре, възприемах я като по-малка сестра и не се церемонях особено.

След това Луиз си мълчеше, но ми направи впечатление, че в общ разговор, станеше ли дума за тази вече изтъркана тема, тя ме поглеждаше и се стараеше да я смени. Бях й признателен и се отнасях с нея още по-сърдечно.

Окончателният удар ми беше нанесен не от друг, а от баща й, моя кръстник Ник Кендъл — направи го, без да иска, но понеже не бе от най-тактичните, изтърси:

— Правил ли си някакви планове за бъдещето, Филип? — попита веднъж, когато бях отишъл с коня на вечеря у тях.

— Планове ли? Не — отвърнах, не бях сигурен какво е вложил във въпроса.

— Още е рано, разбира се — рече той, — а и предполагам, че няма как да ги правиш, докато Амброуз и съпругата му не се върнат. Питах се само дали не си мислил да потърсиш наоколо малко имение.

Пак не го разбрах.

— Защо да го правя? — попитах.

— Е, положението в известен смисъл се промени — вметна той делово. — Съвсем естествено, Амброуз и съпругата му ще искат да бъдат заедно. А ако им се роди дете, син, нещата за теб няма да бъдат същите, нали? Сигурен съм, Амброуз няма да допусне да страдаш от промяната и който и имот да си харесаш, ще ти го купи. Не е изключено, разбира се, да нямат деца, но от друга страна не виждам причина да го очакваме. Може би ще предпочетеш сам да си построиш къща. Понякога е по-приятно, отколкото да купиш.

Продължи да говори и да изброява имения на трийсетина километра от нас, които вероятно ще ми допаднат, а аз се радвах, че явно не очаква отговор. Истината е, че бях прекадено развълнуван, за да отговарям. Онова, което предлагаше, бе толкова ново и неочаквано, че не бях в състояние да разсъждавам трезво, затова не след дълго се извиних и си тръгнах. Да, ревнувах. Луиз вероятно беше права. Ревността на дете, което изведнъж трябва да дели с непозната единствения човек в живота си.

И аз като Сийкъм си представях как правя всичко по силите си, за да свикна с новите неудобства. Да гася лулата, да ставам прав, да се опитвам да водя разговор, да свиквам със скучното общество на дама, пред която трябва да спазвам какви ли не правила. И да гледам Амброуз, който, Боже мой, се държи като мухльо до степен да се срамувам заради него и да излизам от стаята. Никога не се бях възприемал като натрапник. Като човек, който е нежелан и е отпратен като пенсиониран прислужник от къщата. Появеше ли се дете, което да нарича Амброуз баща, щях да стана излишен.

Ако госпожа Паскоу ми беше посочила, че е възможно да се случи и това, щях да го отдам на злобата й и да забравя. Но беше съвсем друго да го каже собственият ми кръстник, спокоен и кротък човек. Докато яздех към къщи, чак ми призля от несигурност и скръб. Не знаех какво да правя, как да постъпя. Дали наистина трябваше да правя планове, както бе казал кръстникът ми? Да си намеря дом? Да се приготвя за заминаване? Не исках да живея другаде, да притежавам друг имот. Амброуз ме беше възпитал и обучил само за този. Той беше мой. Беше негов. Принадлежеше и на двамата. Сега обаче това се беше променило. Помня, щом се прибрах от Кендълови, тръгнах да обикалям из къщата, да я оглеждам с нови очи, а кучетата усетиха, че съм като на тръни, и също разтревожени, ме последваха. Някогашната детска стая, в която вече не живееше никой и в която племенницата на Сийкъм идваше веднъж седмично да закърпи и подреди бельото, придоби ново значение. Видях я боядисана в дружелюбни цветове, а малкият ми стик за крикет, обвит в паяжини и сгушен на една от лавиците, между прашните книги — хвърлен на боклука. Досега не се бях замислял какви спомени пази тази стая, влизах в нея може би веднъж на два месеца, за да занеса за кърпене някоя риза или чифт чорапи. Сега си я исках пак, за да ми е убежище от света. Вместо това тя щеше да се превърне в чуждо място, задушно, вмирисано на варено мляко и одеяла, оставени да се сушат — точно като във всекидневните на къщи с малки деца, където толкова често ходех на гости. Представях си как пълзят по пода с жални писъци, как вечно си блъскат главите или си жулят лактите, че и по-лошо, покатерват се на коляното ти и ако ги отпратиш, личицата им се сбръчкват като на маймуни. О, Боже, нима всичко това чакаше Амброуз?

Досега, сетех ли се за братовчедката Рейчъл, нещо, което правех рядко, понеже отгонвах името й от съзнанието си, както правим с всички неприятни неща, си представях жена, която прилича на госпожа Паскоу. С грубо лице и недодялани движения, с орлов поглед за всяка прашинка — както бе предсказал и Сийкъм, — ако някой дойде на вечеря, с прекадено гръмогласен смях, така че всички поглеждат състрадателно Амброуз. Сега братовчедката Рейчъл прие нови измерения. Приличаше ту на чудовище като клетата Моли Бейт в Уест Лодж, която, зърнеш ли я, извръщаш от неудобство очи, ту на недъгава, която, завита с одеяла, седи с изпито лице на стола и капризничи, а в дъното се мярка милосърдна сестра, която смесва в лъжица лекарствата. Ту застаряваща и кисела, ту глезена и по-млада от Луиз, братовчедката Рейчъл имаше в съзнанието ми десетки образи, кой от кой по-омразни. Виждах я как кара Амброуз да коленичи и да се прави на мечка, така че децата да се покатерят на гърба му, а той се съгласява, унизен и примирен, загубил всякакво достойнство. Виждах я и облечена в муселин, с панделка в косата, виждах я как е издула устни и тръска гъсти къдрици, а Амброуз седи на креслото и й се любува с идиотска усмивка върху грейналото лице.

Когато в средата на май се получи писмото с вестта, че все пак са решили да останат за лятото в чужбина, изпитах огромно облекчение, направо ми идеше да закрещя от радост. Почувствах се по-голям предател от всякога, но бе по-силно от мен.

„Братовчедка ти Рейчъл и досега се притеснява, че преди да дойде в Англия, има да урежда много неща — пишеше ми Амброуз, — затова, макар и с голямо огорчение, решихме засега да отложим пътуването и да се приберем по-късно. Правя всичко по силите си, ала италианските закони не са като нашите и е сложна работа между тях да се намерят допирни точки. Както е тръгнало, ще се охарча доста, но нали е за добро, не ми се свиди. Често си говорим за теб, скъпо момче, и ми е мъчно, че не си с нас.“ После питаше с обичайната разпаленост и интерес как вървят делата у дома, в какво състояние са градините и аз си помислих, че трябва да съм полудял, за да си помисля и за миг, че може да се промени.

Съседите бяха, разбира се, много разочаровани, че двамата няма да се приберат за лятото.

— Може би здравословното състояние на госпожа Ашли не й позволява да пътува — предположи с многозначителна усмивка госпожа Паскоу.

— Не мога да кажа — отвърнах аз. — Амброуз спомена в писмото си, че са прекарали една седмица във Венеция и двамата са се прибрали с ревматизъм.

Лицето й посърна.

— Ревматизъм ли? Жена му и тя? — възкликна госпожа Паскоу. — Колко неприятно. — А сетне, замислено: — Явно е по-възрастна, отколкото предполагах.

Нали си беше празноглава, мислеше като кон с капаци. Аз от двегодишен имах ревматизъм в коленете. По-възрастните ми казваха, че е болезнено да растеш. Болят ме и досега след дъжд. Въпреки всичко за някои неща ние с госпожа Паскоу мислехме еднакво. Братовчедка ми Рейчъл остаря с двайсетина години. Отново беше беловласа, дори се подпираше на бастун и когато не садеше рози в италианската си градина, която не си представях, седеше на маса и почукваше с бастуна по пода, заобиколена от петима-шестима адвокати, които дърдорят един през друг на италиански, а клетият Амброуз ги чака търпеливо.

Защо не се прибереше и не я оставеше да се оправя сама?

Но се поободрих, когато капризната младоженка отстъпи място на застаряващата госпожа, измъчвана от лумбаго. Детската стая също изчезна, изместена от всекидневната, която се бе превърнала в будоар с паравани и огромен огън дори насред лято и бе огласяна от кисел глас, подвикващ на Сийкъм да донесе още въглища, понеже става убийствено течение. Отново започнах да пея по време на езда, насъсквах кучетата да гонят млади зайци, при попътен вятър обикалях с лодката на Амброуз из устието и всеки път, щом Луиз се отправеше към Лондон, за да прекара сезона там, се заяждах с нея за столичната мода. Когато си на двайсет и три, не се иска много, за да се развеселиш. Домът ми си беше мой дом. Никой не ми го беше отнел.

После, през зимата, тонът в писмата на Амброуз се промени. В началото недоловимо — почти не го забелязвах, ала прочетях ли отново думите му, виждах, че каквото и да напишеше, в него се усещаха някакво напрежение, прикрита тревога. Разбирах, че отчасти се дължи на носталгията. На тъгата по родината и вещите, с които е свикнал, но най-вече някаква самота, която ми се стори странна при човек, който се е оженил само преди десет месеца. Амброуз признаваше, че дългото лято и есента са били твърде уморителни, а сега зимата вече чукала на вратата. Вилата уж била с високи тавани, а вътре било задушно, Амброуз се местел от стая в стая като куче преди буря, но гръм така и не еквал. Пак не можело да се диша и Амброуз бил готов да даде и душата си, само и само да завали, нищо, че от дъжда щял съвсем да осакатее. „Никога не ме е боляла глава — обясняваше той, — а ето че сега се случва често. Понякога имам чувството, че ще ослепея. Направо ми се гади от слънцето. Не мога да ти опиша колко ми липсваш. Имаме да си говорим за толкова неща, а е трудно в писмо. Днес съпругата ми излезе в града, та мога да пиша.“ За пръв път употребяваше думата „съпругата ми“. Дотогава я бе наричал „Рейчъл“ или „братовчедка ти Рейчъл“ и думите „съпругата ми“ ми прозвучаха сковано и студено.

В тези зимни писма Амброуз не споменаваше да се прибере скоро, но неизменно настояваше разпалено за новини и изказваше мнение и за най-малките дреболии, за които му бях писал, сякаш не го интересуваше друго.

За Великден не се получи нищо, за Троица също и аз започнах да се притеснявам. Споделих го с кръстника си, който заяви, че пощата явно не е пристигнала заради лошото време. Съобщавали, че в Европа е паднал късен сняг, и до края на май да не съм чакал вести от Флоренция. Амброуз вече беше женен от една година, не се беше прибирал година и половина. След като се ожени, изпитвах облекчение, че не е тук, но сега вече се тревожех, че няма да се прибере никога. Едно лято явно се бе отразило пагубно на здравето му. Какво щеше да му причини още едно? Накрая през юли се получи писмо, кратко и несвързано, което изобщо не бе в стила на Амброуз. Дори почеркът му, толкова прегледен, сега бе някак разкривен, сякаш на Амброуз му е било трудно да държи писалката.

„Не съм много добре, както сигурно си разбрал от последното ми писмо — казваше той. — Но е за предпочитане да си мълча. Тя през цялото време ме държи под око. Писах ти много пъти, но нямам вяра на никого и ако не отнеса сам плика в пощата, той може и да не стигне при теб. Откакто се поболях, не мога да ходя далеч. Колкото до лекарите, нямам им доверие, на никого. Всички до последния са лъжци. Новият, препоръчан от Риналди, е същински главорез, но какъв друг да е, щом е доктор! Но криви са им сметките, не знаят с кого си имат работа.“ После имаше празно място, след него бе драснато нещо, което не успях да разчета, и накрая бе сложен подпис.

Заръчах на коняря да оседлае коня и отидох да покажа писмото на кръстника си.

— Звучи ми като нервен срив — каза той веднага. — Тази работа не ми харесва. Човек, който е с всичкия си, няма да напише такова писмо. Надявам се, че…

Но той не се доизказа, само стисна устни.

— Какво? — подканих аз.

— Чичо ти Филип, бащата на Амброуз, умря от мозъчен тумор. Знаеш, нали? — попита той припряно.

За пръв път го чувах и му го казах.

— Преди ти да се родиш, разбира се — уточни кръстникът ми.

— В семейството не се е обсъждало често. Не мога да кажа дали тези неща се предават по наследство, лекарите също. Като наука медицината не е много напреднала. — Сложи си очилата и прочете още веднъж писмото. — Възможно е, разбира се, и друго, то е малко вероятно, но според мен е за предпочитане.

— Какво?

— Амброуз да е бил пиян, когато е написал писмото.

Ако не беше прехвърлил шейсетте и ако не ми беше кръстник, щях да го ударя само защото е предположил такова нещо.

— Никога през живота си не съм виждал Амброуз пиян

— натъртих.

— Аз също — отвърна сдържано той. — Просто избирам по-малката от двете злини. Според мен няма да е лошо да се вдигнеш и да отидеш в Италия.

— Още преди да дойда, съм го решил — отвърнах и пак поех с коня към къщи — нямах никаква представа как да се подготвя за пътуването.

От Плимът не потегляше кораб, който да ми върши работа. Трябваше да ходя до Лондон и оттам до Дувър, откъдето да се кача на пощенския кораб за Булон, сетне с дилижанс да прекося Франция и да стигна в Италия. Ако не се забавех някъде, до три седмици щях да бъда във Флоренция. Френският ми не бе от най-добрите, италиански не знаех и дума, но това не ме притесняваше, важното бе да стигна при Амброуз. Сбогувах се набързо със Сийкъм и слугите, като им обясних, че смятам да погостувам за кратко на господаря им, но без да споменавам болестта му, и една хубава юлска утрин се отправих към Лондон с мисълта, че ми предстоят близо три седмици път в чужда страна.

Екипажът тъкмо зави по пътя за Бодмин, когато видях, че конярят язди към нас с пощенската чанта. Вероятността да има още едно писмо от Амброуз беше едно на хиляда, но ето че писмо наистина имаше. Взех от чантата плика и пратих момчето да се прибира. Уелингтън шибна с камшика конете, а през това време аз извадих листа хартия и го доближих до прозореца — да е по-светло.

Думите почти не се четяха, толкова разкривен беше почеркът.

„За Бога, ела бързо при мен. Накрая тя, Рейчъл, моята мъка, ще ме довърши. Ако се забавиш, може да стане късно. Амброуз.“

Това беше всичко. Върху хартията нямаше дата, върху плика нямаше клеймо, виждаше се само отпечатъкът от пръстена на Амброуз върху восъка.

Седях в екипажа, държах късчето хартия и си давах сметка, че няма сила на земята или на небето, която да ми помогне да стигна преди средата на август.