Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (24)

24

Първото, което забелязах, бе, че дървото пред прозореца ми се е разлистило. Погледнах го озадачен. Когато си бях легнал, едва бе напъпило. Колко странно! Вярно, пердетата бяха спуснати, но си спомних много добре колко малки са били пъпките сутринта на рождения ми ден, когато се надвесих през прозореца и погледнах към моравата. Вече не ме болеше глава, не се чувствах схванат. Явно бях спал часове наред, може би ден, че и повече. Разболееш ли се, губиш представа за времето.

Но със сигурност бях виждал многократно стария доктор Гилбърт с неговата брада и другия, когото не познавах. В стаята — постоянен мрак. Сега беше светло. Лицето ми беше покрито с четина, изглежда, беше крайно време да се обръсна. Хванах се за брадичката. Е, това вече си беше лудост — имах не четина, а брада. Погледнах си ръката. Сякаш не беше моя. Беше бледа и тънка, ноктите бяха за рязане, често ги чупех, докато яздех. Обърнах глава и видях Рейчъл, седеше на кресло до леглото ми — нейното кресло от будоара. Не знаеше, че я гледам. Бродираше, беше по пеньоар, който не бях виждал. Тъмен като всичките й рокли, но с къси ръкави над лактите, от тънък плат, да й държи прохладно. Нима в стаята беше толкова топло? Прозорците бяха широко отворени. Камината не беше запалена.

Още веднъж се хванах за брадичката и опипах брадата. Беше приятно. Най-неочаквано се засмях и при този звук Рейчъл вдигна глава и ме погледна.

— Филип — рече и се усмихна, после изведнъж коленичи до мен и ме прегърна.

— Пуснал съм си брада — казах.

Не се сдържах, продължих да се смея, толкова безумно ми се струваше всичко, после обаче смехът прерасна в кашлица и Рейчъл побърза да ми донесе чаша с нещо отвратително на вкус, което ме накара да изпия, като го допря до устните ми, а сетне ме сложи да легна отново на възглавниците.

Това събуди у мен спомени. Със сигурност от доста време имаше ръка, която ми поднасяше чаша — да пия, дали беше само сън? Мислех, че е на Мери Паскоу и все я отблъсквах. Лежах и гледах Рейчъл, сетне протегнах ръка към нея. Тя я стисна силно. Прокарах палец по бледосините вени отгоре и завъртях пръстените. Правих го доста дълго, без да казвам нищо.

Накрая попитах:

— Отпрати ли я?

— Кого?

— Как кого, Мери Паскоу — отвърнах.

Чух как Рейчъл си поема дъх и след като вдигнах очи, забелязах, че усмивката й вече я няма и в очите й се е мярнала сянка.

— Отиде си преди пет седмици — отговори ми. — Сега е без значение. Жаден ли си? Изстискала съм ти лимони, изписахме ги от Лондон.

Изпих лимоновия сок, стана ми приятно след горчивото лекарство, което Рейчъл ми беше дала.

— Явно съм бил болен — казах й.

— Беше на косъм от смъртта — потвърди тя.

Понечи да излезе, но аз нямаше да го допусна.

— Разкажи ми — подканих.

Беше ми страшно любопитно, сякаш съм спал години наред като Рип ван Уинкъл, а после съм установил, че светът е продължил нататък без мен.

— Ако искаш да върнеш всички тези седмици на тревоги, ще ти разкажа, иначе не — отговори Рейчъл. — Беше тежко болен. Това ти стига.

— Какво ми беше?

— Нямам високо мнение за лекарите тук, в Англия — уточни Рейчъл. — В континентална Европа наричаме това заболяване менингит, тук никой не знае нищо за него. Направо си е чудо, че днес си жив.

— Какво ме спаси?

Рейчъл се усмихна и стисна още по-силно ръката ми.

— Сам се спаси, як си като бик, освен това ги насочих какво да правят — уточни тя. — Например пункция на гръбначния стълб, за да изтеглят течността, но това е само едно от нещата. Вкараха ти в кръвта серум от билки. Определиха го като отрова. Но ти прескочи трапа.

Спомних си как е запарвала отвари за някои от арендаторите, които през зимата са боледували, и как съм се заяждал с нея — наричал съм я знахарка и аптекарка.

— Откъде си научила тези неща? — попитах я.

— От майка ми — обясни Рейчъл. — Всички флорентинци произхождат от много стари и много мъдри родове.

Тези думи пробудиха някакви смътни спомени, но не се сещах за какво. Още ми беше трудно да мисля. И ми стигаше да лежа и Рейчъл да ме държи за ръката.

— Защо дървото пред прозореца ми е с листа? — поинтересувах се.

— Защото е втората седмица на май, трябва да се е разлистило вече.

Беше ми трудно да проумея, че наистина съм лежал тук толкова седмици и не съм забелязвал нищо. Не помнех и събитията, заради които съм прикован на легло. По причина, която ми убягваше, Рейчъл ми се беше разсърдила и беше поканила в къщата Мери Паскоу — и аз не знам защо. Беше повече от сигурно, че в деня преди рождения ми ден сме се оженили, макар и да не помнех ясно църквата и самото бракосъчетание — май на него не присъстваше друг, освен кръстника ми с Луиз и чистачката, дребната Алис Таб. Помня, че бях много щастлив. А после, ей така, без причина, бях изпаднал в отчаяние. И се бях разболял. Но както и да е, сега всичко отново беше наред. Не бях умрял, беше май.

— Мисля, че имам сили да стана — споделих с Рейчъл.

— Няма такова нещо — възрази тя. — След седмица сигурно ще бъдеш в състояние да седиш на стол там, при прозореца, и да усещаш краката си. А после да стигнеш и до будоара. В края на месеца вероятно ще те свалим долу, да поседиш на въздух. Но ще видим.

И наистина, възстановявах се точно както го бе описала Рейчъл. Никога през живота си не съм се чувствал такава дрипа, както когато седнах за пръв път отстрани на леглото и свалих краката си на пода. Цялата стая се разлюля. Сийкъм ме крепеше от едната страна, Джон — от другата, бях немощен като новородено.

— Божичко, госпожо, пак му стана нещо — простена Сийкъм с лице, което беше толкова угрижено, че се наложи да седна и чак тогава да се засмея.

— В краен случай можете да ме показвате като урод на Бодминския панаир — заявих, а после се видях в огледалото — приличах на апостол с тази кестенява брада и изпито бледо лице. — Дали да не тръгна да проповядвам из страната? Ще имам хиляди последователи. Как мислиш? — обърнах се към Рейчъл.

— Предпочитам да се обръснеш — заяви тя притеснено.

— Донеси ми бръснач, Джон — наредих аз, но след като се обръснах и отново бях голобрад, ми се стори, че съм поизгубил достойнството си и пак съм заприличал на гимназист.

Онези дни, през които се възстановявах, наистина бяха приятни. Рейчъл не се отделяше от мен. Не говорехме много, защото установих, че разговорите ме уморяват повече от всичко друго и от тях отново получавам главоболие. Най-много обичах да седя на отворения прозорец и за да ме разсее, Уелингтън водеше конете и ги разхождаше пред мен в кръг по чакъла, сякаш са циркаджийски животни на арена. След това, когато краката ми вече бяха по-силни, ходех в будоара: носеха ни храната там и Рейчъл се грижеше за мен и ме обслужваше, както милосърдна сестра обслужва дете, а аз й заявих веднъж, че сама си е виновна, ако бъде обречена да се грижи до края на живота си за мъж болник. След като го изрекох, тя ме погледна някак странно и понечи да каже нещо, но после замълча и смени темата.

Помнех, че по някаква причина държим брака си в тайна от слугите — вероятно за да мине една година от смъртта на Амброуз и чак тогава да го съобщим. Нищо чудно Рейчъл да се притесняваше, че ще се изпусна пред Сийкъм, затова си държах езика зад зъбите. След два месеца можехме да го оповестим пред света, все щях да издържа дотогава. Струваше ми се, че от ден на ден я обичам все повече, а тя става по-мила и по-нежна дори отколкото през отминалите зимни месеци.

Когато слязох първия път на долния етаж и отидох в градината, бях изумен колко много е направено, докато съм лежал болен. Пътеката при терасата вече бе прокарана, езерото до нея бе издълбано и готово да бъде облицовано с камъни. В първия момент ми се стори, че зее, тъмно и зловещо като дълбока и широка пропаст, а момчетата, които се трудеха там, ме погледнаха ухилени, щом заслизах от терасата горе.

Тамлин ме заведе гордо-гордо в цветната градина — Рейчъл беше отишла да се види с жена му в къщата им наблизо — и макар че камелиите бяха прецъфтели, рододендроните още бяха окичени с цвят, както и оранжевият кисел трън, а над полето долу се бяха надвесили нежно жълтите цветчета на златния дъжд, които вече се ронеха.

— Някоя друга година обаче ще се наложи да го пресадим — поясни Тамлин. — Клоните са избуяли, шушулките ще погубят говедата. — Той се пресегна към един от клоните и там, където цветчетата вече се бяха оронили, се виждаха зачатъци на шушулки със семенца в тях. — Имаше един мъж оттатък Сейнт Остел, хапна от тях и умря — обясни градинарят, после метна шушулката над рамото си.

Бях забравил, че времето на цъфтеж на златния дъжд е съвсем кратко — като на всяко друго растение, и че той е много красив, и изведнъж си спомних дръвчето с увиснали клони в малкия двор в италианската вила и как прислужницата е взела метлата и е помела шушулките.

— И във Флоренция, където госпожа Ашли имаше вила, също растеше такова красиво дърво — казах аз.

— Виж ти! — възкликна Тамлин. — В онзи климат там расте почти всичко, господине, така са ми казвали. Мястото сигурно е чудесно. Разбирам я госпожата, задето иска да се върне там.

— Не мисля, че има такива намерения — възразих аз.

— Радвам се, господине, но чухме друго. Че госпожата само чака да ви види с укрепнало здраве и после ще замине.

Беше наистина невероятно какви истории се раждат от откъслечните клюки и аз си помислих, че единственият начин да им сложим край е да оповестим брака си. Но се колебаех да повдигна въпроса пред Рейчъл. Имах чувството, че навремето, преди да се разболея, сме го обсъждали и тя се е разсърдила.

Същата вечер, докато седяхме в будоара и аз пиех билковата отвара, какъвто навик си бях създал, преди да си легна, казах на Рейчъл:

— В околността са плъзнали нови слухове.

— Какви пък сега? — попита тя, след като вдигна глава, за да ме погледне.

— Ами че се връщаш във Флоренция.

Рейчъл не ми отговори веднага, само се наведе отново над бродерията.

— Има предостатъчно време, после ще решавам — рече ми. — Първо трябва да се възстановиш и да си върнеш силите.

Погледнах я озадачен. Значи Тамлин не е грешал съвсем. Мисълта да отиде във Флоренция все пак се въртеше в главата на Рейчъл.

— Не си ли продала вече вилата? — поинтересувах се аз.

— Още не, пък и в крайна сметка не смятам да я продавам и дори да я давам под наем. Нещата се промениха и вече ми е по джоба да я задържа.

Замълчах си. Не исках да я обиждам, но не ми беше особено приятно, че си е наумила да има две къщи. Всъщност ненавиждах дори представата за вилата, каквато я помнех — въобразявах си, че я ненавижда и Рейчъл.

— Какво искаш да кажеш, че смяташ да прекараш зимата там ли? — попитах аз.

— Възможно е — потвърди тя, — а също края на лятото, но не се налага да го обсъждаме.

— Твърде дълго бездействах — допълних аз. — Не мисля, че е редно да оставям през зимата имението без надзор, да отсъствам от него.

— Вероятно не ти се и налага, не смятам да заминавам, докато не си стъпиш на краката — уточни Рейчъл. — През пролетта може би ще решиш да ми погостуваш, тъкмо да ти покажа Флоренция.

От болестта бях станал несхватлив — не виждах смисъл в нищо от онова, което ми беше казала.

— Как така да ти погостувам? — изумих се. — Така ли предлагаш да живеем? Да не сме заедно с месеци?

Тя остави ръкоделието и ме погледна. В очите й се мярна тревога, по лицето й премина нещо като сянка.

— Филип, скъпи — подхвана Рейчъл, — казах ти вече, точно сега не искам да обсъждам бъдещето. Току-що си се възстановил от опасно заболяване и не е хубаво да мислиш за времето напред. Обещавам ти, няма да те изоставям, докато не си добре.

— Но защо изобщо се налага да заминаваш? — учудих се аз. — Твоето място е тук. Тук е твоят дом.

— Имам и вила — напомни тя — и много приятели, живот, твърде различен от тукашния, но въпреки това съм свикнала с него. В Англия съм от осем месеца и вече изпитвам нужда от промяна. Бъди разумен, опитай се да ме разбереш.

— Сигурно съм голям егоист — отвърнах след малко. — Не бях помислил за това.

Значи трябваше да свикна, че Рейчъл ще дели времето между Англия и Италия, от което следваше, че трябва да го правя и аз и се налага да потърся човек, който да управлява имението. Самата мисъл да се разделим с Рейчъл ми звучеше нелепо.

— Кръстникът ми сигурно познава някого — споделих мислите си на глас.

— В смисъл?

— Ами човек, който да поеме тук нещата, докато отсъстваме — обясних аз.

— Според мен едва ли се налага. Ако дойдеш във Флоренция, ще останеш най-много няколко седмици. Въпреки че нищо чудно да ти хареса и да решиш да удължиш престоя си. През пролетта е много хубаво.

— Остави я пролетта — казах аз. — Когато и да решиш да заминеш, ще дойда с теб.

Отново сянка по лицето й, притеснения в очите.

— Дай да не се занимаваме сега с това, пък и виж, минава девет часът, досега не си се застоявал толкова много. Да повикам ли със звънеца Джон, или ще се справиш и сам?

— Няма да викаш никого — спрях я аз.

Станах бавно от креслото, защото краката и досега едвам ме държаха, и след като отидох при Рейчъл, приклекнах и я прегърнах.

— Много ми е тежко да стоя сам в стаята си, а ти да си толкова близо, в другия край на коридора. Не може ли да им кажем по-скоро?

— Какво да кажем? — учуди се Рейчъл.

— Че сме женени — отвърнах аз.

Тя притихна в обятията ми, изобщо не помръдна. Сякаш се бе вкаменила и бе останала без живот.

— О, Боже… — прошепна. Сетне ме хвана за раменете и ме погледна в лицето. — За какво изобщо говориш, Филип?

В главата ми започна да тупти — ехо от болката там от последните седмици. Обзе ме и страх.

— Кажи на прислужниците — подканих отново. — Тогава вече ще бъде нормално и естествено да стоя с теб… все пак сме женени.

Но млъкнах насред изречението — бях видял какво се е изписало в очите й.

— Но ние не сме женени, Филип, скъпи — възрази тя.

Нещо в главата ми сякаш се пръсна.

— Как да не сме женени, женени сме, разбира се! Венчахме се на рождения ми ден. Забрави ли?

Но кога ли всъщност стана? Къде беше църквата? Кой беше свещеникът? Туптящата болка се беше завърнала и стаята около мен се люлееше.

— Кажи ми вярно ли е? — подканих аз.

Точно тогава изведнъж проумях, че всичко това е плод на въображението, че сам съм си измислил щастието от последните седмици. Мечтата беше прекършена.

Разридан, зарових глава до Рейчъл, дори като дете не бях плакал така. Тя ме притисна до себе си и ме загали по косата, без да казва и дума. Накрая дойдох на себе си и изтощен, се свлякох на креслото. Тя ми донесе нещо за пиене, после седна на табуретката до мен. Из стаята подскачаха сенките на лятната вечер. Прилепите излязоха от скривалищата си под стрехите и закръжиха в здрача пред прозореца.

— Щеше да е по-добре да ме беше оставила да умра — казах аз. Тя въздъхна и долепи длан до бузата ми.

— Когато говориш така, унищожаваш и мен. Сега си нещастен, защото още си изнемощял. Но щом си върнеш силите, тези неща няма да ти се струват важни. Пак ще се заемеш с работата си в имението — ще имаш много грижи, откакто легна болен, доста неща са занемарени. Лятото ще навлезе в разгара си. Пак ще можеш да плуваш, да излизаш с лодката в залива.

От гласа й усетих, че говори, за да убеди не мен, а себе си.

— Друго? — попитах аз.

— Знаеш прекрасно, че тук си щастлив — продължи Рейчъл, — това тук е твоят живот, и занапред ще бъде така. Даде ми имението, но аз винаги ще го възприемам като твое. Като общо.

— Искаш да кажеш, че месец след месец, през цялата година от Италия за Англия ще пътуват писма, така ли? Аз ще ти казвам: „Скъпа Рейчъл, камелиите нацъфтяха.“ А ти ще ми отговаряш: „Скъпи Филип, радвам се да го чуя. Градината с розите ми също е нацъфтяла.“ Такова ли ще бъде нашето бъдеще?

Вече си представях как сутрин след закуска чакам на посипаната с чакъл кръгла алея момчето, което носи пощата, макар и да зная, че в нея няма други писма, освен сметките от Бодмин.

— По всяка вероятност ще се връщам тук всяко лято, за да се уверя, че всичко върви добре — заяви Рейчъл.

— Като лястовиците, които се връщат само за лятото, а после, през първата седмица на септември, отлитат отново — подметнах аз.

— Вече предложих да ми дойдеш на гости през пролетта — напомни Рейчъл. — В Италия има много неща, които ще ти харесат. Не си пътувал, ако не броим онзи път. Почти не познаваш света.

Говореше като учителка, която утешава разстроено дете. Може би ме възприемаше точно така.

— След онова, което видях, не ме влече да пътувам. Какво ще ме караш да правя? Да се мотая по разни църкви и музеи с пътеводител в ръка ли? Да разговарям с непознати, за да разширя представите си? Предпочитам да си мисля у дома и да □едам дъжда.

Гласът ми беше груб и пълен с огорчение, но това бе по-силно от мен. Рейчъл въздъхна още веднъж и сякаш затърси довод, с който да докаже, че всичко е наред.

— Отново ти казвам — настоя тя, — че веднъж да се възстановиш. и цялото бъдеще ще ти изглежда различно. Не се е променило кой знае какво. Колкото до парите…

Тя млъкна и ме погледна.

— Какви пари? — попитах аз.

— За имението — продължи Рейчъл. — Всичко ще бъде уредено подобаващо и ти ще разполагаш с достатъчно пари, за да управляваш без загуби имението, а аз ще изнеса каквото ми е необходимо от страната. В момента го уреждам.

Беше ми все едно, ако искаше, можеше да изнесе и последното петаче. Какво общо имаше всичко това с чувствата ми към нея? Рейчъл обаче допълни:

— Трябва да продължиш с подобренията, които според теб са оправдани — рече припряно. — Знаеш, няма да ти държа сметка за нищо, не се налага дори да ми изпращаш сметките, доверявам се на преценката ти. Кръстникът ти е наблизо, винаги можеш да се посъветваш с него. Не след дълго всичко ще ти се струва същото, както преди да пристигна.

В стаята вече беше сумрачно. От здрача наоколо не виждах дори лицето й.

— Наистина ли вярваш в това? — попитах я аз.

Рейчъл не ми отговори веднага. Явно умуваше какво оправдание да измисли още за съществуването ми, за да го добави към онези, които вече беше изтъкнала. Такова нямаше и тя го знаеше добре. Извърна се към мен и ми протегна ръка.

— Нямам избор, трябва да вярвам, ако искам да имам душевен мир.

През месеците, откакто я познавах, ми беше давала много отговори на въпросите, които й бях задавал — къде на шега, къде сериозно. Някои придружаваше със смях, други бяха уклончиви, но всички бяха белязани с присъщите на жените недомлъвки, които им служеха за украса. Този обаче беше прям, беше даден съвсем искрено. Рейчъл трябваше да повярва, че съм щастлив, за да има душевен мир. Бях напуснал селенията на фантазията, сега беше неин ред да навлезе в тях. Двама души трудно могат да сънуват един и същи сън. Освен ако не са в пълен мрак, ако не се преструват. И ако не живеят сред призраци.

— Върни се там, щом искаш, но нека не е веднага — рекох аз. — Дай ми още няколко седмици, да имам какво да помня. Не съм по пътешествията, нямам друг свят, освен теб.

Стараех се да избягвам бъдещето. Но когато прегърнах Рейчъл, вече не беше същото: вярата се беше стопила заедно с първоначалното въодушевление.