Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (23)

23

Сутринта, когато седнах да закуся и погледнах с невиждащи очи към ветровития бурен ден, Сийкъм дойде в трапезарията с бележка върху подноса. Щом я видях, сърцето ми подскочи. Може би Рейчъл ме молеше да се кача в стаята й. Но бележката не беше от нея. Буквите бяха по-едри, по-заоблени. Беше от Луиз.

— Току-що я донесе конярчето на господин Кендъл — обясни Сийкъм, — чака отговор.

Прочетох я. „Скъпи Филип, много съм разстроена от случилото се снощи. Мисля, че разбирам как се чувстваш — повече от баща ми. Много те моля, не забравяй, че съм ти и винаги ще ти бъда приятелка. Налага се днес сутринта да отида до града и ако искаш да си поговориш с някого, ще те чакам малко преди дванайсет пред църквата. Луиз.“

Прибрах бележката в джоба си и помолих Сийкъм да ми донесе лист хартия и писалка. Предложеше ли някой да се срещнем — независимо кой, но особено днес сутринта, — първото, което щеше да ми хрумне, бе да благодаря с кратичко писмо, а после да откажа. Но когато Сийкъм ми донесе листа и писалката, вече бях размислил. След безсънната нощ и болезнената самота изведнъж ми се прииска да бъда с някого. Познавах Луиз по-добре от всеки друг. Затова й написах, че днес сутринта и аз ще бъда в града и ще я потърся пред църквата.

— Предай това на коняря на господин Кендъл — наредих — и кажи на Уелингтън да оседлае за единайсет часа Джипси.

След закуската отидох в канцеларията и изчистих сметките, после дописах писмото, което бях започнал предния ден. Днес ми се стори по-лесно. Мозъкът ми работеше отчасти някак притъпено, отбелязваше фактите и цифрите и сякаш по силата на навика ги записваше. След като отхвърлих работата, минах отзад и отидох в конюшнята — бързах да се махна от къщата и от всичко, което тя означаваше за мен. Минах не по новата просека през гората със спомените от вчера, а излязох право през парка на главния път. Кобилата бе съвсем бодра и припряна — стряскаше се и от най-дребното нещо, наостряше уши и се втурваше напред през живите плетове, а пронизващият вятър сякаш само се чудеше как да ни спре.

Бурите, които би трябвало да вилнеят през февруари и март, най-после бяха тук. Вече нямаше и следа от меката топлина на отминалите седмици, от спокойното море и слънцето. Откъм запад препускаха натежали от дъжд огромни облаци с черно по краищата и провлачени опашки, от които внезапно се изсипваше яростна градушка. В залива на запад морето беше кипнало. Чайките над нивите от двете страни на пътя пищяха и се спускаха рязко към току-що разораната земя в търсене на кълнове, пробили в началото на пролетта на повърхността. Докато минавах покрай портата на Нат Брей, когото предната сутрин бях отпратил толкова бързо, видях, че той стои с мокър чувал около раменете, за да го предпазва от градушката — той ми махна с ръка и ми пожела добро утро, но викът му пролетя покрай мен и аз продължих нататък.

Дори от главния път чувах морето. На запад, при пясъчните плитчини, морската ивица бе къса и стръмна и водата сякаш течеше навътре и се пенеше, на изток обаче, преди устието, се задаваха огромни дълги вълни, които се разплискваха при входа на пристанището, а тътенът им се сливаше с хапещия вятър, който брулеше живия плет и огъваше назад напъпилите дървета.

Докато се спусках от хълма към града, имаше малко хора, а онези, които виждах, бързаха по работа, приведени на една страна от вятъра, с лица, поруменели от внезапно сковалия студ. Оставих Джипси в „Розата и короната“ и отидох пеш в църквата. Луиз се бе скрила на сухо под свода при входа. Отворих тежката врата и двамата влязохме вътре. След бурята на улицата в църквата ни се стори тъмно и тихо, но и прекалено студено, потискащо, смазващо с тази миризма на плесен. Отидохме да седнем при статуята на един от предците ми, изобразен как лежи в гроба, а синовете и дъщерите му ридаят при нозете му, и аз се замислих колко ли представители на рода Ашли са пръснати из графството — някои тук, други в друга енория, и колко много са обичали те, колко са страдали и после са си отишли.

По инстинкт гледахме да не вдигаме шум в притихналата църква и говорехме през шепот.

— Много съм нещастна за теб от доста време, още от Коледа и преди това — подхвана Луиз. — А не можех да ти кажа. Нямаше да ме изслушаш.

— Било е излишно — уверих я аз, — до снощи всичко си вървеше много добре. Но аз съм виновен, не биваше да го казвам.

— Не е бивало да го казваш само ако не си вярвал, че е истина — възрази тя. — Имало е измама от самото начало и ти бе подготвен за нея още преди Рейчъл да пристигне тук.

— Не е имало измама — не се съгласих аз, — появи се през последните няколко часа. Ако съм грешал, виновен съм си само аз.

Откъм изток внезапно плисна дъжд, който заблъска по прозорците на църквата, а дългата пътека между седалките с високите колони стана по-тъмна и от преди.

— Защо тя пристигна тук миналия септември? — попита Луиз. — Защо е била толкова път, само и само да те намери? Не е дошла, водена от чувства или празно любопитство. Дошла е в Англия и в Корнуол с цел, която сега постигна.

Извърнах се и я погледнах. Сините й очи бяха искрени и прями.

— В какъв смисъл? — попитах я.

— Парите вече са нейни — отвърна Луиз. — Ето какъв план е имала, преди да поеме на път.

Веднъж в пети клас учителят в „Хароу“ ни обясни, че истината е неосезаема, незрима, можеш да се спънеш в нея и пак да не я видиш, и я откриваш, отстояваш я и я разбираш едва на стари години, в подстъпите на смъртта, или понякога, когато си съвсем непорочен и съвсем млад.

— Грешиш — отговорих аз на Луиз, — ти не знаеш нищо за Рейчъл. Тя е импулсивна чувствителна жена, настроенията й са непредсказуеми и странни, Бог ми е свидетел, но си е такава по рождение. Именно импулсивността я е накарала да напусне Флоренция. А тук са я довели чувствата. Остана, защото беше щастлива и защото имаше правото да го направи.

Луиз ме погледна със съжаление. Отпусна ръка върху коляното ми.

— Ако не беше толкова уязвим, госпожа Ашли нямаше да остане — заяви тя. — Щеше да дойде при баща ми, да се споразумее с него и после да си тръгне. Още от самото начало си разбрал погрешно подбудите й.

Докато ставах неустойчиво от седалката и излизах на пътеката по средата, си помислих, че съм щял да го понеса по-леко, ако Луиз беше ударила Рейчъл, ако я бе заплюла, ако бе започнала да я скубе и да й къса роклята. Това щеше да бъде примитивно, така би постъпил звяр. Така щеше да бъде честно. А сега, в притихналата църква, в отсъствието на Рейчъл това прозвуча като клевета, едва ли не като светотатство.

— Не мога да седя тук и да те слушам — заявих. — Дойдох за утехата и съчувствието ти. Няма страшно, и да не можеш да ми ги дадеш.

Както стоеше до мен, Луиз ме хвана за ръката.

— Толкова ли не виждаш, че се опитвам да ти помогна? — примоли се тя. — Но ти си сляп за всичко, безполезно е. Щом не е в характера на госпожа Ашли да планира всичко месеци напред, защо седмица след седмица, месец след месец, цяла зима изпраща парите от издръжката в чужбина?

— Откъде знаеш, че го прави? — попитах аз.

— Баща ми си има начини да разбере — отговори Луиз. — Тези неща няма как да останат скрити между господин Кауч и баща ми, който ти е настойник.

— И какво, като изпраща парите в чужбина? — възкликнах аз.

— Във Флоренция е имала дългове, знам го от самото начало. Хората, давали парите, са я притискали да се разплати.

— От една държава в друга? — учуди се тя. — Възможно ли е? Според мен не. Не е ли по-вероятно госпожа Ашли да се е надявала да се подготви за завръщането си и да е прекарала зимата тук само защото е знаела, че ще станеш законен наследник на парите и на имението едва след като навършиш двайсет и пет години, което се случи вчера? Баща ми вече не ти е настойник и тя може да откопчи от теб каквито суми реши. Но най-неочаквано се оказа, че не се налага да го прави. Ти й подари всичко, което притежаваше.

Не можех да повярвам, че момиче, което познавам и на което вярвам, е в състояние да мисли толкова ужасно и — най-неприятното — да говори толкова логично и разумно и в същото време е готово да разкъса на парчета друга жена.

— Кой говори сега, баща ти, който мисли като юрист, или ти? — попитах я.

— Не е баща ми, знаеш колко е сдържан — отвърна тя. — Казвал ми е съвсем малко. И аз си имам мнение.

— Настроена си срещу Рейчъл от деня, в който се запозна с нея — напомних й аз. — От онази неделя в църквата, нали? После дойде у нас на обяд и не каза и дума, само седеше на масата със сковано гордо лице. Тогава реши, че не я харесваш.

— Ами ти? — възкликна Луиз. — Помниш ли какво говореше за нея, преди да дойде тук? Няма да забравя колко враждебно се отнасяше към нея. И с основание.

Откъм страничната врата при подиума за хора се чу скърцане. Вратата се отвори и в църквата се шмугна чистачката Алис Таб, дребна жена с вид на мишка, която носеше метла, за да помете между седалките. Тя ни погледна крадешком и отиде зад амвона, но ние усещахме присъствието й и вече не можехме да се радваме на усамотение.

— Няма смисъл, Луиз — допълних аз, — не можеш да ми помогнеш. Привързан съм към теб, ти също към мен. Продължим ли с този разговор, ще се намразим.

Тя ме погледна и пусна ръката ми.

— Толкова ли я обичаш? — попита.

Извърнах се. Луиз беше по-млада от мен, още си беше момиче и не можеше да ме разбере. Не можеше да ме разбере никой, освен Амброуз, а той беше мъртъв.

— И какво сега готви бъдещето и на двама ви? — каза Луиз.

Стъпките ни кънтяха на кухо, докато вървяхме по пътеката между седалките. Проливният дъжд, който бе трополил по прозорците, беше спрял. Слънцето надзърна между облаците и освети ореола на свети Петър върху южния прозорец, после пак се скри и той помръкна.

— Предложих й да се омъжи за мен — уточних аз. — Веднъж, после втори път. И ще продължа да й предлагам. Ето го моето бъдеще, за което питаш.

Стигнахме при входната врата. Отворих я и отново застанах под навеса. На дървото при портата пееше кос, който нехаеше, че вали, покрай нас мина момчето от месарницата, което бе сложило на рамото си подноса с месото, свирукаше си — да му е по-весело, и се бе покрило с престилката, за да не се намокри.

— Кога за пръв път й предложи? — попита Луиз.

Топлината, запалените свещи, смехът отново се върнаха при мен. И най-неочаквано — няма светлина, най-неочаквано — няма смях. Само Рейчъл и аз. Сякаш за да се подиграе на онзи миг в полунощ, църковният часовник отброи дванайсет на обяд.

— Сутринта на рождения ми ден — казах на Луиз.

Тя изчака да заглъхне и последният удар на часовника, проехтял толкова силно над главите ни.

— И тя какво ти отговори?

— Не се разбрахме — отвърнах, — аз си помислих, че е казала „да“, а то било „не“.

— Беше ли прочела документа?

— Не. Прочете го по-късно. По-късно същата сутрин.

Видях при портата на църквата кочияша на Кендъл и двуколката. Щом зърна дъщерята на господаря, той замахна с камшика и слезе от капрата. Луиз завърза наметалото и си сложи качулката.

— Значи, щом го е прочела, не е губила и миг и е дошла при татко в Пелин.

— Не го е разбрала добре — уточних аз.

— След като си тръгна от Пелин, вече бе разбрала всичко — рече Луиз. — Помня много добре как, докато стояхме на стълбището и екипажът чакаше, баща ми й каза: „Условието за повторната женитба е доста тежко. Ако искате да запазите богатството, трябва да си останете вдовица.“ А госпожа Ашли му се усмихна и отговори: „Това ме устройва напълно.“

Кочияшът тръгна по алеята към нас, носеше голям чадър. Луиз закопча ръкавиците си. По небето отново препуснаха черни облаци.

— Условието беше включено, за да се защити наследството, в случай че чужд човек се опита да го пропилее — рекох аз. — Няма да я засегне, ако е моя жена.

— Ето тук грешиш — възрази Луиз. — Ако се омъжи за теб, всичко ще стане отново твое. Не си помислил за това.

— Дори и да е така! — възкликнах аз. — И без това съм готов да споделя с нея и последното си пени. Едва ли ще откаже да се омъжи за мен само заради такова условие. Това ли се опитваш да ми кажеш?

Лицето й беше скрито от качулката, но сините й очи ме погледнаха.

— Една съпруга не може да изпраща парите на мъжа си в чужбина, нито пък да се завърне в родината си. Не се опитвам да ти казвам нищо.

Кочияшът пипна шапката си и вдигна чадъра над главата на Луиз. Отидох заедно с нея по алеята при двуколката и й помогнах да се качи.

— Не ти бях полезна и ти ме мислиш за безпощадна и коравосърдечна. Случва се жените да виждат нещата по-ясно от мъжете. Извинявай, ако съм те наранила. Просто искам отново да бъдеш, какъвто си. — После се наведе към кочияша. — Хайде, Томас — рече му, — прибираме се в Пелин.

Той обърна коня и двуколката тръгна да изкачва хълма, за да излезе на главния път.

Отидох в „Розата и короната“ и седнах в тясната пивница. Луиз беше казала истината, когато бе споменала, че не ми е помогнала. Бях дошъл за утеха, а не я намерих. Само студени жестоки факти, изопачени до неузнаваемост. Онова, което ми бе заявила, сигурно звучеше логично за един юрист. Знаех, че кръстникът ми преценява всичко, без да се съобразява с доводите на човешкото сърце. Луиз не можеше да направи нищо, ако бе наследила този далновиден строг подход и съдеше според него.

Аз знаех по-добре от нея какво се е случило между мен и Рейчъл. Гранитната плоча в гората над долината и всички месеци, за които не бях споделил. „Братовчедка ви Рейчъл е импулсивна жена“, ми беше казал Риналди. В импулсивността си тя ми беше разрешила да я обичам. Пак заради импулсивността си ми бе обърнала гръб. Амброуз го беше изживял. Беше го разбрал. И за него, както и за мен не можеше да има друга жена, друга съпруга.

Седях дълго в студената пивница. Съдържателят ми донесе студено овнешко и малко пиво, макар че не бях гладен. По-късно отидох на кея и загледах как надигналата се от прилива вода се плиска по стълбите. Рибарските лодки се полюшваха на котвите си, а един старец изгребваше, както седеше на дъската, водата на дъното на ладийката си — беше с гръб към разбиващите се вълни, които пълнеха отново и отново лодката.

Облаците се спуснаха по-ниско и се превърнаха на мъгла, която обгърна дърветата по отсрещния бряг. Ако исках да се прибера, без да се измокря до кости и Джипси да настине, трябваше да тръгна, преди времето да се развали още повече. Сега вече всички се бяха скрили вътре. Яхнах кобилата и изкачих хълма, после, за да си спестя излишното яздене по главния път, свърнах към кръстопътя, а сетне и по просеката. Тук бяхме на по-закрито, но не бяхме изминали и стотина метра, когато Джипси изведнъж приклекна и започна да накуцва — вместо да ходя в къщата на пазача, за да махнат камъка, пъхнал се под подковата, и да разменя някоя и друга клюка, реших да сляза от седлото и да отведа полека кобилата у дома. Бурният вятър бе окършил няколко клона, препречили пътеката, а дърветата, толкова спокойни вчера, сега се клатеха, огъваха се и трепереха в дъжда.

Мъглата в заблатената долина се издигаше на бял облак и след като потреперих, усетих колко съм премръзнал от това, че съм седял с Луиз в църквата и после в „Розата и короната“, където не бяха запалили камината. В сравнение с предния ден сякаш бях попаднал в друг свят.

Поведох Джипси по пътеката, откъдето бяхме минали и ние с Рейчъл. Следите ни още личаха там, където бяхме търсили под буковете иглики. Те и досега се гушеха унило сред мъха. Просеката сякаш нямаше край, кобилата продължаваше да куца, аз държах юздата и я направлявах, а капките дъжд успяваха да се плъзнат под яката и да ми вледенят гърба.

Когато се прибрах, бях капнал от умора и нямах сили дори да поздравя Уелингтън — без да казвам нищо, само му хвърлих юздата и го оставих да ме гледа озадачено. Бог ми е свидетел, след предната вечер не ми се пиеше друго, освен вода, но бях премръзнал и мокър и си помислих, че малко бренди ще ме постопли. Влязох в трапезарията, там беше Джон, който редеше масата за обяд. Отиде да ми донесе от килера една чаша и докато чаках, забелязах, че е сложил прибори за трима.

Щом се върна, му ги посочих:

— Защо за трима? — попитах.

— Госпожица Паскоу — отговори той, — тук е от един часа. Днес сутринта, малко след като излязохте, госпожата отиде да я доведе. Ще поостане.

Изгледах го недоумяващо.

— Как така госпожица Паскоу ще поостане? — възкликнах.

— Ами така, госпожица Паскоу, която преподава в неделното училище — уточни той. — Приготвихме й розовата стая. Сега двете с госпожата са в будоара.

Той продължи да реди масата, а аз оставих чашата на бюфета отстрани и без да си давам труда да наливам бренди, се качих горе. На масата в стаята ми имаше писмо. С почерка на Рейчъл. Скъсах плика и го извадих. Нямаше обръщение, само ден и дата. „Помолих Мери Паскоу да постои с мен в къщата, за да ми прави компания. След снощи не мога да остана насаме с теб. Ако желаеш, можеш да дойдеш при нас в будоара преди и след обяда. Длъжна съм да те помоля да се държиш учтиво. Рейчъл.“

Звучеше ми като шега. Не можеше да е истина. Колко често се бяхме присмивали на дъщерите на Паскоу и най-вече на онова кречетало Мери — вечно бродираше някакви покривчици и отскачаше да навести клетниците, които предпочитаха да бъдат оставени на мира, Мери, по-дебелото копие на майка си, по-грозно и от нея. Да, на шега Рейчъл можеше и да я покани само на обяд, за да погледа намусеното ми лице в другия край на масата, но бележката не беше написана на шега.

Излязох на стълбищната площадка и забелязах, че вратата на розовата стая е отворена. Нямаше грешка. В камината гореше огън, на един от столовете бяха оставени обувки и пеньоар, из цяла стая бяха разпилени чужди четки за коса, книги и лични вещи, вратата отсреща, която водеше към стаите на Рейчъл, вече не беше заключена, а зееше отворена. Дори чувах ясно откъм будоара отзад тихи гласове. Ето какво, значи, било наказанието ми. Моят позор. Мери Паскоу е била поканена, за да застане между мен и Рейчъл и ние да не можем да бъдем сами — точно както тя беше написала в бележката.

Първото чувство, което ме обзе, бе такъв яростен гняв, че едвам се сдържах да не отида по коридора в будоара, да сграбча Мери Паскоу за раменете и да й кажа да си събира багажа и да се маха оттук, а после да наредя на Уелингтън да я откара незабавно у тях. Как смееше Рейчъл да я кани в дома ми под такъв глупав скалъпен претекст, който на всичкото отгоре беше и обиден — че не можела, видите ли, да стои повече сама с мен! Нима наистина бях обречен да се храня всеки път с Мери Паскоу, да се натъквам на нея в библиотеката и във всекидневната, в градината, където тя ще се разхожда, в будоара, където да слушам неспирното женско дърдорене, което по време на неделния обяд едвам издържах — по силата на навика?

Тръгнах по коридора, още не се бях преоблякъл и бях с мокрите дрехи. Отворих вратата на будоара. Рейчъл седеше на своето кресло, а Мери Паскоу — на табуретката до нея, двете разглеждаха дебелата книга с рисунките на италиански градини.

— Значи си се върнал? — попита Рейчъл. — Странен ден си избрал за езда. Вятърът за малко да издуха от пътя екипажа, когато отидох у викария. Както виждаш, имаме късмета да ни гостува Мери. Вече се чувства като у дома си. Много се радвам.

Мери Паскоу се изкиска пискливо.

— Каква изненада беше, господин Ашли — подхвана тя, — когато братовчедка ви дойде да ме вземе. Другите позеленяха от завист. Още не мога да повярвам, че съм тук. И колко приятно и уютно е да си седя тук в будоара. Дори по-хубаво, отколкото долу. Братовчедка ви каза, че имате навика да седите тук вечерно време. Играете ли крибедж^[1]? Аз съм луда по него. Ако не знаете, с удоволствие ще ви науча и двамата.

— Не го търси Филип за карти — намеси се Рейчъл. — Той предпочита да седи и да пуши в мълчание. Ще играем ние с теб, Мери.

Тя ме стрелна с очи над главата й. Не, не беше шега. От твърдия й поглед разбрах, че го е направила съвсем преднамерено.

— Може ли да поговорим насаме? — попитах без заобикалки.

— Не виждам да се налага — отвърна Рейчъл. — Можеш спокойно да говориш и пред Мери.

Дъщерята на викария побърза да се изправи.

— О, не искам да се натрапвам — заяви тя. — На драго сърце ще отида в стаята си.

— Остави вратата широко отворена, Мери, за да ме чуеш, ако те повикам — заръча Рейчъл.

Не свали от мен очи, в които се четеше враждебност.

— Да, разбира се, госпожо Ашли — отвърна Мери Паскоу.

Изгледа ме и мина като хала покрай мен, после наистина остави вратата да зее.

— Защо го направи? — попитах аз Рейчъл.

— Знаеш прекрасно, обясних ти в бележката.

— Колко ще остане?

— Колкото реша.

— Едва ли ще я изтърпиш и ден. Ще полудееш, аз също.

— Грешиш — възрази Рейчъл. — Госпожица Паскоу е добро безобидно момиче. Няма да разговарям с нея, ако не ми се говори. В нейно присъствие ще се чувствам поне малко сигурна в къщата. Пък и беше време. Не може да продължава така, особено след онзи изблик на масата. Така каза кръстникът ти, преди да си тръгне.

— Какво точно каза?

— Че са плъзнали мълви, задето стоя тук, и те едва ли ще се разсеят, след като се похвали, че ще се жениш. Не знам какво си говорил на другите. Мери Паскоу ще затвори устата на хората. Ще се погрижа за това.

Нима беше възможно постъпката ми от предната вечер да е предизвикала такава промяна, да е породила такава ужасна враждебност?

— Рейчъл, няма как да го изясним в такъв кратък разговор на отворена врата — подхванах аз. — Много те моля, изслушай ме, нека поговорим насаме след вечеря, когато Мери Паскоу си легне.

— Снощи ме заплаши — напомни ми тя. — Стига толкова. Няма какво да изясняваме. Ако желаеш, можеш да си тръгваш. Или да останеш и да поиграеш с Мери Паскоу крибедж.

Тя отново се загледа в книгата с градините.

Излязох от стаята. Нямаше какво повече да направя. Такова, значи, било наказанието ми за краткия миг от предната вечер, когато я хванах за врата. Постъпката, за която тутакси се покаях и съжалих, се оказа непростима. Ето каква ми била наградата. Гневът ми се изпари точно толкова бързо, колкото и ме беше обзел, и отстъпи място на мрачното настроение и отчаянието. 0, Боже, какво бях направил!

Съвсем доскоро, допреди няколко часа, бяхме щастливи. Сега от въодушевлението в навечерието на рождения ми ден, от цялото вълшебство не бе останала и следа — бях ги заличил със собственото си поведение. Докато седях в студената пивница на „Розата и короната“, ми се струваше, че след няколко седмици нежеланието на Рейчъл да ми стане жена може би ще се разсее. Ако не веднага, то по-нататък, но дори и да не се разсееше никога, не беше ли все едно, щом бяхме заедно и бяхме влюбени както сутринта на рождения ми ден!

Рейчъл щеше да си реши сама, да избере сама, но мигар щеше да откаже? Когато се прибрах у дома, бях на крачка от надеждата. Но сега се бе появил чужд, трети човек и недоразуменията се задълбочаваха. Сега, докато седях в стаята си, чух, че гласовете им се приближават към стълбището, после зашумолиха и роклите им — двете слизаха долу. Знаех, че няма да издържа да седя на една маса с тях. Те щяха да вечерят сами. Пък и не бях гладен, беше ми студено и се чувствах схванат, може би бях настинал и щеше да ми стане по-добре, ако си останех в стаята. Повиках със звънеца Джон и му казах да ме извини, че няма да сляза за вечеря, понеже смятам да си легна веднага. Както се и опасявах, това породи голяма суматоха и Сийкъм се качи с угрижено лице при мен.

— Не сте ли добре, господин Филип? — попита ме. — Дали да не си направите синапена баня и да не изпиете един горещ грог? Яздихте в ужасно време, от това е.

— Нищо ми няма, благодаря, Сийкъм — отвърнах аз. — Малко съм уморен, нищо повече.

— Няма ли да хапнете, господин Филип? Имаме за вечеря дивеч и ябълков пай. Готови са, ще ги поднесем веднага. Но сега дамите са във всекидневната.

— Не, Сийкъм. Нощес спах лошо. Утре сутрин ще бъда по-добре.

— Ще кажа на госпожата — рече икономът, — много ще се притесни.

Това, че си останах в стаята, щеше да ми даде възможност ако не за друго, то поне да се видя насаме с Рейчъл. След вечеря тя навярно щеше да дойде да види как съм.

Съблякох се и си легнах. Със сигурност бях пипнал настинка. Чаршафите ми се струваха хапещо студени, затова ги отметнах и се завих само с одеялата. Бях схванат, целият бях изтръпнал, главата ми щеше да се пръсне, все неща, твърде необичайни и непознати. Лежах и чаках двете да приключат с вечерята. Чух, че от вестибюла влизат в трапезарията, без да спират да дърдорят — поне това ми беше спестено, — а после, след доста време, се върнаха във всекидневната.

Някъде след осем се качиха горе. Седнах в леглото и се заметнах с халата. Може би Рейчъл щеше да избере точно този момент. Уж бях омотан в дебелите одеяла, а пак ми беше студено, тъпата болка в краката и врата се пренесе и в главата ми и аз имам чувството, че пламтя.

Чаках и чаках, а Рейчъл не дойде. Сигурно седяха в будоара. Чух, че часовникът отброява девет, после десет, единайсет. След единайсет вече бях наясно, че тази вечер тя няма никакво намерение да идва да провери как съм. Пренебрегваше ме, ето какво още бе добавено към наказанието ми.

Станах от леглото и отидох в коридора. Явно бяха отишли да си лягат, защото чух как Мери Паскоу снове из розовата спалня и от време на време кашля дразнещо — още един навик, наследен от майка й.

Отидох по коридора при стаята на Рейчъл. Хванах дръжката на вратата и я натиснах. Но тя не се отвори. Беше заключено. Почуках много тихо. Рейчъл не отговори. Върнах се бавно в стаята си и си легнах, вкочанен от студ.

Помня, на сутринта се облякох, но нямам спомен Джон да е идвал да ме вика, нито да съм закусвал, нямам спомен за нищо, освен за странно схванатия си врат и за убийственото главоболие. Отидох в канцеларията и седнах на стола. Не написах нито едно писмо, не приех никого. Някъде след дванайсет Сийкъм дойде да ми съобщи, че дамите ме чакали за обяд. Казах, че не ми се яде. Той се приближи и се взря в лицето ми.

— Болен сте, господин Филип — заяви. — Какво ви е?

— Не знам — отвърнах.

Икономът ме хвана за ръката. Излезе от канцеларията и аз чух как прекосява забързано двора.

След малко вратата се отвори още веднъж. На прага стоеше Рейчъл заедно с Мери Паскоу и Сийкъм зад нея. Тя тръгна към мен.

— Сийкъм каза, че си болен — рече ми. — Какво ти е?

Погледнах я. Каквото и да се случваше, не можеше да е истина. Направо не знаех защо седя тук, в канцеларията, струваше ми се, че още съм горе в стаята си, където съм лежал предната вечер, и ме тресе.

— Кога ще я пратиш у тях? — попитах. — Няма да ти навредя с нищо. Имаш честната ми дума.

Тя отпусна ръка върху главата ми. Погледна ме в очите. Обърна се бързо към Сийкъм.

— Доведи Джон — подкани. — Двамата помогнете на господин Ашли да легне. Кажи на Уелингтън да прати кочияша при лекаря и да го доведе незабавно…

Не виждах друго, освен бледото й лице и очите, а над рамото й Мери Паскоу, нелепа, не на място тук, глуповата, уплашена, втренчена в мен. После нищо. Само сковаността и болката.

Вече в леглото виждах, че Сийкъм стои на прозорците, затваря капаците, дърпа пердетата, за да е тъмно в стаята — нещо, за което копнеех. Мракът може би щеше да разсее ослепителната болка. Не бях в състояние да помръдна глава върху възглавницата, мускулите на врата ми сякаш се бяха изопнали до скъсване и се бяха схванали. Усетих, че държа Рейчъл за ръката. Повторих:

— Обещавам, няма да ти навредя. Прати Мери Паскоу да се прибира.

Тя отговори:

— Недей да говориш сега. Само лежи и не мърдай.

Стаята беше изпълнена с шепот. Вратата се отваряше, затваряше се и пак се отваряше. По пода се чуваха стъпки. Откъм стълбищната площадка се процеждаха светлина и все този приглушен шепот — в бълнуването, в което явно бях изпаднал, ми се струваше, че къщата е пълна с хора, с по един гост във всяка стая, и че самата къща не е достатъчно голяма, за да ги побере всичките, затова те стоят един до друг във всекидневната и в библиотеката, а Рейчъл се движи между тях, усмихва се, разговаря, протяга ръце. А аз повтарях отново и отново:

— Отпрати ги да си ходят.

После видях валчестото очилато лице на доктор Гилбърт, който се беше надвесил и ме гледаше, значи и той беше в компанията. Когато бях малък, идваше да ме лекува от варицела и оттогава се страхувах от него.

— Значи си плувал в морето в полунощ, така ли? — попита ме лекарят. — Твърде неразумно от твоя страна.

Поклати глава, сякаш още съм малко дете, и се погали по брадата. Затворих очи — да не ми свети, и чух, че Рейчъл му казва:

— Знам прекрасно от какво се вдига такава температура, няма как да греша. Във Флоренция съм виждала не едно и две деца да умират от нея. Поразява гръбначния стълб, после и мозъка. Направете нещо, за Бога…

Те излязоха от стаята. И отново започна шушукането. То беше последвано от скърцането на колела по алеята — потегли екипаж. По-късно чух как при балдахина на леглото ми диша нещо. Тогава разбрах какво се е случило. Рейчъл беше заминала. Беше отишла в Бодмин, за да хване дилижанса за Лондон. Беше оставила в къщата Мери Паскоу — да ме надзирава. Прислужниците, Сийкъм, Джон, всички се бяха вдигнали и бяха заминали, не беше останал никой, освен Мери Паскоу.

— Много те моля, върви си, нямам нужда от никого — подканих аз.

Една ръка се пресегна, за да ме докосне по челото. Ръката на Мери Паскоу. Аз я избутах. Но студената ръка се върна, прокрадна се и аз закрещях да се маха, ала тя ме притискаше с все сила, беше се вкопчила в мен като лед и в лед се превърна, щом се допря до челото и врата ми и ме приклещи, все едно съм в затвор. После чух, че Рейчъл ми нашепва в ухото:

— Лежи и не мърдай, скъпи. Така е добре за главата ти. Ще ти олекне.

Опитах да се обърна, а не успях. Нима все пак Рейчъл не бе заминала за Лондон? Казах:

— Не ме оставяй. Обещай да не ме оставяш.

— Обещавам — рече тя. — Ще бъда с теб през цялото време.

Отворих очи, а не я видях, стаята беше потопена в мрак.

Беше друга като форма, не беше стаята, която познавах. Беше дълга и тясна като килия. Таблата на леглото беше корава, май от метал. Някъде зад параван гореше свещ. В нишата отсреща беше приклекнала Богородица. Извиках на глас:

— Рейчъл… Рейчъл…

Чух стъпки, някой тичаше, после се отвори врата, Рейчъл ме хвана за ръката и каза:

— При теб съм.

Отново затворих очи.

Стоях на мост на река Арно и давах обет да унищожа жена, която изобщо не бях виждал. Под моста течеше придошлата кафява вода, която се пенеше, а Рейчъл — младата просякиня, дойде при мен с празни ръце. Беше гола, само на врата си носеше перлената огърлица. Най-неочаквано тя засочи водата и покрай нас под моста мина Амброуз с ръце, скръстени на гърдите. Водата го отнесе надолу по реката и той се скри от поглед, после след него бавно и величествено се пронесе тялото на мъртво куче с вдигнати вкочанени лапи.