Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Му Cousin Rachel, 1951 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Емилия Масларова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 6 (× 1глас)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2018)
- Корекция и форматиране
- Epsilon(2020)
Издание:
Автор: Дафни дю Морие
Заглавие: Братовчедката Рейчъл
Преводач: Емилия Л. Масларова
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо (не е указано)
Издател: „Лабиринт“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: „Симолини 94“
ISBN: 978-619-7055-25-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7992
История
- —Добавяне
2
Нямах усещането, че е надвиснала беда, докато седяхме и си говорехме с Амброуз вечерта преди последното му заминаване. Нямах предчувствие, че никога вече няма да бъдем отново заедно. Това беше третата есен, когато лекарите му бяха предписали да прекара зимата в чужбина, и аз бях свикнал с отсъствието му и с грижите, които трябваше да полагам за имението, докато го няма. Първата зима, когато замина, още следвах в Оксфорд и почти не усетих, че го няма, втората обаче се прибрах окончателно и както пожела той, стоях през цялото време у дома. Не ми липсваше стадният живот в Оксфорд, всъщност се радвах, че съм се отървал от него.
Никога не съм искал да бъда другаде, освен у дома. Ако не броим дните, когато учех в „Хароу[1]“, а после в Оксфорд, не съм живял на друго място, освен в тази къща, където съм дошъл на годинка и половина, след като родителите ми са починали млади. Щедър по душа, Амброуз изпитвал неописуемо състрадание към невръстния си осиротял братовчед и лично ме е отгледал, както се отглежда малко куче или коте, всяка беззащитна самотна твар, която се нуждае от закрила.
Още от началото домът ни бе необичаен. Когато бях на три години, той отпрати бавачката, защото тя ме ударила по дупето с четката за коса. Не помня случката, след време я научих от него.
— Направо се вбесих — рече ми Амброуз, — когато тази жена взе да те налага с големите си груби ръчища за някакво дребно провинение, каквото, нали си беше глупава, не можеше да разбере. След това те възпитавах сам.
Никога не съм имал повод да съжалявам. Едва ли има човек, който да е по-почтен, по-справедлив, по-мил, по-отзивчив. Научи ме на азбуката по възможно най-простия начин, като използва първите букви на всички ругатни — сигурно доста е търсил двайсет и шест, но някак си ги беше намерил, — и в същото време ме предупреди да не употребявам пред чужди хора такива думи. Макар и неизменно любезен, той се стесняваше от жените, не им вярваше и твърдеше, че само носят неприятности. Затова наемаше единствено мъже и всички слуги бяха подчинени на възрастния Сийкъм, иконом на чичо ми.
Може да беше особняк с необичайни разбирания — западните графства винаги са се славели със странните си птици, — но въпреки отношението си към жените и това, че се нагърбваше да отглежда малки момчета, Амброуз беше човек на място. Съседите го харесваха и уважаваха, арендаторите го обичаха. През зимата, още преди ревматизмът да го повали, ходеше на лов, през лятото излизаше за риба, която ловеше от малка лодка, закотвена в устието, ако беше в настроение, ходеше на гости и канеше у дома приятели, в неделя ходеше по два пъти на църква, въпреки че, проточеше ли се службата, ми правеше от семейната скамейка кисели физиономии, и се беше запретнал да ми вдъхне от страстта си към редките храсти, които отглеждаше.
— И аз създавам нещо — все повтаряше, — като всички останали. Някои предпочитат децата. Аз пък обичам да отглеждам растения. Не се искат толкова усилия и плодовете са далеч по-задоволителни.
Кръстникът ми Ник Кендъл, викарият Хюбърт Паскоу и другите му приятели се стъписваха от такива изявления и все го подканяха да се отдаде на семейното блаженство и да отглежда деца вместо рододендрони.
— Вече отгледах едно — отвръщаше той, като ми теглеше ушите — и това ми отне двайсет години от живота, а може и да ги е добавило, зависи как го погледнеш. Още повече че Филип си е готов наследник, не стои въпросът дали съм изпълнил дълга си. Когато му дойде времето, той ще го направи вместо мен. А сега, господа, седнете и се отпуснете. И тъй като в къщата няма дами, можем да си вдигнем краката на масата и да плюем по килима.
Не го направихме, естествено. Амброуз беше голям чистник, но му доставяше удоволствие да се шегува пред новия викарий, мъж под чехъл с къща, пълна с дъщери, а бутилката портвайн обикаляше след неделния обяд масата и Амброуз ми намигаше от другия й край.
И досега го виждам как леко сгърбен, отпуснат нехайно на стола — и аз усвоих от него този навик — се тресе от беззвучен смях, след като викарият е отправил плахия си упрек, а сетне от страх да не засегне чувствата му сменя интуитивно темата, подхваща разговор, в който дребният викарий ще се чувства в свои води, и се старае всячески той да се чувства като у дома си. Оцених качествата му още повече, когато отидох в „Хароу“. Ваканциите отминаваха прекадено бързо, но въпреки това имах възможност да сравня обноските и компанията на Амброуз с ония лудетини, моите съученици, и с учителите, сковани и строги, лишени според мен от всякаква човещина.
— Не се притеснявай — казваше ми той и ме потупваше по рамото, преди да се кача пребледнял и леко уплашен на дилижанса за Лондон. — Това не е нищо повече от обучение, както се обяздва кон, трябва да го преглътнем. Щом отминат училищните дни, а това ще се случи още преди да си се усетил, ще те доведа завинаги тук, у дома, и сам ще те обучавам.
— За какво? — питах аз.
— Е, нали си ми наследник? Само по себе си това вече е професия.
Сетне потеглях, кочияшът Уелингтън ме откарваше до Бодмин, където да хвана дилижанса, и се обръщах да видя за последно Амброуз, който стоеше, вече прошарен, подпрян на бастуна и заобиколен от кучетата, и присвиваше състрадателно очи, а после свирваше на кучетата и се прибираше вътре в къщата, а аз преглъщах с надеждата да махна буцата, заседнала на гърлото ми, и усещах колелата на екипажа под мен, които неизбежно и непоправимо поскърцваха по чакъла през парка, сетне през бялата порта, покрай къщата на пазача и ме отвеждаха към училището и раздялата.
Амброуз обаче бе надценил здравето си и когато вече бях оставил зад гърба си училището и университета, дойде и неговият ред да замине.
— Казаха ми, че ако прекарам още една зима под непрестанния всекидневен дъжд, накрая ще се озова в инвалидна количка — съобщи ми. — Трябва да замина на слънце. Бреговете на Испания и Египет, някъде в Средиземноморието, където не вали и е топло. Не ми се заминава особено, но от друга страна не искам да доживявам живота си като инвалид. Планът има едно предимство. Ще се върна с растения, каквито няма никой друг. Да ги видим тия дяволи как ще виреят на корнуолска почва.
Първата зима дойде и си отиде, втората също. Нямах усещането, че Амброуз се чувства зле или е самотен. Върна се с един Бог знае колко дървета, храсти, цветя във всички форми и окраски. Негова страст бяха камелиите. Заделихме им специална градина — само за тях, и не знам защо, дали защото Амброуз правеше някакви магии, или просто разбираше от цветя, но още от самото начало те се прихванаха добре и не загина нито една.
Месеците отминаваха, дойде и третата зима. Този път Амброуз реши да отиде в Италия. Искаше да разгледа някои от градините на Флоренция и Рим. И в двата града не беше топло през зимата, но това не го притесняваше. Някой го беше уверил, че е сухо, макар и студено, и че не го застрашават дъждове. Онази вечер говорихме до късно. Амброуз не беше от хората, които си лягат рано, и често се случваше да се заседаваме в библиотеката до един-два след полунощ — понякога мълчахме, друг път разговаряхме с дълги крака, изпружени пред камината, и кучета, сгушени до тях. Вече казах, че нямах лоши предчувствия, но сега, когато се връщам назад във времето, се питам дали и при Амброуз е било така. Той все ме поглеждаше някак озадачено и замислено, после местеше очи към стените с ламперия по тях и познатите картини, сетне към огъня и заспалите кучета.
— Жалко, че няма да дойдеш с мен — каза внезапно.
— Няма да отнеме много време да си стегна багажа — отвърнах му.
Амброуз поклати глава и се усмихна.
— Не — отсече, — само се шегувах. Не може и двамата да отсъстваме с месеци. Знаеш, отговорност си е да си земевладелец, макар че не всички го възприемат като мен.
— Мога да те придружа до Рим — възразих, развълнуван от мисълта. — После, стига да не ме забави времето, ще се прибера за Коледа.
— Не — повтори той, — беше само приумица. Забрави.
— Чувстваш се добре, нали? — попитах го. — Не те боли нищо?
— Слава Богу, не — засмя се Амброуз, — за какъв ме мислиш, за недъгав ли? Ревматизмът не се е обаждал от месеци. Лошото, момчето ми, лошото, Филип, е, че съм луд по тази къща. Може би и ти на моите години ще се чувстваш по същия начин.
Стана от креслото и отиде на прозореца. Дръпна тежките пердета и известно време гледа тревата. Вечерта беше спокойна, тиха. Гаргите се бяха изпокрили и както никога совите не бухаха.
— Доволен съм, че махнахме пътеките и сложихме чимове и при къщата — каза той. — Ще бъде по-красиво, ако има трева и по склона, до ограденото пасище на понитата. Някой ден кажи да разчистят храстите, за да се отвори гледка към морето.
— Защо аз? Защо не го направиш ти?
Той не ми отговори веднага.
— Все същото е — отвърна по едно време. — Все същото. Разлика няма. Но да не забравиш.
Старият ми ретривър Дон надигна глава и го погледна. Беше видял във вестибюла прихванатите с каиши куфари и беше усетил, че някой заминава. Изправи се с усилие и след като отиде при Амброуз, застана с подвита опашка до него. Повиках го тихо, но той не дойде при мен. Изтръсках в огнището пепелта в лулата си. Часовникът върху камбанарията отброи часа. Чух откъм кухнята как Сийкъм се кара сърдито на един от младите прислужници.
— Амброуз — подхванах, — Амброуз, нека дойда с теб.
— Не ставай за смях, Филип, иди да си легнеш — отвърна той.
Така приключихме с въпроса. Не се върнахме към него. На другата сутрин, докато закусвахме, той ми даде последни указания какво да засадим напролет, каза ми и какво още да свърша, преди да се върне. Изведнъж бе решил да направи при мочурището в парка, в началото на източния път малко езеро, което трябваше да прокопаем и да укрепим бреговете, стига времето през зимните месеци да го позволяваше. Твърде бързо стана време Амброуз да потегли. В седем вече бяхме закусили, защото той трябваше да тръгне рано. Щеше да пренощува в Плимът и да отплава с кораба на сутринта, с отлива. Търговският параход щеше да го остави в Марсилия и оттам той щеше да продължи, когато сметне за добре, към Италия — обичаше дългите пътувания по море. Сутринта беше мрачна и дъждовна. Уелингтън докара екипажа и не след дълго багажът беше натоварен на висока купчина. Конете бяха неспокойни, бързаха да потеглят. Амброуз се обърна и ме хвана за рамото.
— Грижи се за всичко — рече ми, — не ме подвеждай.
— Това е удар под кръста — отговорих му. — Досега не съм те подвеждал никога.
— Съвсем млад си — уточни той. — Товаря те много. Ала всичко, което притежавам, е твое, знаеш го.
Мисля си, че ако тогава го бях попритиснал, щеше да склони да тръгна с него. Аз обаче не казах нищо. Двамата със Сийкъм му помогнахме да се качи на екипажа заедно с одеялата и бастуните и той ни се усмихна през отворения прозорец.
— Хайде, Уелингтън, тръгваме — подкани.
И потеглиха по алеята точно когато заваля.
Седмиците отминаваха, както и през двете предишни зими. И този път ми беше мъчно за Амброуз, но имах с какво да се занимавам. Ако ми станеше скучно, ходех с коня на гости на кръстника си Ник Кендъл, дъщеря му Луиз беше няколко години по-малка от мен, като деца си бяхме играли заедно. Беше сериозно момиче, не се отдаваше на празни фантазии, беше и хубавка. Амброуз често се шегуваше, че някой ден ще ми стане добра съпруга, но да си призная, изобщо не я възприемах като такава.
Първото писмо се получи в средата на ноември — по същия кораб, с който Амброуз беше стигнал в Марсилия. Пътуването минало без произшествия, времето било хубаво, само в Бискайския залив морето било бурно. Той бил добре, бил бодър и чакал с нетърпение да се отправи към Италия. Не се бил доверил на дилижанса, който при всички положения щял да се отклони през Лион, бил наел коне и екипаж и смятал да мине по италианското крайбрежие, после да свърне към Флоренция. При тази новина Уелингтън поклати глава и предрече, че можем да очакваме злополука. Беше твърдо убеден, че няма французин, който да умее да кара екипаж, и че всички италианци са разбойници. Все пак Амброуз остана цял и невредим и следващото писмо дойде от Флоренция. Пазех всичките му писма и сега те са пред мен, събрани на купчинка. Колко често ги четях през следващите месеци — разлиствах ги, обръщах ги и ги четях отново, сякаш, ако ги притиснех между дланите си, те щяха да ми кажат повече, отколкото думите, написани по тях.
Именно в края на това първо писмо от Флоренция, където Амброуз очевидно беше прекарал Коледата, той за пръв път спомена братовчедката Рейчъл.
„Запознах се с една наша далечна родина — пишеше. — Чувал си ме да говоря за Коринови, имаха навремето имение на река Теймър, отдавна го продадоха и сега е в други ръце. Преди две поколения един от Коринови взе за жена момиче от рода Ашли, както ще видиш и от родословното дърво. Една от потомките на този съюз се е родила и е израсла в Италия: баща й нямал и пукнат грош, майка й била италианка, а самата тя се омъжила съвсем младичка за италиански благородник на име Сангалети, напуснал живота по време на дуел, докато бил някъде на другия край на света, и оставил на жена си цяла купчина дългове и огромна празна вила. Деца нямат. Графиня Сангалети, или, както тя настоява да я наричам, братовчедката Рейчъл, е разумна жена, приятна компания и се е нагърбила да ми покаже градините на Флоренция, а по-късно и на Рим, където двамата ще бъдем по едно и също време.“
Радвах се, че Амброуз е намерил приятелка, при това споделяща страстта му към градините. Не знаех нищо за висшето общество във Флоренция и Рим и се опасявах, че там няма да има много англичани, а ето че се беше намерил човек с корени от Корнуол, та ако не друго, двамата щяха да имат поне тази допирна точка.
Следващото писмо се състоеше почти изцяло от списъци с градини, които, макар и да не бяха по това време на годината в най-блестящия си вид, бяха направили голямо впечатление на Амброуз. А също на далечната ни роднина.
„Започвам да уважавам истински братовчедка ни Рейчъл — написа ми той в началото на пролетта — и с ужас си мисля какво е трябвало да понесе покрай онзи тип Сангалети. Италианците са подлеци и негодници, няма как да им се отрече. Във възгледите и поведението си тя е точно толкова англичанка, колкото ние с теб, сякаш до вчера е живяла на река Теймър. Не може да се насити на разказите за родния край. Изключително умна е, но, слава Богу, знае кога да си държи езика зад зъбите. Няма го безкрайното дърдорене, толкова присъщо на жените. Тя ми намери във Фиезоле отлична квартира недалеч от вилата й и след като времето поомекне, ще прекарвам доста часове при нея, на терасата или в градината й, доколкото разбрах, прочута с плана си и със статуите, от които не разбирам много. Нямам представа от какво се издържа, но според мен явно й се е наложило да продаде много от ценностите във вилата, за да покрие дълговете на съпруга си.“
Попитах кръстника си Ник Кендъл дали помни някого от семейство Корин. Той отвърна, че ги помнел, но нямал добро мнение за тях.
— Когато бях малък, се държаха твърде безразсъдно — обясни ми. — Проиграха на комар парите и имотите си и сега къщата на река Теймър е съвсем порутена. Още преди четиресетина години се превърна в съборетина. Тази жена явно е дъщеря на Алегзандър Корин, струва ми се, че именно той се изгуби някъде в Европа. Беше втори син на втори син. Но не знам каква е съдбата му. Амброуз посочил ли е на каква възраст е графинята?
— Не — отвърнах аз, — пише само, че се е омъжила съвсем млада, но не уточнява кога точно. Предполагам, че вече е на години.
— Щом господин Ашли й е обърнал внимание, явно е много обаятелна — отбеляза Луиз. — Никога не съм чувала да се възхищава на жена.
— Сигурно това е разковничето — подметнах аз. — Тя е грозновата и скучна, затова Амброуз не се чувства длъжен да й прави комплименти. Какво щастие!
Получиха се още едно-две писма, откъслечни, без много новини в тях. Амброуз тъкмо се връщал от вечеря с братовчедка ни Рейчъл или отивал у нея. Малцина сред приятелите й във Флоренция можели да й дадат безпристрастен съвет. А той се ласкаел, че бил в състояние да го направи. И тя му била много признателна. Въпреки разностранните си интереси изглеждала странно самотна. Едва ли е имала някакви допирни точки със Сангалети и била споделила, че цял живот е жадувала за английски приятели. „Имам чувството, че съм постигнал още нещо, освен да се сдобия със стотици нови растения, които да донеса вкъщи“, пишеше Амброуз.
После настъпи пауза. Изобщо не бе споменал кога смята да се прибере, но обикновено го правеше към края на април. Зимата се бе проточила с температури под нулата, твърде редки в западните графства. Някои от младите камелии пострадаха и аз се надявах, че Амброуз няма да бърза с връщането и няма да се прибере още докато духат силните ветрове и постоянно вали.
Писмото му се получи малко след Великден.
Скъпо момче — казваше той, — сигурно си учуден от мълчанието ми. Да ти призная, и през ум не ми е минавало, че някой ден ще ти пиша такова писмо. Неведоми са пътищата Господни. Винаги си бил съвсем близо до мен и вероятно си се досетил какъв смут цари в ума ми от няколко седмици. Смут не е точната дума. Сигурно е по-точно да кажа „щастливо изумление, превърнало се в убеденост“. Решението ми не е прибързано. Знаеш, човек на навика съм, за да променям само заради някаква приумица начина си на живот. Но преди няколко седмици осъзнах, че друг път не е възможен. Намерих нещо, което никога досега не бях откривал, а и не смятах, че съществува. Дори сега ми е трудно да повярвам, че се е случило. Често съм се връщал в мислите си към теб, но кой знае защо, до днес не се чувствах достатъчно спокоен и сигурен, за да ти пиша. Знай, че преди половин месец ние с братовчедка ти Рейчъл се оженихме. Сега сме на сватбено пътешествие в Неапол и смятаме не след дълго да се върнем във Флоренция. Не мога да ти кажа повече. Не сме правили планове и засега нямаме желание за друго, освен да живеем за мига. Някой ден, Филип — надявам се това да е скоро, — ще се запознаеш с нея. Ако не се опасявах, че ще те уморя, можех ти опиша добротата и искрената й нежност и любов. Сам ще се убедиш в тях. Не мога да кажа защо от всички мъже е избрала мен, закоравелия циничен женомразец. Все се шегува по този повод и аз си признавам поражението. В известен смисъл, да претърпиш поражение от нея, си е нещо като победа. Бих могъл да се нарека победител, а не победен, ако не звучеше толкова високопарно. Предай новината на всички, поздрави ги от мен, а също от нея и не забравяй, моето момче, че този късен брак по никакъв начин не помрачава силната ми обич към теб, обратното, засилва я и сега, когато се смятам за най-щастливия от всички мъже, ще се стремя повече от всякога да ти помагам и ще убедя и съпругата си да го прави. Пиши скоро и ако все пак се наканиш да го направиш, поздрави и братовчедка си Рейчъл.
Писмото се получи някъде в пет и половина, тъкмо бях хапнал.
Добре, че бях сам. Сийкъм беше донесъл пощенската чанта и ми я беше оставил. Прибрах писмото в джоба си и тръгнах през нивите към морето. Племенникът на иконома, който живееше при воденицата на брега, ме поздрави. Беше намятал по каменния зид рибарски мрежи — да се сушат, докато слънцето залезе. Отговорих му, колкото да не е без никак, сигурно ме е помислил за груб. Покатерих се по скалите на тясната площадка, надвиснала над залива, където плувах през лятото. Амброуз закотвяше лодката на петдесетина метра навътре във водата и аз стигах с плуване при него. Този път седнах на скалите и след като извадих писмото, го прочетох още веднъж. Сигурно нямаше да имам угризения на съвестта, ако изпитвах поне капчица състрадание, радост, някаква топлинка към тях двамата, докато те споделяха щастието си в Неапол. Засрамен, вбесен от себичността си, не успях да пробудя в сърцето си никакви чувства. Седях, вцепенен и нещастен, и гледах равното като тепсия спокойно море. Току-що бях навършил двайсет и три, а се чувствах изгубен и самотен, както преди години, в четвърти клас в „Хароу“, докато седях на чина и нямах с кого да се сприятеля, нямах никакво упование в бъдещето, имах пред себе си само един нов непознат свят, в който не исках да живея.