Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (17)

17

Когато влязохме, всички вече бяха там. Масите бяха изтикани назад, чу се как хората тътрузят крака, как си нашепват тихо, всички се извърнаха към нас. Рейчъл поспря на прага, според мен не беше очаквала такова море от лица. Точно тогава съгледа коледното дърво в другия край и възкликна радостно. Мълчанието беше нарушено и развеселени от изненадата й, всички започнаха да шепнат съпричастно.

Застанахме по местата си около масите, Рейчъл седна. Другите я последвахме и всички веднага заговориха в един глас, започнаха да се бутат и да се извиняват през смях, чу се потракване на прибори и чинии. От дясната ми страна седеше жената на Бил Роу от Бартън, която с муселиновата си премяна бе решила да затъмни всички, и забелязах, че съпругата на Джонс от Кум, която ми беше отляво, я оглежда неодобрително. В стремежа си да спазя всички правила бях забравил, че двете не си говорят. Преди петнайсет години се бяха изпокарали на пазара за някакви яйца. Нищо, щях да бъда учтив и с двете и да се опитам да замажа положението. Щях да потърся помощ и в ябълковото вино — пресегнах се, грабнах каната най-близо до нас и налях щедро и на тях, и на себе си, сетне се заех с храната. В кухнята се бяха справили добре. Откакто помнех Коледа, никога не бе имало такова изобилие. Печени гъски, печени пуйки, телешко и ярешко, огромни пушени бутове е гарнитура отстрани, курабийки и сладкиши с всякакви форми и размери, пудинги, които щяха да се пръснат от сухите плодове в тях, и между по-тежките храни — чинии с вкусни пасти, леки и въздушни, които Рейчъл беше измайсторила заедно е бартънските момичета.

Лицата на прегладнелите гости бяха озарени от лакоми усмивки — аз не правех изключение, от другите маси кънтеше гръмогласен смях и несмущавани от непосредствената близост на „господаря“, по-устатите от арендаторите вече си позволяваха да разхлабят коланите и да разкопчаят яките. Чух как Джак Либи, който си падаше по пиенето и май по пътя вече бе обърнал чаша-две ябълково вино, възкликна:

— Майко мила… след такова пиршество преспокойно могат да ни дадат храна на враните, хич и няма да усетим.

Дребната госпожа Джонс, която седеше отляво и стискаше устни, държеше вилицата така, както се държи паче перо, и се опитваше да хапне с нея от патешкото крилце, затова Джак й пошушна, като ми намигна:

— Хвани го, скъпа, с палец и показалец. Разкъсай го.

Чак тогава забелязах, че до чинията на всеки има пакетче, надписано с почерка на Рейчъл. Сякаш всички ги видяха едновременно и за миг забравили храната, се заеха да ги отварят развълнувано. Загледах ги и поизчаках, после също си отворих подаръка. Изведнъж ме присви сърцето — разбрах какво е направила. Беше приготвила на всички в залата подаръци. Сама ги беше опаковала и беше добавила и картичка. Подаръците не бяха големи, не бях и скъпи, но пак беше трогателно. Чак сега разбрах какво е правела зад затворената врата на будоара.

След като всички се нахвърлиха отново на храната, и аз отворих пакетчето. Разопаковах го върху коленете си, под масата, решен да не го види никой друг. Беше златен ключодържател с плочка, върху която бяха написани инициалите ни „Ф. А. Р. А.“ и отдолу датата. Подържах го за миг, после го пъхнах, без да ме видят, в джоба на жилетката. Погледнах към Рейчъл и се усмихнах. Тя не ме изпускаше от очи. Вдигнах чашата, тя също го направи. Господи! Бях щастлив.

Пиршеството беше в разгара си, весело и шумно. Мазните чинии с накамарена по тях храна се изпразваха, и аз не знам как. Чашите се пълнеха отново и отново. В средата на масата някой запя, хората от другите маси се присъединиха. Затактуваха с обувки по пода, с вилици и ножове по чиниите, заклатиха се дружно, а госпожа Джонс от Кум процеди с тънки устни, че за мъж имам много дълги мигли. Налях й още от виното.

Накрая си спомних колко добре е улучвал Амброуз мига и почуках няколко пъти силно по масата. Гласовете утихнаха.

— Който иска, може да излезе навън и после да се върне — оповестих аз. — След пет минути ние с госпожа Ашли ще раздадем подаръците под коледното дърво. Благодаря ви, дами и господа.

Както и очаквах, всички се заблъскаха при вратата. Загледах с усмивка как най-отзад върви Сийкъм, стъпваше така, сякаш е глътнал бастун, и внимаваше много да не би дъските да поддадат под краката му. Онези, които останаха в залата, избутаха масите при стените. След като раздадяхме подаръците и си тръгнехме, щеше да има танци — стига да имаше такива, които още се държат на крака. Шумният празник щеше да продължи до полунощ. Като малък слушах от прозореца в детската тропот в голямата зала. Днес вечерта отидох при малката група при коледното дърво. Там бяха викарият и госпожа Паскоу, три от дъщерите им и един помощник енорийски свещеник. А също кръстникът ми и Луиз. Тя изглеждаше прекрасно, макар и да бе пребледняла. Ръкувах се с тях. Госпожа Паскоу ме озари с усмивка, при която се видяха всичките й зъби:

— Надминахте себе си. Никога не сме се забавлявали толкова. Момичетата са в див възторг.

Наистина изглеждаха така, въпреки че те бяха три, а помощник енорийският свещеник — само един.

— Радвам се, че ви е харесало — отвърнах и след като погледнах Рейчъл, попитах: — Щастлива ли се чувстваш?

Тя се взря в очите ми и се усмихна.

— Ти как мислиш? — възкликна. — Толкова щастлива, че ми иде да заплача.

Поздравих и кръстника си.

— Добър вечер и честита Коледа — рекох. — Как беше в Ексетър?

— Студено — отвърна той лаконично, — студено и отблъскващо.

Беше рязък. Държеше едната си ръка на гърба, с другата подръпваше мустака си. Дали не го беше разстроило нещо по време на празненството? Може би това, че виното се е ляло на воля? После забелязах, че гледа Рейчъл. Беше вперил очи в перлената огърлица около врата й. Видях, че е усетил погледа ми и се обръща на другата страна. За миг отново се почувствах в четвърти клас в „Хароу“, когато учителят ме хвана, че съм скрил под учебника по латински една карта. После свих рамене. Бях Филип Ашли, на двайсет и четири години. И нямаше да допусна някой, пък бил той и моят кръстник, да определя на кого да правя коледни подаръци. Дали госпожа Паскоу вече не беше изтърсила някоя хаплива забележка? Вероятно се беше въздържала — заради добрите обноски. Пък и нямаше от къде да знае за огърлицата. Майка ми вече е била покойница, когато господин Паскоу е поел енорията. Луиз я беше забелязала. Това вече беше ясно. Видях как сините й очи се извръщат към Рейчъл, после пак се вторачват в пода.

Гостите започнаха да се връщат с гръм и трясък в залата. Смееха се, шушукаха, блъскаха се, докато се приближаваха към коледното дърво, където стояхме двамата с Рейчъл. После се наведох към подаръците и като четях имената, ги подавах на Рейчъл, а хората идваха един по един да си ги получат. Тя стоеше пред коледното дърво поруменяла, весела, усмихната. Едвам се сдържах да не я погледна, докато четях имената.

— Благодаря ви, Бог да ви поживи, господине — казваха хората и отиваха при нея. — Благодаря, госпожо. Бог да поживи и вас.

Близо половин час раздавахме подаръците и нямаше кога да си кажем и дума. Щом приключихме и последният подарък бе приет с реверанс, внезапно настана тишина. Всички се бяха струпали при стената и чакаха да кажа нещо.

— Честито Рождество на всички — рекох.

А те викнаха в един глас:

— Честито Рождество и на вас, господине, и на госпожа Ашли.

Били Роу, който за случая беше зализал перчем, се провикна дрезгаво, колкото му глас държи:

— Три пъти „ура“ за двамата.

Възгласите бяха толкова силни, че проехтяха при гредите по тавана и за малко да изкъртят дъските по пода и ние всички да се озовем долу при екипажите. Погледнах Рейчъл. Сега вече се беше просълзила. Поклатих глава. Тя се усмихна и премига — само и само да не се разплаче, сетне ме хвана за ръка. Забелязах, че кръстникът ми ни гледа с лице като от камък. Колкото и да е непростимо, си спомних как в училище сме затваряли устата на критикарите. „Марш оттук, щом не ти харесва…“ И да избухнех, никой не можеше да ме вини. Но вместо това се усмихнах и след като притеглих Рейчъл да ме хване под ръка, я поведох обратно от голямата зала към къщата.

Някой, вероятно младият Джон, понеже Сийкъм се движеше сякаш под звуците на далечен тъпан, беше отскочил при раздаването на подаръците до всекидневната и беше занесъл сладкиши и вино. Бяхме преяли. И сладкишите, и виното си останаха недокоснати, макар и да забелязах, че помощник енорийският свещеник си отчупва от една курабийка. Сигурно ядеше за трима. Точно тогава госпожа Паскоу — Бог да я поживи, — която явно е дошла на този свят, за да разваля с бъбривия си език цялата хармония, се обърна към Рейчъл и каза:

— Извинявайте, госпожо Ашли, но няма как да не го отбележа. С каква красива огърлица сте днес. Цяла вечер не мога да откъсна очи от нея.

Рейчъл й се усмихна и докосна перлите.

— Да — рече, — много съм горда, че я притежавам.

— То оставаше да не сте горда — подметна мрачно кръстникът ми, — струва цяло състояние.

Според мен само ние с Рейчъл забелязахме с какъв глас го е казал. Тя го погледна озадачена, сетне премести очи върху мен и тъкмо да отговори, когато се намесих аз.

— Струва ми се, че екипажите вече са тук — оповестих.

После застанах на вратата. Дори госпожа Паскоу, обикновено глуха за всякакви намеци да си тръгва, разбра, че вечерта е достигнала връхната си точка.

— Хайде, момичета — подкани тя, — сигурно всички сте уморени, а утре ни чака натоварен ден. На Рождество, господин Ашли, няма почивка в семейството на викария.

Изпратих ги до вратата. За щастие, се оказах прав в предположението си. Екипажът наистина ги чакаше отпред. Те качиха при себе си и помощник енорийския свещеник. Той се сгуши като току-що оперено пиленце между две от дъщерите. Тъкмо потеглиха, и екипажът на Кендълови също се появи. Обърнах се към всекидневната и видях, че там няма никой, освен кръстника ми.

— Къде са другите? — попитах.

— Луиз и госпожа Ашли се качиха горе — отвърна той, — след миг-два ще се върнат. Радвам се, че имам възможност да разменя с теб, Филип, някоя и друга дума.

Прекосих помещението и застанах при камината с ръце на гърба.

— Да? Какво има?

Известно време той мълча. Личеше, че е смутен.

— Не успях да те видя, преди да замина за Ексетър — обясни, — иначе щяхме да го обсъдим по-рано. Всъщност, Филип, от банката ми съобщиха някои неща, които определено смятам за тревожни.

Огърлицата, разбира се — помислих си аз. Е, това си е моя работа.

— Предполагам, господин Кауч?

— Да — потвърди кръстникът ми. — Както е редно и почтено, той ме предупреди, че госпожа Ашли вече е превишила с няколкостотин лири парите в сметката.

Усетих, че изтръпвам. Погледнах кръстника си, после не издържах на напрежението и лицето ми пламна.

— Виж ти! — казах.

— Не го проумявам — продължи той, като сновеше напред-назад. — Тук госпожа Ашли няма кой знае какви разходи. Твоя гостенка е и потребностите й не са големи. Единственото, което ми хрумва, е, че превежда пари в чужбина.

Продължих да стоя при огъня, сърцето ми биеше като обезумяло.

— Тя е много щедра — подхванах, — вероятно днес вечерта си го забелязал. Подарък за всеки. Това едва ли се прави с няколко шилинга.

— Но с няколкостотин лири ще платиш за десеторно повече подаръци — възрази той. — Не се съмнявам в щедростта й, ала надхвърлената сума не може да се обясни само с подаръци.

— Наела се е да купува разни неща и за къщата — допълних аз. — Пердета и покривала за синята стая. Отчитай и тях.

— Дори да го направя, сумата, която решихме да й отпускаме на три месеца, е надхвърлена двойно, дори тройно. Какво ще правим занапред?

— Ще удвоим, ще утроим сумата — отговорих. — Парите, които сме отпуснали, очевидно не са достатъчни.

— Но това, Филип, е нагло — възкликна кръстникът ми. — Не може жена, която живее като нея тук, да харчи толкова. Дори в Лондон няма как да пропилее толкова пари.

— Може би има дългове, за които не знаем — предположих аз. — Хора във Флоренция, които са й дали пари и сега я притискат да ги върне. Не ни влиза в работата. Искам да увеличиш издръжката и да покриеш парите, изхарчени над нея.

Той стоеше със стиснати устни пред мен. Исках да приключваме, да се разберем веднъж завинаги. До изострения ми слух откъм стълбището достигнаха стъпки.

— И още нещо — каза притеснен кръстникът ми. — Не си имал право, Филип, да изнасяш от банката огърлицата. Нали осъзнаваш, че тя е от наследството, от колекцията, която още нямаш право да взимаш?

— Тя е моя, принадлежи ми, мога да правя с нея каквото реша.

— Още три месеца не е твоя — напомни Ник Кендъл.

— И какво от това? — махнах аз с ръка. — Три месеца минават бързо. Нищо няма да се случи с огърлицата, докато е у нея.

Той ме погледна.

— Не съм толкова сигурен — възрази.

От намека в думите му направо се вбесих.

— Мили Боже! — ахнах. — Накъде биеш? Че тя може да вземе огърлицата и да я продаде ли?

Известно време кръстникът ми мълча. Само подръпваше мустаците си.

— Откакто заминах за Ексетър, понаучих малко повече за братовчедка ти Рейчъл — заяви.

— В смисъл?

Той погледна вратата, после отново мен.

— Срещнах случайно едни стари приятели, хора, които не познаваш и които пътуват много. Години наред прекарват зимата в Италия или Франция. Доколкото разбрах, са срещнали братовчедка ти още докато тя е била омъжена за първия си съпруг,

Сангалети.

— Е, и?

— И двамата са се славели като редкопръсти. И като хора с разгулен живот. Дуелът, в който Сангалети е участвал, е бил заради друг мъж. Та тези хора казаха, че са изпаднали в ужас, когато са научили, че графинята се е омъжила за Амброуз Ашли.

Още тогава предсказали, че за броени месеци ще похарчи цялото му състояние. За щастие, това не се случи. Амброуз почина преди това. Съжалявам, Филип. Но тази новина ме разстрои много.

Той отново заснова напред-назад.

— Не съм и предполагал, че ще паднеш толкова ниско да слушаш небивалиците на разни пътешественици — казах му аз.

— Кои всъщност са тези хора? Как смеят да повтарят сплетни отпреди десет години? Едва ли ще се осмелят да говорят така пред братовчедката Рейчъл.

— Вече няма значение — спря ме Ник Кендъл. — Сега се притеснявам за перлите. Съжалявам, но още три месеца съм твой настойник и трябва да те помоля да поискаш от нея да върне огърлицата. Налага се да я прибера отново в банката, при другите скъпоценности.

Сега беше мой ред да тръгна да снова. Направо не знаех какво правя.

— Да върне огърлицата ли? — възкликнах — Но как изобщо мога да искам от нея такова нещо? Днес вечерта й я дадох като коледен подарък. Това е последното на този свят, което мога да направя.

— Тогава ще го направя аз вместо теб — отсече той.

Изведнъж намразих скованото му упорито лице, каменната му стойка, тесногръдото му безразличие към всякакви чувства.

— Проклет да съм, ако го допусна — заявих.

Исках да е на хиляди километри оттук. Исках да е мъртъв.

— Недей така, Филип, ти си съвсем млад — смени той тона, — много впечатлителен, напълно те разбирам, че си искал да засвидетелстваш по някакъв начин уважението си към своята братовчедка. Но фамилните скъпоценности са нещо повече от това.

— Тя има право на тях — напомних аз. — Бог ми е свидетел, ако някой има право да ги носи, то това е тя.

— Да, ако Амброуз беше жив, но не и сега — настоя кръстникът ми. — Тези накити ще останат под попечителство, докато се ожениш, Филип, те са за съпругата ти. И още нещо. Огърлицата е важна сама по себе си, както някои от по-възрастните гости на празненството днес сигурно помнят. Когато мъж от рода Ашли се жени, той я дава на невястата в деня на венчавката — като единствен накит. Това е семейно суеверие, каквито хората наоколо харесват много, и както вече споменах, по-възрастните знаят историята. Получи се неприятно и ще плъзнат слухове. Сигурен съм, че в каквото положение се намира, госпожа Ашли е последният човек, който го иска.

— Хората, които присъстват тази вечер — възразих припряно, — ще си помислят, ако изобщо могат да мислят, че огърлицата принадлежи именно на братовчедка ми. Никога не съм чувал по-големи небивалици — от къде на къде това, че е носила перлите, ще породи слухове?

— Не съм аз този, който ще го каже — заяви кръстникът ми. — Но ако започнат да шушукат, безспорно ще съм сред първите, които ще научат. За едно обаче съм длъжен да съм твърд, Филип. И то е, че огърлицата трябва да бъде върната на сигурно в банката. Още не е твоя, за да я подаряваш, и не си имал право да ходиш без мое разрешение в банката и да я изнасяш оттам. Повтарям, ако ти не помолиш госпожа Ашли да я върне, ще го направя аз.

Спорехме толкова разпалено, че не сме чули как роклите шумолят по стълбището. Сега вече беше късно. На вратата стояха Рейчъл и зад нея Луиз.

Рейчъл се беше извърнала към кръстника ми, който стоеше насред стаята и ми отправяше нападки.

— Съжалявам, но нямаше как да не чуя разговора ви. Много ви моля, не искам никой от двамата да се обременява заради мен. Беше много мило от страна на Филип да ми разреши да нося днес вечерта перлите, а вие, господин Кендъл, сте напълно прав да настоявате те да бъдат върнати. Ето ги.

Тя се пресегна и разкопча огърлицата.

— Недей — спрях я, — как така ще ги връщаш?

— Много те моля, Филип — повтори тя.

След като свали перлите, ги подаде на кръстника ми. Той бе така любезен да се смути, но личеше и че му е олекнало. Видях, че Луиз ме гледа със съжаление. Извърнах се.

— Благодаря ви, госпожо Ашли — промълви, както винаги намусено, кръстникът ми. — Разбирате, че огърлицата наистина влиза в наследството, което е под попечителство, и на Филип не му е работа да я изнася от банката. Постъпил е неразумно, безразсъдно. Но младите са си вироглави.

— Напълно разбирам, хайде да не го обсъждаме повече — отвърна тя. — Да ви донеса ли обвивката?

— Благодаря, недейте, носната ми кърпа ще свърши работа — отговори той. Извади я от горния си джоб и сложи много внимателно перлите по средата. — А сега мисля, че ние с Луиз ще ви пожелаем лека нощ. Благодаря за прекрасната успешна вечеря, Филип, желая и на двама ви весела Коледа.

Аз не отговорих. Излязох във вестибюла, застанах до входната врата и без да казвам и дума, помогнах на Луиз да се качи в екипажа. Тя ми стисна ръката, за да ми покаже, че ми съчувства, но бях много развълнуван и не отвърнах. Кръстникът ми седна до нея и двамата потеглиха.

Върнах се бавно във всекидневната. Рейчъл стоеше и се взираше в огъня в камината. Без огърлицата вратът й сякаш беше гол. Загледах я мълком, бях ядосан и нещастен. Щом ме видя, тя ми протегна ръце и аз отидох при нея. Сърцето ми беше преизпълнено с емоции, не ми се говореше. Чувствах се като десетгодишно хлапе и ми трябваше малко, за да се разплача.

— Недей — подкани Рейчъл нежно и сърдечно, съвсем в свой стил, — не се разстройвай. Моля те, Филип, много те моля. Гордея се страшно, че поне веднъж съм носила огърлицата.

— Исках да остане у теб — отвърнах аз. — Исках да я носиш постоянно. Проклет да е кръстникът ми, нека гние в ада.

— Тихо, тихо, не говори така.

Бях толкова огорчен и ядосан, че ми идеше още сега да се вдигна и да отида в банката, да сляза в трезора и да прибера всички скъпоценности, всеки камък, всяка перла, а после да дам на Рейчъл не само тях, а всичкото злато и сребро в банката. Бях готов да й дам света.

— Е, сега всичко се провали, цялата вечер, цялата Коледа — споделих аз. — Всичко отиде на вятъра.

Тя ме притисна до себе си и се засмя.

— Като дете си — каза ми, — което е дотичало при мен с празни ръце. Клетият Филип.

Стоях и я гледах.

— Не съм никакво дете — отсякох. — На двайсет и пет години съм, остават само три месеца, докато ги навърша. На сватбата си майка ми е носела перлите, преди нея и леля, а преди това баба. Толкова ли не разбираш защо исках да ги носиш и ти?

Тя ме хвана за раменете и ме целуна още веднъж.

— Ами знам — каза, — затова и бях толкова щастлива, толкова горда. Искаше да ги нося, понеже си наясно, че ако се бях омъжила не във Флоренция, а тук, Амброуз щеше да ми ги даде на сватбата.

Не казах нищо. Преди няколко седмици Рейчъл ми бе заявила, че съм несхватлив. Днес вечерта можех да кажа същото и за нея. След малко тя ме потупа по рамото и се качи да си легне.

Напипах в джоба си златната верижка, която ми беше подарила. Поне тя беше само моя.