Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (16)

16

Ноември и декември отминаха бързо, поне така ми се стори. Преди, щом дните намалееха и времето се развалеше, щом започнеше да се мръква в четири и половина и нямаше какво да правя навън, вечерите в къщата ми се бяха стрували дълги, скучни и еднообразни. Не бях по четенето, нито по общуването, не обичах да ходя на лов със съседите или да ги посещавам, затова очаквах с нетърпение края на годината и когато отминеха най-късият ден и Коледата, вече тръпнех в очакване на пролетта. А тук, в западните графства, се запролетява рано. Още преди Нова година има напъпили храсти. Тази есен обаче не беше монотонна. Листата опадаха, дърветата се оголиха, Бартънските ниви бяха кафяви и подгизнали от дъжда, а от мразовития вятър морето беше бурно и сиво. Аз обаче не посървах от всичко това.

Ние с братовчедката Рейчъл бяхме въвели ред, от който рядко се отклонявахме и от който бяхме доволни. Стига да го позволяваше времето, тя прекарваше сутринта в градината, където даваше на Тамлин и градинарите указания кое къде да засадят или наблюдаваше строежа на терасата, заради който се наложи да наемем още работници, освен онези, които се трудеха в гората, а аз си вършех обичайната работа из имението, обикалях с коня фермите, посещавах и други в графствата наоколо, където също имах земи. В дванайсет и половина се събирахме с Рейчъл за кратък обяд, обикновено студен — шунка или пай и сладкиш. По това време се хранеха и прислужниците, затова не ни пренасяха те. Тогава виждах за пръв път през деня Рейчъл, тя закусваше само в стаята си.

Чуех ли, докато обикалях имението или седях в канцеларията, часовника върху кулата да отброява дванайсет и веднага след него камбаната, с която викаха прислужниците на обяд, усещах как ме обзема вълнение и сърцето ми тупти по-ускорено.

С каквото и да се занимавах, изведнъж губех интерес. Ако яздех навън в парка например, в гората или в нивите наоколо и звукът на часовника и камбаната проехтеше — той стигаше надалеч, чувал съм го и на пет километра, ако има вятър, — обръщах Джипси и се насочвах нетърпеливо към дома сякаш от страх, че ако се забавя навън, ще изпусна някой миг от обяда. В канцеларията беше същото. Гледах книжата по писалището отпред, гризях писалката, навеждах се назад заедно със стола и онова, което пишех, изневиделица губеше всякакво значение. Писмото можеше да почака, не се налагаше да правя веднага сметките, онзи въпрос за Бодмин можеше да бъде решен и друг път — изтиквах всичко встрани, излизах навън и след като прекосявах двора, отивах в трапезарията.

Рейчъл обикновено беше там преди мен, за да ме посрещне и да ми пожелае хубав ден. Често оставяше до чинията ми клонка — нещо като дар, която забождах в бутониерата, или ми приготвяше нов билков чай — да го опитам, явно имаше стотици рецепти и все ги даваше на готвача, да пробва. Веднъж Сийкъм ми каза, скрит зад дланта си, сякаш е голяма тайна, как готвачът ходел всеки ден при Рейчъл за указания, та затова храната била толкова вкусна.

— Господарката не иска господин Ашли да научава, да не би да реши, че тя се държи нагло — довери икономът.

Засмях се и не й казах, че знам, но понякога, колкото да се позабавлявам, подмятах нещо за ястието и възкликвах:

— Направо не проумявам какво им става в кухнята. Момчетата още малко, и ще засенчат и френските майстори готвачи.

А тя отвръщаше невинно:

— Харесва ли ти? По-вкусно ли е от преди?

Сега вече всички я наричаха „господарката“ и аз нямах нищо против. Беше ми приятно и дори се гордеех.

След обяда Рейчъл се качваше да си почине или, ако беше вторник или четвъртък, нареждах да приготвят екипажа и Уелингтън я караше на гости на хората, които вече бяха идвали у нас. Понякога, ако имах работа по пътя, също се качвах в екипажа и след два-три километра слизах, а Рейчъл продължаваше нататък. Тръгнеше ли на гости, много внимаваше как се облича. Най-хубавото наметало, новата шапка с воалетка. В екипажа сядах с гръб към конете, за да я гледам, а тя не вдигаше воалетката — да ме подразни.

— Хайде при твоите клюки и сплетни — току подмятах, — хайде при дребните скандали и караници. Бих дал много, за да се превърна в муха върху стената.

— Ела с мен — отвръщаше тя, — ще ти се отрази много добре.

— И дума да не става. Нали ти ще ми разкажеш всичко на вечеря.

Заставах на пътя и гледах как екипажът отпрашва нататък, а Рейчъл ми махаше с кърпичка през прозореца — колкото да ме подразни. Виждах я чак в пет, по време на вечерята, а часовете дотогава се превръщаха в нещо, което просто трябваше да изтърпя. Където и да отидех по работа из имението, с когото и да разговарях, през цялото време не ме свърташе, бързах да си тръгна. Колко ли беше часът? Поглеждах часовника на Амброуз. Само четири и половина? Как само се влачеше времето. После се прибирах през конюшнята и веднага се убеждавах, че Рейчъл се е прибрала, защото виждах под навеса екипажа, а също конете, които вече бяха получили храна и вода. Вече в къщата минавах през библиотеката и всекидневната и ако тя не беше там, разбирах, че се е качила в стаята да си почине. Винаги си почиваше преди вечеря. После се къпех или се измивах, преобличах се и слизах отново в библиотеката, за да я чакам. Ставах все по-нетърпелив, докато стрелките на часовника пъплеха към пет часа. Оставях отворено, за да не пропусна стъпките на Рейчъл.

Първо се чуваха кучетата — сега вече изобщо не ми обръщаха внимание, следваха я като сянка, — после и шумоленето на роклята й по стълбището. Мисля, че това бе мигът, който обичах най-много през целия ден. В този звук имаше нещо, от което изпадах в такова очакване, в такава тръпка, че направо се чудех какво да правя и да кажа, щом Рейчъл влезете. Не съм сигурен от какъв плат бяха ушити роклите й, дали от твърда коприна, от атлаз или брокат, но сякаш бръскаха пода, после се вдигаха и пак го опираха, а аз не знаех дали самата рокля се рее, или Рейчъл я носи и стъпва толкова изящно, че с появата й библиотеката, която допреди малко е изглеждала тъмна и строга, сякаш оживява.

На свещи Рейчъл ми се виждаше по-крехка, отколкото на дневна светлина. Яркото утро и по-приглушените следобедни оттенъци сякаш бяха предназначени за труд, за делнични неща, I за резки движения, ползотворни и чевръсти, а щом паднеше вечерта, щом затвореха капаците, за да не прониква студът, и къщата се загърнеше в себе си, Рейчъл засилваше със скрита дотогава светлина. Върху страните и косата й имаше повече цвят, очите й изглеждаха по-дълбоки, а когато тя се извърнеше да каже нещо, когато се пресегнеше да вземе от библиотеката книга или се наведеше да погали Дон, който се беше проснал пред огъня в камината, движенията й бяха леки и гъвкави, така че човек я гледаше прехласнат. В такива мигове недоумявах как изобщо съм могъл да реша, че Рейчъл не блести с нищо.

Сийкъм оповестяваше, че вечерята е пренесена, и след като отидехме в трапезарията, се разполагахме аз на челното място и Рейчъл отдясно — струваше ми се, че винаги е било така, че няма нищо ново и странно, че никога не съм се хранел сам в старото сако, без да се преобличам, с книга, подпряна пред мен, за да не се налага да разговарям с иконома. И все пак, ако винаги е било така, нямаше да се чувствам толкова въодушевен, а самото хранене и пиене да се превръщат в нещо като ново приключение.

Вместо да се притъпи с времето, тръпката по-скоро се изостри и аз се улових, че си търся оправдания, за да съм някъде из къщата още пет минути с надеждата да зърна Рейчъл и да удължа обичайното време за обяда и вечерята, когато бяхме заедно.

Случваше се тя да е в библиотеката, да прекосява вестибюла, за да свърши някаква работа, или да чака във всекидневната гости — усмихваше ми се и казваше, леко изненадана:

— Какво те води у дома, Филип, в такъв час?

Виждах се принуден да измисля нещо. Колкото до градината, преди, опиташе ли се Амброуз да пробуди у мен някакъв интерес, само се прозявах и си търсех повод да се скатая, докато сега гледах на всяка цена да присъствам, ако някой бе дошъл да ни посъветва за цветята или терасата, а вечерно време, след като се нахранехме, двамата с Рейчъл разглеждахме заедно италианските книги, сравнявахме рисунките и спорехме разгорещено коя от илюстрациите да използваме. Мисля, че щях да се съглася, дори и Рейчъл да предложеше да вдигнем над Бартънските ниви копие на Римския форум. Казвах „да“, казвах „не“, казвах и „чудесно“ и клатех глава, но всъщност изобщо не слушах. Беше ми приятно просто да наблюдавам колко запалена е Рейчъл по градинарството, да гледам как преценява замислена, със сключени вежди една или друга рисунка и да си отбелязва с писалка страницата, а после да сменя книгите.

Невинаги седяхме долу в библиотеката. Понякога Рейчъл ме викаше да се кача заедно с нея горе в будоара на леля Фийби, където подреждахме на пода книгите и плановете на градини. Долу в библиотеката домакин бях аз, но тук, в будоара, господарка беше Рейчъл. Не съм сигурен дали не ми харесваше повече. Появяваше се някаква непринуденост. Сийкъм не ни безпокоеше — Рейчъл беше впрегнала цялата си тактичност, за да го убеди да се откаже от тържественото поднасяне на сребърната табла с чая — и тя запарваше билкова отвара, която по думите й била по-полезна за очите и кожата, пък и такъв бил обичаят в континентална Европа.

Тези вечерни часове отминаваха прекадено бързо и аз все се надявах, че Рейчъл ще забрави да пита колко е часът, но онзи проклет часовник на кулата бе точно над главите ни и нямаше как да отброи десет, без да го забележим и да направи на пух и прах ведрата обстановка.

— Нямах представа, че е толкова късно — отбелязваше Рейчъл, после ставаше и затваряше книгата.

Знаех, че това е знак да си тръгвам. Не минаваше дори номерът да се позадържа на вратата — уж да продължа разговора. Щом е станало десет, трябва да си тръгвам, и толкоз. Понякога Рейчъл ми протягаше ръка — да я целуна. Друг път подлагаше буза. Случваше се да ме потупа и по рамото, все едно съм малко куче. Никога вече не се приближи, не обгърна с длани лицето ми, както бе направила вечерта, когато лежеше в леглото. Не го търсех, не се и надявах на това, но след като й пожелаех „лека нощ“, след като се приберях по коридора в стаята си, след като отворех капаците на прозорците и започнех да се взирам в притихналата градина, след като чуех далечния шепот на морето, плискащо се в подножието на гората, се чувствах странно сам, като дете подир празник.

Беше приключила вечерта, към която бях вървял с трескаво очакване. Струваше ми се, че следващата ще настъпи след много време. И нито умът, нито тялото ми бяха готови за почивка. Навремето, преди да пристигне Рейчъл, през зимата дремех вечер край камината, после се протягах, прозявах се и се качвах сънено горе, доволен, че ще се пъхна между завивките и ще спя сладко-сладко до седем. Сега беше съвсем различно. Можех да се разхождам по цяла нощ. Можех да разговарям до зори. Първото беше глупаво. Второто — невъзможно. Затова се отпусках тежко на креслото пред отворения прозорец, пушех, гледах моравата и чак към един-два се събличах и си лягах, след като не бях правил друго, освен да седя унило, да не мисля за нищо и да пилея притихналите часове.

През декември заедно с пълнолунието сковаха и първите студове и нощите на бодърстване вече бяха по-трудни за понасяне. Имаше в тях някаква красота, студена и ясна, която ме поразяваше право в сърцето и ме изумяваше. Виждах от прозорците как дългите морави се сливат с поляните, а после и с морето, всичко се белееше от скрежа, белееше се и от месечината. Дърветата покрай моравите бяха черни и притихнали. През тревата притичваха зайци, после се пръсваха по леговищата си и най-неочаквано чувах в тишината пискливия остър вой на лисица, следван от тиха въздишка — зловещ, непогрешим, нямаше друг такъв в нощта, сетне виждах как откъм гората, долепена до земята, се прокрадва и самата лисица с източено тяло, която притичва през моравата и се шмугва на сигурно между дърветата. По-късно чувах отново воя някъде в далечината, на открито, в парка, пълната месечина бе увенчала дърветата и крепеше небосвода, а по моравата под прозореца ми не помръдваше нищо. Дали Рейчъл спеше в синята стая, или като мен бе дръпнала пердетата? Часовникът, пратил ме да лягам в десет, отброи един, после и два часа и аз си казах, че тук наоколо има неописуема красота, която двамата можем да споделим.

Хората, на които не държах, можеха да вземат за себе си делничния свят. Но това тук не беше свят, това бе вълшебство и то бе изцяло мое.

Ето как като барометър се люшках между настроенията, мятах се от въодушевлението и тръпката към потиснатостта и скуката, сетне си спомнях, че Рейчъл е обещала да остане само за малко, и се питах колко ли още ще стои тук. Дали след Коледа нямаше да се обърне към мен и да ми каже: „Е, Филип, другата седмица отивам в Лондон.“ Заради лошото време вече не можеха да засаждат растения в градината, те щяха да почакат до пролетта. Майсторите можеха и да довършат терасата, но как ли щяха да се справят без указанията на Рейчъл? Тя можеше още утре да реши да си тръгне, а аз едва ли щях да измисля някакво оправдание, с което да я спра.

Навремето, още докато си беше у дома, Амброуз канеше всички в имението на коледно празненство. Напоследък, когато него го нямаше, го пропусках, защото той го организираше, след като се прибереше от пътешествията си, в навечерието на най-късата нощ. Сега бях решил отново да направя по стар обичай увеселение — ако не за друго, то защото на него щеше да присъства и Рейчъл.

Когато бях малък, това угощение бе най-вълнуващото в коледните празници. Една седмица преди това мъжете носеха висока ела, която слагаха в голямата зала над помещението за екипажите — празненството се провеждаше в нея. Очакваше се аз да не знам, че дървото е там. Но когато наоколо нямаше никого, обикновено по обяд, когато прислугата се хранеше, се прокрадвах отзад и се качвах по страничното стълбище в залата, за да видя коледната ела, която стоеше, натопена във ведро, в другия край, а на стената бяха подпрени дългите сгъваеми маси, на които щяхме да се храним. Не съм помагал никога да украсят дървото, това се случи за пръв път по време на първата ми ваканция в „Хароу“. Вече бях преминал в по-горния клас. Щях да се пръсна от гордост. Като малък седях до Амброуз на масата в центъра, но след като преминах в горния клас, вече си имах своя маса и се разполагах на челното място.

Сега отново пратих лесничеите за дърво, всъщност се вдигнах сам и отидох в гората да го избера. Рейчъл беше на седмото небе от щастие. Едва ли имаше празник, който да я зарадва повече. Водеше пресериозни разговори със Сийкъм и готвача, надзърташе в избата и хранилищата, където държахме дивечовото месо, дори убеди прислужниците, все мъже, да се съгласят от Бартън да дойдат две момичета, които под нейно ръководство да направят френски пасти. То бяха вълнения, то бяха потайности: аз настоявах Рейчъл да не вижда коледното дърво, тя пък държеше да не научавам какво ще бъде поднесено на вечерята.

Пристигнаха пакети, които веднага бяха отнесени горе в стаята й. Когато отидох да почукам на вратата в будоара, чух отвътре шумолене на хартия, сетне, сякаш след цяла вечност, и гласа й:

— Влез.

Заварих я приклекнала на пода, с блеснали очи и поруменели страни, по килима бяха разпилени разни неща, които тя бе покрила. Каза ми да не гледам.

Отново се върнах в детството, към трепета, докато стоях по нощница на пръсти отвън на стълбището и се опитвах да чуя какво си шушукат долу, а Амброуз изскачаше най-неочаквано от библиотеката и ми казваше през смях:

— Лягай бързо, пакостник такъв, че жив ще те одера.

Тревожеше ме само едно. Какво да подаря на Рейчъл? Отделих на това един ден в Трюроу — обикалях една по една книжарниците с надеждата да намеря книги за градинарство, но нямаше. Пък и нашите изобщо не можеха да се мерят с изданията, които тя беше донесла от Италия. Нямах представа на какви подаръци се радват жените. Ако трябваше да подари нещо на Луиз, кръстникът ми й купуваше плат за рокля, но Рейчъл ходеше само в траур. Не можех да й поднеса плат. Спомних си, че веднъж Луиз е била много щастлива от медальона, който баща й й беше донесъл от Лондон. Слагаше си го, когато в неделя идваха на обяд у нас. Покрай това намерих решение.

Сред накитите на семейството сигурно имаше нещо, което можех да поднеса на Рейчъл. Държахме ги не у дома в сейфа, при книжата и документите на Амброуз, а в банката. Той беше отсъдил, че там са на по-сигурно, ако избухне пожар. Не знаех какво се пази там. Помнех смътно, че веднъж, когато още бях съвсем малък, отидохме с Амброуз в банката, там той взе една огърлица и ми каза с усмивка, че била на баба ни и майка ми я е носела на венчавката си, но само за един ден, понеже баща ми не бил пряк наследник, и че някога в бъдещето, ако съм се държал добре, Амброуз щял да ми позволи да я дам на жена си. Чак сега си дадох сметка, че каквото и да има в банката, то ми принадлежи. По-точно, щеше да ми принадлежи след три месеца, но да не издребняваме.

Кръстникът ми със сигурност знаеше какви са накитите, но той беше заминал по работа за Ексетър и щеше да се прибере чак в деня преди Коледа, когато двамата с Луиз бяха поканени на празненството. Реших да отида сам в банката и да поискам да видя накитите.

Господин Кауч ме посрещна както винаги любезно в личния си кабинет с изглед към пристанището и изслуша молбата ми.

— Да разбирам ли, че господин Кендъл не възразява? — поинтересува се той.

— То се знае, че не — отвърнах припряно, — разбрали сме се.

Изобщо не се бяхме разбирали, но беше нелепо на двайсет и четири години, само няколко месеца преди рождения си ден да искам от кръстника си разрешение и за най-малката дреболия. Направо ме вбесяваше.

Господин Кауч прати да донесат от трезора накитите. Качиха ги в запечатани касети. Той счупи печата, постла отпред върху писалището сукно и извади накитите един по един върху него.

Дори не подозирах, че колекцията е толкова прекрасна. Имаше пръстени, гривни, обици, брошки, много от тях в комплект, например рубинената диадема за коса и рубинените обици към нея, както и сапфирената гривна и медальонът и пръстенът. Но докато ги гледах, притеснен дори да ги докосна с пръст, си спомних, разочарован, че Рейчъл е в траур и не носи цветни камъни. Нямаше смисъл да й подарявам тези неща тук, така и така нямаше да ги сложи.

Точно тогава господин Кауч отвори последната касета и извади отвътре перлената огърлица. Нанизите бяха четири. Накрая се събираха в едно, с обща диамантена закопчалка. Познах начаса огърлицата. Именно нея Амброуз ми беше показал, когато бях малък.

— Харесва ми, най-хубавото в цялата колекция — казах аз. — Помня, че братовчедът Амброуз ми я е показвал.

— Е, сигурно има и други мнения — отвърна господин Кауч, — лично аз харесвам най-много рубините. Но перлената огърлица е свързана със семейни спомени. Баба ви, госпожа Ашли, я е носела като младоженка на приема в двореца „Сейнт Джеймс^[1]“. После, след като чичо ви Филип Ашли наследи всичко, я получи леля ви, неговата съпруга. Не една и две представителки на рода са я носели на сватбата си. Всъщност сред тях е и майка ви, според мен тя е последната, която я е слагала. Братовчед ви, господин Амброуз Ашли, не допускаше огърлицата да се изнася от страната, ако венчавката беше някъде в чужбина. — Той вдигна огърлицата и светлината от прозореца падна върху гладките кръгли перли. — Да — допълни банкерът, — красив накит. И от двайсет и пет години не я е носила жена. Бях сред гостите на венчавката на майка ви. Голяма красавица. Огърлицата й отиваше много.

Пресегнах се и я взех от него.

— Е, искам да я задържа — съобщих и я сложих в обвивката в кутийката.

Господин Кауч ме погледа стреснато.

— Не знам дали е разумно, господин Ашли — рече ми. — Ще бъде ужасно, ако се изгуби.

— Няма да се изгуби — уверих го аз.

Ала това не го успокои особено и аз побързах да си тръгна, да не би банкерът да изтъкне по-убедителен довод.

— Ако се притеснявате какво ще каже кръстникът ми, няма страшно — заявих му аз. — Щом се прибере от Ексетър, ще уредя нещата.

— Надявам се — промълви господин Кауч, — но все пак предпочитах да присъства и той. През април, разбира се, когато станете законен наследник, няма да има значение, дори и да вземете цялата колекция, тогава вече можете да правите с накитите, каквото решите. Не бих ви съветвал да я изнасяте оттук, но по закон имате такова право.

Протегнах му ръка и след като му пожелах весела Коледа, се отправих въодушевен с коня към къщи. И цялата държава да бях обиколил, едва ли щях да намеря по-подходящ подарък за Рейчъл. Слава Богу, че перлите бяха бели. И ми беше приятно, че са свързани с майка ми, последната жена, която ги е носила. Щях да го кажа на Рейчъл. Сега вече ми беше олекнало на сърцето и можех да чакам спокойно Коледата.

Оставаха два дни… Времето беше хубаво, не бе сковал голям студ, по всичко личеше, че в деня преди Коледа, за когато бе насрочено празненството, ще бъде ясно. Прислужниците се вълнуваха неописуемо и сутринта, след като сгъваемите маси и скамейките бяха подредени, след като по тях бяха наслагани ножове, вилици и чинии, а гредите горе по тавана бяха окичени с вечно зелени клонки, аз помолих Сийкъм и момчетата да дойдат с мен, за да украсим коледното дърво. Сийкъм се самопровъзгласи за нещо като церемониалмайстор. Докато ние въртяхме дървото ту насам, ту натам, вдигахме ту един от клоните, ту друг и се опитвахме да закрепим покритите със скреж шишарки и червените плодчета на бодливата зеленика, той стоеше по-назад, за да вижда отдалеч, и ръкомахаше точно като диригент на струнен секстет.

— Този ъгъл не ми харесва, господин Филип — току ми казваше, — дървото ще стои по-красиво, ако го преместите малко наляво. А, стига толкова… Да, сега е по-добре. Джон, четвъртият клон отдясно се е огънал. Вдигни го някак. Тц-тц… Много натискаш. Вдигни клоните, да са разпрострени, вдигни ги, Артър… Все едно дървото е сред природата. Джим, не тъпчи зелениката. Господин Филип, нека остане така. Още едно движение, и всичко ще се развали.

И през ум не ми беше минавало, че Сийкъм носи в себе си такава творческа жилка. Както беше пъхнал ръце под пешовете на сакото, той отстъпи още малко назад и присви очи.

— Постигнахме съвършенство, господин Филип — оповести.

Видях как младият Джон сръгва Артър в ребрата и се обръща.

Предвиждаше се празненството да започне в пет. Кендълови и семейство Паскоу бяха единствените, които щяха да пристигнат с екипажи. Другите щяха да дойдат кой с двуколка, кой с файтон, кой пеш, ако живее наблизо. Бях написал всички имена върху листчета хартия, които бях наслагал по съответните чинии. Които се затрудняваха с четенето или не можеха изобщо да четат, щяха да разчитат на съседите си — те да им помогнат. Имаше три маси. На челното място на едната щях да седя аз, а Рейчъл щеше да се разположи срещу мен. На втората челното място бе запазено за Били Роу от Бартън, а на третата — за Питър Джонс от Кум.

Обичаят беше такъв, че в пет-пет и нещо всички се събираха в голямата зала и заемаха местата си и чак тогава влизахме и ние. След гощавката двамата с Амброуз раздавахме подаръците под коледното дърво, винаги пари за мъжете и нови кърпи за жените, всички получаваха и по кошница с храна. Подаръците винаги бяха едни и същи. Променяхме ли нещо, всички щяха да се стъписат. Тази година обаче бях помолил Рейчъл да раздаде заедно с мен подаръците.

Преди да се облека за празненството, бях изпратил горе в стаята перлената огърлица. Бях я оставил в обвивката, но бях пъхнал вътре бележка. На нея бях написал следните думи: „Последна я е носила майка ми. Сега е твоя. Искам да я носиш довечера и винаги. Филип.“

Изкъпах се, облякох се и в пет без петнайсет бях готов.

По традиция Кендълови и семейство Паскоу не се отбиваха в къщата, а отиваха направо в голямата зала, където си бъбреха с хората от имението и допринасяха да се разчупи ледът. Амброуз винаги го беше смятал за разумно. Прислужниците също се събираха там, а ние с Амброуз минавахме по каменните коридори отзад в къщата, а после прекосявахме двора и се качвахме в голямата зала над помещенията за екипажите. Днес вечерта ние с Рейчъл щяхме да извървим този път сами.

Слязох долу и зачаках във всекидневната. Докато стоях там, се притеснявах малко, защото никога през живота си не бях поднасял подарък на жена. Ами ако не беше прието да се прави така, ако можех да подарявам само цветя, книги и картини? Ами ако Рейчъл се разсърдеше както онзи път заради тримесечната издръжка и кой знае защо, решеше, че го правя, за да я обидя? Каква отчаяна мисъл! Минутите се нижеха мъчително бавно. Накрая чух стъпките й. Днес вечерта кучетата не вървяха пред нея. Бяха заключени още от рано по колибите.

Рейчъл вървеше бавно, познатото шумолене на роклята вече се приближаваше. Вратата се отвори, Рейчъл влезе и застана пред мен. Както и очаквах, беше облечена от глава до пети в черно, но виждах тази рокля за пръв път. Беше силно разкроена, само от кръста нагоре беше по тялото, а платът проблясваше, сякаш върху него падаше светлина. Раменете на Рейчъл бяха голи. Тя беше вдигнала косата си по-високо от обикновено, така че се виждаха ушите й. На врата си носеше перлената огърлица. Нямаше други накити по себе си. Тя сияеше с мека бяла светлина върху кожата й. Никога не бях виждал Рейчъл толкова лъчезарна, толкова щастлива. Луиз и семейство Паскоу все пак бяха прави. Рейчъл беше красива.

Тя постоя известно време, без да сваля очи от мен, сетне протегна ръце и каза:

— Филип.

Отидох и застанах пред нея. Тя ме прегърна и ме притегли към себе си. В очите й имаше сълзи, но тази вечер нямах нищо против тях. Рейчъл вдигна ръце от раменете ми, хвана ме за тила и ме докосна по косата.

После ме целуна. Но не както преди. Докато стоях и я държах, си помислих: „Ето защо е умрял Амброуз — не от мъка по дома, не от болест на кръвта или мозъка.“

И аз целунах Рейчъл. Часовникът върху кулата отброи пет часа. Рейчъл не ми каза нищо, аз също. Подаде ми ръка. Тръгнахме заедно през тъмните кухненски коридори, прекосихме двора и се насочихме към голямата зала с ярко осветени прозорци. Към гласовете и надигащия се смях, към веселите, изпълнени с очакване лица.