Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (15)

15

До обяд приключихме с книгите. Сийкъм прати Джон и младия Артър да питат дали има да свалят нещо, преди да отидат да се хранят.

— Остави, Джон, дрехите, върху леглото и ги покрий с нещо — казах аз. — Ще помоля Сийкъм да ми помогне да ги опаковаме. А тези книги тук ги отнеси в библиотеката.

— Тези пък са за будоара, Артър — включи се и братовчедката Рейчъл. Това бе първото, което казваше, откакто бях изгорил листа. — Нали, Филип, нямате нищо против да задържа изданията за градинарство в стаята си?

— Разбира се, че не — уверих я аз. — Знаете, всички книги са ваши.

— Не — възрази тя, — не, Амброуз щеше да предпочете другите да отидат в библиотеката.

Тя се изправи, приглади роклята си и даде на Джон кърпата за прах.

— Долу е пренесен студен обяд, госпожо — съобщи той.

— Благодаря, Джон. Не съм гладна.

След като момчетата изнесоха книгите, постоях разколебан на прага.

— Ще слезете ли в библиотеката, за да ми помогнете да подредя книгите? — попитах аз.

— Май не — отговори тя, сетне се позамисли, явно смяташе да добави нещо, ала не го направи.

После се прибра по коридора в стаята си.

Обядвах сам, загледан през прозорците в трапезарията. Още валеше като из ведро. Нямаше смисъл да излизам, едва ли щях да свърша нещо. По-добре да се заемех с дрехите, щях да повикам и Сийкъм да помага. Щеше да му стане приятно, ако го помолех за съвет. Кое да отиде в Бартън, кое в Тринънт и кое в Ист Лодж — трябваше да подберем внимателно всичко, за да няма обидени. Двамата щяхме да бъдем заети цял следобед с това. Постарах се да не мисля за друго, но като зъбобол, който ту се засилва, ту пак изчезва, все се връщах към листа хартия. Какво търсеше в онази книга, кога бе пъхнат там и после беше забравен? Преди половин, преди една година или по-отдавна? Дали Амброуз е седнал да ми пише писмо, което така и не е пристигнало, или имаше и други части, други листове, които неизвестно защо още бяха в някоя книга? Писмото явно беше писано, преди Амброуз да се разболее. Почеркът беше четлив и твърд. Значи писмото беше от миналата зима, дори от есента… Плисна ме срам. Защо изобщо се занимавах да ровя в миналото, да умувам за писмо, което така и не съм получил? То не ми влизаше в работата. Ужасно съжалявах, че изобщо съм се натъкнал на него.

Цял следобед ние със Сийкъм подреждахме дрехите и ги прибирахме в пакети, към които слагах бележки с обяснение. Икономът предложи да ги раздадем на Коледа, което изглеждаше разумно и щеше да допадне на хората в имението. Щом приключихме, слязох в библиотеката и се заех да подреждам книгите по лавиците. Хванах се, че първо тръскам страниците, и то някак гузно, сякаш съм извършил дребно престъпление.

„Това, разбира се, е болест, нещо като клептоманията…“ Защо изобщо помнех тези думи? Какво е искал да каже с тях Амброуз?

Пресегнах се към речника и погледнах какво пише за клептоманията: „Неустоима склонност да крадеш, без да си принуден от обстоятелствата.“ Той не я обвиняваше в това. Обвиняваше я в разточителство, в прахосничество. Как прахосничеството можеше да е заболяване? Изобщо не беше в стила на Амброуз, най-щедрия от всички хора, да обвинява някого в такава склонност. Точно когато връщах речника на мястото му, вратата се отвори и в помещението влезе братовчедката Рейчъл.

Почувствах се виновен, сякаш бях хванат в измама.

— Тъкмо приключих с книгите — обясних и се запитах дали гласът ми наистина е прозвучал толкова неестествено, както ми се е сторило.

— Виждам — отвърна тя и отиде да седне при запалената камина.

Вече се беше преоблякла за вечеря. Не бях забелязал, че е толкова късно.

— Подредихме дрехите — продължих аз. — Сийкъм ми помогна много. Стига да одобрявате, смятаме да ги раздадем на Коледа.

— Да, той ми каза току-що — рече тя. — Мисля, че е много уместно.

Не знам защо, дали заради нейното, или заради моето поведение, но между нас се усещаше напрежение.

— Цял ден не е спряло да вали — допълних.

— Да — потвърди братовчедката Рейчъл

Погледнах си ръцете, прашни от книгите.

— С ваше разрешение ще отида да се измия и да се преоблека за вечеря — рекох.

Когато се върнах долу, вечерята вече беше пренесена. Седнахме на масата, без да казваме и дума. По стар навик Сийкъм често се включваше в разговора и днес, вече към края, попита братовчедката Рейчъл:

— Показахте ли, госпожо, на господин Филип новите пердета и покривала?

— Не, Сийкъм — отговори тя, — нямаше кога. Но ако му е интересно, ще му ги покажа след вечеря. Дали Джон да не ги свали в библиотеката?

— Какви покривала? — учудих се аз.

— Не помните ли? — възкликна тя. — Казах ви, че съм ги поръчала за синята стая. Сийкъм ги видя и е направо възхитен.

— А, да — рекох, — да, сега си спомних.

— Не съм виждал през живота си такава красота, господине — вметна икономът. — Никое имение наоколо не може да се похвали с такова нещо.

— Платът е внос от Италия, Сийкъм — уточни братовчедката Рийчъл. — Намира се само на едно място в Лондон. Казаха ми го още във Флоренция. Искате ли да видите покривалата, Филип, или не ви вълнуват?

Попита ме обнадеждена, но и разтревожена, сякаш искаше да чуе мнението ми, но се притесняваше, че ще ме отегчи. И аз не знам защо, но усетих, че се изчервявам до мораво.

— О, да, с удоволствие ще ги видя — отвърнах.

Станахме от масата и отидохме в библиотеката. Сийкъм ни последва, след малко двамата с Джон свалиха от горе покривалата и пердетата и ги разгънаха.

Икономът беше прав. В Корнуол нямаше такива. Не бях виждал и в Оксфорд, и в Лондон. Бяха няколко вида. Плътен брокат, тежка коприна. Такива ще видиш само по музеите.

— Отлично качество, господине — заяви Сийкъм.

Говореше тихо. Все едно беше в църква.

— Мисля този, синият, да е за балдахина — обясни братовчедката Рейчъл, — а тъмносиньото със златистото — за завесите и покривалото. Какво ще кажете, Филип? — Погледна ме тревожно. Не знаех как да отговоря. — Не ви ли харесват?

— Харесват ми, но… — Усетих, че отново се изчервявам. — Но не са ли много скъпи?

— О, да, скъпи са — потвърди тя, — плат с такова качество е скъп, но ще издържи дълги години, Филип. Внукът ви, дори правнукът ви ще спи в синята стая, а покривалата и пердетата пак ще са си същите, няма да са мръднали. Нали, Сийкъм?

— Да, госпожо — съгласи се икономът.

— Важно е само едно — дали ви харесват на вас, Филип — повтори тя.

— Харесват ми, как да не ми харесват.

— Значи са ваши, подарък от мен — оповести братовчедката Рейчъл. — Прибери ги, Сийкъм. Утре сутринта ще пиша на магазина в Лондон, за да им съобщя, че ще ги задържим.

Сийкъм и Джон сгънаха платовете и ги изнесоха. Имах чувството, че братовчедката Рейчъл не сваля очи от мен, но вместо да я погледна, извадих лулата и се заех да я паля по-дълго от обикновено.

— Нещо ви мъчи — рече тя. — Какво?

Не бях сигурен как да й отговоря. Не исках да я наранявам.

— Не е хубаво да ми правите такива подаръци — подхванах спънато, — само се охарчвате.

— Но аз искам да ви ги подаря — настоя братовчедката Рейчъл, — правите толкова много за мен. Нека ви поднеса този малък подарък.

Гласът й беше тих, в него се долавяше молба и когато я погледнах, съзрях в очите й обида.

— Много мило от ваша страна — рекох, — но въпреки това смятам, че е излишно.

— Нека аз преценя, пък и знам, че щом бъде готова, стаята ще ви хареса.

Чувствах се притеснен, беше ми неудобно — наистина беше много щедро и импулсивно от нейна страна и ако ми беше направила такъв подарък само ден преди това, изобщо нямаше и да се замислям. Но днес вечерта, след като бях прочел онази ужасна бележка, се терзаех от съмнения, че каквото и да направи тя за мен, то ще се обърне срещу нея, и че като се съгласявам, разчиствам пътя за нещо, което не разбирам.

— Онази книга с градините ще ни бъде от голяма полза тук — рече братовчедката Рейчъл. — Бях забравила, че съм я дала на Амброуз. Трябва да видите илюстрациите. Е, не са точно като за това място, но някои неща ще ни свършат работа. Една тераса например с изглед към морето зад нивите, а от другата страна езеро, както в една от римските вили, където съм отсядала. В книгата има рисунка с нея. Най-подходящото място е там, където е бил старият зид.

И аз не знам как съм го направил, но все пак успях да я попитам уж ведро и нехайно:

— Откакто сте се родили, все в Италия ли сте живели?

— Да — потвърди братовчедката Рейчъл, — Амброуз не ви ли е казвал? Майка ми е потомствена римлянка, а баща ми Алегзандър Корин е от хората, които не пускат корени. Направо не понасяше Англия, мисля, че не се е разбирал с роднините си тук, в Корнуол. Харесваше му в Рим и според мен те с майка ми си подхождаха много. Но живееха на ръба, вечно нямаха пари. Като малка бях свикнала, ала когато поотраснах, това ме притесняваше много.

— И двамата ли са покойници? — попитах аз.

— О, да, баща ми си отиде, когато бях на шестнайсет. Ние с мама бяхме сами пет години. После се омъжих за Козимо Сангалети. Какви ужасни пет години, постоянно се местехме от град на град и не знаехме дали ще имаме какво да ядем. Аз, Филип, не съм расла под похлупак. Миналата неделя си мислех точно това — колко различен е бил животът ми в сравнение с Луиз.

Значи е била на двайсет и една, когато се е омъжила първия път. Точно колкото сега Луиз. Как ли са живели с майка й, докато е срещнала Сангалети? Може би са давали уроци по италиански, както братовчедката Рейчъл намекна, че може да прави и тук. Нищо чудно да се е сетила покрай това.

— Майка ми беше много красива — продължи тя, — не приличам на нея, освен в цвета на косата и очите. Висока, може да се каже, едра. И както много жени от този тип рухна изведнъж, погрозня, напълня, занемари се, радвах се, че баща ми не е доживял да го види. Радвам се, че не стана свидетел на доста неща, които направи майка ми, пък и аз.

Говореше делово и непринудено, без огорчение, но докато я гледах как седи пред запалената камина в библиотеката ми, си мислех колко малко всъщност знам за нея, колко малко ще разбера за живота й в миналото. Беше заявила, че Луиз е расла под похлупак, което си беше вярно. И изведнъж си помислих, че същото важи и за мен. Ето, бях на двайсет и четири, но ако не броим обичайните години на обучение в „Хароу“ и Оксфорд, не знаех нищо за света извън петстотинте акра, които притежавах. Какво ли беше да си на мястото на човек като братовчедката Рейчъл, която се е местела от град на град, от дом на дом, беше се омъжила веднъж, сетне втори път? Дали забравяше миналото, както се затваря врата, и никога не се връщаше към него, или ден след ден се терзаеше от спомени?

— Много по-възрастен ли беше от вас? — попитах я.

— Козимо ли? — рече тя. — Ами не, година-две. Майка ми уреди да я запознаят с него във Флоренция, открай време си мечтаеше да се срещне с някого от рода Сангалети. Трябваше да мине близо година, докато той реши коя от двете да избере, майка ми или мен. После тя, клетата, изгуби красотата си, а заедно с нея и Сангалети. Оказах се победителка, но каква ли победа беше това? Амброуз обаче сигурно ви е писал за цялата история. Не беше от щастливите.

Понечих да кажа: „Не, Амброуз беше по-сдържан и затворен, отколкото предполагате. И да имаше нещо, което го наранява и стъписва, се правеше, че не се е случило нищо. Не ми е споменавал нищо за живота ви, преди да се ожените, освен че Сангалети е загинал в дуел.“ Ала не казах нищо. Изведнъж разбрах и че не искам да научавам повече. Нито за Сангалети, нито за майка й и за живота й във Флоренция. Исках да затворя вратата. И да я заключа.

— Да — отвърнах, — да, Амброуз ми писа и ми разказа.

Тя въздъхна и потупа възглавницата зад главата си.

— Било, каквото било — рече, — сега ми се струва, че се е случило много отдавна. Момичето, преживяло всички тези години, беше друг човек. Близо десет години търпях да съм омъжена за Козимо Сангалети. И целия свят да ми предлагате, няма да се съглася отново да бъда млада. Но съм предубедена.

— Говорите, сякаш сте на деветдесет и девет.

— За жена съм на възраст, която е почти равнозначна на деветдесет и девет — възрази братовчедката Рейчъл. — На трийсет и пет години съм.

Погледна ме и се усмихна.

— О, така ли? — учудих се аз. — Мислех, че сте на повече.

— Почти всички жени ще го изтълкуват като обида, за мен обаче е комплимент — заяви тя. — Благодаря ви, Филип. — И още преди да съм измислил какво да отговоря, добави: — Какво всъщност пишеше на листа, който днес сутринта хвърлихте в камината?

Това внезапно нападение ме свари неподготвен. Взрях се в нея и преглътнах.

— На листа ли? — изпелтечих. — Какъв лист?

— Знаете прекрасно — отсече братовчедката Рейчъл, — листът с почерка на Амброуз, който изгорихте, за да не го видя.

Реших, че полуистината е за предпочитане пред лъжата. Усетих, че се изчервявам, но въпреки това погледнах братовчедката Рейчъл в очите.

— Лист, откъснат от писмо — обясних, — писмо, което явно ми е писал. Просто изразяваше тревогата си за разточителните харчове. Бяха само ред-два, дори не ги помня точно. Хвърлих го в огъня, защото точно в онзи момент сигурно щяхте да се натъжите.

За моя изненада, но и облекчение очите й, толкова напрегнати допреди миг, ме погледнаха по-спокойно. Ръцете, които си играеха с пръстените, се отпуснаха върху скута й.

— Само това ли? — попита братовчедката Рейчъл. — Питах се до каква степен… Не разбирах.

Но пак добре, че прие обяснението ми.

— Клетият Амброуз — продължи, — все се притесняваше, че според него съм прекадено разточителна в харчовете, как така не сте го чували по-често! Животът там бе съвсем различен от онова, с което той беше свикнал у дома. Така и не го прие. Но — за Бога, не мога да го виня, — знам, че дълбоко в себе си ненавиждаше живота, който съм била принудена да водя, преди да го срещна. Онези страховити дългове — плати ги всичките.

Мълчах, но докато я наблюдавах и пушех, ми олекна, тревогата се поразсея. Полуистината се оказа успешна и сега братовчедката Рейчъл не беше напрегната.

— През първите месеци беше много щедър. Не можете да си представите, Филип, какво означаваше това за мен: най-сетне човек, на когото мога да се доверя, и още по-прекрасно, когото мога и да обичам. Мисля, че каквото и да бях поискала, Амброуз щеше да ми го даде. Затова, когато се разболя… — Тя замълча и очите й се замъглиха от тревога. — Точно заради това ми беше толкова трудно да приема, че се е променил.

— В смисъл че вече не е бил толкова щедър ли? — попитах аз.

— Не, пак беше щедър, но не по същия начин. Купуваше ми разни неща, подаръци, накити, сякаш ме подлагаше на проверка, не мога да го обясня. Но поисках ли му пари, малка сума за дома, за нещо, което ни трябваше, не ми даваше. Гледаше ме мнително и замислено, разпитваше ме надълго и нашироко за какво са ми парите, как смятам да ги изхарча, дали няма да ги дам на някого… Накрая се наложи да ходя при Риналди, него да моля, Филип, за пари, с които да платя на прислугата.

Тя отново млъкна и ме погледна.

— Амброуз разбра ли? — поинтересувах се аз.

— Да — потвърди братовчедката Рейчъл. — Открай време недолюбваше Риналди, мисля, вече ви казах. Но когато разбра, че съм ходила при него за пари… това вече беше последната капка, вече не искаше и да чуе той да идва във вилата. Няма да повярвате, Филип, но се налагаше да се срещам тайно, докато Амброуз си почива, с Риналди, за да взема пари за къщата.

— Най-неочаквано тя замахна с ръце и стана от креслото. — 0, Боже — възкликна, — нямах намерение да ви казвам всичко това.

Отиде на прозореца, дръпна пердето и се загледа в проливния дъжд.

— Защо? — попитах аз.

— Защото искам да го помните, какъвто сте го познавали тук

— отвърна братовчедката Рейчъл. — Изградили сте си някаква представа за него тук, в тази къща. По онова време той е бил вашият Амброуз. Нека си остане такъв. Последните му месеци ми принадлежат и не искам да ги споделям с никого. Най-малкото с вас.

И аз не исках да ги споделя. Исках тя да затвори всички врати към миналото — една по една.

— Знаете ли какво се случи? — попита братовчедката Рейчъл, след като се обърна от прозореца и ме погледна. — Не трябваше да отваряме кашоните горе. Трябваше да ги оставим, както са. Не трябваше да докосваме вещите на Амброуз. Усетих го още в мига, когато отворих куфара и видях халата и пантофите му. Отприщихме нещо, каквото преди нямаше. Някаква горчилка. — Беше пребледняла като платно. Беше стиснала ръце пред себе си. — Не съм забравила — допълни тя — писмата, които хвърлихте в огъня и изгорихте. Стараех се да не мисля за тях, ала днес, откакто отворихме куфарите и кашоните, сякаш ги прочетох още веднъж. — Изправих се и застанах с гръб към огъня в камината. Не знаех какво да кажа на братовчедката Рейчъл, докато тя сновеше напред-назад из стаята. — Амброуз споменаваше в писмото, че съм го държала под око. То оставаше да не го държа, нищо чудно да се наранеше. Риналди настояваше да повикам монахините от манастира — да ми помагат, но аз не исках и да чуя, сторех ли го, Амброуз щеше да ме обвини, че съм довела надзирателки, които да го шпионират. Не се доверяваше на никого. Лекарите бяха добри, търпеливи мъже, ала той все ги отпращаше. Караше ме да уволнявам един по един слугите. Накрая остана само Джузепе. На него Амброуз вярваше. Имал очи като на куче…

Тя млъкна и се обърна на другата страна. Спомних си прислужника от къщичката при портата на вилата и как е правел всичко възможно да ми спести болката. Странно, Амброуз също е вярвал на честните му, предани очи. А на мен ми бе достатъчно да го погледна веднъж.

— Не се налага да говорим сега за всичко това — казах на братовчедката Рейчъл, — няма да помогне на Амброуз, а на вас причинява само болка. Колкото до мен, не ме засяга какво е ставало между вас двамата. Било, каквото било. Вилата не е била негов дом. Не е била и ваш, след като сте се омъжили за Амброуз. Ето това тук е вашият дом.

Тя се обърна и ме погледна.

— Понякога приличате толкова много на него, че чак се плаша — рече след малко. — Виждам в очите ви, извърнати към мен, същото изражение — Амброуз сякаш не е починал и трябва да изживея още веднъж онова, което ми мина през главата. Няма да го понеса, ако отново трябва да търпя ден след ден, нощ след нощ онези подозрения, онова огорчение.

Докато говореше, си представих ясно вила Сангалети. Видях малкия двор и дръвчето през пролетта, цялото окичено в жълт цвят. Видях и стола и Амброуз, който е седял на него и е оставял отстрани бастуна. Усетих цялата тягостна тишина във вилата. Усетих и миризмата на влага, видях капещия шадраван. За пръв път жената, която се показваше от балкона горе, не бе плод на въображението ми, а си беше Рейчъл. Гледаше Амброуз все така умолително и измъчено. Изведнъж се почувствах много стар и много мъдър, преизпълнен с нова сила, която не разбирах. Протегнах ръце.

— Рейчъл. Ела насам — повиках я.

Тя прекоси стаята и ме хвана за ръцете.

— В тази къща тук няма огорчение — уверих я. — Тя е моя. Огорчението си отива заедно с хората, когато умрат. Дрехите са опаковани и прибрани. Вече нямат нищо общо с нас. Оттук нататък ще помниш Амброуз, както го помня аз. Ще задържим старата му шапка на масата във вестибюла. И бастуна заедно с другите в поставката. Сега това тук е твой дом, както е и мой, както беше на Амброуз. И тримата сме част от него. Разбираш ли?

Тя ме погледна. Не дръпна ръцете си.

— Да — отвърна.

Почувствах се странно развълнуван, сякаш всичко, което правех и казвах, бе предначертано и обмислено добре, но същевременно от някакво потайно кътче чувах тих глас, който нашепваше: „Никога вече няма да се върнеш към този миг. Никога… никога…“ Продължавахме да стоим и да се държим за ръце, когато Рейчъл ми каза:

— Защо си толкова добър с мен, Филип?

Спомних си, че сутринта, докато е плакала, е държала главата си до сърцето ми. Бях я прегърнал за миг и бях отпуснал лице върху косата й. Исках това да се повтори. Повече от всичко, което бях изживявал някога. Днес вечерта обаче Рейчъл не се разплака. Не долепи глава до сърцето ми. Само продължи да стои и да ме държи за ръцете.

— Не съм добър с теб — отвърнах аз, — само искам да си щастлива.

Рейчъл се отдалечи и взе свещника, за да се качи да си легне, но преди да излезе, ми каза:

— Лека нощ, Филип, и Бог да те пази. Някой ден може би ще вкусиш от щастието, което навремето познах.

Чух я да се качва, после седнах и се загледах в огъня в камината. Стори ми се, че и да е останало огорчение в къщата, то идва не от Рейчъл, не от Амброуз, а някъде от дълбините на душата ми — само не биваше да го споделям с нея, тя не биваше да узнава. Онзи отколешен грях — ревността, който мислех за погребан и забравен, отново беше с мен. Сега обаче ревнувах не от Рейчъл, а от Амброуз, когото дотогава бях познавал и бях обичал най-много на този свят.