Дафни дю Морие
Братовчедката Рейчъл (10)

10

— Ходили сте във Флоренция? — ахна братовчедката Рейчъл. — Кога, преди колко време?

— Прибрах се преди по-малко от три седмици — уточних аз. — Ходих дотам и се върнах през Франция. Във Флоренция стоях само една нощ. На петнайсети август.

— На петнайсети август ли? — Долових в гласа й нова интонация, видях и как очите й проблясват — тя явно си беше спомнила нещо. — Виж ти, а аз заминах предния ден за Генуа. Не е възможно.

— Възможно е и е вярно — настоях аз, — случва се.

Бродерията беше паднала от ръцете й и в очите й отново се мярна онова странно чувство, едва ли не уплаха.

— Защо не сте ми казали? — попита братовчедката Рейчъл.

— Защо сте ме оставили тук, в къщата, цели двайсет и четири часа, без дори да споменете? Снощи, трябваше да ми съобщите още снощи.

— Мислех, че знаете — отвърнах аз. — Бях помолил кръстника си да ви предупреди в писмото си. Е, сега вече знаете.

Дълбоко в себе си, като последния страхливец, се надявах да не отваряме повече дума за това и братовчедката Рейчъл да продължи да бродира. Но не би!

— Ходили сте във вилата — вметна тя, сякаш говореше на себе си. — Сигурно ви е отворил Джузепе. Видял ви е да стоите отпред и си е помислил… — Братовчедката Рейчъл замълча насред изречението, а очите й се замъглиха и тя се извърна към огъня. — Кажете ми какво се случи, Филип — подкани.

Бръкнах в джоба си. Напипах писмата в него.

— Дълго не бях получавал вести от Амброуз, още от Великден или може би от Троица — подхванах аз, — вече не помня датата, но горе пазя всичките му писма. Започнах да се притеснявам. А седмиците отминаваха. После през юли се получи писмо. Само една страница. Съвсем не в негов стил, нещо като драсната набързо бележка. Показах я на кръстника си Ник Кендъл и тон се съгласи с мен, че трябва да замина незабавно за Флоренция, което и направих след ден-два. Тъкмо потеглях, когато дойде второ писмо, само няколко изречения. Нося в джоба си и двете писма. Искате ли да ги видите?

Тя не отговори веднага. Беше се извърнала с гръб към огъня и отново ме гледаше. Имаше някакво напрежение в очите й, не насилено или натрапчиво, а странно дълбоко, странно нежно, сякаш братовчедката Рейчъл бе в състояние да долови и разбере нежеланието ми да продължа, сякаш знаеше причината за него и затова ме подкани:

— Не сега, после.

Преместих поглед от очите към ръцете й, малки и застинали. Тя ги беше отпуснала с преплетени пръсти върху скута си. Кой знае защо, ми беше по-лесно да говоря, когато гледах не нея, а ръцете й.

— Пристигнах във Флоренция — продължих аз, — наех карета и отидох с нея във вашата вила. Отвори ми прислужницата и аз я попитах за Амброуз. Тя явно се уплаши и повика мъжа си. Той дойде и ми каза, че Амброуз е мъртъв, а вие сте заминали. Показа ми вилата. Видях стаята, където Амброуз е издъхнал. Точно преди да си тръгна, жената отвори една ракла и ми даде шапката на Амброуз. Единственото, което бяхте забравили да вземете със себе си.

Замълчах, без да свалям очи от ръцете й. Пръстите на дясната докосваха пръстена на лявата. Видях как го стискат.

— Продължавайте — подкани братовчедката Рейчъл.

— Слязох във Флоренция — рекох аз. — Прислужникът ми беше дал адреса на синьор Риналди. Отидох у тях. Щом ме видя, той се стресна, но бързо се окопити. Разказа ми най-подробно за болестта и смъртта на Амброуз, даде ми и бележка — да я покажа на пазача в протестантското гробище, ако реша да посетя гроба, но аз не го направих. Поинтересувах се къде сте, той обаче ми заяви, че не знаел. Това е всичко. На другия ден се запътих обратно към дома.

Отново настъпи мълчание. Пръстите пуснаха пръстена.

— Мога ли да видя писмата? — попита братовчедката Рейчъл.

Извадих ги от джоба си и й ги подадох. Пак се загледах в огъня и чух шумоленето на хартията, докато тя разгръщаше писмата. В началото не каза нищо. Сетне, след доста време, попита:

— Само тези двете?

— Само тези двете — потвърдих аз.

— И какво казахте, след Великден, след Троица не сте получавали нищо, докато не са пристигнали тези двете?

— Не, нищо.

Явно ги четеше отново и отново, научаваше ги наизуст точно както бях направил и аз. Накрая ми ги върна.

— Колко сте ме мразели — изрече бавно.

Сепнах се и вдигнах очи — докато се гледахме, изпитах чувството, че тя знае всичките ми фантазии, всичките ми мечти, че вижда едно по едно лицата на жените, на които през тези месеци я бях оприличавал. Нямаше смисъл да отричам, беше нелепо да възразявам. Бариерите бяха паднали. Имах странното чувство, че седя гол на креслото.

— Да — казах.

След като си признах, вече ми беше по-лесно. Помислих си, че така сигурно се чувстват католиците в изповедалнята. Ето какво е да се пречистиш. От плещите ти да падне бреме. И на негово място да се появи празнота.

— Защо ме поканихте тук? — попита братовчедката Рейчъл.

— За да ви обвиня.

— В какво?

— И аз не знам. Може би че сте му разбили сърцето, което е равнозначно на убийство, нали така?

— А после?

— Не бях правил планове толкова напред. Исках повече от всичко на този свят да ви накарам да страдате. Да ви гледам как страдате. А после вероятно да ви отпратя.

— Колко великодушно. По-великодушно, отколкото заслужавам. Е, успяхте. Получихте, каквото искахте. А сега ме гледайте на воля.

Нещо ставаше с очите, които се взираха в мен. Лицето беше много бледо и застинало, не се промени. Но и да го стъпчех, и да го направех на прах, очите щяха да си останат заедно със сълзите, които така и не се отрониха, не се търкулнаха по страните й.

Станах от креслото и прекосих стаята.

— Безполезно е — казах. — Амброуз все ми повтаряше, че от мен войник не става. Не мога да стрелям хладнокръвно. Моля ви, качете се горе, отидете някъде, само не стойте тук. Майка ми почина още преди да съм в състояние да я запомня и никога не съм виждал жена да плаче. — Отворих вратата. Но тя продължи да седи там, при запалената камина, не се и помръдна. — Братовчедко Рейчъл, качете се горе.

Не знам как е прозвучал гласът ми, дали грубо, или високо, но старият Дон, който лежеше на земята, надигна глава и ме погледна мъдро, както гледат само възрастните кучета, сетне се протегна, прозина се и отиде да положи глава върху краката на братовчедката Рейчъл при камината. Тогава вече тя се размърда. Пресегна се и го погали по главата. Затворих вратата и се върнах при камината. Взех двете писма и ги хвърлих в огъня.

— От това също няма полза — отбеляза тя, — и двамата помним какво е написал.

— Аз мога да забравя, ако го направите и вие — отвърнах. — В огъня има нещо пречистващо. Не остава нищо. Пепелта не се брои.

— Ако бяхте малко по-голям или бяхте живели по различен начин, ако бяхте всеки друг и не го бяхте обичали толкова силно, щях да ви разкажа за писмата и за самия Амброуз. Но няма да го направя, предпочитам да ме заклеймите. В крайна сметка така е по-лесно и за двамата. Ако разрешите да остана до понеделник, после ще си тръгна и никога вече няма да мислите за мен. Макар и намеренията ви да бяха други, снощи и днес бяхте неописуемо щастлив. Бог да ви поживи, Филип.

Разръчках с крак огъня и се посипа жарава.

— Не ви заклеймявам — възразих. — Не се получи, както го бях намислил и предвидил. Няма как да мразя и занапред жена, която не съществува.

— Но мен ме има.

— Вие не сте жената, която мразех. Просто и ясно.

Тя продължи да гали по главата Дон, който се понадигна и я отпусна върху коляното й.

— Жената, която сте си представяли — подхвана пак братовчедката Рейчъл. — Кога изникна в съзнанието ви, след като прочетохте писмата или преди това?

Аз се позамислих. После си признах с порой от думи. Защо да го трупам в душата си?

— Преди това — отвърнах след малко. — В известен смисъл ми олекна, когато получих писмата. Те ми дадоха причина да ви мразя. Дотогава нямаше за какво да се хвана и се срамувах от това.

— Защо?

— Защото съм убеден, че няма нищо по-разрушително, няма по-презряно чувство от ревността.

— Значи сте ревнували…

— Да, колкото и да е странно, сега мога да го кажа. Още от самото начало, след като Амброуз ми писа, че се е оженил. Нищо чудно и преди да е имало сянка на ревност, не знам. Всички очакваха да се радвам като тях, а това не беше възможно. Сигурно ще ви се сторя прекадено чувствителен, че съм ревнувал, звучи нелепо. Все едно съм разглезено дете. Но може да съм бил разглезен, и сега да съм. Лошото е, че никога не съм познавал, не съм обичал друг на този свят, освен Амброуз.

Вече разсъждавах на глас, не ме вълнуваше какво ще си помисли тя за мен. Обличах в думи неща, които дотогава не бях признавал и пред себе си.

— Това не беше ли лошо и за Амброуз? — попита братовчедката Рейчъл.

— В смисъл?

Тя свали ръка от главата на Дон и след като се облакъти на коленете си и обхвана с длани брадичката си, се загледа в огъня.

— Вие, Филип, сте само на двайсет и четири години — рече ми, — имате пред себе си целия живот, вероятно дълги години на щастие, безспорно ще се ожените за жена, която ще обичате, ще си имате деца. Любовта ви към Амброуз няма да намалее никога, но ще отстъпи на заден план, както е и редно. Както любовта на всеки син към баща му. При Амброуз не беше така. Той се ожени прекадено късно.

Приклекнах пред камината и запалих лулата. И през ум не ми мина да искам разрешение. Знаех, че братовчедката Рейчъл няма да възрази.

— Защо прекадено късно?

— Беше на четиресет и три, когато преди две години дойде във Флоренция и аз го видях за пръв път. Знаете как изглеждаше, как говореше, какви бяха навиците му, как се усмихваше. Това е бил животът ви още от ранна възраст. Но не знаете какво въздействие имаше всичко това върху жена с живот, който не е бил особено щастлив, жена, която се е натъквала на съвсем различни мъже.

Не казах нищо. Стори ми се, че й влизам в положението.

— Не знам защо се обърна към мен, но го направи — продължи тя. — Тези неща нямат обяснение, те просто се случват. Защо някой мъж се влюбва в дадена жена, каква странна химическа съставка в кръвта ни е в дъното на взаимното привличане — кой може да каже? Бях самотна, неспокойна, едвам бях оцеляла в прекадено много емоционални корабокрушения и за мен Амброуз беше спасител, отговор на молитва. Беше силен и нежен, нямаше никакви задни подбуди. Не бях срещала такова нещо. Беше като откровение. Знам какво беше той за мен. Но какво съм била аз за него… — Тя замълча, сключи вежди и се свъси срещу огъня. Отново започна да си играе с пръстена върху лявата ръка. — Беше като човек, който се е събудил от сън и е открил света — продължи жената — с цялата му красота, но и с тъгата. С глада и жаждата. Всичко, за което не се беше замислял, което не бе опознал, беше пред него, увеличено и съсредоточено в един-единствен човек, и по волята на случайността, на съдбата — наречете го, както искате — този човек бях аз. Риналди — когото между другото Амброуз ненавиждаше, както вероятно и вие — ми каза веднъж, че Амброуз се е пробудил за мен така, както някои се пробуждат за вярата. Амброуз беше като обсебен от мен — по същия начин. Но който се е приобщил към вярата, може да отиде в манастир и по цял ден да се моли пред Богородица върху олтара. Тя е от глина и няма как да се промени. А жените са друго, Филип. Настроението им се мени с дни, понякога и с часове, точно както понякога и при мъжете. Човеци сме, там е бедата.

Не знаех какво иска да каже с тези думи за вярата. Сещах се само за грохналия Исая от „Свети Блейзи“, който стана методист и тръгна да проповядва гологлав по пътищата. Призоваваше Йехова и твърдеше, че пред Господа и той, и всички останали са окаяни грешници, затова трябва да отидем да чукаме на портите на новия Йерусалим. Не виждах какво общо има всичко това с Амброуз. Католиците бяха друго нещо, разбира се. Братовчедката Рейчъл явно намекваше, че Амброуз я е възприемал като изображенията от Десетте Божи заповеди. „Не им се кланяй и не им служи.“

— Искате да кажете, че е очаквал прекалено много от вас, така ли? Че ви е качил на пиедестал.

— Не — отвърна тя, — след тежкия живот, който съм водила, нямах нищо против да ме качи на пиедестал. Ореолът е хубаво нещо, стига да можеш от време на време да го сваляш и пак да ставаш човек.

— Какво тогава?

Тя въздъхна и отпусна ръце отстрани на хълбоците си. Изведнъж ми се стори много уморена. Облегна се на креслото и след като отпусна глава върху възглавничката, затвори очи.

— И да намериш вярата, не ставаш непременно по-добър — каза братовчедката Рейчъл, — след като Амброуз откри света, характерът му се промени.

Говореше уморено и някак равнодушно. Може би и тя подобно на мен се чувстваше като в изповедалня. Отпусна се на креслото и притисна длани към очите си.

— Как така се е променил? — продължих да настоявам.

Чувствах се стъписан, като дете, което изневиделица се е натъкнало на смъртта, на злото или жестокостта.

— След време лекарите ми казаха, че било от болестта — обясни тя, — че е било по-силно от него и заради болката и страха накрая някои скрити черти в характера му са избили на повърхността. Но няма как да бъда сигурна. Няма как да съм убедена, че е било необратимо. Нещо в мен е отприщило тези качества. След като ме намери, Амброуз изпадна за кратко в див възторг, а после дойде трагедията. Били сте прав да ме мразите. Ако не беше дошъл в Италия, и досега щеше да е жив и здрав тук, с вас. Нямаше да умре.

Засрамих се, смутих се. Не знаех какво да кажа.

— Пак можеше да се разболее — вметнах сякаш за да й помогна. — Тогава вече не вие, а аз щях да поема вината.

Тя махна ръце от лицето си и без да се помръдва, ме погледна и се усмихна.

— Обичаше ви много — каза. — Сякаш сте му син, толкова се гордееше с вас. Все повтаряше — моят Филип ще направи това, моето момче ще направи онова. Е, Филип, и да сте ме ревнували през тази година и половина, мисля, че сме квит. Бог ми е свидетел, понякога ми идвахте в повечко.

Погледнах я и също се усмихнах бавно.

— И вие ли си представяхте разни неща? — попитах я.

— Не съм спирала — потвърди братовчедката Рейчъл. — Казвах си — ах, това разглезено момче, постоянно му пише писма, а той не ми ги показва, само чете оттук-оттам. Това момче без недостатъци, самото въплъщение на съвършенството. Това момче, което го разбира, а аз — не. Това момче, което е покорило три четвърти от сърцето му, най-доброто в него. Докато аз притежавам само една четвърт, и то най-лошото. О, Филип… — Тя замълча и пак ми се усмихна. — Мили Боже — продължи, — и вие ми говорите за ревност. Мъжът ревнува, както детето — глупаво и повърхностно, от време на време. Докато женската ревност е зряла, което си е съвсем друго. — После взе иззад главата си възглавничката и я потупа. Приглади роклята си и както седеше, изправи гръб. — Бих казала, че за тази вечер говорих достатъчно.

Наведе се и вдигна бродерията, която беше паднала на земята.

— Не съм уморен — възразих аз. — Мога да продължа още дълго, много дълго. В смисъл не да говоря, а да ви слушам.

— Разполагаме и с утрешния ден — отвърна тя.

— Само с утрешния?

— В понеделник си тръгвам. Дошла съм само за събота и неделя. Кръстникът ви Ник Кендъл ме е поканил в Пелин.

Стори ми се нелепо и направо безсмислено да се мести толкова скоро.

— Не се налага да ходите там — напомних, — току-що сте дошли у нас. Разполагате с предостатъчно време, ще погостувате и в Пелин. Още не сте видели и половината имение. Нямате представа какво ще си помислят слугите, всички. Ще бъдат много оскърбени.

— Така ли? — учуди те ся.

— Пък и от Плимът ще докарат растенията и филизите. Трябва да го обсъдите с Тамлин. Освен това вещите на Амброуз трябва да се прегледат и подредят.

— Мислех, че с това ще се справите и сам — отвърна братовчедката Рейчъл.

— Защо, при положение че можем да го направим заедно? — възкликнах аз. Станах от креслото и се протегнах с ръце над главата. Подритнах Дон. — Събуди се — подканих, — крайно време е да спреш да хъркаш и да отидеш в кучешките колиби навън, при другите. — Той се размърда и изсумтя. — Мързелан такъв — рекох. Погледнах братовчедката Рейчъл, а тя се взря в мен някак странно, сякаш виждаше през мен друг. — Какво има? — попитах я.

— А, нищо — отговори тя. — Можете ли да ми намерите свещ, Филип, и да ме придружите, смятам да си лягам.

— Чудесно — казах й. — После ще изведа Дон навън при колибите.

Свещниците чакаха на масичката при вратата. Братовчедката Рейчъл взе своята и аз й я запалих. Във вестибюла беше тъмно, но на площадката горе Сийкъм се бе погрижил да има светлина за коридора.

— Благодаря. Вече ще се ориентирам и сама — каза тя.

Постоя малко на стълбището, лицето й не се виждаше в мрака. С едната ръка държеше свещта, с другата — роклята си.

— Вече не ме мразите, нали? — поинтересува се.

— Да — потвърдих. — Обясних ви, всъщност съм мразел не вас. А друга жена.

— Сигурен ли сте, че е била друга?

— Повече от сигурен.

— В такъв случай лека нощ. И сладки сънища.

Понечи да тръгне нагоре, но аз я хванах за ръката и я спрях.

— Чакайте — рекох, — сега е мой ред да ви задам един въпрос.

— Какъв, Филип?

— Още ли ревнувате от мен, или сте ревнували друг?

Братовчедката Рейчъл се засмя, протегна ръка и нали стоеше над мен, ми се стори, че в нея има някаква нова изтънченост, каквато дотогава не бях забелязвал. На трепкащата свещ очите й изглеждаха огромни.

— А, онова ужасно момче, разглезено и своенравно — възкликна тя. — То изчезна още вчера, в мига, в който влязохте в будоара на леля Фийби. — Най-неочаквано се наведе и ме целуна по бузата. — Първата целувка, която получавате в живота си, и ако не ви харесва, можете да се преструвате, че сте я получили от онази, другата жена.

После тръгна нагоре по стълбището, отдалечи се и свещта хвърли върху стената сянка, тъмна и далечна.