Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Му Cousin Rachel, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
6 (× 1глас)

Информация

Сканиране
Silverkata(2018)
Корекция и форматиране
Epsilon(2020)

Издание:

Автор: Дафни дю Морие

Заглавие: Братовчедката Рейчъл

Преводач: Емилия Л. Масларова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: „Лабиринт“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Симолини 94“

ISBN: 978-619-7055-25-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7992

История

  1. —Добавяне

1

Едно време са бесели престъпниците на кръстопътя Фор Търнингс. Вече не е така. Сега си плащаш за престъпленията според справедливата присъда, издадена от съда. Освен ако преди това не те погуби съвестта. Така е за предпочитане. Като хирургическа операция. И те погребват подобаващо, пък било то и в общ гроб. Когато бях малък, беше различно. Помня как в невръстните си години съм виждал на кръстопътя обесник, окован във вериги. Лицето и тялото му бяха покрити с катран — да не се разлагат. Вися там пет седмици, преди да го свалят, а аз го зърнах на четвъртата. Люшкаше се на бесилото между небето и земята, или, както каза братовчед ми Амброуз, между рая и ада. Никога нямаше да попадне в рая, а беше изгубил и ада, в който бе живял. Амброуз побутна с бастуна си тялото. И досега го виждам как се клати от вятъра досущ ветропоказател на ръждива ос, жалко плашило, а не човек. От дъжда панталонът му беше прогнил, макар и тялото още да не се беше разложило, и от издутите крайници като подгизнала хартия висяха ивици опърпано сукно.

Беше през зимата и някой шегобиец беше пъхнал пътьом в дрипавата връхна дреха стрък зеленика — колкото да се позабавлява. Тогава бях на седем години и това ми се стори до немай-къде възмутително, но не казах нищо. Амброуз явно ме беше довел нарочно, може би за да подложи на изпитание самообладанието ми, да види какво ще направя, дали ще избягам, дали ще се засмея, или ще се разплача. Като мой настойник, баща, брат, наставник — с него всъщност се ограничаваше целият ми свят — постоянно ме проверяваше. Помня, обиколихме бесилото, Амброуз все почукваше по него с бастуна, побутваше го, сетне спря и след като запали лулата си, ме хвана за рамото.

— Виж, Филип — рече, — ето какво ни очаква всички накрая. Кого на бойното поле, кого в леглото, на всекиго според съдбата му. Няма спасение. Няма и как да усвоиш поуката, малък си. Но ето как издъхват злодеите. Предупреждение и към теб, и към мен да живеем благоразумно. — Стояхме там един до друг и гледахме как тялото се клатушка, сякаш бяхме на Бодминския панаир, а трупът беше фигурка на стрелбище и ако я улучиш, получаваш за награда кокосов орех. — Виж какво те сполита, ако се оставиш на страстите — каза Амброуз. — Този тук е Том Дженкин, честен и невъзмутим, освен ако не прекали с пиенето. Вярно, жена му не беше цвете за мирисане, но това не е оправдание да я убива. Ако убивахме жените заради езика им, всички мъже щяхме да бъдем убийци.

Съжалих, че ми е посочил името на обесника. До този миг това бе тялото на незнаен мъртвец. Щях да го сънувам, безжизнен и ужасен, в кошмарите си. Знаех го прекрасно още от мига, в който го зърнах. Сега вече той бе свързан с реалността и с мъжа с воднисти очи, който продаваше омари на пристанището в града. През летните месеци стоеше при стъпалата с коша до него и пускаше живите омари да пълзят във фантастична надпревара — за смях на децата. Бях го виждал съвсем наскоро.

— Е, какво ще кажеш за него? — попита Амброуз, като се взря в лицето ми.

Свих рамене и изритах в долния край бесилото. Амброуз не биваше да узнава, че съм ужасен и ми е призляло. Щеше да ме презре. На двайсет и седем години той бе бог на цялото творение, поне в моя мъничък свят, и аз живеех само за едно — да приличам на него.

— Последния път, когато видях Том, лицето му бе по-весело — отвърнах аз. — А сега от него не е останало почти нищо, не става за стръв и на собствените си омари.

Амброуз се засмя и ми издърпа ушите.

— Браво на теб, момчето ми — рече. — Говориш като истински философ. — После явно се досети внезапно какво изпитвам и добави: — Ако ти е зле, иди повърни ей там, зад живия плет — и не забравяй, не съм те видял.

Обърна гръб на бесилото и на кръстопътя и тръгна по новия път през гората, който бе възложил да прокарат, за да се стига и по него в къщата. Зарадвах се, че се е насочил натам, понеже не успях да отида навреме зад плета. После ми олекна, въпреки че зъбите ми тракаха и ме тресеше. Том Дженкин отново се превърна в безимен мъртвец, наподобяващ стар чувал. Дори се прицелих и метнах по него камък. Престраших се да проверя дали тялото ще помръдне. Но не се случи нищо. Камъкът се удари с глух звук в подгизналите дрехи, после отскочи. Засрамен от постъпката си, забързах по новия път, за да догоня Амброуз.

Е, това се случи преди цели осемнайсет години и ако не ме лъже паметта, оттогава не съм мислил за него. Спомних си преди няколко дни. Странно — в мигове на големи изпитания мислите ни връщат към детството. Кой знае защо, често се сещам за клетия Том и как е висял там с оковите. Никога не съм чувал да разказват за него, пък и сега едва ли го помнят много хора. Бил убил жена си — поне така каза Амброуз. И нищо повече. Не била цвете за мирисане, но това не било оправдание да я убие. Понеже си е падал по чашката, сигурно я е убил на пияна глава. Но как? С какво оръжие? С нож или с голи ръце? Може би онази зимна вечер е излязъл от пивницата на пристанището, разгорещен от любов и трескава възбуда. Имало е прилив, водата се е плискала по стъпалата, озарена от пълната месечина. Знае ли човек какви мечти за завоевания са изпълвали тревожния му ум, какви внезапно обзели го фантазии?

Сигурно този вмирисан на омари несретник със сълзящи очи е стигнал с олюляване до дома си зад църквата, а жена му му се е нахвърлила, задето е влязъл вътре с мокрите обувки, и е прекъснала мечтите му, затова той я е убил. Историята му сигурно е такава. Ако, както ни внушават, има живот след смъртта, ще издиря клетия Том и ще го разпитам. Заедно ще си мечтаем в чистилището. Но той вече е бил на възраст, някъде на шейсет, че и повече години, а аз съм на двайсет и пет. Едва ли имаме еднакви мечти. Затова, Том, не е зле да се върнеш в здрача и да ме оставиш на мира. Онова бесило отдавна е изчезнало, а заедно с него и ти. Когато те замерих с камъка, не знаех какво правя. Прости ми.

Там е работата, че колкото и тежък да е животът, трябва да го живееш. Въпросът е как да стане това. Всекидневната работа не ме обременява. И аз като Амброуз ще стана мирови съдия, след време и мен ще ме изберат в Парламента. И занапред ще ме почитат и уважават, както са уважавали всички в рода ни. Ще се постарая земята да се обработва добре, ще се грижа за хората. Никой няма и да се досети какво бреме нося на плещите си, няма и да разбере, че преследван от съмнения, и досега всеки божи ден си задавам въпроса, на който не мога да отговоря. Невинна ли е Рейчъл, или има вина? Може би в чистилището ще науча и това.

Колко нежно и красиво звучи името й, когато го нашепвам! Задържа се на езика коварно и бавно, почти като отрова, каквато всъщност е. От езика отива върху спечените устни, а после отново в сърцето. А сърцето направлява тялото, направлява и мислите. Дали някога ще се освободя от него? След четиресет, след петдесет години? Или в мозъка ми като отглас завинаги ще остане болезнена втвърдена частица от всичко това? Мъничко кръвно телце, което не е успяло да се оттече заедно с побратимите си към този извор — сърцето? Може би, след като бъде казано и направено всичко, няма да имам желание да съм свободен. Но знае ли човек!

Още имам къщата, за която да се грижа, каквато беше и волята на Амброуз. Мога да наредя да измажат стените там, където се е просмукала влага, така че да са в безупречен вид. Мога и занапред да засаждам дървета и храсти, да залеся голите хълмове, брулени от източния вятър. След като си отида, да оставя в наследство ако не друго, то поне малко красота. Но не е естествено един мъж да живее сам, не след дълго изпада в объркване. А объркването води до какви ли не фантазии. Те пък — до безумство. Затова се връщам отново към Том Дженкин, увиснал на веригите си. Той може би също е страдал.

Тогава, преди осемнайсет години, Амброуз тръгна с широка крачка по пътя, а аз забързах подире му. Нищо чудно да е бил с връхната дреха, която сега съм облякъл и аз. Със старата зелена ловджийска куртка с парчета кожа по лактите. С времето заприличах на него дотолкова, че сякаш съм негов призрак. Моите очи са като неговите, лицето също. Преспокойно мога да съм мъжът, който повика със свирукане кучетата и обърна гръб на кръстопътя и на бесилото. Е, винаги съм го искал. Искал съм да бъда като Амброуз. Да съм с неговия ръст, с неговите леко прегърбени рамене, дори с дългите му ръце и доста недодяланите длани, с неговата усмивка, която озаряваше внезапно лицето му, при първа среща с непознат да се смущавам като него, да отхвърлям суетнята и преструвките. И аз като него да се държа непринудено с онези, които ми служат вярно и ме обичат — лаская се, когато ми кажат, че и аз съм такъв. Да притежавам силата му, която, както се оказа, е само привидна, защото и двамата бяхме сполетени от една и съща беда. Напоследък се питам дали, когато Амброуз е издъхнал с разсъдък, замъглен и изтерзан от съмнения и страх, и с усещането, че е изоставен и сам в онази проклета вила, където не можех да отида при него, духът му не е напуснал тялото и не се е пренесъл тук, за да се всели в мен и той да възкръсне, да повтори грешките си, да легне от същата болест и да бъде погубен повторно. Възможно е. Знам само, че приликата ми с него, с която толкова се гордеех, се оказа пагубна. Заради нея претърпях поражение. Ако бях по-различен, гъвкав, практичен и съобразителен, с остър език, последната година нямаше да бъде друго, освен поредните дванайсет месеца, които са дошли и са си отишли. И щеше да ме чака спокойно, сигурно бъдеще. Вероятно брак и невръстни деца.

Но аз не бях такъв, Амброуз също. И двамата бяхме мечтатели, бяхме непрактични и необщителни, преливахме от какви ли не велики теории, които така и не проверявахме в реалния живот, и като всички мечтатели бяхме слепи за него. Не харесвахме своите ближни, другите хора, и копнеехме за обич, ала срамежливостта обезвреждаше всеки порив, докато не бъдеше докоснато сърцето. Случеше ли се това, небесата се разтваряха и ние двамата с Амброуз смятахме, че имаме на разположение всички богатства на всемира, които да раздаваме на воля. Щяхме да се спасим и двамата, ако бяхме малко по-различни. Рейчъл пак щеше да дойде тук. Щеше да погостува ден-два и да си продължи по пътя. Щяхме да обсъдим деловите въпроси, щяхме да се споразумеем, завещанието щеше да бъде прочетено в присъствието на адвокати около масата и след като преценях обстоятелствата, щях да й предоставя пожизнена пенсия и да се отърва от нея.

Не се получи така, защото приличах на Амброуз. Не се получи така, защото бях като него. Първата вечер, след като Рейчъл пристигна, почуках на вратата и застанах до нея леко наведен, защото тя беше ниска, а Рейчъл стана от креслото при прозореца и ме погледна — само от този поглед трябваше да се досетя, че е видяла не мен, а Амброуз. Не Филип, а един призрак. Още тогава трябваше да си тръгне. Да си стегне багажа и да си замине. Да се върне там, където се чувстваше като у дома, във вилата със затворените капаци и стаи, белязани със спомени, с добре поддържаната терасирана градина и капещия шадраван в двора. Да се върне в своята страна с изпепеляваща лятна жега и мараня, сурова през зимата, под студеното ослепително небе. Шестото чувство трябваше да й подскаже, че остане ли при мен, ще погуби не само призрака, когото е срещнала, но в крайна сметка и себе си.

Питах се дали, след като ме е видяла да стоя там притеснен и недодялан, свъсен и разгневен от присъствието й, но и измъчван от угризения, че съм домакин и господар тук, ядосан и смутен от големите си ходила, ръце и крака, сприхав и спънат като необяздено жребче — та се питах дали не е побързала да си каже: „На младини Амброуз сигурно е бил същият. Преди мен. Не съм го познавала, когато е изглеждал така“, и не е останала заради това.

Сигурно пак по тази причина първия път, когато през онази кратка среща ме видя, италианецът Риналди също ме погледна стъписано, сякаш ме е познал, и сетне побърза да го прикрие — известно време си игра замислен с писалката на бюрото, а после ми каза тихо:

— Едва днес ли пристигате? Значи братовчедка ви Рейчъл не ви е виждала.

Шестото чувство бе предупредило и него. Ала твърде късно.

В живота няма как да се върнеш назад. Няма втори шанс. Докато седя тук, в собствения си дом, няма как да повикам обратно изречената дума или да залича извършената постъпка, точно както и Том Дженкин, увиснал с веригите на бесилото.

Не друг, а моят кръстник Ник Кендъл ми каза с присъщата си прямота в навечерието на двайсет и петия ми рожден ден — само преди няколко месеца, въпреки че, Боже мой, струва ми се, че е било преди цяла вечност:

— Има жени, Филип, които, дори и да са съвсем порядъчни, само носят неволно беди. До каквото и да се докоснат, то се превръща в трагедия. Не знам защо ти го казвам, но чувствам, че съм длъжен да го направя.

Сетне удостовери, че наистина съм положил подписа си под документа, който бях оставил пред него.

Да, няма връщане назад. Вече го няма момчето, което в навечерието на рождения си ден стоеше под нейния прозорец, което в деня на пристигането й стоеше на вратата й, точно както го няма и хлапето, което бе замерило с камък мъртвеца на бесилото — колкото да си вдъхне смелост. Том Дженкин, несретнико, когото човек не можеше да познае и който висеше от бесилото неоплакан, погледна ли ме със състрадание преди толкова години, докато тичах през гората към своето бъдеще?

Стига да се бях обърнал и да бях погледнал през рамо, щях да видя не теб, увиснал окован на бесилото, а собствената си сянка.