Сабрина Джефрис
Завръщането на негодника (9)

Глава 8

Виктор крачеше пред дивана и мисълта му препускаше. Иза не беше написала бележката. Не го беше напуснала. Или поне така казваше. И беше трудно да не й повярва, когато тя изглеждаше също толкова потресена, колкото се чувстваше той.

Настръхна. Всичко това можеше да е номер. Може би Иза все още се опитваше да пренапише миналото, за да го откаже от мисълта за отмъщение. Все пак кражба имаше и очевидно тя имаше нещо общо с нея.

Но засега Иза изглеждаше много откровена. Ако се опитваше да заличи подозренията му, нямаше ли да се престори, че не знае нищо за кражбата?

Тя го погледна в очите и нейните изглеждаха измъчени.

— Преди да ти кажа какво се случи, трябва да изясним едно нещо. Твърдиш, че нямаш нищо общо с кражбата на онези диаманти?

Той се поизправи.

— Преди да открият кражбата, една седмица след като занесоха комплекта в двореца, дори не знаех, че е имало кражба.

Иза го изгледа смаяно.

— Разкрили са имитацията толкова скоро? Но аз не прочетох във вестниците нищо за това…

— Ти беше в Париж, или забрави? — изръмжа Виктор. — Вече си се издържала от плячката.

Когато Иза потръпна, Виктор изруга тихо и започна да крачи до камината и обратно, като се мъчеше да се успокои. Нямаше да стигне доникъде, ако не овладее чувствата си. Ако реагираше емоционално, щеше да й е съвсем лесно да премълчи нещо, без той да забележи. Трябваше да се държи като детектив. Да я разпитва, воден от логиката и разума.

Макар че щеше да е далеч по-лесно, ако жената, която разпитваше, не превръщаше не само логиката, а и разума му в пудинг.

Той спря пред нея и се намръщи. Не и този път, по дяволите!

— Не го публикуваха във вестниците — обясни напрегнато Виктор. — Кралското семейство не желаеше да изглеждат като глупаци, а бижутерът не искаше репутацията му да пострада. Тъй като никой не можеше да е сигурен дали са подменили бижутата в двореца или в бижутерията, не искаха да оповестяват публично кражбата, преди да са открили крадците. Което така и не успяха да сторят. Без доказателства не можеха дори да изправят някого пред съда.

— Значи така и не са разбрали, че е семейството ми? — промълви невярващо Иза.

— Не и със сигурност. Отначало дори и аз не бях сигурен. — Гласът му стана по-суров: — Мислех, че жена ми ме е напуснала, защото се е бояла, че ще си загубя мястото и накрая тя ще трябва да ме издържа.

В очите й блесна гняв.

— Никога не бих…

— Ако си спомняш, когато те оставих у Якоба онази вечер, ти беше разстроена. — Виктор я изгледа така, че я принуди да сведе поглед. — Тревожеше се, задето нямам работа.

Иза скочи на крака.

— Тревожех се как да те махна оттам, преди да кажеш на Якоба, че на следващия ден бижутата потеглят към двореца!

Това го изненада.

— Защо?

— Защото знаех какво са намислили и се опитвах да го предотвратя.

Сега вече Виктор наистина остана съвсем озадачен.

— Като ме обиди?

— Не! — и тя измърмори холандска ругатня. — Разбира се, че не. Просто бях много притеснена. Те ме притискаха да подменя имитациите с истинските, а аз все отлагах. Не исках да го правя. — Погледът й премина покрай него и се смекчи. — Бях толкова щастлива с теб. Не исках по никакъв начин да участвам в кражбата на никакви бижута. Но те не спираха да ме тормозят, не ме оставяха на мира…

— И ти се поддаде.

— Verdomme, не! Престорих се на болна. Знаех, че това е последният ден, през който диамантите ще останат в магазина, но бях сигурна, че Герхарт и Якоба не знаят. Трябва да са разбрали по някакъв начин. Сестра ми обясни, че ти си й казал, но повечето от нещата, които наговори тогава, се оказаха лъжи, затова…

— Наистина й казах — призна печално той. — Бяхме в коридора и аз се притеснявах за теб. Уверих я, че след тази нощ няма да се налага да се грижи за теб, защото бижутата излизат от магазина, а бижутерът вече ми беше казал, че тази вечер мога да почивам, след като вземат кралската поръчка.

Иза въздъхна дълбоко.

— О, Боже, а аз така се стараех да не разберат! Мислех, че ако просто успея да го отложа до сутринта, вече ще е свършено и те няма да могат да направят нищо.

Гласът й стана остър:

— Не съм си и представяла, че ще поемат нещата в собствените си ръце.

Виктор я изгледа така, че тя отклони поглед.

— Казваш, че нямаш нищо общо с това. Не си им помогнала да ме отстранят от пътя си, за да откраднат диамантите.

— Не! — извика Иза и сложи ръце на кръста си. — Докато се е случвало всичко това, аз съм спяла.

Изведнъж на Виктор му хрумна нещо ужасно.

— Значи още си била у тях, когато отидох вкъщи и намерих онази бележка. Изобщо не си си тръгвала.

Тя поклати глава.

— Продължих да спя дълго след края на смяната ти.

— Но след като се прибрах, аз отидох у тях. Молех се да си там. Блъсках по вратата. Никой не отвори.

— Изобщо не съм те чула. Якоба ми даде нещо за гърлото, което уж ме болеше. — Иза изглеждаше съкрушена от това предателство. — Навярно вътре е имало лауданум.

В ушите му отекна мрачно бучене.

— Те са го замислили — промълви Виктор. — Замислили са кражбата, замислили са да ни разделят.

Лицето на Иза стана пепеляво.

— Навярно са се досетили, че няма да подмениш комплекта.

Той се приближи към нея. Тя клатеше глава, отказвайки да приеме думите му.

— Стига, Иза, не може да не са го замислили. Как иначе подправената бележка се е озовала в апартамента ни?

— Апартаментът ни не беше сигурен. И ако са попитали хазяина, той най-вероятно…

— Не са — разпитвах го няколко пъти. Но да кажем, че са влезли през прозореца или не знам как и са оставили фалшивата бележка. Това все още не обяснява как са разбили касата в магазина. Якоба трябва да е имала дубликат на ключа, което означава, че по някакъв начин са се добрали до ключовете ми преди онази нощ.

Бученето в ушите му се превърна в рев.

— Освен ако ти не си им дала ключовете ми.

— Господ да те убие, не съм! Казах ти, изобщо не исках да участвам!

— Тогава защо направи имитационния комплект?

Иза примигна. А после сякаш се смали. Притисна пръсти към очите си, обърна се и започна да кръстосва из стаята.

— Отначало нямаше план за никаква кражба, кълна се. Якоба беше прочела колко популярни стават красивите стъклени бижута, че хората обичат да имат украшения, които изглеждат досущ като тези на по-високопоставените от тях, срещу малка частица от цената на истинските. Затова, когато възложиха на бижутера да изработи украшенията за годеницата на принца, Якоба си помисли, че ако успея да копирам част от тях, ще успеем да продадем копията за много добри пари.

— Дори не знаех, че притежаваш точно такъв талант — промълви Виктор.

— Да, осъзнавам го — отвърна Иза и в гласа й имаше остра нотка. — Още от самото начало ме смяташе за кротка малка миш…

— Не го казвай! — тросна се той. — Ако подозирах, че ти е неприятно да те наричам Mausi, нямаше да го правя.

Виктор пристъпи към нея, като се бореше с нуждата да я докосне.

— И не ми слагай в устата какво съм мислил за теб. По онова време и аз бях влюбен в теб.

Думите увиснаха помежду им и го накараха да съжали, че ги е изрекъл. Но бяха истина и Иза имаше нужда да чуе, че никога не я е използвал. Не и по начина, за който бе намекнала.

— Междувременно — продължи той и тонът му стана по-остър — сестра ти и зет ти са замисляли план да откраднат диаманти, ти си работела по създаването на фалшиви кралски бижута и очевидно не си виждала причина да ми споделиш тайната. С мен, собствения ти съпруг. На когото бе обещала да го обичаш и да му се покоряваш.

Това беше основният проблем. Тя е пазила тайни от него през цялото време.

— Боях се какво ще си помислиш за мен, по дяволите! — извика Иза.

В цялата ситуация имаше някаква болезнена ирония. И Виктор се страхуваше от същото — какво ще си помисли тя за него, ако й разкаже за миналото си.

Гласът й се снижи до шепот:

— Надявах се, че ако успея да го предотвратя, никога няма да се наложи да разбереш какво кроят. Да разбереш, че според семейството ми кражбата е нещо приемливо.

— Опитвала си се да ги защитиш.

— Не! — отрече тя и потърка лицето си. — Да. Не знам.

Погледна го умолително.

— Направих този комплект още преди да започнеш да ме ухажваш. От самото начало помагах на татко да изработва имитационни бижута за украса на часовниците си и много ме биваше. Според тях всичко беше толкова просто: аз да направя фалшификата, те да го продадат и да спечелим достатъчно, за да си облекчим положението. Така каза Герхарт.

— А ти си се съгласила — измърмори Виктор и си спомни начина, по който се държаха с нея сестра й и зет й.

Иза се обърка към него и го погледна войнствено.

— Двете с Якоба дължим живота си на Герхарт. Нямаш представа как живяхме след смъртта на татко. Никой не искаше да стане редовен клиент на магазин, държан от две момичета, а татко не ни остави много пари. После Герхарт се ожени за Якоба и ни даде дом. Ако не беше той…

— … ти и аз щяхме да сме заедно през последните десет години. Затова не му търси оправдания — довърши Виктор със суров тон.

Гърбът й вече не изглеждаше така скован.

— Не — прошепна тя. — Търся оправдания за себе си. Защо изобщо се съгласих да направя комплекта.

Иза се извърна настрана, но Виктор видя изписаната на лицето й вина и това го прободе. Хвана я за ръката и я обърна към себе си. Иза обаче просто заби поглед в пода и това разкъса сърцето му.

— Не си виновна само ти — промълви дрезгаво той. — Герхарт се е възползвал от чувството, че си му задължена. Това, което май не разбираш, е, че не се е оженил за Якоба и не те е прибрал само от добро сърце. Направил го е, защото е разбрал, че може да използва и двете ви за собствена изгода. Винаги съм мислил така.

Тя все още не го поглеждаше.

— Никога не си го казвал.

— Вярно е. А трябваше. Просто… Ами нали влизах в ново семейство и не исках да създавам проблеми между теб и тях. — Протегна ръка и отметна една къдрица от лицето й. — А ми изглеждаше, че ти имаш добро мнение за двамата.

— Обичах сестра си — отговори пламенно Иза. — Якоба беше единствената майка, която помня. И бях благодарна за всичко, което направи Герхарт. Дължах му дрехите на гърба си, храната си…

— През първите няколко години след смъртта на баща ти — може би — възрази Виктор. Гневът му нарастваше. — Но след това Герхарт е получавал от теб всичко, което е поискал. Пратил те е да работиш при бижутера, когато си била само на петнайсет. Когато се запознахме, ти вече печелеше отлично, а той играеше карти с приятелите си в магазина и не го интересуваше, че пропада. Ти си направила достатъчно и предостатъчно, за да издържаш тези двамата.

— Не и според тях — отговори Иза с приглушен глас. — Според него и сестра ми аз бях неблагодарна малка глезла, която не можеше да оцени какъв късмет има, че се грижат за мен. И аз им вярвах!

Сега в гласа й прозвуча болка:

— И през ум не ми е минавало, че Якоба ще прояви такава… жестокост. Да ме упои и да ми наговори всички тези лъжи! Как е могла да ме предаде така? Как съм могла да го допусна?

Най-после Иза вдигна поглед към него.

— Съжалявам за това повече, отколкото можеш да си представиш.

Сега дъхът й излизаше на болезнени хрипове, сякаш се бореше със сълзите си.

— Съжалявам, че бях такава глупава малка… мишка… че така и не видях…

— Шшшт — прошепна той и я привлече в обятията си. — Шшшт, lieveke.

Нежното обръщение като че ли я накара да изпита нещо неочаквано, защото тялото й се скова в ръцете му.

— Съжалявам. Толкова… съжалявам…

Ако бе избухнала в плач и бе започнала да твърди, че е невинна, сърцето му може би щеше да остане затворено за нея. Но сега, когато сама се обвиняваше и се мъчеше да сдържи сълзите си, той почувства, че не издържа. Когато ставаше въпрос за нея, открай време си беше мекосърдечен глупак и очевидно това не се беше променило.

По-късно щеше да я накара да му разкаже какво са направили с бижутата тя и семейството й, защо бе дошла тук сама. Сега обаче трябваше да я утеши. Да я прегърне.

Да я целуне.

В мига, в който устните му срещнаха нейните, Иза замръзна. А после се разтопи като сняг на слънце. Устните й бяха точно толкова сладки, колкото си спомняше, меки, податливи и топли. Докато я целуваше, можеше да забрави миналото, да забрави, че е дошъл да потърси отмъщение и справедливост. Можеше да се загуби в нея и да се престори, че нищо помежду им не се е променило.

Тя рязко се отдръпна. Очите й бяха тъмни и тревожни, а устните й трепереха.

— Чакай… Имам въпроси, а знам, че и ти сигурно имаш.

— Не още. Не сега — и Виктор я привлече плътно до себе си. — Дай ми първо това.

И отново я целуна. А после пак и пак. Вкусваше устните, за които бе забравил, че са му липсвали, усещаше аромата на теменужена вода от косата й. Сякаш след дълъг ден се бе потопил в гореща вана.

Само дето, вместо да го отпусне, усещането го подлуди. Всеки сантиметър от тялото му вече се бе втвърдил, а Иза направи нещата още по-лоши, като се изви срещу него, стисна главата му с ръце и отвърна на целувката му. Пиеше устните му така, както той пиеше нейните. И тя все още го желаеше.

Тя беше негова. Все още негова.

— О, Виктор — прошепна Иза срещу устните му, — не трябва да го правим.

— Защо? — попита той и я побутна назад към дивана. — Женени сме.

— Да, но… Аз не съм същата жена, която познаваше някога.

— Изглеждаш същата.

Той седна на дивана и я дръпна в скута си. Започна да обсипва шията и рамото й с горещи целувки, сякаш я белязваше.

— Вкусът ти е същият.

Обхвана гърдата й в длан и въздишката, с която Иза се наклони към него, му достави удоволствие.

— На пипане си същата.

Зърното й се втвърди под милувката му и той осъзна, че под костюма й за езда няма никакви приспособления, от които гърдите й да изглеждат по-големи.

— Е, почти същата.

Той погали и другата й гърда.

— Малко по-големи са, отколкото ги помня. Как успя да го постигнеш?

Погледът й се стрелна към него. Изглеждаше стресната, дори уплашена.

— Какво имаш предвид?

— Просто се шегувам, това е всичко — прошепна Виктор. Не искаше Иза отново да се отдръпне от него.

— О! — промълви тя и сведе поглед към мястото, което ръцете му галеха без капка срам. Ами… бях… бях млада, когато се разделихме. Предполагам, че малко съм пораснала.

— Можеш да ми вярваш — увери я той, докато разтриваше гърдите й и се наслаждаваше на допира им и на поруменелите й бузи. — Не се оплаквам.

— Кой мъж би се оплакал? — подметна сухо тя.

Виктор се засмя. Старата Иза никога не би казала такова нещо.

— Вярно е. А освен това си права: наистина вече не си същата жена като преди. Но и аз не съм същият мъж.

На лицето й се изписа тъга.

— Наистина не си.

Тя сграбчи ръцете му и го погледна в очите.

— Винаги си имал тъмна страна и аз я приемах, защото знаех, че се дължи на службата ти през войната. Но тогава не беше суров, а сега си. Какво се случи, че те промени?

Той се вцепени.

— Съпругата ми ме изостави, това се случи. Останах да се оправям сам с последствията и да ме обвинят в…

Изражението й стана тревожно и той едва не си отхапа езика. Точно сега я желаеше в леглото си. Не искаше да рови в тинята на миналото.

— Да те обвинят в какво? — прошепна Иза. — Щом не си напуснал Амстердам, както казаха Якоба и Герхарт, значи си бил там, когато в двореца са разкрили имитацията.

— Не искам да говоря за това.

Виктор се опита да я привлече по-близо за още една целувка, но тя се измъкна от ръцете му, стана от скута му и погледна надолу към него.

— Кажи ми какво се случи — подкани го решително Иза. — Трябва да знам.

— Защо? — попита остро той. — За да си сигурна, че съм опазил тайната ти? Че никой не търси нито теб, нито семейството ти?

Тя се дръпна назад. Виктор изруга и стана от дивана.

— Съжалявам, Иза. Не исках да кажа това.

Тя обаче не отстъпи, макар че той се извисяваше значително над нея.

— Мисля, че точно това искаше да кажеш. Но предполагам, че имаш основателна причина.

Ръката й се вдигна и докосна бузата му.

— Моля те, Виктор, трябва да знам какво са ти сторили. Теб ли обвиниха за кражбата? Или си напуснал града, преди да успеят? Каза, че си отишъл в Антверпен.

— Да, след като животът ми се оказа разрушен.

Той отблъсна ръката й, мина покрай нея и застана до камината.

— Тъй като никой в Амстердам не би ме наел повече, трябваше да се опитам да си намеря работа другаде.

— Заради мен.

— Да, проклета да си! — изръмжа той и рязко се обърна с лице към нея. — Заради теб!