Сабрина Джефрис
Завръщането на негодника (5)

Глава 4

По време на първата част от пътуването до къщата си в покрайнините на Единбург Иза не спря да трепери неудържимо, при това не заради бясното каране на Рупърт. Наистина, той се разминаваше на косъм с файтони и хора, които бутаха ръчни колички, и летеше с максимална бързина като заек, който бяга от хрътка, но Иза му беше свикнала. За щастие при тези обстоятелства разговорът бе невъзможен. След сблъсъка си с Виктор тя изпитваше нужда да успокои нервите си.

Срещата не мина добре. Виктор настояваше, че тя го е изоставила, не спря да гледа кръвнишки Рупърт и се опита да я накара да му позволи да я закара у дома. Това беше мигът, в който Иза разбра, че трябва да му избяга… и да вземе барона със себе си.

Поради една много добра причина.

— Рупърт?

Сега, когато бяха напуснали града и баронът най-накрая бе подкарал по-бавно по по-тихия селски път, можеше да научи това, което я интересуваше.

— Някога споменавали ли сте на майка си за Амали?

— Всъщност не — отвърна той и цъкна с език на конете. — Тя и бездруго не одобрява познанството ни. Ако знаеше, че имате дете, щеше да вдигне още по-голям шум.

През тялото й премина вълна на облекчение. Поне Виктор не можеше да разбере за Амали от лейди Лохлау.

А после възприе и останалата част от думите му.

— „Още по-голям шум“? Какво имате предвид?

Рупърт се скова.

— Ако ви кажа, няма да съм джентълмен.

Сърцето й прескочи.

— Трябва да знам.

— О, добре. Забрани ми да ви каня на увеселението в замъка. А аз й казах, че искам да дойдете. — По лицето му премина изражение на упорство. — Напомних й, че аз съм господарят на замъка Кинло и мога да каня когото пожелая. Затова се споразумяхме. Тя каза, че довечера трябва да ви взема на пиесата и сама да прецени дали можете да се държите подобаващо в доброто общество. Обеща, че ако можете, няма да създава проблеми за присъствието ви на увеселението.

Иза го изгледа със зяпнала уста. Лейди Лохлау не спираше да я изумява. Тази жена имаше едни правила за сина си и съвсем други — за себе си.

— Няма защо да присъствам на увеселението ви. Не ме канете и зарадвайте майка си.

Рупърт се намръщи и перна с ръка поводите.

— Не мога да понасям тези неща. Ако не беше семейна традиция, щях да откажа изобщо да го давам това увеселение. Но ако не го сторя, всички ще решат, че за това има някаква ужасна причина. Едва се възстановихме от последните чудати слухове за майка ми.

Говореше се, че са хванали лейди Лохлау в леглото на един скандален местен развратник, който по една случайност беше женен. Иза подозираше, че това е самата истина. Разбира се, Рупърт не искаше да го чува. Дори не беше сигурна, че ако чуе, ще го разбере. Невинаги беше сигурна какво разбира той.

— Непременно трябва да дойдете — продължи баронът. — В противен случай ще полудея от цялата тази нелепост.

Иза се разсмя.

— Има ли изобщо такава дума?

— Разбира се, и трябва да я добавите в речника си, защото описва половината от това, което майка ми нарича „доброто общество“. Мразя доброто общество. Единственото, което правят, е да клюкарстват. Никога не знам за кого говорят, а и не ме интересува. Ако трябва да чуя още една дума кой къде с кого се е измъкнал, ще се гръмна.

— Няма. Вие дори не обичате да ходите на лов в имението си.

— Вярно — отпусна се той на мястото на кочияша, а после й отправи кос поглед. — Защо попитахте дали майка ми знае за Амали?

Внезапната смяна на темата я накара да примигне. Рупърт обаче никога не оставяше дадена тема, преди да е изцедил от нея всички факти. За жалост Иза не можеше да му каже истината: че не иска майка му да разкрие пред Виктор съществуването на Амали. Че Виктор може да използва правата си като баща на Амали, за да принуди Иза да извърши нещо лошо.

— И аз обичам моите дела да са си мои — усмихна се накриво тя. — Защо според вас живея толкова далеч от града? Ако майка ви разбере за дъщеря ми, може да наговори неприятни неща за Амали само за да ме ядоса. Не мога да го допусна.

— Разбирам — въздъхна той. — Амали е много мило момиченце. Не искам никой да нарани чувствата й.

Баронът я бе виждал само няколко пъти, но винаги се държеше мило с нея.

— Не се тревожете — успокои я той. — Няма да споменавам нищо за нея на майка си, ако вие не искате.

— Или на братовчед си — подсети го Иза.

Рупърт спря пред къщата и й помогна да слезе.

— Както желаете — съгласи се той, макар че докато завързваше конете за едно дърво, я наблюдаваше с все по-нарастващо любопитство.

Иза избягна погледа му, забърза към къщата и се помоли той да сдържи обещанието си. Когато мислеше за някой нов експеримент, Рупърт не обръщаше внимание на нищо. Също като баща й.

В гърлото й заседна буца. Иза имаше слабост към отвеяни учени.

Преди да стигне до средата на пътеката, вратата се отвори и отвътре излетя Амали.

— Мамо, мога ли да взема новата си шапка утре на училище?

— „Може ли“ да взема новата си шапка — поправи я Иза.

Амали се намръщи и тръгна успоредно с нея.

— Може ли? Много отива на розовата ми рокля!

Рупърт се присъедини към тях.

— Това роклята с паяците ли е?

— Не са паяци, милорд! — възрази Амали. — Това са малки хералдически лилии!

— На мен ужасно много ми заприличаха на паяци, когато ги видях миналата седмица. Не казвам, че това е лошо. По една случайност обичам паяците.

Амали подпря ръце на хълбоците си и драматично завъртя очи.

— Казвате го само за да ме дразните, защото знаете, че мразя паяците.

— Тогава защо носите рокли с нещо, което прилича на тях? — попита Рупърт много сериозно.

— Те не приличат на… — и Амали въздъхна раздразнено и млъкна. — Не знам защо изобщо обсъждаме тази тема.

Тя огледа ексцентричното облекло на събеседника си и вдигна вежди.

— Очевидно разбирам от мода повече от вас, милорд.

— Амали! — сгълча я Иза. — Не бъди нахална с Негова светлост.

— Права е — ухили се Рупърт. — Модата не ми е в компетенциите. Предпочитам атомите пред шаловете.

Амали го изгледа подозрително.

— Колко души на име Адам познавате? Все говорите за Адамите, но през целия си живот аз съм срещала само един.

— Скъпо мое момиче — подхвана Рупърт с искрено стъписан вид, — изобщо ли не сте отваряли екземпляра на майка си от книгата на Далтон?

— Отворих го — отвърна пренебрежително Амали. — И веднага го затворих. Ама наистина, сър, как можете да четете подобни глупости? От тях ме заболява главата.

— Но от тази ваша нова чудовищна шапка не ви боли? — възрази той.

Беше ред на Амали да се стъписа.

— Чудовищна! Но големите шапки са последният писък на модата!

Рупърт избухна в смях, момичето примигна, а после го изгледа лукаво.

— О, разбирам какво сте намислили. Пак ми се подигравате. Е, няма да ви се получи. Харесвам чудовищната си шапка — и се обърна към Иза: — Може ли да я взема, мамо?

— Разбира се, скъпа. Ако успееш да я сложиш в багажа, без да я смачкаш — отговори майка й, спомни си за иглите и отвори чантичката си. — Нося ти още украшения за нея.

Никога досега не бе правила аксесоари за Амали — мислеше, че детето може още да е прекалено малко, за да се грижи за тях. Но дъщеря й растеше и заслужаваше нещо по-специално по случай заминаването си за пансиона.

— Как ти се струват тези игли? — попита Иза и й ги протегна.

Очите на Амали се разшириха. Тя взе иглите с благоговение.

— О, мамо! — промълви и вдигна глава. — Ти сама ли ги направи?

Иза кимна.

— Рупърт не е единственият, който е забелязал слабостта ти към лилиите.

— Виждате ли? — обърна се наперено Амали към Рупърт. — Мама знае, че не са паяци.

Тя прокара пръсти по украсените с рубини и диаманти емблеми. На лицето й бе изписано изражение на страхопочитание.

— Среброто е истинско, но камъните — не. Ако покажеш, че можеш да се грижиш добре за тези две игли, ще ти дам за важни случаи още две, от злато с истински скъпоценни камъни.

— Мамо! — изписка момичето и я прегърна силно. — Великолепно!

„Великолепно“ беше новата любима дума на Амали.

— Но и тези са идеални — продължи тя. — Обожавам ги. Веднага ще видя как ми стоят с новата ми шапка! — и тя заподскача обратно към къщата. — Лаура и Даниел ще позеленеят от завист, когато видят великолепните игли на шапката ми!

Тя изчезна вътре в къщата, а Рупърт поклати глава.

— Това момиче може ли да върви?

— Боя се, че не. Въртящите се дервиши не могат да се мерят с дъщеря ми.

Иза все още не разбираше как тя и Виктор са създали такова живо, общително дете. Или толкова красиво. Амали бе наследила русите къдрици на Якоба и ръста на Виктор, но очите й бяха неземно зелени.

Освен това нямаше представа откъде е дошъл усетът на Амали към модата. Иза открай време я биваше с бижутата, но й трябваха десет години да се научи как да се облича добре — да избира подходящите рокли, да намира подходящите цветове, да съчетава украшенията и облеклото по интересен начин. Амали сякаш се бе родила научена какво да носи. Може би сред предците на Виктор имаше някоя модистка.

Иза въздъхна тежко. Какво да прави с него и Амали? Разбира се, нямаше намерение да им позволи да се срещнат, преди да е сигурна защо е дошъл. А после? Амали вярваше, че баща й е бил войник и е починал. Щеше да остане съкрушена, ако разбереше, че е жив и е негодник.

Двамата с Рупърт влязоха в къщата и Бетси, прислужницата, която се занимаваше с всичко в дома й и понякога играеше ролята на бавачка на Амали, попита дали имат нужда от нещо.

— Негова светлост дойде само за да вземе една книга — обясни Иза.

— Когато попита за нея предишния път, я потърсих — каза Бетси, — но не можах да я намеря.

— Знам къде е — отговори Иза. — Успя ли да свършиш с роклята ми?

— Очаква ви на леглото, госпожо — отвърна ведро Бетси и хвърли разбиращ поглед към Рупърт. — Само ще отида да приготвя всичко, за да можете да я пробвате.

— Благодаря — потисна въздишката си Иза.

Бетси си мечтаеше Иза да стане баронеса. Всъщност и мистър Гордън си мечтаеше за същото. Никой от двамата не можеше да види, че Рупърт гледа на нея повече като на учителка, отколкото като на любима. Обичаше да си говори с нея за наука, защото тя не му се караше като майка му и не го наричаше дилетант като местните учени, които смятаха, че е прекалено млад, за да знае нещо. Не беше сигурна дали Рупърт изобщо осъзнава, че тя е жена. Виктор нямаше от какво да ревнува, ако наистина ревнуваше.

За миг я обзе страх. Ако решеше, Виктор можеше с лекота да унищожи горкия Рупърт — младият мъж беше много неуверен. Всъщност Виктор можеше с лекота да унищожи и нея. Ако подметнеше нещо на мистър Гордън и приятелите й, ако ги накараше да се усъмнят в нея и в миналото й, кой можеше да каже какво ще се случи?

Нейният делови съдружник вярваше, че съпругът й е покойник. Изпълнена с трескаво желание да избяга от Париж и от близките си, Иза си помисли, че мистър Гордън може да прояви по-голямо съчувствие, ако се представи като войнишка вдовица. Макар че с годините тази лъжа натежаваше все повече на съвестта й, сега вече обяснението щеше да е прекалено неловко. Това можеше да повдигне въпроси за миналото й, които тя не можеше да си позволи.

Мистър Гордън бе проявил към нея такава доброта! Иза щеше да умре, ако той я заподозре в кражба. Проклет да е Виктор! Защо не си остана надалеч?

— Мисля, че оставих книгата в салона — обърна се тя към Рупърт. Нямаше търпение да го изпрати, за да измисли какво да прави с Виктор.

Иза тръгна към помещението и младият мъж я последва.

— Защо не искате мистър Кейл да разбере за Амали?

— Защото не го засяга — отвърна тя. Надяваше се, че този отговор ще го задоволи.

— Братовчед ми не ви ли допадна? — настоя Рупърт. — На мен ми се стори симпатичен.

— Да, като за лешояд, кръ… — започна Иза, видя, че Рупърт я гледа изненадано, и се насили да се усмихне. — Съжалявам. Просто се безпокоя, че може да е дошъл с намерението да се възползва от вас и майка ви, сега, след смъртта на баща ви.

Рупърт ококори очи.

— Не бях помислил за това.

— Понякога, когато семейството е уязвимо, бедните роднини връхлитат, за да видят какво могат да отмъкнат.

Рупърт се намръщи.

— Не мисля, че е беден. Файтонът му е много скъп. И може и да не разбирам от мода, но виждам, че дрехите му са от високо качество.

Как би могла да обясни тактиката на измамниците на човек, който познаваше света толкова малко като Рупърт? И Герхарт се обличаше добре в Париж. А през цялото време замисляше следваща кражба. Ако не беше избягала точно в този момент…

Мили Боже, затова ли Виктор мислеше, че го е изоставила? Нима бе отишъл в Париж, след като тя замина? Якоба и Герхарт спокойно можеше да са му казали нещо подло и злонамерено — че тя вече не го иска… Това би било напълно в техен стил.

Иза вдигна брадичка. Е, добре, тя го чака в Париж толкова, колкото можа. С растящото в утробата й дете трябваше да действа и щеше просто да му го изтъкне. Ако наистина е отишъл в Париж, за да я потърси. Не вярваше на нито една негова дума. Не и след като знаеше, че е участвал в кражбата.

— Сигурен ли сте, че наистина ви е братовчед? — осмели се да подметне тя.

— Майка ми твърди, че е, така че сигурно е вярно — отвърна Рупърт и наклони глава на една страна. — А освен това знам, че съм виждал името му някъде. Може би в родословното дърво. Или в „Дебрет“. Никога не забравям имена, а „Виктор“ е необичайно име за англичанин.

— Не ми обръщайте внимание — въздъхна Иза. — Навярно греша за него.

Тя намери книгата, която искаше баронът, и му я подаде.

— Надявам се да е така. Майка ми ще е много недоволна, ако някой се възползва от нея.

— И аз мисля така — съгласи се Иза, макар да подозираше, че лейди Лохлау може чудесно да се брани от зестрогонци, мошеници и интриганти от всякакъв вид.

За един дълъг миг Рупърт остана загледан в книгата.

— Искам тя да ви хареса — каза неочаквано той.

Това пък откъде дойде?

— Няма значение — увери го Иза. — Можем да сме приятели, все едно дали майка ви ме харесва или не.

— Приятели — измърмори Рупърт и на бузите му избиха алени петна. — Разбира се.

Продължаваше да гледа книгата, затова Иза попита:

— Нали тази искахте?

Той вдигна глава. Очите му бяха странно замъглени.

— Да. Сигурна ли сте, че няма да ви трябва?

Тя се засмя.

— Честно казано, не разбирам и дума от нея. Английският ми е достатъчно добър за романи, но научната литература е извън възможностите ми.

— Тогава защо сте я купили?

— Защото си помислих, че може да ми покаже някакъв начин да променям цвета на имитационните бижута с помощта на химическите вещества. Но Далтон не споменава нищо затова. Книгата няма никакво практическо приложение. Тя е чиста теория.

Рупърт я погледна подозрително.

— Ами все пак е озаглавена „Нова система на химическата философия“. Философията обикновено е теоретична.

Иза се усмихна. Баронът можеше да бъде толкова буквален.

— Знам. Беше глупава покупка — каза тя и тръгна към коридора.

— Вие никога не сте глупава — измърмори Рупърт, докато вървеше след нея.

О, беше! Много пъти бе постъпвала глупаво. Най-вече, когато отдаде сърцето си на човек, който го стъпка.

Но повече нямаше да повтори тази грешка. Довечера щеше да принуди Виктор да признае защо е дошъл тук, по един или друг начин.