Сабрина Джефрис
Завръщането на негодника (24)

Глава 23

Иза едва не получи сърдечен удар, когато видя съпруга си. Какво си мислеше, че прави Виктор? Сега Герхарт никога нямаше да пусне Амали!

— Пусни я, Герхарт! — нареди Виктор. — Или се кълна, че ще те застрелям на място.

Герхарт пребледня, но стисна Амали още по-силно.

— Няма да посмееш. Не и докато държа безценната ти дъщеря в ръцете си.

На лицето на Амали се изписа объркване.

— Мамо? — попита тя и погледна към Иза. — Какво иска да каже чичо Герхарт? Как така „дъщеря“?

— Ще говорим за това по-късно, миличка — обеща Иза и се насили гласът й да прозвучи спокойно. — Засега просто прави това, което казва чичо ти.

Тя изгледа намръщено Герхарт.

— Нали няма да нараниш собствената си племенница? Що за чудовище си ти?

Лицето на Герхарт бе неумолимо.

— Така става, когато не следваш моите правила, Иза.

Главата й се замая от страх. Само силата на волята й помогна да не припадне.

— Както би трябвало вече да знаеш добре, аз нямам никакъв контрол над съпруга си.

— Тогава дъщеря ти ще понесе последствията.

Иза нададе нечленоразделен вик, а Виктор настръхна и се провикна към Якоба:

— Погледни сестра си, по дяволите!

Говореше, без да откъсва поглед от Герхарт.

— Погледни какво й причинява съпругът ти. Тя ти е роднина, за бога! Наистина ли искаш да я откъснеш от детето й?

Якоба го гледаше нерешително.

— Не съм виновна аз! Не трябваше да идваш. Ако не ни оставиш да си тръгнем, и двамата ще ни обесят!

— Заклевам се, че няма — обеща Виктор. — Не и ако пусне детето в този момент.

На Иза й се искаше да закрещи. Сестра й никога нямаше да застане срещу Герхарт. Отдавна се бе отрекла от Иза заради него. Защо Виктор си мислеше, че това ще се промени?

Нещо се раздвижи в края на зрителното й поле, тя погледна нататък и видя във водата мистър Мантън. Главата му тъкмо се подаваше на повърхността зад лодката. Когато се увери, че го е забелязала, той мина зад плавателния съд.

Кръвта на Иза зашумя във вените. Значи затова Виктор се опитваше да привлече вниманието на Якоба. Каквото и да замисляха мъжете, очевидно и той участваше.

Тя преглътна сълзите си. Виктор нямаше да позволи Герхарт да нарани дъщеря им. Нямаше! Иза трябваше да вярва в това.

— Якоба, веднага ела тук! — нареди Герхарт. — Или ще те оставя да те обесят, кълна се!

— Прави каквото казва — обърна се тихо Иза към сестра си. — Не искам моето момиче да остава само с него.

А освен това, каквото и да бяха намислили мъжете, очевидно в плана им влизаше Герхарт и Якоба да се качат в лодката и да влязат в реката или нещо подобно.

Якоба изглеждаше нащрек, но забърза към съпруга си. Двамата предпазливо се запътиха към лодката, като влачеха Амали със себе си. Герхарт нареди на Якоба да отблъсне лодката от брега. После влезе след нея в реката, все още стиснал Амали.

— Качвай се в лодката! — нареди той на Якоба.

След като тя изпълни заповедта му, Герхарт сякаш осъзна, че може да му е трудно едновременно да държи Амали и да се качи в лодката. Затова я вдигна на раменете си, очевидно уверен, че Виктор няма да посмее да стреля по него, докато държи Амали.

После тръгна заднешком във водата, като буташе лодката. Тя вече започваше да се движи по течението. Трябваше само да хвърли Амали вътре и да се държи за малкия съд, докато водата ги отнесе надолу, извън обсега на Виктор.

Тази възможност очевидно бе хрумнала и на мистър Мантън, защото Иза видя, че се движи през водата зад Герхарт. Слава богу, Якоба бе прекалено съсредоточена върху Виктор, за да забележи.

Иза обаче нямаше намерение да поема никакъв риск.

— Проклятие, Герхарт, тя не може да плува!

— Тогава не давай на съпруга си да ме застреля, става ли? — провикна се той в отговор.

— Спри! — извика Амали ужасена и стисна Герхарт за главата, когато той нагази до рамене в реката. — Спри… Спри… спри…

И тогава всичко се случи наведнъж.

Мистър Мантън се изправи зад Герхарт и дръпна Амали от раменете му, а мистър Боно му се нахвърли отстрани и го събори във водата. Докато той се мъчеше да укроти Герхарт, Якоба изкрещя и скочи от лодката, за да помогне на съпруга си.

Иза вече тичаше към дъщеря си, която също крещеше и се бореше с мистър Мантън, който я носеше към брега. Само след секунди той вече бе подал Амали на Иза, която незабавно избухна в плач и притисна детенцето си до себе си.

Мистър Мантън нагази обратно във водата, за да помогне на мистър Боно с Герхарт и Якоба, но преди да стигне до мелето, Герхарт се отскубна и се хвърли към брега.

Не стигна много далеч, защото Виктор му препречи пътя и насочи пистолет в главата му.

Герхарт замръзна и очите му се разшириха.

— Посочи ми една причина да не те убия — изръмжа Виктор. — Защото лично аз не се сещам за нито една.

Герхарт не можеше да продума. Дъхът на Иза секна. Студеният поглед и скованата стойка на Виктор й подсказаха, че нейният съпруг, войникът, всеки момент ще извърши убийство.

А тя нямаше да се опита да му попречи, ако не беше дъщеря им.

— Виктор — извика Иза, — помисли за Амали!

Последното нещо, което момиченцето им трябваше да види след всичко преживяно, беше как неговия баща застрелва чичо му.

Тези думи бяха достатъчни. Колебанието на Виктор продължи достатъчно дълго, та мистър Боно да сграбчи Герхарт изотзад. А после Виктор свали пистолета си и Иза издиша дълбоко. Дори не беше осъзнала, че е затаила дъх.

Докато тримата мъже се справяха с Герхарт и Якоба, Иза прегърна детенцето си.

— Точно сега всичко е наред, миличка — прошепна тя в оплетените къдрици на дъщеря си.

— О, мамо — извика Амали, като я стискаше за врата толкова силно, че Иза едва успяваше да си поеме въздух, — така се радвам, че дойде! Толкова се страхувах.

— Знам, скъпа, знам — увери я Иза и обсипа бузите, челото и косата й с целувки.

— Чичо Герхарт не ми харесва — рече Амали. — Той е зъл.

— Нали не те е наранил? — попита дрезгаво Иза и погледна яростно към Герхарт, който все още се съпротивляваше на мъжете, които го държаха.

— Само когато ме стисна за врата.

Тези думи накараха Иза да си спомни всичко и тя трябваше да провери шията и ръцете на детенцето си, всичко, за да се увери, че Амали наистина е добре. Но нямаше да се успокои напълно, преди доктор Уърт да я прегледа и да потвърди, че е невредима.

А после Рупърт излезе на сечището.

— Радвам се, че си добре, Амали.

— Лорд Лохлау! — извика Амали и грейна при вида на познато лице.

— Рупърт помогна да ни спасят — обясни Иза.

— Наистина ли? — възкликна Амали, измъкна се от ръцете на майка си, втурна се към него и го прегърна.

Лицето на Рупърт стана яркочервено. Той разроши косата й.

— Е, аз помогнах съвсем малко. По-голямата част я свършиха баща ти и приятелите му.

Амали го погледна смаяно, след което се втурна обратно и премести удивения си поглед към майка си.

— Ба-баща ми?

Мили Боже! Всичко се развиваше прекалено бързо.

Иза посочи към Виктор и мистър Мантън, които претърсваха дрехите на съпротивляващия се Герхарт.

— Виждаш ли високия мъж там, този със синьото палто? Това е твоят татко.

Амали примигна.

— Ти ми каза, че татко ми е мъртъв.

Сега идваше трудната част.

— Да, защото смятах, че е загубен за нас, но той не е бил. Чичо ти Герхарт и леля ти Якоба ме излъгаха за него. А него го излъгаха за мен.

Тя отметна косата на Амали от очите й и я приглади назад.

— Но той въпреки това ни намери. Просто му отне много време.

— Затова ли чичо Герхарт все те наричаше Иза, а не Софи? Заради лъжите?

Иза въздъхна.

— Да, миличка. Аз… аз дойдох в Шотландия, за да започна нов живот, затова си смених името. Истинското ми име е Изабела Кейл.

Амали се намръщи и заби поглед в земята.

— Можеше да ми кажеш.

— Не казах на никого, дори на мистър Гордън. Боях се, че чичо Герхарт и леля Якоба ще ни намерят и ще ни навредят, ако разберат къде сме отишли. Както виждаш, имах основания да се тревожа. Но сега, когато ще влязат в затвора, вече няма защо да се безпокоя и ще си върна истинското име. А баща ти ще ме нарича Иза, както преди.

Амали се обърна точно навреме, за да види как Виктор намира диамантите и ги изважда от джоба на Герхарт. После наклони глава настрана.

— Как се казва татко ми?

— Виктор Кейл.

По лицето на момичето премина тревога.

— Това значи ли, че и аз трябва да си сменя името?

— Наистина не знам — отговори Иза. За първи път се замисляше за това. — Кръстихме те Амали Франке и не знам как се процедира в такива случаи. Ще трябва да разбера.

— Не искам да си сменям името!

— Ами… Ще видим.

Амали не изглеждаше много сигурна какво да мисли за този отговор.

— Той ще дойде ли да живее с нас?

— Или ще стане така, или ние ще отидем да живеем при него.

— Значи… ще си имам татко като другите момичета?

— Да.

Амали обмисли тази новина мълчаливо, очевидно все още разтревожена от цялата информация, с която я засипваха. Но преди да успее да продължи с въпросите, Иза чу гласа на Виктор:

— Това е за жена ми.

Погледна към него точно навреме, за да го види как забива юмрук в брадата на Герхарт.

— А това е за дъщеря ми, проклет да си! — продължи Виктор и заби юмрук в корема на Герхарт, който се преви надве.

Негодникът започна да ругае, след което внимателно се изправи.

— Мислиш, че си спечелил — изхриптя той, — но ако ме обвиниш в отвличане, ще отрека. Тя е моя племенница, а училището получи писмо от жена ти, че трябва да я вземем.

Избърса кръвта, която капеше от ъгълчето на устата му.

— Ще кажа, че ти и приятелите ти просто се опитвате да разделите жена ти от семейството й.

— Знам какво ще кажеш — изръмжа Виктор. — И точно затова няма да те задържим за отвличане, колкото и да ми се иска. Задържан си за кражба.

— Да, но онази огърлица я открадна Иза — усмихна се самодоволно Герхарт. — Като я познавам, сигурно е оставила на нейно място фалшива, така че властите ще се убедят, че казвам истината. А когато им разкажа, че ти е помогнала да откраднеш кралските диаманти в Амстердам, и двамата ще се озовете зад решетките.

Рупърт се приближи към Герхарт.

— За какво говорите, сър? Мисис Кейл няма нищо общо с никаква кражба. Този следобед ви видяхме как откраднахте диамантите ми. Един куп гости в замъка ми станаха свидетели на отчаяното ви действие.

— Какви ги дрънкате, по дяволите? Нищо не съм откраднал — изръмжа Герхарт. — И ако си мислите да ги подкупите всичките, за да излъжат…

— Няма нужда да подкупваме никого — прекъсна го Виктор със студена усмивка. — Няколко души — прислужници и гости — видяха как един плещест мъж с тъмна коса и брада бяга от замъка, след като кутията за бижута е била разбита.

Той хвърли бърз поглед към мистър Боно.

— Което ми напомня: свали си палтото. Панталоните ти май приличат достатъчно на тези на Герхарт и ще минат.

— Отлично! — отвърна мистър Боно и смъкна прекалено голямото палто. — Панталоните са мои. Само палтото не ми е по мярка.

Виктор хвърли на Герхарт триумфална усмивка.

— Не се съмнявам обаче, че на баджанака ми ще му стане.

На Герхарт му трябваше минута, за да осъзнае, че възнамеряват да му припишат кражбата, но когато най-накрая му стана ясно, започна да се бори с тях. Само че нямаше полза. Той не можеше да се противопостави на трима мъже, твърдо решени да му съблекат палтото и да го заменят с това на мистър Боно.

А след като му нахлузиха палтото, те го овързаха толкова здраво, че колкото и да се противеше, си остана вързан и обезвреден. После нахлупиха на главата му широкополата шапка на мистър Боно от боброва кожа, с което приключиха.

Амали сграбчи Иза за ръката.

— Какво правят, мамо?

— Правят така, че чичо ти Герхарт никога повече да не може да ти навреди — или да навреди на някой друг от нас, миличка.

Виктор отстъпи назад и огледа изпитателно работата им.

— Ще стане, не мислиш ли, Дом?

— О, идеално! — съгласи се мистър Мантън и отправи подигравателен поглед към мистър Боно. — Приличате си като близнаци.

— Да не си го повторил! — навъси се брат му. — Преживях кошмар, докато изчегъртя цялата тая чернилка от лицето си, преди да тръгнем насам.

Рупърт изгледа сурово Герхарт.

— Абсолютно съм сигурен, че това е човекът, когото видях да се отдалечава на кон от замъка. И съм сигурен, че мис Гордън ще го потвърди. Освен това намерихме у него откраднатата огърлица. Какво повече може да иска човек? Няма нужда от допълнителни доказателства.

— Няма да ви се размине! — изкрещя Герхарт, докато мистър Боно и мистър Мантън го влачеха към коня на мистър Мантън. — Ще разкажа на всички какво видях и какво се опитвате да направите. Както и жена ми, проклети да сте всичките!

— Така ли? Значи ще разкаже? — изръмжа Виктор. — Съмнявам се.

Той се обърна към Якоба, която гледаше Герхарт с покрусено изражение.

— Време е да помислиш за положението си, сестричке — каза й студено той. — Загуби съпруга си завинаги. Почти със сигурност ще го обесят за кражбата на тези диаманти — това е углавно престъпление. В този момент ти си виновна само в едно: че си му съучастница в кражбата. Но ако те закараме обратно в Амстердам и повдигнем обвинение срещу двама ви за онази кражба, най-вероятно и ти ще увиснеш на бесилото редом с него. Освен ако…

— Освен ако…? — прошепна Якоба.

— Освен ако не кажеш истината за случилото се с онези диаманти в Амстердам. Ако свидетелстваш, че аз и Иза нямаме нищо общо с това, ще се погрижа да намалят присъдата ти до каторга отвъд океана.

Якоба отправи умолителен поглед към Иза, но сестра й дори не я погледна.

— Изборът е твой, Якоба — продължи Виктор. — Или каторгата, или въжето. Ако решиш да рискуваш и да се изправиш пред съда заедно с него, ще използвам цялото си влияние, за да повдигнат едно и също обвинение за кражба и срещу двама ви. И тогава наистина ще увиснеш на въжето заедно с него.

— Не бъди глупачка, Якоба! — обади се Иза. — Той не си заслужава.

Сестра й въздъхна и погледна към Виктор.

— Добре — рече тя. — Ще кажа истината.

И за първи път от десет години Иза най-накрая се почувства свободна.

* * *

Следващите няколко часа се оказаха истинско изпитание за търпението на Виктор. Неприятно му беше да повери Иза на грижите на Лохлау дори за малко, когато си тръгнаха от сечището, но всички видяха, че двамата с Дом тръгват да заловят Герхарт, затова сега трябваше да ги видят как водят него и Якоба — но чак след като Лохлау вкара Иза обратно в къщата през градинската врата, през която беше излязла.

Междувременно Тристан беше скрил Амали в ловната хижа, докато Виктор и Иза тръгнат обратно към Единбург заедно с Дом, уж за да се посъветват с адвокати какво да правят с жалките й роднини, заловени при извършването на това ужасно престъпление. По пътя Тристан и доктор Уърт щяха да се присъединят към тях с файтона, а Дом щеше да вози Иза, Виктор и Амали в собствената си карета.

И в това отношение нямаха друг избор. Ако Амали се появеше като по чудо на увеселението в замъка, това щеше да означава край на плановете им да подкопаят твърденията на Герхарт.

Късно вечерта на Виктор му се наложи да лъже за залавянето на престъпниците, а Иза трябваше да се преструва на шокирана от факта, че зет й е крадец. Трябваше да симулира ужас от долните обвинения, които й отправяше той. Синините й потвърдиха нейната и на Виктор история, че Герхарт отчаяно се е стремил да получи пари, особено след като доктор Уърт обясни за пораженията по врата й. А присъствието й сред гостите по време на кражбата я оневиняваше по обвиненията в кражба.

Всички изиграха ролите си съвършено. Виктор се притесни за миг, когато лейди Зоуи влезе в стаята, но тя си замълча, както им бе обещала, и тревожният момент отмина.

Сега Виктор изпитваше облекчение, че най-после е в каретата на път към Единбург заедно с Иза. Пътуването през нощта никога не можеше да е идеално, но имаше пълнолуние, а времето беше хубаво.

Единственият проблем беше, че Амали току-що се бе качила при тях, а той нямаше представа какво да прави с нея. Какво трябваше да каже на едно деветгодишно момиче, което току-що бе открило, че целият живот на майка му е бил лъжа, че баща му не е мъртъв, а роднините му са абсолютно покварени?

Искаше му се само да можеше да я види по-добре. Тя се беше свила до майка си на отсрещната седалка и златната й коса блестеше на лунната светлина. За какво ли си мислеше?

— И така — започна той и усети колко е важен този момент, — майка ти ми казва, че се учиш много добре.

— Да, сър — измърмори тя.

— Училището харесва ли ти?

Амали погледна към майка си, която кимна.

— Да, сър — измърмори тя. — Много е хубаво.

— Но не искаш ли да живееш у дома с майка си, докато си на училище, ако е възможно?

— Това би било великолепно! — възкликна тя, а после се поправи: — Искам да кажа, да, сър, много бих искала.

Думата „великолепно“ привлече вниманието му. Иза му бе казала, че дъщеря им има слабост към пищното, но Виктор за първи път виждаше тази нейна страна. Може би беше време да нагази в непознатите води и да извади на бял свят малко повече от тази нейна черта.

— Разбира се, може да не ти хареса да живееш в Лондон — подметна той, а после си спомни какво му бе разказала Иза през последните няколко дни за интересите на Амали и добави: — Всички тези изискани дами, които се разхождат по улиците, облечени по последна парижка мода. Сигурен съм, че ще ти доскучае.

— Няма! — извика дъщеря му. — Обичам изисканите дами! Те носят ли големи шапки?

Виктор потисна усмивката си.

— Най-големите шапки на света. Това е проблем за нас, господата: когато помагаме на дамите да се качат в каретите, щоровите им пера все ни бодат.

Тя изсумтя.

— Не са пера от щори, сър. Това са щраусови пера.

— Сигурна ли си? Мога да се закълна, че са извадени от щори. Нали затова са бели?

Този път успя да я разсмее.

— Шапкарите не вадят пера от щори. Това е абсурдно.

— Баща ти понякога обича да се шегува — намеси се Иза, — но само ако наистина харесва някого. Мисля си, че теб сигурно много те харесва.

Гърлото на Виктор се сви.

— Да. Да, наистина те харесвам. И се надявам един ден и ти да ме харесаш, нищо че не знам и едно скапано… — и той потръпна. — Нито едно нещо за дамската мода.

Или въпреки че не знае, че не трябва да ругае в присъствието на млади дами.

Амали продължи да седи мълчаливо толкова дълго, че той започна да се отчайва. А после каза с тих глас:

— Аз мога да ви науча. За дамската мода, имам предвид.

— Ще ми бъде много приятно.

Точно сега всичко, което можеше да накара дъщеря му да се почувства по-свободно в негово присъствие, щеше да му бъде приятно.

— А в замяна аз мога да те науча да плуваш. Ако искаш.

Тя наклони глава и Виктор можеше почти да си представи как оглежда изпитателно лицето му.

— По-добре ме научете как да стрелям с пистолет.

— Добре — съгласи се той, готов на всичко, за да спечели благосклонността й.

— Виктор! — извика Иза. — Няма да учиш дъщеря ни да стреля!

— Добре — отстъпи той и въздъхна драматично. — Така май е по-добре. Чух, че пистолетите са безнадеждно демодирани в Париж, а и дамите не могат да носят пистолет на големите си шапки. Щоровите пера са много по-подходящи.

— Татко! — възкликна Амали полузасмяна. — Това са щраусови пера!

Сърцето му подскочи. Тя го нарече „татко“. Никога досега не бе чувал по-прекрасна дума.

— Добре — съгласи се Виктор. — И така, как се казват онези дълги дантелени неща, които дамите носят на шията си?

През следващия час тя го удостои с обяснения и описания на всяка „великолепна“ рокля, шапка и пантофки, които беше виждала, а той показваше невежеството си по всички „модни“ въпроси. След известно време Амали като че ли схвана, че не е чак толкова невеж, на колкото се преструва, но тогава вече и нея като че ли не я интересуваше.

Защото дотогава тя бе започнала да задава въпроси за миналото и бъдещето. Как ще продължат отсега нататък. Двамата с Иза полагаха всички усилия да й отговорят, докато накрая главата й започна да клюма, а самата тя — да се прозява.

След като Амали заспа, Иза я положи на седалката и се премести до Виктор. Той обгърна раменете й с ръка.

— Амали е също толкова прекрасна, колкото и майка й — каза тихо той и усети стягане в гърдите, докато се взираше в дъщеря си. Тяхната дъщеря. — Възпитала си я чудесно.

Иза склони глава на рамото му.

— Съжалявам, че пропусна толкова години с нея, съжалявам, че…

— Стига толкова извинения.

Той погледна към съпругата, която тъкмо започваше да опознава, жената, която щеше да обича, докато смъртта затвори очите и спре дишането му.

— И двамата допуснахме грешки, но платихме за тях скъпо и прескъпо. Съдбата ни даде втори шанс, така че е време да оставим грешките в миналото. Обичаме се и обичаме и нея. Това би трябвало да е всичко, което ни е необходимо, за да започнем новия си живот, не смяташ ли?

Иза се протегна нагоре, целуна го по устните и усмивката й разпали кръвта му и изпълни сърцето му с нежност.

— Смятам, че това звучи абсолютно великолепно.