Сабрина Джефрис
Завръщането на негодника (13)

Глава 12

Иза се стегна под ръката му и Виктор разбра, че е прекалил. Но по дяволите, какво очакваше тя, след като се измъкна като крадла през нощта, докато той спеше? Виктор се събуди в празно легло и с нарастващия страх, че пак го е напуснала. Че целият им разговор от предишната вечер е бил само средство да успокои подозренията му, докато успее да се измъкне.

Разбира се, след като си възвърна здравия разум, осъзна, че е абсурдно. Щом не бе избягала в деня, в който той пристигна в Единбург, едва ли щеше да хукне да бяга сега. А освен това тя беше тази, която го намери във вилата. Една виновна жена нямаше да се държи така.

Да, но го човъркаше това, че Иза може да избяга от него толкова лесно, без дори да се замисли.

— Е? — попита Виктор. — Направи ли отливки от диамантите на Лохлау?

— Да — отговори тя с отбранителен тон. — В огърлицата имаше няколко съвършени камъка, чиито копия щяха да ми дойдат добре. Отливането изобщо не навреди на камъните, особено при положение че след това щях да ги почиствам. Не беше като да са…

Тя се завъртя в креслото си и го изгледа гневно.

— Защо изобщо ти се обяснявам? Нищо не съм направила.

— Не съм казал, че си направила.

— Не, ти просто ме гледаш с този твой обвинителен поглед.

Иза скръсти ръце на гърдите си.

— Откъде изобщо си чувал за диамантите на Лохлау?

На лицето му се изписа спокойно изражение.

— Мистър Гордън ги спомена вчера.

В очите й блесна гняв.

— И ти реши, че съм скроила заговор, за да ги открадна.

Иза четеше в него като в отворена книга. Виктор се поколеба, но се спря на истината.

— Да.

Иза си пое въздух, стъписана, и той добави:

— Не забравяй, тогава си мислех, че крадеш бижута.

Това не я умилостиви.

— Значи си решил, че съм подменила диамантите на Лохлау с имитация, така ли? Че съм рискувала прехраната си, както и прехраната на мистър Гордън, за да натрупам състояние под формата на крадени бижута!

— Не е точно така.

Той срещна раздразнения й поглед с невъзмутимо изражение, макар че започна да се чувства неудобно от очевидната й ярост.

— Реших, че ще ги подмениш на забавата в замъка. Че по този начин, ако някога разкрият кражбата, няма да те заподозрат.

Иза скочи на крака.

— Verdomme, каква опитна крадла си ме изкарал! — Присви очи. — Или може би все още ме смяташ за крадла. Затова ли отказваш да обясниш как ме намери и защо си тук?

— Разбира се, че не.

Това беше самата истина. Просто предпазливостта й, фактът, че избяга, докато той спеше, бяха опънали нервите му. Това означаваше, че Иза не му вярва достатъчно, за да му каже къде живее. Изпълваше го желание да я ръчка дотогава, докато не му разкрие всичките си тайни.

Тя обаче просто продължи да го гледа с очакване и той смекчи тона си.

— Извинявай, Иза. До разговора ни снощи диамантите на Лохлау бяха единственото обяснение, което можех да измисля за сближаването ти с барона.

— Защото тази близост, разбира се, не може да бъде нещо толкова безобидно като невинно приятелство между двама души със сходни интереси в областта на науката — тросна се тя. — Не и в твоите подозрителни очи.

— Тогава не. Сега знам, че не съм бил прав.

Иза изглеждаше скептично настроена.

— Да знаеш, не съм си поставяла за цел да се сближавам с Рупърт. Той беше този, който направи първата крачка към сприятеляването ни.

— Защото е запленен от теб.

Тя вдигна брадичка.

— Ти така казваш.

— Знаеш, че е вярно.

На лицето й се изписа обида. После Иза въздъхна.

— Ако наистина си прав — а не казвам, че е така, — то тогава не мога да го променя.

— Знам.

— И изобщо не съм окуражавала Рупърт да се увлече по мен. Той просто продължи да идва в магазина и да задава въпроси за химичните аспекти на работата ми и аз…

— Ти си го взела за домашен любимец — довърши сухо Виктор.

— Не!

Той вдигна вежда и Иза изруга на холандски.

— Е, добре, може и да е имало нещо такова. Но наистина смятах, че му давам нещо важно — приятел, който нито го мъмри като майка му, нито му се присмива зад гърба като всички останали. Рупърт има нужда от човек, с когото може да обсъжда любимата си тема — химията. И мисля, че наистина му е приятно да ме гледа как работя. Това е доста… ами…

— Ласкателно?

По лицето й премина тъжна усмивка.

— Наистина ли ме смяташ за толкова суетна?

— Не. Просто за толкова самотна.

Виктор добре познаваше самотата. Това бе една от причините да се съгласи да тръгне с Тристан, когато той му предложи двамата да отидат в Англия и да потърсят семейството на Виктор.

Иза въздъхна дълбоко.

— Самотна. Да. Беше ми приятно да разговарям с човек, който е приблизително на моята възраст и има добро мнение за мен.

После го погледна, без да трепне.

— Но за мен Рупърт винаги е бил само приятел. Нито нещо повече, нито нещо по-малко. Каквото и да казва мистър Гордън.

— Вярвам ти.

Поне рационалната част от него й вярваше. Ирационалната обаче все още заръмжаваше всеки път, щом младият барон започнеше да души около жена му.

— Вярвам, че наистина го смяташ само за приятел.

— Добре — каза тя и изражението й изведнъж стана дяволито. — Значи си мислеше, че смятам да открадна диамантите на Лохлау на забавата, така ли?

Искаше му се изобщо да не беше повдигал въпроса. Виктор измърмори:

— Вече ти казах, това беше преди да разбера…

— Че не съм обигран престъпник?

— Никога не съм казвал, че си обигран престъпник.

— Наистина не си — изгледа го тя с блеснали очи. — Просто каза, че си ме смятал за способна да вадя фалшиви ключове, да разбивам каси и да се промъкна в спалнята на лейди Лохлау посред нощ, за да отмъкна диамантите й.

Описана по този начин, идеята звучеше абсурдно.

— Трябва да признаеш, че имах сериозни причини да съм подозрителен.

Иза се усмихна, за да покаже, че аргументът е основателен.

— Предполагам, че си имал. Макар че през годините след раздялата ни въображението ти доста се е развинтило. Накъдето и да погледнеш, все кражби ти се привиждат.

Сега гласът й зазвуча престорено драматично:

— А освен това май аз ти се привиждам като някаква коварна съблазнителка, твърдо решена да прелъсти младия Рупърт, за да се приближи до диамантите на Лохлау.

— Не произнасяй думите „прелъстяване“ и „Рупърт“ в едно и също изречение — прекъсна я Виктор, не съвсем на шега. Особено след като изглеждаше така зашеметяваща в тази украсена с волани рокля на зелени ивици, пристегната в тънката талия и показваща немалка част от новия й, по-пищен бюст.

Иза се подсмихна.

— Не се дръж като ревнив глупак. Ако се опитам да прелъстя Рупърт, той навярно ще избяга с крясъци.

— Съмнявам се. Той иска да се ожени за теб. Лично ми го каза.

Това като че ли я стресна.

— Наистина ли? — Сбърчи чело. — Но той дори не е споменавал… Изобщо не е намеквал…

— Казва, че не го бива с жените. Но това не означава, че не иска жена. Че не иска теб.

Иза започна да хапе долната си устна.

— Майка му никога няма да го допусне.

— Не го ли знам!

Иза го стрелна с поглед и Виктор побърза да добави:

— Във всеки случай трябва да пресечеш надеждите му. Може да ти се стори малко старомодно, но се засягам, когато други мъже ухажват жена ми.

В очите й проблесна смях, но тя кимна.

— Ще говоря с него.

— Скоро, Иза — подкани я твърдо Виктор. — В противен случай аз ще говоря с него и той може да пострада.

Тя изсумтя.

— Много добре знаеш, че няма да пипнеш и косъм от главата на това момче. Харесваш го. Признай си.

По дяволите, наистина го харесваше! Това само правеше всичко още по-трудно.

— Освен това — добави тя и го изгледа хитро — нали не би наранил собствения си братовчед?

Виктор нададе стон. Може би беше време да й каже истината за това как се е озовал тук.

Само че беше спасен от необходимостта да отговори, защото вратата между магазина и работилницата се отвори и влезе мистър Гордън.

— Имате и друг посетител, мисис Франки — каза добродушно той. — Негова светлост е тук.

— За вълка говорим… — измърмори Виктор, без да обръща внимание на раздразнения поглед, който му хвърли Иза.

Лохлау влезе след Гордън и се закова на място, когато зърна Виктор.

— Братовчеде! Какво правите тук, по дяволите?

На устните на Виктор се изписа принудена усмивка.

— След като в театъра видях колко са красиви имитационните бижута на мисис Франки, си помислих да намина и да видя дали ще я убедя да ми разкрие тайните си. Никога не съм виждал по-впечатляващи стъклени бижута.

Обяснението му като че ли задоволи Лохлау.

— Знам. Не са ли великолепни?

Гордън се върна в магазина, а Лохлау се насочи към Иза и Виктор, без да спира да говори:

— Но колкото и да я гледате, никога няма да разберете как става. Мисис Франки е истински творец.

— И аз така чух — съгласи се спокойно Виктор и погледна към кутията в ръцете му. Беше опакована с хубава розова хартия и завързана с пурпурна панделка. — Очевидно и вие сте творец.

Лохлау се изчерви.

— Това ли? — и подръпна шалчето си. — Не го опаковах аз, а продавачът.

— Продавачът ли? — попита внимателно Иза.

Лохлау я погледна така обнадеждено, че Виктор едва не завъртя очи.

— Купих ви нещо. Помислих си, че ще ви е от полза на забавата.

Виктор настръхна, а Иза бързо пристъпи напред и взе кутията.

— Благодаря, Рупърт.

Тя стрелна Виктор с предупредителен поглед, отвори подаръка и го погледна. На лицето й се изписа пълно озадачение.

Виктор се наведе напред, за да види какво й е донесъл Лохлау. В гнездо от атлаз лежаха чифт изящни боти от оцветена в пурпурно ярешка кожа, с розови връзки и малка червена розичка на носа. Виктор никога не бе виждал по-крещящи обувки.

Нито пък по-мънички.

— За разходка — обясни ведро Лохлау. — Защото толкова обичате да ходите пеша. А в имението сигурно много ще се разхождаме пеш.

— О, разбирам — измърмори Иза. — Прекрасни са. Благодаря.

— И колоритни — обади се Виктор, като се мъчеше да не издаде колко е развеселен.

— Виждате ли, братовчеде? — попита Лохлау с триумфална нотка в гласа. — Знам, че бяхте против идеята да й подаря обувки, но никъде нямаше хортензии, а тя обича ботите. Нали така, мисис Франки?

— Много са красиви — увери го Иза с немощна усмивка.

— Издръжливи са и стават за дълго ходене — поясни Лохлау. — Точно това ме впечатли вчера, когато видях, че ги продават в обущарницата. — Той побутна кутията. — Обуйте ги. Искам да видя как ви стоят.

Виктор положи неимоверни усилия, за да остане сериозен.

— О, да, обуйте ги, мисис Франки.

Иза му хвърли убийствен поглед и се усмихна на Рупърт.

— Не искам да ги развалям. Толкова са хубави, а работилницата е толкова… пълна с химикали и прах.

— Не колкото улицата — обади се Виктор.

Без да му обръща внимание, тя се обърна към Лохлау:

— Ще ги пробвам по-късно, когато се прибера.

— Глупости — отсече Рупърт. — Братовчед ми е прав. Навън е много по-мръсно, отколкото тук вътре.

Иза въздъхна и се обърна с лице към Лохлау, който я гледаше с щастливо очакване.

— Боя се, че не мога да ги обуя, Рупърт. Няма да ми станат.

Лохлау примигна.

— Какво искате да кажете?

Виктор се облегна на работната маса.

— Много са малки.

А ако знаеше нещо за съпругата си, това беше, че ходилата й не са особено малки.

На лицето на барона се изписа ужас. Погледът му се стрелна надолу към обувките й.

— Невъзможно! Мисис Франки има много фини ходила. Всички жени са с фини ходила. Така каза обущарят.

„Защото се е опитвал да ви продаде обувки, от които не е можел да се отърве.“

Да, но на Виктор сърце не му даде да го каже.

— На теория може би — изрече провлечено той. — Но в действителността женските ходила са с всевъзможна форма и големина. А ходилата на мисис Франки не са… ъъъ… фини.

— Благодаря, че изтъкнахте този мой недостатък — каза му сухо Иза, а после забеляза унилото изражение на Лохлау и добави: — Но обувките наистина са много хубави. Сигурна съм, че ще намеря на кого да ги дам.

— Може да станат на Амали — в гласа на Лохлау прозвуча нотка на отчаяние.

Иза замръзна.

— Коя е Амали? — попита Виктор.

Всичката кръв се оттече от лицето на Лохлау.

— Ъъъ… ами…

— Прислужницата ми — намеси се Иза. — Тя наистина има много фини ходила.

Лохлау заклати глава надолу-нагоре.

— Много фини. Знам, че ще й станат.

Изглеждаше абсолютно ужасен. Отправи към Иза умолителен поглед и продължи:

— Ще й станат. Не може да не й станат.

— Разбира се, че ще й станат — съгласи се бързо Иза, наведе се да вземе обувките и ги върна в кутията им.

Двамата изглеждаха малко уплашени от тази Амали. Виктор трябваше да се запознае с прислужницата с фини ходила, която бе способна да ужаси и Иза, и Лохлау.

Вратата към магазина се отвори. Влезе Мери Грейс. Докато се приближаваше, държеше главата си наведена, но Виктор забеляза, че бузите й са яркочервени.

— Мистър Гордън иска да знае дали да поръча чай за Негова светлост.

Лохлау се взираше в обувките, сякаш още се мъчеше да прецени дали наистина са малки.

— Не, не искам чай — рече и се намръщи. — Питам се защо обущарят изобщо ми ги продаде — обърна се той към Иза. — Беше ги изложил на витрината и си помислих, че са идеални. Попита кой размер носите и аз му казах, че стъпалата ви са горе-долу толкова… — Рупърт показа с ръце — … и мисля, че той просто не ме е слушал.

— Най-вероятно — съгласи се Иза с успокоителен тон.

Мери Грейс се прокрадваше обратно към вратата, когато Лохлау се провикна:

— Мис Гордън!

Тя застина като уплашена кошута и изписка:

— Да, милорд?

Той грабна обувките от Иза, отиде при Мери Грейс и й ги показа.

— Мислите ли, че са малки?

Клетото момиче преглътна конвулсивно.

— Ъъъ… аз… ами… зависи за кого са. Трябва да премерите ходилата на жената, за да сте сигурен.

Той сякаш се смали.

— Да, трябваше. Но не мислех, че е необходимо. Женските ходила са малки, нали така?

— Ами моите наистина са малки — осмели се да каже тя и се изчерви до ушите, — но на майка ми не са, така че зависи.

— Разбира се, че зависи — измърмори той. — Трябваше да се сетя. Такъв глупак съм!

— Не сте! — възрази Мери Грейс. — Просто не сте свиквали да купувате женски обувки. Когато ходите на обущар за собствените си обувки, вероятно мерките ги взема той, а не вие.

— Всъщност не ходя на обущар — призна печално Рупърт.

— Един обущар идва вкъщи, майка ми му казва какви обувки да направи и той увива една връв около краката ми.

А после разбра.

— Ооо, ето за какво била връвта. За мерките.

После сведе поглед към обувките.

— Голям учен съм, няма що.

— О, но вие сте гениален! — провикна се Мери Грейс. — На кого му пука за някакви си там обувки? Вие разбирате атомната теория. Това е много по-важно от обувките!

Очите на Лохлау светнаха.

— Знаете за атомната теория?

Тя примигна и отново сведе поглед.

— Само малко. Прочетох почти цялата книга на Далтон, но… малко се обърках, не разбрах съвсем това за химическия синтез.

— Не е толкова сложно, колкото изглежда на пръв поглед — увери я Лохлау и обърна ботите в ръката си. — Мога… да ви го обясня някой път. Ако искате.

Погледът на Мери Грейс се стрелна към лицето му, а руменината пропълзя чак до врата й.

— Това би било прекрасно. Просто… прекрасно.

Зад гърба й Гордън се провикна през вратата и тя измънка:

— Трябва да тръгвам. Чичо ме вика.

Мери Грейс се обърна и тогава Лохлау каза:

— Двамата с чичо ви непременно трябва да дойдете на забавата в замъка ми. Мисис Франки вече обеща, че ще присъства, и не виждам защо да не дойдете всички. Така само ще стане по-хубаво.

Тя се спря и Виктор видя, че дори тилът й се е изчервил.

— Ако чичо се съгласи — каза Мери Грейс, — ще е… прекрасно.

Очевидно тя не беше от най-разговорливите, когато си имаше вземане-даване с млади господа. Освен ако не обсъждаха научни теории.

Виктор погледна Иза, която местеше поглед от Лохлау към Мери Грейс. Когато той вдигна вежда, Иза прошепна:

— Никога не съм я чувала да казва толкова много думи една след друга. Дори не подозирах, че е чувала за атомната теория.

— Каква е тази теория? — осведоми се шепнешком Виктор.

Иза вдигна рамене.

— Представа нямам. Не можах да разбера и една дума от книгата на Далтон. Беше само числа и пропорции. Знам как да използвам химически вещества, а не на какво се дължи действието им.

— Е, аз пък изобщо нищо не разбирам от химия — призна Виктор. — Това беше един от предметите, по които баща ми не знаеше достатъчно, за да ме учи.

— Баща ти те е обучавал? — попита тя.

Едва когато забеляза колко преднамерено небрежно звучи гласът й, Виктор осъзна, че е разкрил повече, отколкото възнамеряваше.

— Донякъде. Ние… ъъъ… много пътувахме и не можах да получа формално обучение.

— Не знаех. Защо сте пътували? Къде сте ходили? По кои предмети е знаел баща ти?

Баронът отново беше тръгнал към тях. Изглеждаше замислен и Виктор се възползва с огромно облекчение от шанса да прекъсне темата за баща си.

— Лохлау, може би трябва да занесете тези обувки обратно на обущаря. — „И двамата с Иза да останем насаме.“ — Очевидно е, че преди да ви ги продаде, е трябвало да ви предупреди, че са нужни точните мерки. Сигурен съм, че ако му разкажете какво се е случило, той ще поправи грешката си.

— Чудесна идея — съгласи се Лохлау и се отправи към вратата. Но преди да стигне далеч, Иза се провикна:

— Кажете ми, Рупърт, погледнахте ли за мистър Кейл в справочника на „Дебрет“, както ми казахте, че смятате да направите?

Проклятие! Тя нямаше да остави въпроса, без да го разчепка докрай, нали?

Лохлау се спря.

— Забравих — призна той и изпъна рамене. — Ще го направя, след като свърша с обущаря. Сигурен съм, че майка ми ще иска да разбере. Все някъде в библиотеката ни трябва да го има този справочник.

Иза погледна към Виктор със самодоволна усмивка и низа:

— В случай че няма, в обществената библиотека навярно ще се намери.

Виктор тръгна към вратата.

— Ще дойда с вас, братовчеде. И аз бих искал да видя този „Дебрет“.

Усмивката на Иза се стопи.

— Всички трябва да отидем.

— Нямахте ли бижу, което трябваше да довършите тази седмица? — попита самодоволно Виктор и когато тя го изгледа гневно, се опита да потисне смеха си. После хвана Лохлау за ръката. — Ще ви оставим да работите спокойно. Освен това с братовчед ми ще имаме повече време да се опознаем. Нали, Лохлау?

И може би докато се опознаваха, щеше да разбере какво точно крие Иза. Вече му беше ясно, че с Рупърт има по-голям шанс, отколкото със съпругата си, която вечно бе нащрек.

Баронът грейна.

— О, да, ще е чудесно.

Но веднага щом излязоха от магазина, каза:

— Трябва да ми помогнете, братовчеде.

— Представа нямам къде да намеря „Дебрет“.

— Не, не за това — завъртя очи Лохлау. — Трябва да ми помогнете да избера друг подарък за мисис Франки. За да не ме смята за глупак.

— Сигурен съм, че и през ум не би й минало подобно нещо — успя да изрече Виктор.

— Никога не би признала, че е така. Но кой не би го помислил, след като купих ботуши, които не й стават?

Виктор въздъхна. Въпреки всичко му беше жал за младежа.

— Очевидно мис Гордън не мисли така.

На лицето на Лохлау се изписа тревога.

— Но точно това е проблемът, не виждате ли? Мис Гордън само се опитваше да е любезна. Тя винаги е любезна. Но ако не купя на мисис Франки по-хубав подарък и не й докажа, че мога да зарадвам една жена, мис Гордън тайно ще продължи да е убедена, че съм идиот. И никога повече няма да ми проговори.

— Съмнявам се — успокои го сухо Виктор.

— Но тя изобщо не ми е проговаряла досега. Днес беше първият път — изтъкна баронът. — До днес си мислех, че не ме харесва. Когато идвам в магазина, тя често е тук, но никога не ми говори. И винаги изглежда смутена, когато съм наблизо.

Виктор потисна усмивката си.

— Да, защото ви харесва.

Лохлау го погледна с надежда.

— Наистина ли мислите така? — но после лицето му помръкна. — Не, не може да е вярно. Ако ме харесваше, щеше да говори с мен.

— Просто е срамежлива, това е всичко. А срамежливите жени колкото повече харесват някого, толкова по-малко могат да го покажат. Тези жени имат нужда от много окуражаване, преди да разкрият истинските си чувства.

Някога и Иза беше същата. Искаше му се тогава да го беше разбрал по-добре.

Лохлау се загледа към отсрещната страна на улицата и сбърчи чело.

— Харесвате ли мис Гордън? — попита Виктор.

— Винаги съм смятал, че е много хубава — призна Лохлау, — но когато я чух да говори за атомната теория…

Раменете му се отпуснаха унило.

— Сега, когато знам, че е умна, я харесвам още повече. А това е още по-безнадеждно, отколкото с мисис Франки.

— Не ви разбирам.

— Една умна жена като мис Гордън веднага ще види, че изобщо не ме бива с жените.

Виктор се замисли дали да не изтъкне, че една умна жена „веднага ще види“, че баронът е богат и има титла, но му се стори много грешно да отравя напъпващите чувства на Лохлау с такъв цинизъм.

— Ако ви харесва, това няма да я интересува.

Баронът издаде брадичка напред.

— Дори не знаете със сигурност, че ме харесва. Затова трябва да намеря по-хубав подарък за мисис Франки. И вие трябва да ми помогнете!

— В това няма никакъв смисъл, момчето ми. Щом мис Гордън е тази, която харесвате, защо не купите подарък на нея?

— Сега вие се държите като глупак — смъмри го Лохлау. — Мис Гордън не е омъжена. Дори и аз знам, че неженен джентълмен не може да направи подарък на неомъжена дама. Просто не е редно.

— Значи вместо това ще направите подарък на мисис Франки? — попита Виктор, все още озадачен.

— Тя е вдовица, затова може. И ако подаръкът е хубав, ще остане толкова впечатлена, че ще каже на мис Гордън и мис Гордън ще реши, че съм много изтънчен.

Това звучеше точно като нещо, което би казала лейди Лохлау, защото не искаше синът й да съсредоточава вниманието си върху мисис Франки.

— Наистина, момчето ми, мисля, че подходът ви към ситуацията е съвсем погре… — започна Виктор и млъкна, защото му хрумна нещо. — Знаете ли какво? Може би сте прав. Трябва да поднесете на мисис Франки наистина великолепен подарък. И непременно да го изпратите в дома й.

Лохлау примигна.

— Защо просто да не го занеса в магазина?

— Жените винаги се впечатляват повече от подаръци, изпратени в дома им — увери го Виктор. Не чувстваше почти никаква вина заради малката си измама.

— Така ли? — попита Лохлау. — Защо?

— Кой знае? Но има някаква причина, поради която мъжете винаги изпращат цветя в домовете на жените. Защото жените обичат такива неща.

— Звучи логично — съгласи се баронът. — Значи мислите, че аз трябва да й купя цветя?

— Със сигурност.

Сега трябваше само да се погрижи на Лохлау да не му хрумне, че макар подаръци между неженен джентълмен и неомъжена дама са неприемливи, с цветята няма проблем. Нямаше да спечели нищо, ако Лохлау изпратеше цветя на мис Гордън вместо на Иза.

— Предлагам да отидем и да поръчаме купища цветя, които да доставят в дома на мисис Франки. Това ще я впечатли много.

— И ще впечатли и мис Гордън, когато мисис Франки й разкаже?

— Със сигурност.

Сега Виктор най-после щеше да разбере къде живее Иза.