Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (7)

Глава 6

Тристан не беше сигурен защо се раздразни, когато видя, че Зоуи язди заедно с един джентълмен, който беше толкова рус, с хубава фигура и представителен, макар и с малко просташки вид.

Може би защото мъжът очевидно представляваше добра партия предвид възрастта му и начина, по който приближи закрилнически коня си към нея, когато забеляза, че Тристан ги наблюдава. Очевидно гледката на уморен пътник в здраво зимно палто, опръскано с кал и дъжд, накара проклетия джентълмен, приятеля на Зоуи, да застане нащрек.

Добре! Да се тревожи!

Все пак под изпитателния й поглед Тристан съжали, че е препускал насам толкова бързо. Трябваше да изчака до следващия ден, когато можеше да се яви в по-представителен вид. Но с новините, които носеше, беше решил, че трябва да й каже колкото се може по-бързо.

„Това са глупости, магаре такова! Просто искаше да я видиш!“

Намръщи се. Е, добре, може би тя наистина беше радост за очите в този украсен с кожа костюм за езда, който очертаваше толкова добре фигурата й. И може би той наистина с нетърпение очакваше да я подразни и да я накара да се изчерви. Да я ядоса, като я нарече „принцесо“.

Това не означаваше нищо. Тя не означаваше нищо. Колкото и забавна да я намираше, все пак тя беше само клиентка и извинение да потърси Милош.

Точно така. А той беше само детектив. Който изгаряше от желание да целуне шията й точно там, където кожата на якичката се търкаше в нейната. Да почувства как изящните й устни се разтварят под…

Проклятие, не за това бе дошъл!

Тя каза тихо нещо на джентълмена и двамата препуснаха към Тристан.

Той стисна зъби. Защо не се бе разделила с придружителя си, за да може Боно да й съобщи новината насаме?

— Мистър Боно! — възкликна тя, когато стигнаха до сянката на дъба. — Много се радвам да ви видя пак.

— Добър ден, лейди Зоуи. Изглеждате много добре.

Наблюдаваше реакцията на придружителя й, но ако той го знаеше по име, със сигурност не го показа. Зад него обаче лакеят Ралф хвърли на Тристан кръвнишки поглед, който го накара да се замисли. Дали Зоуи не бе доверила на това кутре какво се е случило в кабинета по-рано през седмицата?

Не му се стори вероятно. Дори и Ралф положително щеше да съобщи на баща й, ако знаеше.

— Мистър Боно — поде тя с онзи мелодичен глас, който накара всичките му мускули да се стегнат, — мога ли да ви представя братовчед си, мистър Джереми Кийн?

Проклет вечен ад! Този човек просто трябваше да се появи по времето и на мястото, на което не беше желан.

Кийн му кимна, но погледът му стана изпитателен, когато очите му се плъзнаха от Тристан към Зоуи.

— Всеки приятел на братовчедка ми е и мой приятел, сър. Как точно се запознахте с лейди Зоуи?

Преди Тристан да успее да отговори, тя се намеси:

— Запознахме се на някакво увеселение, нали, мистър Боно?

— Да — усмихна се насила Тристан. — Очевидно е било много скучно, след като нито аз, нито вие можем да си спомним кое точно.

Братовчед й се засмя гръмко. По дяволите! Този човек имаше чувство за хумор. Да не говорим и че изглеждаше невероятно добре за американец. Тристан тайно се надяваше, че Кийн няма да е толкова… няма да прилича толкова на Адонис. Особено след това, което Боно бе узнал при пътуването си.

— Във всеки случай — побърза да каже лейди Зоуи — братовчед ми току-що пристигна от Америка — и изгледа многозначително Тристан. — Слязъл е на брега в Ливърпул.

Измина една секунда, преди Боно да осъзнае защо го споменава.

— И аз тъкмо идвам от Ливърпул, мистър Кийн.

— Така ли? Колко странно. Какво сте правили там?

За щастие Тристан беше свикнал да мисли бързо.

— Имах среща с един приятел и съпругата му, които пристигнаха от Канада. Чух слухове, че жена му неотдавна е родила, но слуховете се оказаха неверни. Слязла е на брега без бебе на ръце. А съпругът й потвърди, че не е и никога не е била enceinte.

Не посмя да погледне към Зоуи, но резкият начин, по който си пое въздух, му подсказа, че го е разбрала. По-късно щеше да иска да чуе подробностите, естествено, да разбере какво точно е разбрал на пристанището, но сега поне имаше категоричен отговор дали е била родена по време на пътуването на родителите си.

Не е била.

Тя обаче очевидно не искаше да го повярва.

— За нашата обща приятелка ли говорите… госпожа Майор? — попита тя на пресекулки. Госпожа Майор? А, да, тя нарече баща си „майора“.

— Да, за нея. Слязла е на брега и е минала през пропускателния пункт, придружена само от съпруга си.

Всичкият цвят се отдръпна от хубавите й бузи. Зоуи едва не се олюля на седлото и на Тристан му се прииска да не му се бе наложило да й го съобщи пред публика.

Тя конвулсивно преглътна и го погледна изпитателно.

— Толкова се надявах…

— Да, всички се надявахме.

Всъщност това беше лъжа — Боно се надяваше да има повод да продължи да разследва връзката с циганите и сега наистина имаше. Но знаеше какво означава това за Зоуи и му беше неприятно, че трябва да й съобщи такава новина.

— За жалост семейство Майор все пак не се е увеличило с дете.

Тя започна да извива юздите в ръката си и кимна отривисто.

— Тъжно, но такъв е животът. Предполагам, че няма какво да се направи.

— Наистина няма — потвърди Тристан и тъй като я съжали, смени темата. — И така, мистър Кийн, какво ви води в Лондон?

— Работа — отговори Джереми и плъзна многозначителен поглед към Зоуи. — И, надявам се, малко удоволствие.

По дяволите цялата тази история! Сега, когато Зоуи знаеше, че не е дъщеря на майка си, щеше да се опита да се омъжи за този тип. Това не би трябвало да притеснява Тристан — какво го интересуваше за кого ще се омъжи това момиче?

Да, но го притесняваше. И го интересуваше.

— Всъщност може би сте чували за мистър Кийн — каза Зоуи с толкова отмерен тон, че Тристан разбра колко е раздразнена. — Той е прочут американски художник.

С очевидна слабост към чаровните жени.

— Колко интересно! Никога досега не съм срещал американци. Всъщност не съм срещал и художници.

Някакъв зъл дух го подтикна да добави:

— В моята работа няма много художници, макар че сигурно мога да включа онзи фалшификатор, когото залових миналата година в Антверпен. Необходимо е художествено майсторство, за да подправиш банкнота, не мислите ли, мистър Кийн?

За негова изненада братовчедът избухна в смях.

— Повече майсторство, отколкото бих дръзнал да приложа аз, сър. Доколкото разбирам, в Англия фалшификаторите ги бесят. И тъй като предпочитам да запазя врата си със сегашната му дължина, не смятам да практикувам художествено майсторство от този вид.

Зоуи изглеждаше раздразнена.

— Сигурна съм, че мистър Боно не намеква, че може да сте престъпник.

— Не, разбира се — съгласи се Тристан. — Всеки може да види, че братовчед ви е почтен човек.

— Не бих отишъл толкова далеч — изрече провлечено Кийн. — Но наистина се опитвам да спазвам законите, дори и само от чувство за самосъхранение. А ако се съди по вашите дейности — залавянето на фалшификатори, — мога ли да предположа, че вие се опитвате да го налагате?

Зоуи стрелна Тристан с предупредителен поглед.

Той не му обърна внимание.

— Може и така да се каже. Работя за една лондонска детективска агенция.

— Работите, така ли? — Кийн изглеждаше замислен. — Радвам се да видя, че английските аристократи не са толкова ограничени, колкото си мислим ние, американците. Очевидно умеят да ценят полезните хора, щом ги канят на увеселения, на които могат да се запознаят с млади дами като братовчедка ми.

— О, да — съгласи се Тристан и се подсмихна на Зоуи, — английската аристокрация е много просветлена. Всички обикаляме заедно насам-натам, нали, милейди?

Тя му хвърли убийствен поглед. Често го правеше. Това му харесваше. Точно нравът й беше това, което правеше целувките й така пламенни, а Боно определено харесваше нейните целувки.

Тя насочи вниманието си към братовчед си и заговори с високомерен тон:

— Вие, изглежда, страдате от някои заблуди за английската аристокрация, мистър Кийн. И от нас има полза, както мистър Боно знае много добре. Лордовете управляват именията си и заседават в Парламента — задължения, които приемат много сериозно.

— Наистина ли? — учуди се Кийн. — На мен ми звучи доста скучно.

— Изобщо не е скучно! — възрази пламенно тя. — Не мога да кажа от личен опит какво е да заседаваш в Парламента, но управлението на имение… — Лицето й грейна. — Представа нямате колко е вълшебно да бъдеш управител на земята, да знаеш, че усилията ти дават храна на стотици хора, осигуряват работа на земеделците, превръщат диви морави в прекрасни градини. Да наблюдаваш как всичко това се случва пред очите ти — това е вълшебство!

Кийн се изсмя цинично, обърна се към Тристан и вдигна вежда.

— Вие как смятате, Боно? На вас звучи ли ви вълшебно?

Тристан неочаквано усети как го прониза завист… заради живота й, заради начина й на съществуване… заради земята, която можеше да надзирава.

Намръщи се сам на себе си. Завист ли? Абсурд! Изобщо не й завиждаше. Такава работа можеше да му се стори удовлетворителна преди години, когато неговият баща размаха пред носа му възможността да върши част от нея. Но след години кръстосване на континента и Англия тя навярно щеше да спре да му харесва.

Предпочиташе да прекарва времето си в проучване на документи за раждане, да наблюдава някоя къща часове наред и да чака плячката му да излезе… да се влачи през човешката измет на Лондон и да търси игла в купа сено.

Да живее в една и съща къща с брат си — къща, която беше не толкова дом, колкото удобно място за спане.

— Изобщо не ми се струва вълшебно — насили се да отговори той. „Лъжец.“

Зоуи го погледна тъжно.

— Разбирам защо не бихте искали такъв живот, мистър Боно. Вие не сте го вкусвали, така че навярно ви звучи ужасно скучно.

Обърна се към братовчед си:

— Но вие, с вашите предпочитания да виждате драмата в обикновените неща, би трябвало да го оцените.

— Наистина го оценявам, братовчедке — увери я Кийн. — Просто предпочитам да го наблюдавам, да го рисувам. Нямам никакво желание да бъда част от него. Не мога да си представя нищо по-самоунищожително от това да преглеждам безброй счетоводни книги и да организирам засаждане на растения.

Тя изви силно юздите в ръцете си и се наведе напред на седлото.

— Но ако нещо се случи с мен, вие ще станете наследник на татко! Сигурно ще искате да научите поне малко…

— Много малко — прекъсна я братовчед й. — Затова да се помолим да не ви се случи нищо. — Размърда веждите си. — А ако се притеснявате, че съм дошъл да убия вас и баща ви в съня ви, за да наследя състоянието му, спокойно можете да спрете да се притеснявате. Мисълта да управлявам Уинбъро изобщо не ми допада.

Зоуи изглеждаше покрусена и Кийн закачливо добави:

— Освен, разбира се, ако не мога да правя повече от нещата, за които винаги съм чувал, че наистина правят английските лордове, за да убият времето: комар, жени и гледане на бой с петли. Този живот може да ми хареса… когато не рисувам.

— Нима вече не ви обясних, че английските лордове изобщо не живеят по този начин? — извика Зоуи.

Тристан едва не изсумтя. Дори и след като разбра, че е дама само по име, тя все още ги защитаваше.

Кийн размени разбиращ поглед с него.

— Значи нито един от тях не прекарва времето си в хазартни домове и ловни хижи? Всички клюки, които чуваме в Америка за английските джентълмени, са измислени?

— Напълно — намеси се Тристан, преди Зоуи да може да отговори. — Любовниците, които крият в малки къщи, също са измислени, както и парите, загубени в лоши инвестиции, и времето, прекарано в пиене по всяко време в клубовете за изискани джентълмени.

Зелените очи на Зоуи блеснаха на гаснещата светлина.

— Признавам, че има джентълмени, които са безотговорни комарджии и развратници, но самата аз не познавам нито един. Баща ми разделя времето си между заседанията в Парламента и управлението на Уинбъро, както и в обучаването ми да го управлявам. Леля прекарва времето си в благотворителни дела или ме учи на полезни умения. Приятелките й правят същото.

Очевидно смирен от думите й, Кийн каза:

— Извинявайте, братовчедке. Увлякох се в желанието да ви натрия английския нос. Но знам за благородния характер на баща ви, кълна се.

— Вината не е изцяло ваша — изправи се Зоуи на дамското си седло и скришом погледна към Тристан. — Боя се, че на мистър Боно му е приятно да ви подстрекава. Но, разбира се, неговата представа за аристокрацията е малко по-различна, тъй като прекарва цялото си време с престъпници.

— Не цялото си време, милейди — поправи я сухо Тристан. — Все пак съм тук, на Ротън Роу, и наблюдавам многобройните изискани дами и господа от най-висшите слоеве в Лондон. — Плъзна поглед по тълпата. — И те наистина изглеждат много заети с именията си.

Зоуи настръхна и той добави:

— Но пък всеки човек има нужда да се отпусне, нали, Кийн?

— Абсолютно. И тъй като братовчедка ми очевидно не желае да ми каже — или по-вероятно не знае — къде да ги намеря, може би вие ще ми разкриете къде се намират най-прочутите хазартни домове и бордеи в Лондон?

Като видя как се скова Зоуи, Тристан изпита чувство на вина. Двамата с Кийн наистина подлагаха търпението й на изпитание. Бордеи!

Трябваше да укори братовчед й, задето говори за такива неща в присъствието на дама. Но може би щеше да е по-добре да се съобрази с искането на американеца, просто за да покаже на Зоуи, че от Кийн няма да излезе добър съпруг, в случай че вече не се бе досетила сама.

— Само кажете, мистър Кийн, и ще ви разведа из най-порочните места.

— Защо ли не се учудвам, че знаете къде са? — измърмори Зоуи.

Тристан потисна усмивката си.

— Би трябвало да го очаквате от човек, който „прекарва цялото си време с престъпници“, милейди.

— Като стана дума за това, Боно, навярно ще можете да ме разведете и из местата, където се събират престъпниците — сети се Кийн. — Бих искал да ги нарисувам. Колкото по-съмнителни, толкова по-добре. Вярвам, че художникът трябва да изважда на бял свят вродената свирепост у хората.

Американецът се очертаваше съвсем различен от това, което очакваше Тристан. Навярно се различаваше и от очакванията на Зоуи.

— Мога да ви покажа цялата вродена свирепост, за която жадувате, сър — обеща му Боно. — Стига само да имате време.

— Няма — отсече решително Зоуи. — От добър източник знам, че Обществото на британските художници му е подготвило цял куп дейности във връзка с неговата изложба.

Тя погледна братовчед си и вдигна брадичка.

— Не забравяйте и забавата на леля Фло утре вечер, сър. Трябва да присъствате, в противен случай тя ще бъде много наранена.

Кийн изстена.

— Вярно.

После погледна Тристан.

— Вие ще дойдете ли? Това може да оживи събирането.

И още как! Семейството на Зоуи щеше да получи удар, ако едно копеле, наполовина французин, което има „занаят“, опетни свещените врати на изисканата им градска къща в „Мейфеър“.

— Боя се, че не съм поканен.

— Така ли? — премести замислен поглед Кийн от Тристан към Зоуи. — Е, добре, тогава аз ви каня. Все пак забавата е в моя чест и би трябвало да мога да поканя приятел, нали така?

На лицето на Зоуи се изписа паника.

— Сигурна съм, че мистър Боно е прекалено зает със случаите си, за да ходи по забави. Нали, мистър Боно?

За нищо на света. Нямаше да пропусне възможността да види какво въздействие ще окаже Кийн върху нищо неподозиращата английска публика. Нямаше търпение да види как американецът доказва, че е най-неподходящият съпруг за нея. Да види шока на семейството й със собствените си очи.

Освен това все още трябваше да й съобщи какво е открил. Как по-добре да го направи от това да отиде на вечерната забава, на която семейството й ще е прекалено заето с гостите си? Всъщност можеше да е от полза за разследването му, ако опознаеше близките й.

„Много добре знаеш, че не затова искаш да отидеш. Искаш да ги погледнеш всичките отгоре, с вирнат нос. И да танцуваш с нея.“

Пренебрегвайки тази истина, той каза:

— Сигурен съм, че ще успея да отделя време за една вечерна забава, принцесо.

Очите й се разшириха тревожно, а Кийн го погледна с интерес. Едва сега Тристан осъзна как я е нарекъл. Проклятие! Обикновено беше по-внимателен.

Зоуи се опита да заглади ситуацията.

— Много добре, сър, за нас ще е удоволствие, ако присъствате. Тъй като брат ви е поканен, навярно ще ви е лесно да дойдете заедно с него.

— А после можем да направим онази обиколка на хазартните домове и бордеите, нали, Боно? — попита Кийн, макар че блясъкът в очите му подсказваше, че Зоуи изобщо не е успяла да отвлече вниманието му от грешката на Тристан. Ако не друго, със сигурност я беше забелязал. — Може би брат ви ще реши да ни придружи.

— Може би — отговори уклончиво Тристан. Дом по-скоро би започнал да гризе камъни, отколкото да стъпи в бордей. Той на практика живееше като монах.

— Трябва да тръгваме, братовчеде — намеси се Зоуи и погледна към потъмняващото небе. — Става късно и татко ще очаква скоро да се приберем.

Тя решително обърна кобилата си обратно към пътеката и добави с изкуствена веселост:

— Приятна вечер, мистър Боно. Ще се видим утре вечер.

— Ще дойда… лейди Зоуи.

Едва не я нарече пак „принцесо“, просто за да й „натрие носа“, както се изрази Кийн, но в позата й имаше някаква уязвимост, която го възпря.

И все пак не можеше да съжалява за грешката отпреди малко. Кийн очевидно не й подхождаше, така че ако решеше, че Тристан и Зоуи са много близки приятели и това го отблъснеше, така да бъде.

Тристан бе живял години наред в сянката на баща си, който се бе оженил от чувство за дълг. Това бе коствало много на съпругата и семейството му. На майката на Тристан, на Лизет и на него — още повече.

Да бъде съпруга на мъж, чиито вкусове бяха ориентирани към бордеите и хазартните домове — това не беше живот за Зоуи, колкото и много да означаваше за нея безценното й Уинбъро. Тристан трябваше по някакъв начин да я накара да го проумее, да помисли за други възможности.

Защото нито едно имение на този свят не си заслужаваше човек да встъпи в нещастен брак.