Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (3)

Глава 2

Тристан я зяпна изумено, после избухна в смях. Когато Дом и лейди Зоуи го изгледаха свирепо, той измърмори:

— О, значи говорите сериозно, така ли?

Тя го изгледа, вирнала хубавото си носле като разглезена аристократка, каквато си беше.

— Напълно сериозно, уверявам ви.

Дом му отправи усмирителен поглед.

— Може би трябва да ни обясните, милейди.

Тристан скръсти ръце на гърдите си.

— Ако можете. Доколкото знам, „истинската“ ви майка е мъртва, а „истинският“ ви баща живее в имението си в Йоркшир. Макар да предполагам, че в момента е в лондонската си къща, след като сте тук и ни тормозите с глупостите си.

Да го пази Господ от глупави млади дами с благороднически титли! Нямаха какво да правят, освен да ходят по балове и да флиртуват, затова си измисляха драматични трагедии, за да компенсират отегчението си.

Тя настръхна и Дом измърмори:

— Тристан, поне се опитай да не се държиш грубо.

— Просто излагам фактите. Благодарение на безразсъдството на Нейна светлост сега трябва да си губим времето в опит да й върнем абсурдната услуга.

Нямаше и време за това. Откакто Дом и херцогът уредиха нещата така, че да може да се върне в Англия, без да пострада, Тристан нямаше търпение да си отмъсти на Джордж, като открие нещо, което да съсипе този мръсник. Не откри нищо в Лондон, затова трябваше да проведе разследвания в Ашкрофт и Ратмур Парк. И може би да потърси Милош, тъй като търговецът на коне преди години загатна за някаква тайна, свързана с Джордж.

— Обещахме на лейди Зоуи, че ще й помогнем — изтъкна Дом.

— Да гони вятъра — отсече Тристан със суров глас. — Това, което иска тя, ще ни отнеме време, а и без това имаме повече случаи, отколкото можем да поемем. Случаи, за които ни се предлага добро заплащане, ако мога да добавя.

— Ако става въпрос за пари — намеси се тя, — смятам да ви платя.

Това накара и двамата да млъкнат.

— Тогава… ъъъ… каква услуга е това? — попита Дом.

Зоуи вдигна копринена кафява вежда.

— Обикновено провеждате ли разследвания за млади неомъжени дами, било срещу пари или не, без знанието или съгласието на семействата им?

— Обикновено не — призна Дом.

— Това е услугата.

Тристан и брат му се спогледаха. Това променяше нещата, правеше цялото начинание и по-приемливо, и несравнимо по-рисковано.

— Все пак — настоя Дом — брат ми има право. Имате ли основателна причина да смятате, че родителите ви са други, а не лорд Оливиер и покойната му съпруга?

Зоуи въздъхна.

— За съжаление имам. Малко е сложно и дори не знам откъде да започна.

— От самото начало, лейди Зоуи — предложи внимателно Дом.

— Чудесна идея — съгласи се Тристан не толкова внимателно.

Обикновено с клиентите се занимаваше Дом, защото според него подходът на Тристан беше… проблемен. Хората с висок ранг неизменно криеха нещо, а Тристан не проявяваше търпение към лъжците, затова той обичаше да ги провокира дотогава, докато не разкрият истината. В миналото, когато беше агент на френската тайна полиция, това винаги му беше помагало.

Там обаче аристократите нямаха власт. Тук бяха дребнави тирани. Поради което по-благоразумният подход на Дом беше много по-дипломатичен.

С лейди Зоуи обаче Тристан не се интересуваше от политичност. Тя се бе опитала да ги изнуди, което представляваше опасна игра. Извади огромен късмет, че са джентълмени. За една прелестна млада жена като нея беше лудост да отправя искания към група въоръжени мъже.

И бог да му е на помощ, тя наистина беше прелестна въпреки необичайно претрупаните шарки на червената си вълнена рокля. Пристегната в кръста, за да подчертае пищната й фигура, дрехата й отиваше много — прекалено много, за да запази Тристан разсъдъка си.

После идваха прекрасните червени устни, които му навяваха мисли за малини, сочни и сладки. Да не говорим за пищната й, събрана на кок коса, и няколкото букли, които се виеха край лицето й. Изведнъж изпита желание да разпусне този кок и да види колко дълга е косата й.

Намръщи се. Какво му ставаше? Дори тя да беше хубава, какво от това? Освен хубава, лейди Зоуи беше и невинна. Дразнеща, непоносимо безразсъдно невинна, наистина, но той отказваше да съсипе живота на невинна жена, колкото и да е безразсъдна тя.

Лейди Зоуи го погледна внимателно и си пое дълбоко въздух.

— Преди няколко години, преди мама да се разболее, сестра й — моята леля Флория — и татко си втълпиха, че трябва да се омъжа за братовчед си Джереми Кийн.

— Американския художник ли? — попита Дом.

— Чували ли сте за него?

— Кой не е чувал? Новият ми зет, херцогът, не може да спре да говори за предстоящата изложба на Кийн в Обществото на британските художници на Съфолк Стрийт. Доколкото разбрах, самият крал е купил две от историческите му картини и Макс е решен и той да купи една такава.

— Да — съгласи се раздразнено тя, — очевидно братовчед ми е много добър в това, с което се занимава. Но това не означава, че искам да се омъжа за него. За бога, аз дори не съм го виждала! Пък и какво може да разбира той от управление на имение или да изпълнява ролята на мой представител в Камарата на лордовете, или…

— Момент, моля! — намеси се Тристан. — Вие сте жена. Какво общо имате с Камарата на лордовете?

— А, да, стари момко — обади се Дом, — предполагам, че няма откъде да знаеш. Лейди Зоуи е голяма рядкост в Англия — един ден ще наследи титла. След смъртта на баща си ще стане графиня Оливиер, все едно за кого ще се омъжи. Все едно дори дали ще се омъжи.

Тристан се стъписа. Никога не беше чувал за подобно нещо. Но може би не бе разбрал.

— Щом ще получи титла, защо да не може да заседава в Камарата заедно с другите лордове?

— Вие самият го казахте — прекъсна го тя. — Аз съм жена. А на жените — дори на титулуваните — не им е позволено да заседават в Камарата на лордовете. Трябва ми представител.

— Например съпруг — впери поглед Дом в младата жена. — Доколкото разбирам, вие сте първата в реда на наследяване за титлата и имението?

Зоуи кимна.

— Мистър Кийн ми е втори братовчед. Той е следващият, ако ми се случи нещо.

— За един баща не е необичайно да иска дъщеря му да се омъжи за мъжкия наследник, ако той самият няма грехове — отбеляза Дом. — Но във вашия случай…

— Няма нищо — довърши тя. — Тъй като ще си получа наследството, все едно кого ще си избера за съпруг, трябва да мога да се омъжа за този, за когото аз реша. — На челото й се появи бръчка. — Тоест, ако няма предизвикателство относно кръвната ми линия.

— А! Започвам да разбирам тревогата ви — кимна Дом. — Фактът, че баща ви ви натрапва този братовчед, ви кара да изпитвате любопитство за мотивите му. Това ли е?

— За жалост, става въпрос за нещо повече. — Тя стисна здраво чантичката си. — Малко след като навърших деветнайсет години и ме представиха в двора, мама се разболя. Това сложи край на сезона ми, преди да имам време да получа предложения за женитба. Двете с леля Фло бяхме прекалено заети да се грижим за мама, за да се вълнуваме от балове и такива неща.

Зоуи стана, очевидно раздразнена, и започна да крачи пред бюрото.

— След смъртта й болката беше прекалено прясна, за да понеса още един сезон, така че отложихме с една година. Чак миналата есен, няколко седмици преди увеселението в замъка Кинло, започнахме да се подготвяме за пълен сезон тази пролет. И точно тогава леля Фло направи признанието си.

— Че вашите родители не са ви родители — заключи Тристан, неспособен да попречи на скептицизма да проличи в гласа му.

— Точно така. Двете обсъждахме предстоящото пътуване на братовчед ми до Лондон и тя започна да ме наставлява как да се държа с него. — Изведнъж придоби засрамен вид. — Леля ми смята, че съм прекалено… импулсивна.

— Изобщо не знам защо — измърмори Тристан, — след като правите такива неща, като препускането на кон през гората след мъжете, за да гоните крадец.

— Вижте сега — ядоса се Зоуи, — направих го, защото се надявах, че някак ще успея да ви помогна и тогава вие, мъжете, ще сте ми толкова благодарни, че ще се съгласите да поемете случая ми.

Това го накара да се спре. Тази подробност донякъде изменяше действията й. Сега изглеждаха не толкова безразсъдни, колкото премислени.

Ако можеше да й се вярва.

— Не това казахте, когато се изправихте срещу нас. Казахте, че искате да видите „великите хора на херцога“ в действие. Точно това бяха думите ви.

Дом го погледна озадачено.

— Странно, че ги помниш след толкова време.

Какво, по дяволите, трябваше да означава това?

— Ти не ги ли помниш?

— Да, но аз винаги помня такива неща — вдигна рамене Дом. — Ти обикновено си по-добър в това да отгатваш смисъла зад думите.

— Така ли? — намеси се лейди Зоуи. — В такъв случай трябва да разберете, че по онова време не можех да ви разкрия истинската си цел. Вие тримата бяхте по средата на някакъв план, а аз не исках да развалям замисъла ви.

— Не. Само да извлечете от него полза за самата себе си — съгласи се Тристан.

— Можете ли да ме обвинявате? — погледна го войнствено тя. — Понякога жените трябва да прибягват до хитрост, за да задвижат нещата.

Дом се подсмихна.

— Трябва да признаеш, стари момко, че тук е права. Сестра ни повтаря същото от години.

— Това е различно — възрази Тристан навъсено. — Лизет не е родена благородна дама. Тя умее да се грижи за себе си, ако стане нужда.

— Доколкото си спомням — възрази Дом, — не това каза, когато миналата година ме помоли да я доведа обратно в Англия и да й намеря съпруг.

— Да, но сработи, нали? Тя си намери цял херцог.

— Да, но не благодарение на нас двамата — освежи му паметта брат му. — Планът на лейди Зоуи също сработи. Мисълта й е била много бърза, щом го е измислила така светкавично.

Колкото и да не му беше приятно, Доминик беше прав. Веднъж осъзнала ситуацията, лейди Зоуи бе овладяла всичко по наистина възхитителен начин. На нейно място всяка друга изискана дама щеше да припадне или да направи друга подобна глупост. Лейди Зоуи обаче се изправи срещу всички им и се възползва от обстоятелствата, за да получи това, което иска.

Също като мъж. Но пък тя бе родена с титла и имение като мъж. Това със сигурност бе оказало въздействие върху оформянето на характера й. А ако все пак се окажеше, че не е наследницата…

Тристан отхвърли тази мисъл. Съмняваше се, че родителите й са могли да скрият такава огромна тайна от света.

— И така, кога точно леля ви направи великото си откровение? — попита той, твърдо решен да сложи край на тази глупост.

Смразяващият й поглед го развесели. Толкова лесно беше да я предизвика! Което означаваше, че действително може да изтръгне истината от устата й.

— След като си изпуснах нервите и казах на леля Фло, че никога няма да се омъжа за мистър Кийн. Изтъкнах, че един американец не би могъл да оцени Уинбъро и всичко, което означава то, така че да забрави всякакви идеи за съюз помежду ни.

Тя се тръсна ненадейно на стола и скръсти ръце в скута си.

— Точно тогава леля ми каза, че трябва да се омъжа за братовчед си. Защото ако някой някога разбере, че не съм дъщеря на родителите си, ще загубя всякакви права върху титлата и имението. Но ако се омъжа за мистър Кийн, Уинбъро ще остане за децата ни дори ако братовчед ми узнае истината, защото нашият син или дъщеря и бездруго ще го наследи.

— Аха! — измърмори Дом. — Леля ви обясни ли ви защо смята, че не сте дъщеря на родителите си?

— Точно това е сложното — започна да си играе лейди Зоуи неспокойно с чантичката си. — Няколко месеца преди моето раждане родителите ми предприели продължително пътуване до Америка, за да посетят онзи клон от семейството, към който принадлежи братовчед ми, а после и да пропътуват останалата част на страната. Аз съм се родила по време на обратния път. Поне така писала мама на леля Фло след завръщането им.

— Но на леля ви това й се сторило подозрително — предположи Дом.

Лейди Зоуи кимна.

— По онова време мама и татко били женени от шест години и леля Фло не можела да повярва, че мама ще изчака и ще съобщи радостната вест, че най-накрая е забременяла, чак след раждането ми.

Това накара Тристан да се замисли. В разсъжденията на лелята имаше известна логика.

Лейди Зоуи стисна зъби.

— Когато леля Фло дошла да ги види, не спряла да тормози майка ми, докато тя не й признала истината — че изобщо не е забременявала. Татко ме купил от една циганка, докато се връщали от брега към имението.

В стаята се възцари стъписано мълчание.

А после Тристан се отблъсна от стената.

— О, за бога, една циганка никога не би продала бебето си!

Само като си помислеше, че действително бе започнал да вярва на историята й! Но глупавите й дрънканици за циганите издаваха същото тесногръдо невежество, което бе набивано в главите на хората като нея още от раждането им. Джордж не спираше да повтаря подобни глупости, за да оправдае тормоза си над Милош и приятелите му.

Този спомен накара гласа на Тристан да прозвучи остро:

— Тя със сигурност не би продала бебето си на един gadjo. Циганите предпочитат своя начин на живот пред нашия. Невъзможно е една циганка да предложи детето си на англичанка. При каквито и да било обстоятелства. Това просто няма как да се случи.

Гневната му настоятелност сякаш изненада лейди Зоуи. А после поведението й стана отбранително.

— Мама казала на леля Фло, че циганката била жестоко пребита. Съпругът й не искал детето и я пребил, ето защо тя решила да се отърве от бебето, за да се спаси от по-нататъшни побои.

— Още безсмислици! — изръмжа той. — Циганите като цяло не бият жените си. Само земевладелците, които не разбират циганите, дрънкат подобни глупости.

— Леля Фло каза…

— Вашата леля Фло очевидно е глупачка! — приближи се той с широки крачки и се извиси над нея. — Или лъжкиня. Навярно е измислила всичко това просто за да ви накара да се омъжите за онзи художник.

Младата жена се изправи пребледняла.

— Всъщност помислих върху това. Особено след като тя започна да ме умолява да не го споменавам пред татко. Но, разбира се, не можех да оставя въпроса неразрешен.

— Защо ли не се учудвам? — измърмори Тристан.

Лейди Зоуи не му обърна внимание.

— Поисках от татко да ми каже истината. Беше очевидно, че е потресен, но настоя, че нямало никаква истина за казване. — Пое си треперливо въздух. — В този миг разбрах, че нещо не е наред. А когато го попитах за подробности около раждането си, той неочаквано прекрати разговора. Твърдеше, че нямало какво да обсъждаме и не бивало да повдигам този въпрос никога повече.

По дяволите! Това наистина звучеше странно.

— След няколко часа — продължи лейди Зоуи — татко доведе леля Фло при мен и я подкани да ми каже истината. Тя заяви, че не е трябвало да ми казва това, което ми каза тогава. Искала е само да ме убеди да се омъжа за мистър Кийн.

— Виждате ли? — попита Тристан леко подигравателно. — Вие обаче сте предпочели да не й повярвате, точно както сте предпочели да не повярвате на баща си.

Очите на лейди Зоуи срещнаха неговите и неизмеримата тъга, изписана в тях, го изненада.

— О, но аз й повярвах. Защото леля Фло никога не лъже. И не ми каза нито дума, която да противоречи на предишното й разкритие. Тя ми рече, че съжалява, задето ми е казала, и съм сигурна, че е било точно така. Освен това обясни, че е искала само да улесни постигането на целта си — да ме види омъжена за братовчед ми. Несъмнено и това беше истина. Единственото нещо, което не направи, беше да отрече историята, която ми разказа преди това.

Той я изгледа така, че я накара да сведе поглед.

— Сега си играете с думите.

— Както постъпи и леля ми. Тя искаше да запази тайните на татко, но също така и да ми обясни колко много е заложено на карта, ако не се омъжа за братовчед си. В това съм сигурна.

— Но в нищо друго, така ли? — намеси се Дом. — Защото ето ви тук и ни молите за помощ. И ако бяхте сигурна в истината, щяхте да се омъжите за братовчед си и да уредите въпроса веднъж завинаги.

Розовината, която се плъзна по бузите й, накара дъха на Тристан да секне. Лейди Зоуи може и да представляваше проблем, но беше много красив проблем. Подразни се, че не спира да го забелязва.

Тя се отдръпна полекичка от Боно и застана лице в лице с Дом.

— Много точно изразихте дилемата ми, мистър Мантън. Ако леля ми казва истината, тогава определено трябва да се омъжа за братовчед си. Това е единственият сигурен начин да спася Уинбъро.

— От какво? — попита остро Тристан.

— От един американец, който не знае нищо за това как се управлява английско имение. Кой може да каже какво ще направи с него? Имам дълг към арендаторите и прислугата си да се погрижа Уинбъро да оцелее, дори и той да го наследи.

— А фактът, че ще се превърнете в беднячка, няма нищо общо с това, предполагам — изрече провлечено Тристан.

Тя го изгледа така, че го накара да сведе поглед.

— Татко така или иначе ще се погрижи за мен. Само зестрата ми стига, за да ме осигури до края на живота ми.

Погледът й сякаш се насочи някъде далеч.

— Но предполагам, че ако истината излезе на бял свят, преди да се омъжа, може да ми е трудно да си намеря съпруг.

— Може би сред висшето общество — рече благо Дом, — но не е задължително да стане така сред по-разумните джентълмени.

В благодарната й усмивка имаше тъга.

— Да, но ако се омъжа за човек, когото сама си избера, а по-късно истината излезе на бял свят, кой може да каже как ще я понесе съпругът ми?

— Чудесен въпрос! — изръмжа Тристан. — Не искате скандал, който да опетни репутацията на съпруга ви.

Защото, разбира се, тя щеше да се омъжи за някой богат и важен, някой достоен да бъде съпруг на графинята на Оливиер. Някой като баща му.

Лейди Зоуи се скова, но призна, че е прав и кимна.

— Не искам нито едно от тези неща да го засегне — скандалът, загубата на титлата за децата ни или загубата на богатството ми. Няма да е честно да причиня това на някой мъж, след като се е оженил за мен е определени очаквания.

Това определено го постави на мястото му. Тристан неохотно призна, че никой мъж не заслужава подобна изненада, след като е избрал съпругата си.

Лейди Зоуи продължи:

— Освен това проблемът с братовчед ми си остава: той ще наследи имот, който не може да управлява. Не мога да поема този риск, дори това да означава, че трябва да се омъжа за непознат.

— Но доколкото разбирам, бихте предпочели да не се омъжвате за непознат — отбеляза Дом. — Надявате се, че леля ви наистина лъже за циганката, за да можете да се омъжите за този, за когото пожелаете.

Лейди Зоуи му се усмихна.

— Абсолютно. И дори ако казва истината, но вие и колегите ви установите, че тази циганка и съпругът й са отнесли тайната ми в гроба си, аз пак ще съм в безопасност. Защото ако прислужниците ни знаеха за това, досега със сигурност щяха да са го разкрили. Леля Фло ми каза само защото почувства, че е крайно необходимо.

На лицето й се изписа измъчено изражение.

— И в единия, и в другия случай трябва да съм сигурна, не виждате ли?

Дом преплете върховете на пръстите си.

— Предполагам, че разрешаването на въпроса е още по-наложително сега, когато братовчед ви идва в Лондон.

Благодарната усмивка, с която дамата озари брат му, опъна нервите на Тристан.

— Разбирате ме чудесно. Мистър Кийн ще бъде тук след няколко дни и трябва да знам как да действам. Надявах се да разполагам с повече време да се подготвя, но узнахме за предстоящото му посещение само преди един месец. После трябваше да убедя татко да ни доведе тук доста преди пристигането му, за да намеря начин да се посъветвам с вас и хората ви. Не смеех да поверя този въпрос на писмо.

— Напълно ви разбирам — съгласи се Дом и почука с пръсти по бюрото си. — Нека да се уверя, че съм ви разбрал правилно: искате да ни наемете, за да разберем дали майка ви наистина е родила по време на онова завръщане от Америка. Ако разберем, че не е така, искате да открием циганката, която наистина ви е родила. А може би и съпруга й.

— Идеално го обобщихте — потвърди Зоуи.

„Чудесно“. „Идеално“. Брат му получаваше цветистите комплименти, а Тристан — само суровото мъмрене. Не беше свикнал с такива неща, дори от жени като нея.

Жените като нея от време на време вирваха нос на малкото светски събития, на които той се присъединяваше към „доброто общество“. Но когато наоколо нямаше никого от тяхната класа, му се усмихваха и пърхаха с мигли с огромно удоволствие. Множество омъжени високопоставени дами се бяха опитвали да го съблазнят, а дори и неомъжените флиртуваха с него — упражняваха се за по-сериозния лов на лордове.

Но всички постоянно внимаваха за репутацията си и показваха истинската си същност само на четири очи, в тъмното. Той предпочиташе в леглото си честна актриса или оперна певица, отколкото някоя отегчена баронеса. Те знаеха какво искат и преследваха целта си с истинска жар. Не прикриваха желанията си с лицемерие.

„И лейди Зоуи знае какво иска и го преследва. Просто не иска теб. И е абсолютно честна в това отношение.“

Вярно беше. Проклета да е! Не трябваше да се ядосва, че новата им клиентка очевидно е единствената жена, неуязвима за чара му. Но се ядосваше.

— Разполагате ли с някаква информация, която да ни помогне в търсенето? — попита заповеднически той. — Изобщо знаете ли с кой кораб са пътували родителите ви?

Тя извади от чантичката си един лист и го сложи на бюрото.

— Записала съм всички подробности за раждането си, до които успях да се добера от разговорите си с прислужници, наематели и селяни през последните няколко месеца. Но трябваше да внимавам. Не смеех да събудя подозрение у никого.

— Навярно ви е било много трудно — отбеляза саркастично Тристан. — Деликатността очевидно не е силната ви страна.

За негова изненада по устните й премина съжалителна усмивка.

— Определено не е. И все пак положих всички усилия, защото не можех да рискувам и друго: татко да разбере за някои от въпросите ми. В желанието си да ме закриля понякога прекалява.

— В което има смисъл предвид факта, че сте единствената му наследница — уточни Дом, взе листа и го огледа.

— Вярно е — измърмори лейди Зоуи. — Да не говорим, че все забравя, че вече не е в армията.

— В армията ли? — повтори Тристан изненадан.

Дом вдигна глава от листа.

— Не помниш ли? Чували сме за Кийн от Уинбъро. Имението е близо до град Хайторп, само на няколко часа път от вкъщи.

„Вкъщи“. От много време Тристан не беше мислил за Ратмур Парк като за свой дом. Тази мисъл му напомняше прекалено силно какво бе загубил.

— Ако семейството й не си е падало по надбягванията, може да е било и на няколко дни път, все тая.

— Правилно. Приятелите на татко бяха все от тези кръгове. Във всеки случай бащата на лейди Зоуи е бил майор Кийн преди смъртта на по-големия си брат, след която наследил титлата.

— А мама и леля Фло са били дъщери на полковник — намеси се младата жена. — Татко ръководи семейството ни така, както е бил свикнал да ръководи военната си част. Или поне така си мисля, защото по онова време дори не съм била родена.

Изражението й му подсказа, че се чувства уязвима, и Тристан осъзна колко млада трябва да е тя. Ако се съдеше по това, което каза за своя дебют и за смъртта на майка си, не бе възможно да е на повече от двайсет и една години, едва навършила пълнолетие.

Мисълта, че една толкова млада жена се изправя пред възможността да се бори за това, което по право й принадлежи, го разстрои. Напомни му за лекотата, с която той и Лизет загубиха наследството си. Дом също, заради приумиците на английското право. Във Франция Доминик щеше да получи част от наследството, каквото и да направеше Джордж, за да му попречи.

Все пак лейди Зоуи си имаше баща, който я обичаше и смяташе да й даде значително наследство, все едно за кого ще се омъжи. Точно затова се чувстваше свободна да действа безразсъдно. За разлика от Тристан, на нея никога не й се бе налагало да поеме риска да плати с живота си за своето безразсъдно поведение.

— За жалост — продължи тя, — когато татко се вживее в ролята на майора, ми натриса един от по-свирепите ни прислужници в ролята на тъмничар, който следи всяка моя крачка. Ако татко беше осъзнал какво съм намислила, никога нямаше да мога да дойда тук.

Вместо това беше накарала онова кутре, лакея си, да последва заповедите й. Нищо чудно, че баща й се чувстваше принуден да й дава „по-свирепи“ прислужници за тъмничари.

Дом вдигна листа й.

— Тук не виждам никаква информация за циганката. Можете ли да ни кажете нещо повече за това?

— Разполагам с име, което може да е нейно — отговори лейди Зоуи и хвърли кос поглед към Тристан. — Дрина, така им казала, че се казва. Изглежда, не е споменала фамилия.

Всъщност Дрина беше популярно име сред циганите. Може би историята на лелята не беше съвсем лъжлива. И все пак това не им предоставяше особена информация. Щеше да се наложи да проверят различните цигански катуни, а те бяха доста.

Когато най-после осъзна какво означава това за него, кръвта му запрепуска лудо. Лейди Зоуи искаше някой да говори с циганите, а Тристан искаше да намери Милош. Можеше да получи пари за нещо, за което изгаряше от нетърпение от месеци.

— Родителите ви знаели ли са къде са се били настанили хората на Дрина? — попита Дом. Лейди Зоуи сбърчи чело.

— Мама казала на леля Фло, че когато срещнали Дрина, тя се била отправила на запад, към Йорк. Може би е искала да се присъедини към семейството си.

Картинката ставаше все по-хубава. И Уинбъро, и Ратмур Парк се намираха близо до пътя за Йорк. Тристан с лекота можеше да направи проучвания и на двете места.

Само че много бързаше.

— През кой сезон се е случило това?

— Януари. Мама и татко слезли от кораба в Ливърпул, а после се отправили с карета към Йорк. Пътували към дома, в Хайторп, когато се сблъскали с Дрина. Това е всичко, което знам.

Тристан хвърли поглед към Дом.

— Много цигани зимуват в големите градове, като Йорк, Единбург или Лондон. Някои дори си вземат къщи за тези месеци.

Лейди Зоуи се разтрепери толкова силно, че пак трябваше да седне.

— Значи историята на леля ми може да е вярна.

Странно разфокусираният й поглед срещна очите на Тристан.

— Може наистина да съм циганка по рождение.

— Не е задължително — отговори той, необяснимо разтревожен от скръбта й. — В тази история има някои неща, в които няма логика. Какво е търсела тази Дрина по пътищата през януари?

Циганите, които си правеха катун в имота на баща ми, заминаваха за града още в началото на ноември, не два-три месеца по-късно, когато е по-вероятно да завали.

Лейди Зоуи преглътна с усилие.

— Да, но трябва да признаете, че приличам на циганка, с тази кожа и коса…

— Глупости! — отсече той.

Вярно, че изглеждаше доста необикновена, като една руска принцеса, която срещна веднъж. Но не чак дотолкова, че да предизвика съмнения за произхода си. Кожата й притежаваше мекия оттенък на марципан, а косата й не беше достатъчно тъмна. Макар че скулите й бяха високи като на циганка, очите й бяха съвсем английски — зелени като хълмовете на Йорк през пролетта.

— Приличате най-много на половин циганка.

А после му хрумна нещо и Тристан отново я огледа внимателно.

— Може би историята за циганката е вярна само донякъде. Може би наистина не сте дете на майка си. Но е възможно да сте дете на баща си.

Очите й станаха огромни.

— Какво казвате?

— Нищо — намеси се Дом и го изгледа предупредително.

Тристан не му обърна внимание.

— Може би Дрина е била любовница на баща ви.