Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (26)

Глава 25

Зоуи се опита да заспи, но беше безнадеждно — прекалено нервна се чувстваше. Освен това беше гладна. Затова по-малко от час след като се раздели с Тристан, слезе на долния етаж да потърси храна.

Едва стигна до най-долното стъпало, когато техният помощник-кочияш скочи от стола, на който очевидно я очакваше.

Кръвта й забуча във вените.

— Какво има?

— Вашият годеник и брат му заминаха преди половин час с двуколката на баща ви. Наредиха ми да ви кажа, че отиват в Ратмур Парк и че вие и Негова светлост трябва да останете тук до завръщането им.

— Как ли не! Приготви ни пътническата карета още сега. Аз ще събудя татко.

Пипкин изглеждаше паникьосан.

— Но… но, милейди, мистър Боно каза…

— Не ми пука какво е казал! — тросна се тя. — Изпълнявай, или ще съжаляваш. Мистър Боно още не ми е съпруг, да знаеш.

А ако се окажеше въвлечен в разпра със своя полубрат, никога нямаше и да й стане. Този проклетник щеше да застреля Тристан, без да се поколебае.

Тя забърза по стълбите. Стомахът й се бунтуваше. Нямаше да седи тук и да очаква новината, че Джордж е завлякъл Тристан в затвора, забил му е нож в гърба или го е застрелял за незаконно проникване в имота му. Все още имаше шанс да настигне Боно. Каретата с четири коня на баща й винаги можеше да надбяга двуколката, дори и с този сняг, покрил пътищата.

Нямаше да допусне Тристан да рискува живота си заради нейното бъдеще. Да се опитат да настигнат вуйчо Милош, преди да се е добрал до Хъкър, беше едно. Но ако нещата бяха стигнали по-далеч…

Не, нямаше да го понесе. Готова беше да остави вуйчо Милош да прави каквото иска с Хъкър. Ако това означаваше да я съсипе, така да бъде. Но тя нямаше да пожертва Тристан, за да го спре.

Когато стигна до стаята на баща си, разбра, че крясъците й очевидно са го събудили, защото той вече се обличаше. Обясни му ситуацията и на свой ред отиде да се облече. Двайсет минути по-късно двамата се качиха в каретата на баща й. Двама от най-яките им коняри се присъединиха към тях на коне.

Екипажът летеше с пълна скорост по алеята, каран от Пипкин и теглен от отпочинали коне, а баща й я наблюдаваше с непроницаемо изражение.

— Нали разбираш, че ако отидеш там и се разкриеш като дъщеря на Хъкър, може да не успеем да му попречим да разпространи историята наблизо и далеч? Боно казва, че бил голям мръсник.

Тя кимна.

— Но вуйчо Милош така или иначе може да ме разкрие. И макар че не искам да загубя Уинбъро и титлата, предпочитам това далеч повече, отколкото да затворят или убият годеника ми, преди да мога дори да се омъжа за него.

— Много добре. Стига да осъзнаваш какви може да са последствията.

О, Зоуи много добре го осъзнаваше! Тежестта на тази мисъл притискаше гърдите й, и то не само заради това, което можеше да се случи с Уинбъро.

— Татко — попита тя, — онези неща, които каза Тристан в нощта, в която ни залови заедно… за нещата, които си направил и които са били нарушение на закона. Има ли възможност… аз поставих ли те в положение да… да…

— Разбира се, че не, скъпо мое момиче — посегна той и я потупа успокоително по ръката. — Твоят годеник силно подценява влиянието на един английски граф. Погребението в гората не е незаконно. Подкупването на чиновник е дребно престъпление. В Англия няма законово изискване за регистриране на ражданията, така че лъжата, която написах в архивите, е лъжа само пред Бог и си мисля, че той ще разбере.

— А кражбата на дете от семейството му?

Баща й въздъхна тежко.

— Извинявай, че го казвам, но Дрина беше циганка. Боя се, че никой няма да направи голям въпрос от това.

— Освен вуйчо Милош.

— Чиито оплаквания ще бъдат пренебрегнати заради това кой е.

Зоуи потръпна и баща й добави:

— Съжалявам, скъпо момиче, но такъв е светът.

— Това не означава, че трябва да ми харесва — отвърна кратко тя. — Точно както не трябва да ми харесва фактът, че според английския закон липсата на кръвна връзка с теб означава повече от това, че във всяко друго отношение съм твое дете.

— Е, добре, с малко късмет светът изобщо няма да разбере — усмихна се насила той. — А ако разбере, аз може да живея достатъчно дълго, за да убедя братовчед ти, че трябва да поеме Уинбъро. Или ако не него, то поне да убедя сестра му.

Зоуи примигна.

— Сестра му.

Баща й кимна.

— Когато титлата преминава у роднини, се избира между всички възможни кандидати. Като моя пряка потомка ти си първата наследница, но ако се разбере истинският ти произход, ще се премине към мистър Кийн и мис Кийн.

— Разбира се! — усмихна се широко Зоуи. — Така се бях съсредоточила върху това, че Джереми ще стане наследник, че забравих за нея. Той не иска титлата и сестра му всъщност може да се окаже по-добър избор.

— Бих могъл да се оженя за нея, за да подсиля претенциите й — потвърди баща й с игриво пламъче в очите. — Знаеш ли, ти не си единствената, която може да сключи брак за благото на имението. А тя е само с колко — с трийсет или повече години по-млада от мен?

— Татко! — извика Зоуи. — Не би го направил!

Той се засмя.

— Не. Но искам да кажа, че тези неща се уреждат сами. Освен това трябва да имаш поне малко вяра в твоя мистър Боно. Той може да те изненада и да успее да уреди въпроса без кръвопролитие.

— Много се надявам.

— Но когато пристигнем, трябва да оставиш всичко на мен.

Той потупа кутията с пистолетите, която лежеше до него.

— Стой в каретата. Няма смисъл да те видят, ако не се наложи.

Усмихна се тъжно.

— Според Боно ти си истинска двойница на клетата си майка, така че навярно е само въпрос на време лорд Ратмур или лакеят му да те забележат на някое обществено място и да разпознаят Дрина в теб.

— Ти не мислиш ли, че приличам на нея?

Баща й потръпна.

— Тя беше пребита, скъпо мое момиче. Не знам как е изглеждала.

Той млъкна, а Зоуи се помъчи да не си представя какви ли са били последните часове на рождената й майка. Но тази мисъл не спираше да я преследва. Лесно можеше да си представи как Дрина се препъва по пътя в снежна нощ като тази и търси помощ за бебето си, което всеки миг ще се роди.

Тази болезнена мисъл й напомни за дивашкото обещание на Тристан един ден да отмъсти за родната й майка. Ненадейно си спомни за отдавнашното предсказание на онази циганка.

„Ти си жена, родена от тайни и тъга. Това или ще унищожи бъдещето ти, или ще те отведе по пътя към величието. В живота ти ще се появи красив джентълмен с очи като небето и коса като гарваново крило. Ако му позволиш, той ще се превърне в ръка на отмъщението ти. Ако му позволиш, той ще разбие сърцето ти.“

Зоуи потръпна. Горещо се надяваше, че Тристан е бил прав, когато каза, че врачуването било „глупости“. Защото, при положение че са замесени Джордж и Хъкър, да се превърне в ръка на отмъщението й можеше да му докара смъртта.

А това със сигурност щеше да разбие сърцето й.

Колкото повече се приближаваха към Ратмур Парк, без да настигнат Милош, толкова повече Тристан и Дом се примиряваха с мисълта, че ще трябва да се разправят и с него, и с Хъкър.

Докато Тристан управляваше конете, Дом зареди пистолетите, които двамата държаха на лесно място в зимните си палта. Тристан имаше и нож в ботуша. Знаеше, че и Дом има такъв някъде.

Когато стигнаха до покрайнините на имението, трябваше да вземат бързо решение: къщата на Хъкър? Или господарската къща? Къде щеше да отиде Милош?

— Къщата на Хъкър! — казаха те в един глас.

По това време Хъкър нямаше причина да се намира в господарската къща, а през последната година, в която семейството на Милош летува в Ратмур Парк, той вече живееше в отделна сграда като арендатор.

Когато спряха пред къщата на Хъкър и чуха отвътре крясъци, разбраха, че инстинктът им се е оказал правилен. На светлината на ранната зора двамата зърнаха един прислужник, който тичаше по пътя към господарската къща, навярно за да доведе помощ. Беше прекалено далеч, за да го спрат, а и без това трябваше да са и двамата, за да се справят с Хъкър и Милош.

С проклятия Тристан и Дом скочиха от двуколката и влетяха през отворената врата.

В предната стая видяха Хъкър, който се мъчеше да накара Милош да сведе поглед е помощта на ловна пушка. Очевидно Милош, който държеше опасен нож, не беше дал на Хъкър време да зареди, защото по-възрастният мъж размахваше пушката като тояга, докато двамата се обикаляха.

— Къде е тя, проклятие? — попита Милош. — Къде е сестра ми? Ако не ми кажеш…

— Не знам! — извика Хъкър. — Заклевам се в гроба на майка си, че не знам какво се е случило с Дрина, след като си тръгна.

Циганинът изглеждаше така, сякаш щеше да се нахвърли отгоре му. Дом се стрелна напред и го сграбчи изотзад. Милош започна да се съпротивлява, затова Тристан се втурна и застана между него и Хъкър.

— Проклятие, нали ти казах да не идваш! — изръмжа той на Милош.

Циганинът извърна глава към Хъкър.

— Не можех да оставя на този звяр тук да му се размине, задето я е пребил!

— Аз да съм пребил Дрина? — Изражението на Хъкър стана буреносно. — Ако ти е казала такова нещо, значи е излъгала. Никога не съм вдигал ръка срещу нея. Аз я обичах!

Тристан го стрелна с презрителен поглед.

— Да, разбрахме това от факта, че си й направил дете, а после си я изхвърлил навън на студа да страда сама, докато го износва.

Хъкър вече клатеше глава.

— Не беше сама и не беше навън на студа. Аз я изпратих при нейните хора! Ако някой я е пребил, били са те.

— Знаеш, че е лъжа! — изкрещя му Милош. — На следващото лято те попитах за нея. Защо да те питам, ако беше успяла да се върне при „своите хора“?

— Семейство Кори не са единствените цигани в Англия — отговори Хъкър. — Вие я прогонихте, затова я изпратих с Негова светлост да…

Когато лицето му загуби всякакъв цвят, Тристан почувства леден студ.

— С Негова светлост ли? — повтори той. — С баща ми?

— Не е възможно да е бил татко — намеси се хладно Дом. — По онова време той беше извън страната. Има предвид Джордж.

На лицето на Хъкър се изписа паника.

Тристан закрачи към него и стисна юмруци от двете страни на хълбоците си.

— Какво направи проклетият ми полубрат?

Хъкър насочи пистолета надолу. Очите му бяха хлътнали.

— Негова светлост не би я наранил. Тя носеше моето дете, за Бога!

— Да, но е направил нещо, иначе не би го споменал — отсече Тристан и се изправи застрашително над него.

— И така, какво, по дяволите, направи Джордж?

— Той… той каза, че ще я заведе до най-близкия цигански катун.

Дрина бе напуснала имението с Джордж. О, Господи!

— И ти му повярва? — попита Тристан с дрезгав глас.

— Остави я да тръгне с този… този…

— Нямах избор!

На лицето на Хъкър бе изписано отчаяние. Той погледна към тримата. Когато видя студените им изражения, се подпря на стената.

— Не ми остави избор. От месеци… крадях от складовете с храна — вземах малко оттук-оттам за мен и за Дрина. Не бях иконом от много отдавна и двамата не можехме да живеем с моята заплата. А и щяхме да имаме бебе…

Гласът му стана по-суров.

— Винаги внимавах да не ме хванат, да не разбере за нея. Но в онзи ден бях притеснен. Мислех си, че може да е започнала да ражда, затова не бях толкова внимателен, колкото трябваше.

— И Джордж разбра какво си вършил през цялото време — довърши Дом.

Животът сякаш се оттече от очите на Хъкър.

— Видя ме, когато излизах с едно пиле под палтото. Надявах се да го продам. Последва ме до къщата. Много се ядоса. Не спираше да беснее за „курви“ в имението, които покварявали прислужниците му и…

Той млъкна и Тристан изстена. Джордж не бе могъл да попречи на баща им да настани любовницата си в Ратмур Парк, затова бе излял гнева си върху Дрина и Хъкър.

Дишането на управителя стана по-тежко.

— Заплаши, че ще ме обеси за кражба, така каза. Каза, че ако не я изхвърля, ще ме предаде на съдията. А какво можех да направя за нея и бебето от гроба?

— Да, много по-добре е било да станеш негов управител — съгласи се сухо Дом.

— По-скоро негов лакей — изръмжа Хъкър, — под ботуша му за вечни времена.

— И единственото, което е трябвало да направиш, е да му я предадеш — заключи Тристан и от тази мисъл стомахът му се сви.

— Не беше така — възрази отбранително Хъкър. — Помолих го да прояви милост, да ми позволи да я заведа при нейните хора. Той каза, че ще го направи лично.

Тристан изсумтя.

— Защо, по дяволите, Джордж би проявил милост към някаква си циганка? Нали не си повярвал, че ще я заведе на сигурно място?

Хъкър преглътна.

— Той каза… че не иска тя да се върне и да се опита да си проправи отново път в живота ми. Каза, че ще я заведе при нейните хора и ще им плати, за да я държат настрана. И тогава ще се освободя от нея.

— А ти искаше ли да се освободиш от нея?

— Не! Но той не ми остави избор! — отправи му Хъкър умоляващ поглед. — Трябваше да я изпратя с него. Това беше единственият начин да спася и двама ни.

— Нея не я е спасило — изгледа го кръвнишки Тристан. — Намерили са я пребита на пътя. Умряла е по пътя за Йорк.

Чу как зад гърба му Милош тихо изстена от болка и се помоли той да не спомене, че Дрина е родила бебето живо и здраво.

— Ето как проклетият ми полубрат е „спасил“ Дрина.

Хъкър се разтрепери.

— Мъртва? Дрина е мъртва?

— Прав й път — обади се един глас зад тях.

Тристан замръзна. После се обърна бавно. Джордж стоеше на прага с чифт пистолети за дуел в ръце и поглед, в който се четеше готовност за убийство.

— Я виж ти кой се е върнал да разправя лъжи за мен.

Вечно проклятие!

Тристан небрежно пъхна ръката си обратно в палтото и я сключи около собствения си пистолет, но не смееше да стреля, не и когато Джордж не ги изпускаше от поглед. В мига, в който Боно покажеше оръжието си, Джордж щеше да стреля и щеше да е в правото си. Тристан бе проникнал в чужд имот и брат му щеше да заяви, че е действал при самозащита.

— Лъжи ли? — повтори Боно. — Отричаш ли, че си пребил горката Дрина до смърт?

Джордж погледна скришом към Хъкър.

— Не съм я докосвал.

— По една случайност знам, че си го сторил — отсече Тристан. — Имам уважаван свидетел, който твърди, че я е намерил да се олюлява на пътя, полузамръзнала и пребита.

— Така ли? И този свидетел е повярвал на твърденията на някаква проклета циганка, която навярно си е разтваряла краката за всеки…

С яростен рев Милош се хвърли напред, но Дом успя да го удържи.

За първи път от влизането си Джордж насочи вниманието си към циганина.

— Я! И ако това не е добрият мистър Кори — каза той и насочи пистолет към него. — Човекът, който преди тринайсет години най-вероятно е помогнал на копелето на баща ми да открадне моя кон и да се освободи от него. Предполагам, че ако си направя труда, мога да разбера кой точно е купил Сини пламъци… и от кого. Това определено ще е твоят край, не е ли така, Кори?

— Ако изобщо би могъл да разбереш такова нещо — намеси се Дом, — щеше да го направиш преди години. Тогава не разполагаше с никакви доказателства. Сега също със сигурност не разполагаш.

— Човек винаги може да разчита на адвоката да говори за юридически формалности — каза подигравателно Джордж. — Но ти не си адвокат, нали? Само искаше да станеш такъв.

По брадичката на Дом заигра един мускул, но той не прояви други признаци на раздразнение.

— Аз имам процъфтяващ бизнес, братко. Не знаеше ли? — попита и тонът му стана подигравателен. — Докато имението, за което ти беше готов да лъжеш и мамиш до безкрай, рухва край теб.

— Млъкни! — избухна Джордж и премести мерника си от Милош към Дом. — Или ще се озовеш в гроба заедно с Тристан и приятеля му.

— О — обади се Боно със спокоен тон, — значи смяташ да ни убиеш? Не е много честно от твоя страна. И дори не е изпълнимо. Ние сме трима, а ти имаш само два пистолета.

— Хъкър! — каза заповеднически Джордж. — За бога, използвай тази пушка!

Управителят вдигна ловното оръжие.

— Не е заредена.

— Тогава върви я зареди!

Хъкър се поколеба и Джордж се напрегна. Очевидно започваше да проумява, че тази задача може да се окаже по-трудна от очакваното. Той се прицели в сърцето на Тристан.

— Един куршум ми стига да убия теб, не е ли така? Открил съм трима мъже, проникнали незаконно в имението ми, и единият от тях очевидно е крадлив циганин. Борили са се с управителя ми и аз съм трябвало да го защитя. Дори не съм подозирал, че двама от тях са ми братя.

Тристан се изсмя студено.

— Наистина ли? Мислиш да убедиш съдията, че по чиста случайност си застрелял брата, когото се опитваш да съсипеш, откакто навърши пълнолетие?

— Хъкър ще подкрепи историята ми.

Управителят се скова и го изгледа гневно, но не каза нищо. Очевидно към момента не се знаеше на чия страна ще застане.

Явно и Джордж си помисли същото, защото каза с леко безпокойство:

— И никой няма да повярва и на една дума, излязла от устата на Кори.

Милош се приближи към него.

— Точно по тази причина, след като ги застреляш, нищо няма да ми попречи да те удуша. Ще гледам как животът се изцежда от теб капка по капка така, както ти си гледал как се изцежда от Дрина.

— Проклятие, не съм я убил! — пистолетът на Джордж се колебаеше между Милош и Тристан. — Когато я оставих, беше жива.

— Да. Само полумъртва — съгласи се провлечено Тристан, като поглеждаше с едно око към Хъкър. — Твоят побой и студът са я довършили.

— Млъкни, проклет да си! — извика Джордж и решително насочи пистолета към Тристан.

Но преди Боно да успее да извади собственото си оръжие, един друг глас се обади точно зад Джордж:

— Ако дръпнеш този спусък, Ратмур, си мъртвец.

Тристан изстена. Майорът беше дошъл. Бе насочил оръжие към главата на брат му и очевидно бе готов да го използва, ако се наложи. Тристан се помоли лорд Оливиер да е проявил здрав разум и да не е довел Зоуи.

— Кой си ти, по дяволите? — попита Джордж.

— Сещаш ли се за уважавания свидетел, за когото ти говорих? — осветли го Тристан. — Това е той.

— Майор Родерик Кийн, на вашите услуги — представи се лорд Оливиер.

— Как ни намерихте? — попита Дом.

— Тръгнах по следите в снега, разбира се. Ненапразно съм служил в армията.

Изглежда, Джордж най-после бе разпознал другата самоличност на Негова светлост.

— Лорд Оливиер? Как са успели братята ми да ви убедят да се включите в тази смешна шарада?

Гласът му звучеше изненадано, той изглеждаше странно необезпокоен, което накара Тристан да се сепне.

— Това няма значение — заяви Негова светлост. — Те не са ви сторили нищо. Затова свалете пистолетите си и ги оставете да си тръгнат.

— За нищо на света.

Джордж вдигна глава и на лицето му се появи триумфална усмивка.

— Чувате ли това? Това са моите хора. Идват на помощ на господаря си.

Дом изруга, а сърцето на Тристан падна в стомаха. По дяволите! Проклет вечен ад!

— Не мога да повярвам, че вие двамата все още ме подценявате — продължи ликуващо Джордж. — Аз не съм глупав. Не ви ли хрумна, че може да съм изпратил да повикат хората ми, преди да тръгна насам?

Сега чуха и други звуци — не само тежки мъжки крачки, а и ругатните на лорд Оливиер, докато му вземаха оръжията.

— Съжалявам, милорд — разнесе се момчешки глас. — Мина време, докато ги измъкна от леглото. Но вече сме тук.

— Отлично — отговори Джордж. — Трябва да разчистим едно гнездо на негодяи.

Той кимна на Хъкър.

— Вземи пистолета, който копелето на френската курва опипваше през цялото време. Става ли?

Хъкър се поколеба за миг, преди да се приближи и да извади оръжието от ръката на Тристан в джоба на палтото му. Познатият мъртвешки израз се бе върнал в погледа му.

— Нима ще му позволиш да го направи? — измърмори едва чуто Тристан. — След това, което е сторил на Дрина…

— Хъкър! — обади се Джордж. — Докарай ги тук. Веднага!

Управителят се поколеба и настръхна, но като куче, което обучаваха на покорство, сви опашка и с пистолета на Тристан подкара тримата през вратата.

Дом се спогледа с Боно и почти незабележимо докосна джоба на собственото си палто. Все още никой не се бе сетил да го провери, но скоро щяха да го направят.

Излязоха и Тристан направи бърза оценка на положението. Нещата бяха зле, но не толкова, колкото се боеше. Лакеите на Джордж не бяха толкова много, колкото помнеше от младостта си, но все още бяха далеч по-многобройни от Дом, Тристан, майора и Милош. Освен това бяха въоръжени със сърпове, мечове и някоя и друга пушка. Шансовете им не бяха особено големи, но ако се стигнеше до битка, тя щеше да бъде кървава.

Нямаше следа нито от Зоуи, нито дори от каретата на лорд Оливиер. Тристан би трябвало да изпита облекчение, но вместо това го обзе безгранично отчаяние. Не искаше тя да се забърква в това, ала не можеше да понесе мисълта да умре, без да й е казал, че я обича.

Че я обича?

О, да. Какъв глупак беше! Жестокото лице на Джордж се намираше точно пред него, а той можеше да мисли единствено за това, за колко много неща бе сгрешил. За баща си, за собствения си характер и да, за възможността да се влюби.

Мисълта за нея изплува в съзнанието му и го изпълни с болезнена сладост, която го зашемети. Не можеше да живее без нея. Не искаше да умре, преди да й го каже.

Тристан изпъна рамене. Проклятие, нямаше да умре. Нито той, нито останалите. До момента последната дума не беше на Джордж — и ако зависеше от Боно, никога нямаше да бъде негова.