Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (2)

Глава 1

Лондон, Януари 1829

Файтонът спря, лейди Зоуи Кийн отметна воала си и погледна през мръсния прозорец към сградата, която се намираше срещу театъра „Ковънт Гардън“.

Не бе възможно това да е „Мантън Инвестигейшънс“. Беше прекалено скромна и обикновена за прочутите „Хора на херцога“, за бога! Никакви коне, готови всеки момент да препуснат към някоя опасност? Никаква впечатляваща табела с позлатени букви?

— Сигурен ли си, че това е офисът им? — обърна се тя към лакея си Ралф, докато той й помагаше да слезе.

— Да, милейди. Това е адресът, който ми дадохте: Боу Стрийт двайсет и девет.

В бузите й започнаха да се забиват ледени иглички и Зоуи дръпна воала обратно над лицето си. Щеше да влезе в офис, пълен с мъже, и не биваше да я познаят. Най-малко пък в този офис.

— Някак не ми изглежда правилното място.

— На мен пък не ми се струва сигурно — измърмори Ралф и се огледа бдително. Кварталът наистина изглеждаше опасен. — Ако баща ви разбере, че съм ви довел в такъв долнопробен квартал, ще ме изгони, да знаете.

— Няма. Никога няма да го допусна.

Както казваше майка й, една дама можеше да получи всичко, което пожелае, стига да говори авторитетно… дори ако коленете й се подгъват под вълнената рокля.

— Освен това как ще разбере? Ти излезе да ме придружиш при разходката ми в парка „Сейнт Джеймс“, това е всичко. Баща ми никога няма да разбере, че не е така.

Това не биваше да се случва, защото той почти със сигурност щеше да се досети защо е ходила при частни детективи. И тогава, като бивш майор от армията, какъвто беше, щеше да й наложи сурови ограничения, за да не я изпуска от погледа си. Зоуи не можеше да го допусне, не и точно когато бе започнала да научава истината. И нямаше!

— Няма да се бавя — обеща тя. — Спокойно можем да се приберем за вечеря, и никой няма да разбере.

— Щом казвате, милейди.

— Наистина го оценявам, нали знаеш? За нищо на света не бих искала да пострадаш.

Той въздъхна.

— Знам, милейди.

Зоуи говореше искрено. Харесваше Ралф, който бе станал неин личен лакей след смъртта на майка й миналата зима. От самото начало той изпитваше съжаление към нея, „клетото момиче, останало без майчица“. И ако тя понякога се възползваше най-безсрамно от това отношение, правеше го само защото нямаше друг избор. Времето изтичаше. Вече трябваше да чака месеци, преди баща й да ги доведе с леля Фло в Лондон и Зоуи да може да уреди тази тайна среща.

Качиха се по стълбите и Ралф почука на вратата. Мина цяла вечност, преди да дойде някой. Зоуи оправи наметалото си, премести плетената си чанта в другата ръка и отърси снега от ботите си.

Най-накрая вратата се отвори и на прага се показа изпит мъж в старомоден костюм от тъмнозелена коприна и червеникавокафява жилетка, който май излизаше.

— Мистър Шоу! — провикна се тя, едновременно стъписана и радостна да го види отново толкова скоро след последната им среща.

Той погледна към забуленото й лице.

— Познаваме ли се, госпожо?

— „Ваше благородие“, ако обичате — поправи го Ралф.

Мистър Шоу настръхна и Зоуи побърза да се намеси:

— Не сме представени един на друг, сър, но снощи ви гледах в „Много шум за нищо“ и си помислих, че сте чудесен. Никога не съм виждала друг актьор да играе Кучидрян с толкова чувство.

Поведението му се смекчи.

— А коя сте вие?

— Аз съм лейди Зоуи Кийн и имам среща с „Хората на херцога“ в три часа следобед.

Това не беше точно лъжа. Преди няколко месеца хвана известните детективи да организират фалшив грабеж, за да заловят един похитител. В замяна на мълчанието й те й обещаха да й направят услуга един ден.

Този ден бе настъпил.

Надяваше се само да си спомнят. Мистър Доминик Мантън, собственикът, и мистър Виктор Кейл, един от хората му, изглеждаха отговорни хора, които ще удържат обещанието си.

Мистър Тристан Боно обаче…

Тялото й се напрегна. Този грубиян, този негодник я завари неподготвена и тя мразеше този факт. Боно дори не искаше да приемат сделката! Зоуи не можеше да каже какво ще се случи, ако изпаднеше в положение нещата да зависят от него.

— Дошли сте да се срещнете с детективите, така ли? — обърна се тя към мистър Шоу и се зачуди защо продължава да им препречва пътя.

Той се намръщи.

— Уви, не. Тук работя. В момента актьорството е втората ми работа. Първата ми е длъжността на иконом и понякога секретар на мистър Мантън.

Мили Боже! Зоуи се помоли той да не е запознат с програмата за срещи на работодателя си.

— В такъв случай може би трябва да съобщите за посещението ми.

Мистър Шоу настръхна и тя побърза да добави:

— За мен ще е чест. Жалко, че не очаквах да ви видя тук. Щях да си донеса програмата и да ви помоля за автограф.

Той вдигна вежди. Май се беше поувлякла.

— Жалко наистина — каза мистър Шоу, но слава богу, ги пусна да влязат.

Зоуи си свали наметалото и шапката с воалетка. После огледа фоайето. То повече отговаряше на очакванията й: прости, но елегантни махагонови мебели, красив, макар и не особено скъп испански килим и хубави пердета от бледожълта дамаска. Малко показност щеше да му се отрази добре — може би няколко старинни кинжала на стените за ефект. Но пък Зоуи открай време обичаше показността повече от другите.

Освен това историите за дързостта на „Хората на херцога“, постоянно публикувани във вестниците, напълно компенсираха липсата на показност в офиса им. Говореше се, че могат да открият всекиго. Зоуи се надяваше, че е така.

— Мисля, че в момента нито един от господата не е тук. — Мистър Шоу продължаваше да гледа входната врата с някакъв особен копнеж. — Може би трябва да се върнете по-късно.

— О, но това е невъзможно! — избухна Зоуи.

Мистър Шоу я стрелна с поглед, в който се четеше подозрение, и тя потръпна. Защо винаги казваше първото нещо, което й дойдеше наум? Колкото и да се мъчеше да се държи така, както я бе учила майка й, понякога устата й просто правеше каквото си иска и по дяволите последствията!

Зоуи потръпна. Не „по дяволите“. Дамите дори не си помисляха „по дяволите“, даже онези, чиито бащи използваха редовно думата, докато учеха дъщерите си как да управляват имотите, които щяха да наследят някой ден.

Тя си пое въздух и добави сладко:

— Не мога да си представя, че прочутите „Хора на херцога“ са забравили за уговорена среща. Сигурно са влезли през задния вход.

Само при мисълта, че след рисковете, които пое, за да се срещне с тях, може да не успее, защото всички са навън и разследват нещо, й се прииска да закрещи.

Мистър Шоу въздъхна.

— Изчакайте тук. Ще видя дали има някого — и хукна по стълбите като паяк, който се изкачва по паяжината си.

Веднага щом той се отдалечи толкова, че да не може да ги чуе, Ралф измърмори:

— Аз още не разбирам защо ви е да се срещате с детективи. Баща ви с удоволствие ще открие всичко, което искате да разберете.

О, не, нямаше. Зоуи вече се бе уверила в това.

— Не се тревожи. Не става дума за нищо, което да ти създаде неприятности.

Ставаше дума единствено за цялото й бъдеще, но това нямаше да го обяснява на Ралф. Никой от прислужниците не биваше да узнава.

Вратата зад гърба й се отвори.

— Я да видим кой е дошъл.

Тя замръзна. Би познала този глас навсякъде. Ох! Защо трябваше да е точно той?

Зоуи се подготви за битка, обърна се към мистър Боно… и застина в мига, в който го зърна.

Това не беше онзи мистър Боно, когото срещна в гората край замъка Кинло, когато изтръгна онова обещание от „Хората на херцога“. Онзи човек беше с гръден кош като дънер, дебел кръст и груб вид, с увиснала шапка и брада, която закриваше почти цялото му лице.

Със закъснение си спомни какво й каза той — че се е дегизирал. Тогава не му повярва.

Сега обаче — да. Защото мъжът пред нея съвсем не беше набит, брадат или зле облечен. Беше гъвкав, красив и облечен почти модерно, ако вълненият жакет за езда в убит тъмносив цвят, обикновената черна жилетка, тесните бледожълти панталони и ботушите с изтъркани носове можеха да се нарекат „модерни“.

Но пък никоя жена не би се интересувала от дрехите му, при положение че широките му рамене и мускулестите бедра ги изпълваха така добре. Бог да й е на помощ!

Той свали шапката си от сива боброва кожа и отдолу се разпиляха гъсти черни къдрици, с които би се гордял някой гръцки бог, и Зоуи преглътна една въздишка. В лицето на мистър Боно нямаше нищо средиземноморско — носът му беше прекалено тънък, а челюстта — твърде фино изваяна, — но съчетанието между чертите и косата му беше зашеметяващо. Абсолютно зашеметяващо.

Нищо чудно, че постоянно свързваха името му с красиви актриси и танцьорки. С тези пламенни сини очи и тази уста на съблазнител той навярно прекарваше половината си време в леглото с жени, които го посрещаха с радост.

В съзнанието й се събудиха картини, които я накараха да прокълне будното си въображение. Дамите и за това не би трябвало да мислят.

Мистър Боно я погледна по-внимателно и изразът, който се появи в тези невероятни очи, й показа, че я е познал.

— Лейди Зоуи — поздрави я той и се поклони.

Тя погледна скришом към Ралф, който ги наблюдаваше внимателно, и рече:

— Да, исках да се посъветвам с вас и другарите ви.

Точно тогава мистър Шоу се върна.

— А, ето ви и вас, мистър Боно. Мистър Мантън с вас ли е?

— Остана да уреди някои подробности, но каза, че скоро ще се върне.

Мистър Шоу наклони глава към Зоуи.

— Тази дама твърди, че има среща с… ъъъ… „Хората на херцога“.

Тя впери бдителен поглед в мистър Боно и се подготви за най-лошото. Затова, когато той имаше наглостта да й намигне, това я изненада… и по гърба й премина тръпка, прекалено дразнеща, за да я опише.

— Наистина има — съгласи се Боно. — При това отдавна. Не се тревожи, Шоу. Виждам, че нямаш търпение да тръгнеш за репетицията. Аз ще се погрижа за Нейно благородие.

— Благодаря ви, сър — каза мистър Шоу и хукна към вратата.

Мистър Боно посочи към стълбите.

— Дали да не отидем в офиса?

Ралф скочи на крака и Зоуи се обади припряно:

— Чакай ме тук, Ралф.

— Но, милейди…

Тя му подаде шапката и наметалото си.

— Вече се познавам с мистър Боно и колегите му и те уверявам, че може да им вярваш.

Или поне на някои от тях, макар че засега май трябваше да се оправя с този, за когото не беше сигурна. Но това нямаше значение. Беше достатъчно отчаяна, за да се примири с мистър Боно.

Тя повдигна полите си и тръгна по стълбите. Чу как той се заизкачва след нея. Едва след като отминаха първата площадка и Ралф не можеше нито да ги види, нито да ги чуе, Зоуи се обади с тих глас:

— Предпочитам да изчакам, та началникът на „Хората на херцога“ да присъства на разговора.

— Така ли? — попита провлечено Боно. — Тогава ми позволете да ви дам един съвет. Ако искате да се харесате на Дом, не ни наричайте „Хората на херцога“. Той мрази, когато хората говорят за фирмата, която изгради сам, като продължение на империята на Негово благородие.

Колко странно!

— Човек би помислил, че мистър Боно ще се радва, че е роднина на херцог.

Тристан изсумтя.

— Не всички са запленени от вашата класа толкова, колкото може би си мислите, милейди.

Презрителният му тон я раздразни, особено като се имат предвид причините, които я бяха довели тук.

— Затова ли при последната ни среща се опитахте да ме застреляте?

Все още се ядосваше, че Боно не само я уплаши, а и не спря да я плаши дори след като разбра, че тя не представлява заплаха.

— Не съм се опитвал да ви застрелям — възрази той. — Само заплаших, че ще ви застрелям.

— Три пъти. А първия път размахахте пистолета си в лицето ми.

— Не беше зареден.

Зоуи се спря на стъпалото и го изгледа заплашително.

— Значи нарочно сте ме накарали да се страхувам за живота си?

Той й се ухили.

— Така ви се падаше. Изобщо не трябваше да се мятате на коня и да хуквате след мъже, които уж са тръгнали да гонят крадец.

По бузите й се разля топлина, която я накара да се намръщи. Проклятие, тя нямаше защо да се срамува!

— Имах основателна причина.

Боно изкачи още едно стъпало, с което се озова прекалено близо до нея.

— Кажете каква е тя.

Зоуи си помисли, че да го гледа в очите е почти толкова тревожно, колкото беше това да гледа към цевта на пистолета му преди няколко месеца. И, мили Боже, той наистина беше висок. Дори от две стъпала по-надолу не му беше трудно да я гледа в очите.

Това предизвика някаква странна реакция вътре в нея.

Зоуи вирна брадичка.

— Няма да кажа нищо, преди да е дошъл брат ви. В случай че пак заплашите да ме застреляте.

Погледът му стана развеселен.

— Заплашвам ви само когато се месите в неща, които не ви засягат.

— Вие не разбирате. Аз трябваше да…

— Тихо! — нареди Боно и наклони глава настрана.

Зоуи тъкмо се канеше да възроптае срещу арогантността му, когато чу, че долу се води разговор.

— Дом пристигна — осведоми я мистър Боно и кимна към върха на стълбището. — И ако не искате да си помисли, че двамата се задяваме тук, предлагам да продължим нагоре.

Тя го погледна и примигна.

— Да се задяваме ли? Да се задяваме?

Обърна се и изкачи с бойна стъпка последните няколко стъпала.

— Никога не бих се задявала с вас, дори след милион години!

Нямаше да го направи. Наистина нямаше!

Тихият му смях зад гърба й разкри, че не й е повярвал.

— Никога не казвайте „никога“, милейди. Такава клетва със сигурност ще се върне да ви ухапе по задника. Жалко, защото е доста хубав.

Господи, той зяпаше задника й.

Един момент! Как смееше да й зяпа задника?

В мига, в който тръгнаха по дългия коридор, Зоуи се обърна, за да го скастри рязко. Но самодоволното му изражение я накара да застине. Този лукав дявол нарочно я предизвикваше, точно както когато заплаши да я застреля. Този път обаче тя нямаше да го допусне. Вместо това го изгледа със съжалителна усмивка.

— Чувала съм, че сте били много остроумен и чаровен към красивия пол, мистър Боно. Много съм разочарована. Та вие и представа нямате как се ухажва дама.

За нейно огромно удовлетворение това моментално заличи самодоволната усмивка от лицето му.

— Ключовата дума е „дама“ — нападна я той и в гласа му се появи остра нотка. — И тъй като вие май сте дама само по име, предвид тази ваша склонност да си пъхате носа навсякъде…

— Лейди Зоуи?

На стълбището се появи мистър Мантън и премести поглед от нея към мистър Боно, който незабавно се скова.

Зоуи не можа да потисне триумфалната си усмивка. Беше много удовлетворително да види как този път заварват него неподготвен.

Обърна се към полубрат му и протегна ръка.

— Мистър Мантън. Радвам се, че пак се виждаме.

Той погледна тайно към мистър Боно, а после стисна ръката й.

— И за щастие, при много по-добри обстоятелства от последния път.

Зоуи се усмихна ведро, макар че усещаше суровия поглед на мистър Боно, прикован в нея.

— Много се зарадвах, когато разбрах, че вие и колегите ви сте открили истинските злодеи.

Ето. Изглеждаше съвсем дружелюбна, като истинска дама и като всички неща, които мистър Боно твърдеше, че не е.

— Освен това се зарадвах, че са получили присъдата, която заслужаваха.

— Наистина я получиха. Ние високо оценяваме вашата дискретност във връзка с този случай, уверявам ви.

Пулсът й се ускори.

— Значи си спомняте за обещанието си.

— Разбира се. Нещо повече, за мен ще бъде чест да го изпълня. — Той посочи към една отворена врата недалеч от тях. — Дали да не обсъдим въпроса в кабинета ми?

— Благодаря.

Мистър Мантън я въведе в стаята и Зоуи чу, че брат му тръгва след нея, несъмнено пак загледан в „доста хубавия“ й задник.

Да гледа! Сега, когато знаеше, че го прави само за да я предизвика, Зоуи отказваше да допусне това да я притесни. Все пак това не означаваше нищо за него. Нали си имаше цял куп лондонски красавици, които се редяха на опашка, а твърде малко хора смятаха нея, Зоуи, за красавица.

О, мъжете флиртуваха често с нея, но това можеше да се очаква. Все пак беше богата и имаше значително наследство. Би предпочела да флиртуват с нея, защото я смятат за интересна, но с изключение на това, не би имала нищо против и да се възхищават на по-женствените й черти.

За жалост английските джентълмени като цяло не бяха привлечени от мургави жени с вид на чужденки, колкото и майка й да хвалеше „екзотичната“ й външност. А леля й, сестрата на майка й, се отчайваше от модния й вкус — твърдеше, че дрехите й били прекалено показни за доброто общество.

Зоуи въздъхна. Дори ако по някакво чудо се окажеше, че мистър Боно не обръща внимание на тези неща и действително я намира за привлекателна, това нямаше значение. Той не приличаше на мъжете, които се стремят към дом и семейство. А залогът за самата нея бе твърде голям, за да се интересува от другия тип — негодниците, развратниците, женкарите. Колкото и красиви и дръзки да бяха.

— И така — поде мистър Мантън, посочи й един стол и седна зад бюрото си, — какво желаете от мен и колегите ми?

Мистър Боно бе заобиколил бюрото и се бе облегнал на стената до него. Прикова неодобрителен поглед в Зоуи. Но сега поне не й се хилеше.

Тя погледна към мистър Мантън и значението на това, което щеше да им разкрие, изведнъж я притисна с цялата си тежест. За частица от секундата Зоуи се поколеба. Ако „Хората на херцога“ допуснеха да се разкрие дори една десета от това, което се канеше да им съобщи, с нея беше свършено, а семейното й имение, Уинбъро, щеше да бъде загубено завинаги.

— Милейди? — подкани я мистър Мантън. — Защо сте дошли?

Но ако не ги намесеше, Уинбъро пак можеше да бъде загубено завинаги. Наистина нямаше избор.

Тя стисна чантата си с две ръце и се помъчи да се успокои.

— Искам да откриете истинските ми родители.