Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (17)

Глава 16

Двамата не си казаха нищо, докато вървяха обратно към конете, главно за да попречат на хората да дочуят нещо. Във всеки случай това беше основанието на Зоуи. За Тристан не беше сигурна. Вече не бе сигурна за нищо, свързано с него. Разкритието, че баща й е човек, когото Боно смяташе за злодей, навярно го бе разтърсило до дъното на душата му.

След като излязоха обратно на пътя към Бъркли Скуеър и тълпата стана по-малобройна, той най-накрая проговори:

— Сигурна ли си, че си добре?

При тази неочаквана загриженост в очите й отново запариха сълзи.

— Толкова добре, колкото мога да бъда при тези обстоятелства.

Боно кимна, но не каза нищо повече.

Изминаха дълго разстояние в абсолютно мълчание. Това събуди у нея желание да изкрещи. Копнееше за неговите резки и цинични забележки, за постоянното „принцесо“, с което се обръщаше към нея. След интимността днес следобед я заболя, когато Тристан я понижи до обикновена клиентка.

Не след дълго Зоуи почувства, че не издържа повече.

— Не знам как ще повдигнем въпроса пред татко.

— Ние няма да повдигаме нищо. — Боно се взираше в пътя пред себе си. Лицето му се бе сковало в сурово изражение. — Време е аз да изляза от ситуацията. Ти можеш и сама да говориш с него тази вечер или да изчакаш до утре, за да мога да съобщя на Дом какво сме узнали. После може двамата заедно да говорите с баща ти.

— Не!

Безпокоеше се, че Тристан не искаше дори да я погледне. Че навярно не може Да понесе да я погледне.

— Искам ти да го направиш.

— Изключено. — В гласа му звучеше ужасна, ледена категоричност. — Моят брат е свикнал да си има работа с мъже като баща ти. Трябва Дом да се заеме с това.

— Не искам Дом!

„Искам теб.“ Успя да се спре, преди да го е изрекла.

Защото не го искаше само заради това. Искаше го заради всичко. Но нямаше значение какво желае. Дори да не беше фактът, че той нямаше да й даде това, което искаше тя, вече не ставаше въпрос за нея и Тристан. Ставаше въпрос за разкриването на истината за случилото се с родната й майка, без да предизвикват с нищо раздразнителния й вуйчо. Ставаше въпрос за възможността да уреди бъдещето си, без да разруши живота на никого другиго.

Или да рискува да въвлече Джордж в тази история. Станеше ли така, Тристан почти със сигурност щеше да пострада. Пак. А Зоуи не можеше да го допусне.

Това обаче не означаваше, че ще му позволи да избяга, без да е приключил случая.

Насили се гласът й да прозвучи нормално, практично.

— Ти си единственият, който знае най-много за Милош, семейството му и Хъкър. Трябва да си ти — трябва да присъстваш! Ако не беше желанието ти да го откриеш, никога нямаше да разберем коя съм.

— Може би би предпочела да беше станало така — отвърна остро Тристан.

Гърлото й се сви. Какво искаше да каже — че той би го предпочел? Най-вероятно.

Но пък може би Боно просто бе доволен, че нещата се развиха по този начин. Това му даваше извинение да направи онова, което бе искал през цялото време — да я отблъсне, преди да стигне прекалено близо до него. Той не търсеше съпруга — това ставаше пределно ясно с всяка пренебрежителна дума, която изричаше за брака.

А сега, когато го познаваше по-добре, Зоуи знаеше, че той няма да се опита да я прелъсти само заради забавлението. Жалко!

— Трябва да подходим към въпроса деликатно — обясни Тристан. Думите бяха отсечени и безлични. — Мен не ме… бива в това, както с готовност отбеляза Милош.

— Вуйчо Милош греши! До момента ти се справи с моя случай превъзходно. Вярвам, че ще подходиш внимателно към баща ми.

— А братовчед ти?

— Той какво общо има?

Тристан изсумтя.

— Всичко това започна заради него, нали помниш? Според плана, който ми изложи лично ти, трябва да се омъжиш за него. Ако подплаша Кийн, като започна да ти правя посещения, когато той вече знае, че баща ти не ме одобрява, това с нищо няма да ти помогне. Братовчед ти ще започне да задава въпроси както винаги и тогава на теб и на баща ти ще ви е по-трудно да запазите истината в тайна от него.

— И без това няма да можем да я запазим в тайна завинаги, сега, когато вуйчо Милош е замесен — отвърна тъжно Зоуи.

— Не е задължително. Ако успеем да накараме баща ти да му даде фактите, които ни липсват и които могат да го отведат до Дрина, Милош може да удуши Хъкър заради нея, без някой да направи връзка с твоето семейство. И тогава ще можеш да се омъжиш за братовчед си.

— Днес следобед не искаше да се омъжа за него — промълви дрезгаво тя. — Какво се промени?

— Всичко, пусто да остане!

После сякаш се усети и заговори по-спокойно:

— Трябва да се омъжиш за Кийн. Това е единственият начин да запазиш титлата и имението. Както вече каза, той е единственият човек, на когото няма да му пука дали истината ще излезе на бял свят. Защото тогава той ще наследи всичко. Ти пак ще си в безопасност.

Фактът, че сега я тласкаше към братовчед й, я изпълни с отчаяние.

— Той не ме иска.

— Съмнявам се. Но дори да е вярно, ти можеш да го накараш да те поиска. — Тристан си пое въздух, дълбоко и продължително. — Имаш дарба за това.

— Това какво трябва да означава?

— Нищо. Просто изтъквам, че си права. Да се омъжиш за братовчед си би било съвсем разумно. Точно затова е важно аз да не играя очевидна роля в разследването.

— Не искам…

— Не ми пука какво искаш!

Зоуи навярно бе издала по някакъв начин стъписването си, защото Боно изруга под нос и добави със студен, премерен глас:

— Така трябва да стане. Когато имаш време да помислиш, ще разбереш, че съм прав.

Ооо, как мразеше, когато мъжете започнеха да я командват, без изобщо да помислят за чувствата й! Не го очакваше от него, макар че може би е трябвало. Той имаше навика да мисли, че неговият начин винаги е най-подходящият.

Също като баща й.

Който дори не й беше баща.

Това я накара окончателно да си изпусне нервите.

— Е, добре! Дръж се като магаре тогава! Не ми пука. — Обидата не предизвика никаква реакция и Зоуи побесня. — Ако не искаш да присъстваш, когато говоря с майора, тогава не идвай. В замяна изпрати брат си. Или сестра си, или когото искаш. Просто ме остави на мира!

Уморена да се тревожи за това, за него, тя пришпори кобилата си в галоп и препусна към къщи.

Това най-накрая предизвика реакция.

— Проклятие, Зоуи! — изкрещя Тристан и препусна след нея.

Това беше луда езда по лондонските улици. От предишните си престои в града знаеше кой път е най-ненатоварен по това време на нощта и тръгна по него, твърдо решена да стигне до дома си, без да му позволи да види, че сърцето й е разбито.

Сърцето й? Не, в никакъв случай. Зоуи никога нямаше да прояви глупостта да отдаде сърцето си на този… този досаден, твърдоглав, невъзпитан развратник!

Тя стигна до Бъркли Скуеър, но бе принудена да спре в края на уличката с частните конюшни, когато ненадейно осъзна нещо. По-рано бе измъкнала коня от техните конюшни, затова сега трябваше да го вмъкне обратно. Бог да й е на помощ!

Освен това сега чуваше как Тристан се приближава зад нея, несъмнено готов за още съобщения с леден глас.

Да върви по дяволите! Това беше проблемът с драматичните прояви на гняв — всичко винаги свършваше по същия начин, по който започваше, със същото магаре, което създаваше проблемите.

Същото магаре, което се приближи към нея и изсъска:

— Ти да не си полудяла? Да препускаш из Лондон, когато…

— Сякаш ти пука!

Зоуи слезе от коня и погледна към конюшнята на семейството си към другия край на уличката.

— Махай се. Трябва да разбера как да върна кобилата обратно в бокса й, без някой да ме чуе. Иначе ще разберат, че съм излизала.

Тя го стрелна с навъсен поглед.

— А и нали не искаме братовчед ми да се досети, в противен случай може да направи върховната саможертва да се ожени за мен.

Тристан се напрегна, после също слезе.

— Остани тук с моя кон. Аз ще се погрижа за твоя.

И преди да е успяла да възрази, той хвана поводите на коня й и тръгна към конюшните. Зоуи остана несигурно на мястото си. Сърцето й биеше лудо, докато го наблюдаваше как влиза в обора и излиза без кобилата.

Когато се приближи до нея, тя попита:

— Как успя…?

— Ако си спомняш, влизането и излизането от разни места, без да ме хванат, ми е специалитет. Можеш ли да се промъкнеш в къщата?

— Оставих кухненската врата отключена, така че — да.

Тристан се намръщи.

— Предполагаш, че е останала отключена. По-добре да проверим.

Той завърза коня си за един кол наблизо и й предложи ръка.

— Да вървим.

Зоуи пренебрегна ръката му и закрачи по уличката към градината зад къщата им. Тристан я последва дотам и до кухненската врата, без да каже нито дума. Навярно гореше от нетърпение да се отърве от нея. Бог знаеше, че тя умира от нетърпение да се отърве от него.

Но за съжаление, когато стигна до кухненската врата, я завари заключена.

— Проклятие! — измърмори Зоуи. — Очаквах да се прибера, преди да заключат за през нощта.

Погледна го свирепо.

— Не мога да вляза вътре. Как да вляза?

Той въздъхна дълбоко.

— Дай ми един фуркет.

— Защо?

— Просто ми дай, става ли?

Зоуи измъкна един от косата си и му го подаде. Тристан приклекна и го вкара в ключалката. Само след секунди Зоуи чу щракване.

Тристан се изправи и отвори вратата.

— Заповядай.

— Нищо чудно, че си толкова убедителен в ролята на крадец.

Устните му потръпнаха и тя си помисли, че най-накрая е успяла да го накара да се усмихне, когато чуха шум от уличката.

— Виж ти, виж ти, какво е това? — обади се мъжки глас. — Да не си се загубил, момко? Не помня да съм те виждал тъдява. Много си хубав. И още как!

Тялото на Тристан се напрегна.

— По дяволите, някой е намерил коня ми!

— Това е конярят на съседите ни — прошепна Зоуи.

Конярят цъкна с език.

— Предполагам, че синът на господаря пак се е напил и е взел нечий друг жребец. Проклет глупак. По-добре да те вкараме вътре, нали, момко? Ще те изтъркаме хубаво и ще те настаним за през нощта, а после ще разберем кой е господарят ти. Не можем да те оставим тук — някой ще те открадне.

Тристан се обърна към уличката и Зоуи прошепна:

— Още не можеш да отидеш там.

— Знам. Този проклет коняр ще иска да разбере кой съм и защо се навъртам в градината ви.

— И татко ще разбере, че си идвал. — Тя го подръпна за ръката. — Влез за малко и изчакай, докато си легне. Тогава можеш да измъкнеш коня си от тяхната конюшня така, както вкара моя в нашата.

Тристан се поколеба, все още загледан към уличката. Но вече чуваха тропота на копита по калдъръма, докато конярят водеше животното към съседната конюшня.

— Моли се този коняр да заспи скоро! — изсъска Тристан, докато влизаха в къщата.

Зоуи тихо затвори вратата и я заключи.

— Всичко ще бъде наред. Просто ще се промъкнем по стълбите до…

— Ти ли си, Поли? — долетя гласът на икономката им от коридора към кухнята. — Кълна се, че ако си била в градината с онзи лакей, ще ти издърпам ушите!

— Проклет вечен ад! — измърмори Тристан под нос.

— Хайде! — дръпна го Зоуи към задното стълбище.

Двамата се качиха колкото може по-безшумно и тя наполовина го завлече, наполовина го изблъска в коридора и после в стаята си точно когато чуха гласа на икономката по стълбите долу.

Зоуи бързо заключи вратата и допря пръст до устните си. Ослуша се за икономката в коридора, но очевидно жената бе продължила към стаите на прислужничките на тавана. Въпреки това и двамата не продумаха, докато не я чуха да се връща, като си мърмореше под носа за някакви призраци.

— Че сто ли правите такива неща, милейди? — попита провлечено Тристан.

Не „любима“ или дори „принцесо“, а „милейди“.

— О, да, разбира се!

Зоуи си съблече наметалото и го закачи на колоната до леглото.

— Нали съм дъщеря на злодей! Постоянно се промъквам тайно някъде, избягвам преследвачи, лъжа, мамя…

— Нямах това предвид.

Очите му проблеснаха на светлината на догарящия огън.

— Наистина ли? — попита Зоуи, свали си ръкавиците и ги захвърли на леглото. — Тогава защо изведнъж нямаш търпение да се освободиш от мен? Защо така отчаяно желаеш да се отървеш от мен?

— Ако имаше и капка разум, ти щеше „отчаяно да желаеш“ да се отървеш от мен.

Тя примигна.

— Защо?

— О, за Бога…

Тристан се приближи с широка крачка към огъня и го накладе с резки движения с ръжена.

— Изобщо ли не си обърнала внимание на това, което ти е казала сестра ми? Джордж ме мрази. Ще ме нападне по всеки възможен начин. Затова ако Хъкър разбере, че те… желая и Джордж чуе за това, той ще превърне в своя мисия задачата да те унищожи. Както и семейството ти. Просто заради удоволствието да ме нарани.

— Да, но положението беше същото и преди тази вечер — измърмори Зоуи, съвсем озадачена.

— Тогава той не разполагаше с оръжие, с което да те нарани. Нямаше представа защо си ни наела. А и, честно казано, аз съм желал много жени. Джордж знае, че това не означава нищо.

Избягвайки погледа й, Тристан върна ръжена на мястото му.

— Не означаваше нищо, преди. Но ти си първата жена, за която някога съм се замислял…

Зоуи затаи дъх. Почти не смееше да се надява…

— Проблемът е — продължи напрегнато Тристан, — че в мига, в който Хъкър разбере, че си му дъщеря, той ще каже на Джордж и това ще е краят на всяка надежда да опазим тайната ти. А колкото по-дълго остана край теб, толкова по-вероятно е Хъкър да разбере какво означаваш ти за мен.

„И какво означавам аз за теб?“ Не, Зоуи не смееше да зададе този въпрос. Ами ако отговорът не й харесаше?

— Да, но как би могъл да научи истината? Нали каза, че ако информацията от татко отведе Милош до Дрина, няма нужда Хъкър изобщо да научава, че ние сме замесени.

— Той слухти наоколо. И ще е достатъчно да те погледне само веднъж…

Тристан закрачи обратно към нея и понижи глас.

— Милош разбра, че си дъщеря на Дрина още в мига, в който те зърна. Как мислиш, дали Хъкър няма да направи същото?

— О, боже!

Изобщо не й беше хрумнало за това.

Той огледа изпитателно лицето й.

— Ако остана близо до теб и Хъкър те види, докато ме следи, може да се досети коя си наистина, без Милош да му казва нищо. Дори и ако външността ти само събуди любопитството му достатъчно, за да започне да се рови в миналото ти…

Боно изруга под нос.

— По-добре ще ти бъде, ако не съм наоколо, за да съсипя всичко.

Рязко се извърна от нея, но Зоуи го хвана за ръката.

— Чакай, искам да уточним едно нещо.

Тя се обърна и застана пред него, без да го пуска.

— Фактът, че съм дъщеря на Хъкър, не те ли отблъсква?

За миг погледът му се кръстоса с нейния, преди да се спусне надолу и да се прикове върху устните й.

— Дори да беше дъщеря на Атила, вожда на хуните, пак щях да те желая. Но това няма значение. Ако започнеш нещо с мен, все едно хвърляш Уинбъро на вълците. Защото Джордж ще се погрижи никога да не получиш наследството си. Ще въвлече теб и семейството ти в скандал просто за да ме изтормози. И ако съм достатъчно луд да се оженя за теб…

— Ти… ти си обмислял възможността да се ожениш за мен?

Сега пръстите й се забиха в ръката му, но като че ли не можеше да отпусне хватката си. Не и когато Тристан я гледаше така, сякаш тя размахваше надеждата пред него така, както рибарят размахва стръвта пред пъстървата.

— Зоуи… — въздъхна пресекливо той и отклони погледа си. — Няма значение какво съм обмислял. Не мога да имам това, което искам. Нито пък ти.

Това какво означаваше — че я иска за съпруга? Наистина ли?

Но дори да беше така, Боно никога нямаше да направи нищо, за да задоволи желанието си. Сега Зоуи знаеше колко силно се стреми да закриля хората, които обича. Единственият начин да го накара да размисли бе да го прелъсти.

Щеше ли да дръзне?

В този миг тя взе решението си. Беше време да се устреми към невъзможната мечта, независимо от последствията. Нейният свят вече бе започнал да рухва. Дори ако последваше предишния си план, може би пак нямаше да предотврати скандала за семейството си.

А и така или иначе просто не бе възможно да последва първоначалния си замисъл. Вече не можеше да си помисли да се омъжи за Джереми. А да прекара живота си в управлението на Уинбъро сама — ако такава възможност изобщо съществуваше след днешните разкрития, — й се струваше прекалено самотно, за да го обмисли.

Защо тогава да не последва сърцето си, докато може? В този момент това й се струваше единствената логична пътека.

— Днес следобед каза, че принцесите могат да получат всичко — и всекиго, — когото си пожелаят, по дяволите.

Без да обръща внимание на начина, по който се стегна тялото му, и на блъскането на сърцето си в гърдите, тя добави:

— Ами, оказа се, че единственото, което иска тази принцеса… си ти.