Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (10)

Глава 9

Братовчед и най-после я покани на танц и Зоуи изпита такова облекчение, че дори не забеляза, че свирят валс, преди Кийн да я улови за ръката и да я поведе към танцовата площадка. Не че не обичаше валсовете. Но отсега нататък в паметта и валсът завинаги щеше да остане като единствения и танц с Тристан.

Насаме. На терасата. На лунна светлина.

За нея валсът никога вече нямаше да бъде същият.

— Изглеждате ми разсеяна, братовчедке — отбеляза мистър Кийн, когато се понесоха в танца.

Зоуи се усмихна принудено.

— Мисля си за много неща.

Той обмисли думите й в мълчание. Слава богу, музиката бе толкова силна, че братовчедка му не се чувстваше длъжна да говори. И слава богу, той не беше лош танцьор. Поне за американец.

Впери поглед в нея.

— И така, баща ви ми каза, че не е трябвало да каня вашия приятел Боно тази вечер.

Пусто да остане! Не можеше да повярва, че баща и е говорил за това с мистър Кийн.

— Понякога татко държи прекалено много на благоприличието. А мистър Боно с работата си на детектив не е част от това, което наричаме „доброто общество“. Това означава…

— Знам какво означава, братовчедке — усмихна и се Кийн едва-едва. — Чета английски вестници и книги. Но баща ви не спомена това като причина за тревогата си.

Осъзнала какво има предвид, Зоуи порозовя.

— О, и тъй като мистър Боно е… ами… незаконороден…

— И това не беше — прекъсна я братовчед й и я завъртя в танца. — Очевидно вашият мистър Боно се отличава със съмнително минало.

— Той не е моят господин Боно — отсече тя и едва тогава осъзна смисъла на останалите му думи. — Съмнително минало ли? Искате да кажете, заради репутацията му с жените?

— Не. Заради репутацията му на крадец.

Дъхът и секна. Нима баща и някак беше чул за хитростта, до която „Хората на херцога“ бяха прибягнали в замъка Кинло няколко месеца по-рано? В това нямаше логика. Те бяха прикрили всичко много добре. Пък и, ако баща и беше чул, значи бяха чули и други, но сред светските клюки Зоуи не бе дочула и дума за това.

— Не знам за какво говорите — каза тя.

— Така ли? — Ръката му стисна по-силно нейната. — Мислех, че знаете много неща за мистър Боно.

— Не, аз… аз го познавам едва отскоро.

Вярно беше, макар че премълча голяма част от историята.

— И така, какви са тези приказки за кражба?

— Баща ви каза, че според слуховете, преди години Боно е откраднал един кон от своя полубрат.

Ооо! Ето какво имаше предвид баща й, когато спомена за нещо, което Тристан бил извършил в Йоркшир като млад.

— Ако е вярно, очевидно става въпрос за някакво недоразумение, тъй като сега между него и мистър Мантън очевидно няма никакви проблеми.

Мистър Кийн я гледаше, без да трепне.

— Не този полубрат. Доколкото разбирам, Боно има още един, който по случайност е виконт.

Зоуи пропусна една стъпка. За щастие братовчед й я хвана и я поведе без усилие, докато тя пак влезе в ритъм.

— Да — призна Зоуи, — виконт Ратмур. Но аз… никога не съм чувала нищо за откраднат кон.

— Според баща ви в Йорк се ширели слухове, че така и не успели да върнат Сини пламъци на виконта. Боно е избягал във Франция, за да не го обесят заради кражбата. — Мистър Кийн я наблюдаваше така, сякаш преценяваше реакцията й. — И се е върнал в Англия едва миналата година, когато херцогът на Лайънс се оженил за сестра му.

Зоуи се намръщи. Тристан наистина бе живял във Франция години наред, но тъй като майка му беше французойка, може би бе заминал там заради нея. Наистина беше отчужден от своя полубрат виконта, но според всички сведения такъв беше случаят и с мистър Мантън, а него никой не го обвиняваше в кражба.

— Ако беше виновен в подобни простъпки, положително щяха да го задържат след завръщането му в Англия — изтъкна тя.

— Може би. Или може би виконтът се бои от гнева на херцога. Не знам как стават тези неща в Англия, но според мен влиянието на един толкова високопоставен човек може да се простира също толкова надалеч, колкото в Америка.

Вярно беше. Макар че ако Тристан беше престъпник, защо парижката тайна полиция би го наела като агент? И защо мистър Мантън би рискувал репутацията си, включвайки Тристан в детективската си агенция?

Не, в този слух нямаше никакъв смисъл. Баща й просто даваше ухо на стари клюки и си правеше прибързани заключения. Тристан не беше престъпник.

„Залавяхме престъпниците, като се преструвахме, че сме престъпници.“

Зоуи се ободри. Това беше то! Миналата година Тристан се престори на престъпник в Шотландия, така че може би преди години също се бе престорил на такъв. Макар да не виждаше как преструвката, че е конекрадец, би помогнала на някого да залови когото и да било. А ако е бил млад…

— Татко каза ли на колко години е бил мистър Боно, когато се е случило всичко това?

Братовчед й я водеше плавно по танцовата площадка. Наистина беше прекрасен танцьор — точка в негова полза. Вярно, малка точка, но все пак…

— Мисля, че спомена, че Боно бил млад по онова време.

Зоуи издаде напред брадичката си.

— Е, на мен ми звучи като глупав слух — отсече и твърдо решена да го отклони от темата за Тристан, добави: — Скоро ще разберете, че в лондонското общество има много глупави слухове. Това понякога е много обезпокоително.

— За вас, за баща ви и за леля ви няма много слухове — отбеляза мистър Кийн.

Това прикова вниманието й.

— Вие… очаквахте ли да има?

За миг лицето му стана мрачно.

— Хората почти никога не са такива, каквито изглеждат.

— Е, ние сме точно такива! — отсече раздразнено тя.

Но всъщност не бяха. Баща й или бе имал връзка с циганка, или беше купил бебе на майка й. Така че Зоуи беше или отчасти, или изцяло циганка и нищо във възпитанието, което бе получила, не я бе подготвило за това.

Продължиха да танцуват още няколко секунди и братовчед й каза:

— Трябва да призная, вие и семейството ви не сте такива, каквито очаквах.

Сърцето й се заблъска оглушително.

— Извинете, мистър Кийн?

— Наистина трябва да ме наричате Джереми — стрелна я той с онази неразгадаема усмивка, която бе започнала да й лази по нервите. — Сега сме приятели, нали?

— Не знам. Вие ми кажете. — Знаеше, че гласът й звучи хапливо, но не можеше да се спре. — Нали вие казахте, че не сме такива, каквито сте очаквали. Това хубаво ли е или лошо?

— Неочакваното никога не е нито хубаво, нито лошо. Просто е неочаквано, Зоуи.

Той огледа изпитателно лицето й.

— Мога да ви наричам Зоуи, нали?

— Разбира се. — Все пак можеше би щеше да се наложи да се омъжи за него. — Аз просто… надявам се да не ви разочароваме.

Или поне не достатъчно, за да го прогонят.

— Уверявам ви, че това не може да се случи никога.

Думите му бяха придружени от пламенен поглед, достоен за най-големите лондонски развратници, и тя се запита дали говори сериозно. Или просто се пробва.

Защото през цялото време, докато танцуваха, Зоуи не изпита и частица от онова тръпнещо вълнение, от омагьосващото очакване, което бяха събудили петте минути в обятията на Тристан. За съжаление не беше сигурна дали това се дължи на нея, или на братовчед й.

Или и на двамата.

Тя прогони тази обезпокоителна мисъл от ума си и каза:

— И така, по какъв начин не сме такива, каквито очаквахте?

— Баща ви е бил войник, нали? Не знаех, че войниците живеят толкова… екстравагантно.

— Обикновено не живеят, освен ако не наследят обширни земи и имения.

— Да, но обширните земи гълтат много пари за поддържане.

Не спираше да говори за пари. Защо? Да не би да се опитваше да разбере дали може да наследи Уинбъро без никакви задължения, за да го продаде? Или да го съсипе, докато се наслаждава на това, което „наистина правят английските лордове, за да убият времето: комар, жени и гледане на бой с петли“?

При мисълта за тази възможност кръвта й се смрази.

— Само тази къща — продължи мистър Кийн — прилича на нещо, което нито един майор не може да си позволи.

Беше казал, че е прям, но за бога, това наистина беше много прямо!

— Очевидно не разбирате как стават нещата тук. Баща ви никога нищо ли не ви е обяснявал? Уинбъро дава земята под аренда на арендатори и това осигурява доходите за всичко: тази къща, начина ни на живот… — Хвърли му кос поглед. — Моята зестра.

— Баща ми беше прекалено зает да се жалва от интереса ми към изкуството и да се опитва да ме накара да се заема с управлението на фабриките му, за да ми обясни английския начин на живот — обясни братовчед й, без да обръща внимание на нейните думи за зестрата. Челюстта му се стегна. — За щастие сестра ми с радост попиваше огромната му мъдрост и след смъртта му се нагърби с управлението на фабриките, така че вече няма нужда да се тревожа за това.

— Сестра ви! Американците одобряват ли жени да ръководят предприятия?

— Обикновено не — съгласи се той и се усмихна. — Но това рядко възпира жените.

Валсът приближаваше към края си.

— Но не би трябвало да се учудвате. Нали вие помагате на баща си да управлява своето имение.

— Това е различно. Такива са правилата за наследяване.

— Наистина трябва да се запознаете със сестра ми — каза дружелюбно Кийн, докато я извеждаше от танцовата площадка. — Ще ви хареса.

— Така ли?

— Макар че трябва да ви предупредя — наведе глава той и започна да шепне: — Не знае как да се облича с цвят. Нейната представа за подходяща рокля е рокля, с която може да ходи във фабриките, без да си личи мръсотията. Майка ми е отчаяна. Не може да спре да се надява, че един ден ще стана преуспяващ делови човек.

Това я накара да се замисли. Може би разглеждаше ситуацията от погрешен ъгъл. Щом братовчед й не възнамеряваше да ръководи предприятията на покойния си баща и предпочиташе да води разгулния живот на бездейните благородници, Зоуи трябваше да му предложи точно това — лесен живот и възможност да рисува, когато си пожелае. Стига тя да се нагърбеше с онази част, която Кийн мразеше, може би щяха да заживеят в хармония. Той можеше да рисува в Англия също така, както и в Америка.

Макар че все пак щеше да му се наложи да заседава в Парламента. Това най-вероятно нямаше да му хареса. Пък и съществуваше и този досаден проблем, че Зоуи не го желаеше, колкото и красив да беше.

„Ти всъщност не желаеш да се пожертваш и да се омъжиш за Кийн заради имение, което дори не е твое.“

Зоуи се намръщи. Проклет да е Тристан, задето й втълпи такива идеи! Тя нямаше да се отрече от дълга си към Уинбъро! Може и да не беше от кръвта на баща си, но беше негова дъщеря.

Тристан и неговите страстни целувки и ласки не можеха да променят това. Той само внасяше хаос, объркваше плановете й! И я караше да иска неща, които не може да получи.

Е, отсега нататък вече не. Зоуи щеше да поддържа отношенията им строго делови. Защото, освен ако той не решеше, че няма абсолютно никаква причина тя да се бои, че циганското й потекло може да изплува от миналото и да й съсипе живота, щеше да й се наложи да се омъжи за мистър Кийн… Джереми. Така че можеше да се примири с тази мисъл.

— Изглежда, че двамата с братовчеда се разбират добре — обади се един глас до Тристан.

Дом. Тристан стисна зъби и преднамерено обърна гръб на тревожната гледка на Зоуи с Кийн.

— Да, изглежда, че нещата се развиват точно според проклетия й план.

— Тя как прие новината за родителите си?

„Просто… до този момент всичко това ми изглеждаше отдалечено. Като някаква фантастична история от приказка за деца, които откриват, че родителите им всъщност са кралски особи или нещо такова.“

Реакцията й бе разтърсила нещо у него, бе му напомнила за ужаса, който изпита някога, когато осъзна, че баща му не се е погрижил за нито един от тях в завещанието си.

— Прие го толкова добре, колкото би могло да се очаква при тези обстоятелства — отговори уклончиво той. — И без това вече почти вярваше на леля си. Аз просто й го потвърдих.

И така я бе подтикнал да се омъжи за Кийн. Който сякаш нямаше нищо против тази идея. Тристан стисна зъби. Не му пукаше. Изобщо. Ама съвсем никак.

— И така, предполагам, че следващата ти стъпка ще е да…

— Дом!

Двамата се обърнаха и видяха, че към тях се е отправила сестра им, придружена от една жена. Дом изруга и тогава Тристан стъписан осъзна коя е тя, макар че не я беше виждал от почти тринайсет години.

Джейн Върнън.

Сега почти на трийсет, със същите пищни червени къдрици, кафяви очи и луничав нос като преди, тя бе разцъфтяла от слабичко момиче, вечно забило нос в някоя книга, в добре оформена жена. Каквото и притеснение да изпитваше при срещата с Дом, успя да го прикрие с изящество и самоувереност, които Тристан не очакваше от нея.

На Боно му се прииска да се разсмее. Тази хитруша сестра им в последно време се бе превърнала в истинска сватовница, след като неотдавна триумфално събра лекаря си с овдовялата братовчедка на своя съпруг. Сегашната й идея обаче надхвърляше всякакви граници — факт, който стана очевиден до болка, когато Дом стисна зъби.

— Вижте кого намерих до тоалетната — поде небрежно Лизет. — Оказа се, че майката на Джейн е била съученичка на домакинята ни. И се сетих, че и двамата ще се ядосате, ако не успеете да я видите.

Джейн гледаше навсякъде другаде, освен към Дом. Той от своя страна изглеждаше неспособен да погледне накъдето и да било другаде, освен към нея. Ако за един мъж можеше да се каже, че поглъща някоя жена с погледа си, то Дом правеше точно това в момента.

Макар че като истински глупак все още не бе изрекъл и дума.

— Много ми е приятно да ви видя, Джейн — обади се Тристан в мъчителната тишина. Някакъв демон го обсеби и той намигна и добави: — Бих рискувал да си навлека дори гнева на Джордж, като ви посетя, ако можех да се досетя колко хубава сте станали.

Благодарната й усмивка събуди топлина в нейните очи, които всеки мъж би намерил за пленителни. Затова Тристан не се учуди, когато Дом се скова като ръжен до него.

— О — отговори Джейн, — аз все още съм си същата Луничка, както ме нарекохте на младини.

Погледна прикрито към Дом и добави:

— А вие самият сте се справили доста добре в живота, Тристан. Макар че вече се бях досетила за това, като се имат предвид всички слухове за вас и за жените ви.

— Долни лъжи! — престори се, че протестира той. — Не е във ваш стил да се вслушвате в лъжи, Джейн.

Когато глупавият му брат продължи да мълчи, Боно добави:

— И като заговорихме за слухове, чух, че трябва да ви поздравя. Сгодили сте се за графа на Блекбъри, нали?

— Да. — Този път тя погледна право към Дом. — Уморих се да чакам животът ми да започне.

Дом потръпна, сякаш го бе ударила. После премести суровия си поглед към сестра им.

— Знам, че Макс те оставя да правиш каквото си поискаш, но дори и ти трябва да разбереш, че това е крайно неуместно.

Лизет пребледня и Тристан се обърна към брат им, готов да я защити. Джейн обаче не му даде тази възможност.

— Виж ти! — изрече горчиво тя. — Най-накрая свети Доминик вдигна благородната си глава, както винаги готов да поучава хората как да се държат. Внимавай, Дом. Един ден църквата, която градиш около себе си, ще се превърне в твоя гробница.

Суровостта му се смекчи, макар и малко.

— И тогава ще дойдеш ли на погребението ми, Джейн?

Бузите й се изчервиха.

— Не. С времето стана съвсем очевидно, че мъртвите никога не се надигат от гроба. Дори светците.

Тя демонстративно му обърна гръб и се усмихна на Тристан.

— Беше ми приятно да ви видя.

Усмивката й стана по-широка, за да включи и Лизет.

— И двама ви. Но майка ми ще се чуди къде съм, затова ще е най-добре да я потърся.

Кимна леко и се отдалечи.

Веднага щом Джейн вече не можеше да ги чуе, Лизет се нахвърли върху Дом.

— Понякога си такова магаре, Доминик Мантън! Честна дума, не мога да разбера какво видя тя у теб.

Вирна нос и се запъти към отсрещната страна на балната зала и към съпруга си.

— Да знаеш, че е права — измърмори Тристан към Дом. — Когато става въпрос за Джейн, наистина си абсолютно магаре.

И като остави брат си да кипи от гняв, той тръгна след Лизет.

— Чакай, сестричке! — провикна се Тристан. — Трябва да поговорим за нещо.

Приближи се до нея и тя се спря. Погледна назад към Дом и се намръщи.

— Защо се държи така? Подлудява ме!

— Искаш да кажеш, защото не се поддава на опитите ти да се правиш на сватовница ли?

Лизет го изгледа гневно и брат й добави:

— Вече трябваше да си разбрала, че не можеш просто да залагаш капани на Дом. Той има нужда да прецени, да помисли и… каквото там прави, когато проучва всички факти. Да го сблъскаш с Джейн изневиделица — това със сигурност ще го стресне.

— Това не означава, че трябва да е жесток с нея. Преди тя да го предизвика, той отказваше дори да й проговори!

— Не и с думи — уточни сухо Тристан.

— Трябва да му влееш малко здрав разум! Иначе Джейн ще се омъжи за онзи Блекбъри! — настоя Лизет и го сграбчи за ръката. — Тя и Дом са родени един за друг. Не може да не го виждаш.

— Ако бяха родени един за друг, щяха да бъдат заедно, скъпа. Може би е време да се откажеш от тази мечта.

Сестра му го погледна раздразнено и той припряно добави:

— Но не за това исках да говорим.

Тя отново наблюдаваше Дом.

— Така ли? — попита разсеяно.

— Трябва да ми направиш една услуга. Става въпрос за един от случаите ни.

Лизет насочи вниманието си към него и сложи свободната си ръка върху издутия си корем, едва прикрит от хитро скроената рокля.

— Макс не иска да се занимавам прекалено много с агенцията сега, когато наближава раждането.

— Не е нищо уморително. Просто пазаруване. Нали още ходиш на пазар?

— Да. Но какво общо има пазаруването с вашите случаи?

— Чакай да чуеш само. Ето за какво става дума…