Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (23)

Глава 22

Беше едва призори и Зоуи се бе присъединила към баща си в кабинета му само преди двайсет минути. Но й се струваше, че чака Тристан и мистър Мантън от цяла вечност и не можеше да стои на едно място.

Слава богу, леля Фло и Джереми бяха в леглата си и дори не подозираха какво става. Точно сега Зоуи не можеше да се занимава с въпросите и тревогите, с които със сигурност щяха да я обсипят, нито с това да парира шегите на братовчед си. Беше им оставила дълга бележка. Трябваше да се задоволят с нея.

Тя се приближи до прозореца и отново надзърна навън.

— Нали не мислиш, че мистър Мантън и Тристан са тръгнали без нас?

— Съмнявам се — отговори баща й и прибра някакви документи в една чанта. — Все пак точно годеникът ти настоя да те вземе.

Годеникът й. Каква прекрасна дума! Не беше очаквала, че толкова много ще й хареса.

— Нали взе всичко, което ще ти трябва?

— Да — успокои го Зоуи и се напрегна да види през утринната мъгла. Това там двама мъже на коне ли бяха?

Не. Само един боклукчия с каруцата си. Зоуи въздъхна.

— Кажи ми нещо, момиче — подкани я графът. — Напълно ли си сигурна, че го искаш?

— Разбира се! Вуйчо Милош е… — и тя потръпна. — Искам да кажа, мистър Кори…

— Няма нищо — прекъсна я баща й с учудващо спокоен глас. — Все пак той наистина ти е вуйчо.

— Но не мога да го призная публично.

— Не и ако искаш да останеш моя наследница. — Баща й се приближи към нея. — Но нямах предвид търсенето на мистър Кори — продължи той и сложи ръка на рамото й. — Сигурна ли си, че искаш да се омъжиш за Боно?

Зоуи го погледна подозрително.

— Все едно, нямам избор.

— Винаги имаш избор. По-рано говорех сериозно, когато казах, че искам да избереш съпруга си без тревоги. Не желая да те видя впримчена насила в брак с човек, когото не обичаш.

В очите й запариха мълчаливи сълзи. Тя обърна глава, за да му попречи да ги види.

— Искам да се омъжа за Тристан. Наистина.

— Но обичаш ли го? — попита тихо Негова светлост.

— Да.

След като Тристан и баща й потеглиха да се срещнат с Милош, тя разполагаше с достатъчно време да помисли по въпроса. И сега знаеше без никакво съмнение, че обича Тристан.

Обичаше флиртуването му… и закачките му. Обичаше това негово обръщение „принцесо“.

Обичаше мечтите му за бъдеще, което далеч надхвърляше очакванията му. И преди всичко обичаше това, че той я разбира — от смесените й чувства, породени от факта, че е копеле, до любовта й към земята.

Как би могла да не го обича?

Не беше сигурна кога започна, но чувствата й се затвърдиха, когато той се изправи заедно с нея срещу семейството й, опита се да уталожи гнева на баща й, поиска отговори от нейно име, държа се така, както Зоуи винаги се бе надявала да се държи съпругът й.

Сега чувствата й бяха твърди като калдъръма на улицата долу.

— Казвала ли си му го? — попита баща й.

Тя обви ръце около кръста си.

— Не. И в скоро време не смятам да му казвам.

— Защо?

— Защото… не знам дали той ме обича. Веднъж каза, че любовта била невъзможна мечта, и ако все още вярва в това, не мисля, че мога да понеса да го чуя. Бих предпочела просто да се моля един ден да осъзнае, че не е така.

— Не ти е в природата да си страхливка.

Тя се осмели да се усмихне.

— Не ми е в природата и да се промъквам насам-натам зад гърба на баща си, но го направих.

За секунда зърна проблясък от майора — стиснати устни, готовност да настръхне. А после той въздъхна и погледът му отново стана поглед на загрижен родител.

— Скъпо мое момиче, как можеш да понесеш да се омъжиш за него, без да знаеш дали те обича?

— Мога да го понеса по-лесно, отколкото да живея без него — отвърна откровено тя.

Баща й сякаш се канеше да каже още нещо, но тогава пред очите им изплува двойка коне, които се носеха лудо по Бъркли Стрийт, и те осъзнаха, че Тристан и мистър Мантън се приближават.

Баща й бързо се обърна с гръб към прозореца, върна се при бюрото си и извади нещо като куфарче, което натъпка в чантата си.

— Какво е това? — попита Зоуи.

— Пистолетите ми. Може да ни потрябват.

— Господи, надявам се, че няма! — измърмори тя и тръгна след него към вратата. Стрелбата по хора можеше да навлече сериозни неприятности дори на един граф.

Малко по-късно четиримата потеглиха с просторната карета на баща й, която не беше толкова просторна при наличието на трима високи и яки мъже, заемащи цялото пространство. Пътуването щеше да бъде много дълго. Особено с опасността, която бе надвиснала над тях.

Твърдо решена да откъсне мислите си от това, което можеше да се случи, ако не настигнеха Милош навреме, тя извади от чантата си последния брой на „Списание на градинаря“ и се опита да чете.

— Може да ти хареса статията как да използваш кози, за да държиш плевелите под контрол — обади се Тристан.

Тъй като вече бе подгънала ъгълчето на тази страница, Зоуи можа само да го зяпне. И не беше единствената — брат му и баща й също го погледнаха изумено.

— Какво? — намръщи се Боно и скръсти ръце на гърдите си. — От време на време ми е приятно да чета нещо леко.

— За земеделие? — попита недоверчиво мистър Мантън.

— Това, както и трактатите за оръжие, са единствената литература, която държиш в офиса на „Мантън Инвестигейшънс“.

Очевидно раздразнен, Тристан се загледа в слънцето, което изгряваше от другата страна на прозореца.

— Понякога ми доскучава.

Зоуи съпостави чутото с това, което той й каза снощи, и сърцето й едва не се разби.

— Не се учудвам, че козите ти се струват интересни. Те са от жизненоважно значение за управлението на земята в Йоркшир. И като човек, който е живял в Ратмур Парк, сигурно го знаеш. Прочете ли какво пише, кои отровни растения изяждат?

Тристан премести поглед към нея и дълбоко в очите му проблесна нещо, от което устата й пресъхна. После се облегна назад на възглавничките.

— Не е за вярване, че могат да ядат бучиниш, без да пострадат.

— Знам! Не е ли удивително? Освен това и…

През следващите няколко часа четиримата говориха за градинарство. И за животновъдство. И за ограждения. Смаяна, Зоуи осъзна, че бъдещият й съпруг в никакъв случай не е неосведомен за проблемите, с които се сблъскваше един управител на имение. Вярно, някои от идеите му бяха остарели, навярно основани на неща, казани от баща му преди повече от десетилетие, но преценката му бе разумна. Дори баща й изглеждаше впечатлен.

И все пак, когато разговорът замря, повече не можеха да избягват въпроса, обсебил мислите на всички им.

— Сигурен ли си, че мистър Кори пътува по същия път като нас? — обърна се баща й към Тристан.

— Да. Това, за което не съм сигурен, е скоростта му.

Погледът на Боно срещна нейния.

— Ако разчита на приятелите си цигани за коне, може да не му се налага да спира за почивка толкова често, колкото реших отначало.

— Но нали каза, че циганите зимуват в градовете — намеси се мистър Мантън. — Значи в лагерите в селските райони не би трябвало да са останали много, които да му помогнат.

— Не всички те зимуват в градовете. И той със сигурност знае кои са останали.

Това ги отрезви. Дълго време мълчаха и в тишината Зоуи се унесе. Когато се събуди, баща й я разтърсваше.

— Спряхме да обядваме, скъпо момиче.

— Да обядваме ли?

Толкова дълго ли беше спала? Очевидно да, защото сега слънцето бе увиснало ниско на небосвода.

Освен това Зоуи навярно не беше единствената, която бе заспала, защото баща й замаяно сресваше косата си, която стърчеше във всички посоки. Мистър Мантън изглеждаше по-бодър, навярно защото не бе изкарал половината нощ буден, за разлика от тях, а Тристан…

Тя рязко седна.

— Къде е Тристан?

Мистър Мантън излезе от каретата и се обърна да й помогне да слезе.

— Докато ние обядваме, той ще говори с местния цигански род, ще разбере дали са виждали Милош. Ще му поръчаме храна и ще яде в каретата.

— Но, мистър Мантън, Тристан трябва да…

Той се усмихна.

— Наричай ме Дом.

Погледна я внимателно, докато баща й излизаше след нея.

— Доколкото разбирам, скоро ще станем брат и сестра.

Тя осъзна, че Тристан сигурно му е казал за плановете им да се оженят.

— Да, наистина ще станем… Дом.

Той се ухили широко.

— Лизет много ще се зарадва, че брат ми най-накрая е улегнал.

— Не знам доколко ще улегне — измърмори недоволно Зоуи. — Дори сега е хукнал да се погрижи за всичко, а би трябвало да спи. От вчера не е спрял да се товари — язди, придружава ме навсякъде…

Люби я…

— Трябва му почивка.

— Не се тревожи за него — каза Дом и тримата се запътиха към вратата на странноприемницата. — Той е свикнал да не почива дни наред, да спи от време на време и по малко, докато е на мисия. Това беше една от причините Видок толкова често да го използва като агент.

Зоуи все забравяше за тази част от живота му.

— Боно е работил като агент за Южен Видок? — попита невярващо баща й.

— Чувал ли си за него, татко?

— Срещал съм го. Страховита личност.

Дом се подсмихна.

— Съгласен съм. Но постига резултати.

— Да, така каза и моят приятел, който ме запозна с него. Но как Боно се е забъркал с Видок?

Докато се хранеха, Дом осветли баща й за многобройните подвизи на Тристан като член на парижката тайна полиция. Тъй като не знаеше почти нищо за тях, Зоуи остана запленена. И притеснена. Двамата с Тристан не бяха говорили какво ще прави той, след като се оженят. Щеше ли наистина да се чувства удовлетворен в имение в Йоркшир? Дали човек, свикнал да води живот, изпълнен с такива приключения, след известно време нямаше да почувства, че не го свърта на едно място?

Когато излязоха, Тристан ги чакаше в каретата и Зоуи забеляза, че баща й сякаш го вижда в нова светлина. Ако не друго, това пътуване поне му позволяваше да опознае по-добре бъдещия й съпруг.

Веднага щом потеглиха, Тристан им съобщи какво е научил. Милош беше тръгнал преди три часа и наистина беше сменил коня си в местния цигански катун. Пътуваха по правилния път, но все още бяха прекалено назад.

За съжаление се стъмняваше и това щеше да ги забави. Но Тристан и Дом се посъветваха и решиха, че нощта навярно ще забави и Милош. Все пак не посмяха да спрат пътуването си на север и да наемат стая в някоя странноприемница.

— Той няма да спре — увери ги мрачно Тристан. — Познавам го. Честта на семейството му е заложена на карта, така вижда той цялата ситуация. Освен това навярно никога не е бил доволен, че Хъкър е прелъстил Дрина, но сега, когато знае, че това е довело до раждането на дете… Благодарение на мен му влезе бръмбар в главата и няма да се спре, преди да го пусне да излезе и да ужили Хъкър.

— Не „благодарение на теб“! — възрази Зоуи. — Нали аз му споменах за побоя. Всичко започна заради мен.

Тя впери поглед навън през прозореца.

— Изобщо не биваше да настоявам да узная всичко докрай. Трябваше да изоставя цялото разследване и просто да откажа да се омъжа за братовчед си.

— Наистина ли? — попита за нейна изненада баща й. — Ама наистина, момиче, ти сериозно ли си мислиш, че би могла да прекараш целия си живот, без да разбереш какво се е случило?

— Не — отговори вместо нея Тристан и в гласа му прозвуча развеселена нотка. — Зоуи винаги трябва да стигне до дъното на нещата. Такава й е природата. Това е, което я прави толкова интересна. Както и прекрасния й… — усети се и млъкна. — Ум.

Тя го изгледа с вдигната вежда.

— Изразявате се много благоразумно, сър.

— Аз съм душата на благоразумието — пошегува се той. — Нима не си го забелязала?

Брат му изсумтя.

— Ако някой е виновен — отсече баща й, — това е леля ти, задето изобщо ти каза за тази история. Но тя беше толкова решена да те види омъжена за добра партия…

Той се намръщи и млъкна, сякаш осъзна с кого говори.

— Все едно, стореното — сторено. Няма смисъл сега да се караме заради това.

Може би наистина нямаше, но така или иначе се бяха отправили на това тежко пътуване заради нея. А то наистина беше тежко. Четиримата се редуваха да гледат през прозореца за Милош, докато другите се опитваха да поспят. На сутринта до Йорк им оставаше един ден път и докато те закусваха в една странноприемница близо до цигански катун, Тристан разпита за Милош.

Това бе началото на модела, който следваха през целия ден: спираха за малко да хапнат и Боно поемаше към най-близкия катун. Само веднъж наруши модела: върна се по-бързо, отколкото при предишните им спирания, и се натъкна на нея, докато тя излизаше от тоалетната. Той веднага я вкара обратно вътре и я привлече в прегръдките си за дълга пламенна целувка, първата, откакто ги хванаха заедно.

Когато се разделиха, Тристан прошепна:

— Добре ли си?

— Не особено — отговори тя и обхвана лицето му с длани. — Но се тревожа не за себе си, а за теб.

— Сега съм много по-добре, принцесо — ухили се той и погледът му я проучи внимателно с позната жар, от която Зоуи се изчерви.

Чуха по-нататък по коридора гласа на баща й, който говореше с ханджията, и краткият им миг заедно свърши. Тристан й намигна и излезе от стаята. Навярно бе успял да избегне Негова светлост, защото когато Зоуи излезе, не го видя никъде, а майорът и Дом вече се връщаха в каретата.

Стигнаха в Йорк следобед. На последното място, на което спряха, разбраха, че Милош има само половин час преднина, затова се надяваха да го настигнат в Йорк. Тристан отиде да претърси катуните в близост до града, а другите трима седнаха за ранна вечеря.

Този път, когато Боно дойде при тях, точно преди да приключат с храненето, беше очевидно, че последните два дни са започнали да вземат своята дан. Кожата му бе придобила сивкав цвят, а в очите му ги нямаше обичайните искри.

— Имаме проблем — каза той, когато седна на масата им. — Йорк е прекалено голям и не мога да го покрия лесно. Някои от циганите са в катуни, но повечето са наели къщи в различни части на града. Ще ни трябват дни, за да ги намерим всичките. Открих едно място, където семейство Кори редовно е отсядало, но там го нямаше, а циганите, които заварих, казаха, че тази зима не са го виждали. Или още не е пристигнал, или е сменил коня си другаде.

— С изключение на Йорк, това може да се окаже трудна работа — изтъкна баща й. — Градчетата край пътя не са приятелски настроени към циганите, така че той ще трябва да пътува със собствения си кон и да го оставя да почива по-често. Ще се наложи да забави темпото.

— Тогава по-добре да се махнем от Йорк — предложи Тристан. — Само един път води към брега и Ратмур Парк. Излезем ли на него, със сигурност ще го настигнем. Вашият екипаж лесно ще надбяга коня му. А ако стигнем в имението преди него, ще можем да го причакаме, преди да се добере до Хъкър.

За съжаление се бяха отдалечили съвсем малко от Йорк, когато заваля сняг. Не след дълго снежинките станаха гъсти и започнаха да падат бързо, забулвайки в бяло изровения път и всичко от двете му страни.

— По-добре да потърсим убежище, поне докато спре снегът — каза Дом. — И на Милош няма да му е лесно да продължи на кон, така че няма да загубим време.

— Всъщност той може да е зад нас — отбеляза баща й. — Зависи кога е стигнал в Йорк и къде е отишъл. Така че навярно наистина е добра идея да спрем. Сега сме само на няколко мили от Уинбъро. Можем да останем там до сутринта.

— Един хубав сън ще ни се отрази добре на всички — съгласи се Зоуи и погледна скришом към Тристан. Той изглеждаше наистина смазан.

— Идеята не ми харесва — отсече той. — Ами ако Милош не е зад нас? Ако продължи въпреки снега? Ако стигне до Хъкър и Джордж дочуе нещо…

— Аз съм тази, която ще загуби най-много — прекъсна го Зоуи с тих глас, — и смятам, че трябва да спрем.

Боно я стрелка с поглед с вид на човек, който може пак да възрази, и тя добави:

— Заради татко. Не може да продължава така. И аз не мога.

Знаеше, че Тристан никога не би спрял заради себе си, но може би щеше да го стори заради другиго.

Той погледна към баща й, който наистина изглеждаше преуморен, и въздъхна.

— Добре. Но само докато спре снегът.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре — обади се Дом, — докато вие спите, аз ще продължа да държа главния път под око, в случай че Милош мине.

— Трябва аз да го направя — настоя Тристан.

— В никакъв случай — отсече Зоуи. — И Дом познава Милош, освен това със сигурност може да разпознае самотен циганин на кон. Ти си много уморен. Имаш нужда от сън повече от нас. Мисля, че през последните два дни не си спал и един час без прекъсване.

— Но…

— Ако не оставиш Дом да го направи, кълна се, че ще взема един от пистолетите на татко и ще те застрелям. Тогава поне ще си починеш.

— Зоуи Мари Кийн! — обади се баща й. — Не мога да повярвам, че дори през ум би ти минало…

— Каквото повикало, такова се обадило, това е всичко — изрече провлечено Тристан. — Тя просто ми го връща, защото при първата ни среща аз заплаших да я застрелям.

— Три пъти, доколкото си спомням — заяви Зоуи безкрайно възпитано. — Не ме карай да правя същото.

Ъгълчетата на устата му потръпнаха.

— Много добре — съгласи се той и я погледна нежно. — Дом може да държи пътя под око, а аз ще спя. Сега доволна ли си, принцесо?

— Безкрайно — приглади тя полите си. — Винаги се радвам, когато стане на моята.

Дом се разсмя гръмогласно.

— Внимавай, стари друже. Това момиче ще те разиграе едно хубаво. Погледът на Тристан се спря на нея и проблесна.

— За щастие аз не обичам нищо друго толкова, колкото хубавите разигравки.