Сабрина Джефрис
Опасна съблазън (11)

Глава 10

Сутринта след забавата херцогинята дойде точно навреме, за да вземе Зоуи. Леля Фло беше там и я посрещна с голям ентусиазъм, но бащата на Зоуи и Джереми все още спяха. Навярно бяха играли на карти до малките часове или нещо подобно.

Зоуи нямаше нищо против, че братовчед й не присъства. Страхуваше се от въпросите му за излизането й с херцогинята. Той беше ужасно любопитен.

Но баща й… Все още не й се беше удала възможност да говори с него за Тристан и за слуховете за конекрадство. Възможно ли бе в тази история да има нещо повече от това, което й каза Джереми? Щеше ли да посмее да попита самия Тристан днес?

Навярно не. Той трябваше да си свърши добре работата, а едва ли щеше да е ентусиазиран да работи за нея, ако го обвинеше в кражба. Достатъчно трудно й бе да го накара да се съгласи да я вземе в циганския катун.

Зоуи и херцогинята излязоха навън на студа. Ботушите им скърцаха на снега, който бе паднал по-рано тази седмица. Двете се качиха в каретата на Лайънс и херцогинята се обърна към Зоуи с широка усмивка:

— Какво прекрасно палто! Обичам розови и зелени райета. Всъщност имам рокля с подобни шарки, макар че не е вълнена. А бонето ви е просто божествено. Това наистина ли са раковини, вплетени в него заедно с панделките?

— Да. Купих го в Хайторп, града, който е близо до имението ни. Шапкарката знае, че предпочитам необикновените дрехи, затова я уши специално за мен — и Зоуи я потупа с обич. — Никога не съм виждала такава.

— И аз — наведе се херцогинята да я огледа по-отблизо. — И аз обичам бродерии с панделки, но никога не ми е хрумвало да включа раковини. Ще трябва да го изпробвам.

— Мога да ви дам името на шапкарката си — предложи Зоуи, — макар че според мен пътят е много дълъг, за да отидете там само заради една шапка.

Лицето на събеседницата й придоби замислен израз.

— Освен това е в Йоркшир. Ние не ходим в Йоркшир.

Каза го така, сякаш изричаше правило.

— Мислех, че вие и братята ви сте от Йоркшир?

— Да. Точно затова не ходим там.

„Заради кражбата ли?“ — за малко да попита Зоуи. Не беше сигурна обаче, че тази история е нещо повече от злобен слух. Освен това би било неразумно да обижда херцогинята.

Но Нейно благородие така или иначе смени темата.

— Тристан ми каза, че тази разходка е във връзка с един от случаите им. Наели сте го, за да разследва нещо?

Въпросът й завари Зоуи неподготвена.

— Да.

Изражението й навярно бе издало нейната тревога, защото херцогинята добави припряно:

— Не е обяснил за какво става въпрос — той е винаги дискретен. Знам само, че е свързано с посещение в един цигански катун.

— Значи ви е казал къде отиваме? — попита Зоуи и сърцето й се качи в гърлото. Беше предположила, че и това ще запази в тайна.

— Нямаше друг избор — удостои я херцогинята с лека усмивка. — Нямах намерение да позволя на този негодник, брат си, да отпраши нанякъде за цял един ден с неомъжена млада жена, красива като вас. Така че и аз идвам като компаньонка. Само при това условие се съгласих да ви помогна.

Пусто да остане! Как Тристан би могъл да започне да разпитва из лагера, ако херцогинята е наблизо? Наистина, тя можеше да мине за един от „Хората на херцога“ — нали беше омъжена за самия херцог, — но не биваше да допускат тя да предположи каква е целта им. Колкото повече хора научеха за дилемата на Зоуи, толкова по-голяма вероятност имаше някой неволно да издаде истината.

Херцогинята се облегна назад.

— Ще се срещнем с онзи нехранимайко, брат ми, направо там. Снощи каза на кочияша ми къде да ни закара.

— Значи вече е в катуна? — стисна зъби Зоуи. — Той знаеше, че искам да съм с него през цялото време, докато разпитва циганите. Но просто е трябвало да отиде там по-рано, макар че ми обеща…

— Бих се учудила, ако изобщо успее да стигне дотам преди нас — прекъсна я благо херцогинята. — Когато снощи си тръгвахме от прекрасната ви къща и забавата, двамата с братовчед ви тъкмо се отправяха на някаква… обиколка на разврата в Лондон. Във всеки случай така го нарече той. И ако е нещо, което поне малко да прилича на обичайните лудории на брат ми, очаквам днес да има махмурлук.

Боже! Зоуи беше забравила за обещанието му пред Джереми. Да поквари братовчед й беше съвсем в стила на Тристан. Макар че Кийн изглеждаше ужасно нетърпелив да го покварят.

Тя погледна през прозореца. Тъкмо минаваха край Хайд Парк. Може всъщност да беше хубаво, че двамата бяха започнали да се сприятеляват? Може би Тристан щеше да научи нещо, което да й е от полза в стратегията й да изтръгне предложение за женитба от Джереми?

Но пък след начина, по който Боно възрази срещу този план, дори и Да научеше нещо, щеше ли да й каже?

— Надявам се, че това не ви притеснява — добави херцогинята. — Че моят брат и братовчед ви… ами… са прекарали половината нощ на разни противни места.

Зоуи се усмихна насила.

— Защо да ме притеснява?

— Изглеждате разстроена.

— Само по една причина: брат ви трябва да владее всичките си способности, за да си свърши работата днес — излъга Зоуи. Опитваше се да не си представя как Тристан лудува с блудниците в някой бордей. — А ако има махмурлук…

— О, повярвайте ми, пак ще може да се сражава с трима мъже, дори едната му ръка да е завързана зад гърба. Беше много успешен агент във Франция.

— И той така ми каза.

Херцогинята я изгледа със странен поглед.

— Разказал ви е за това?

— Разбира се. Работил е за тайната полиция, нали?

Събеседницата й кимна и Зоуи добави:

— Опитваше се да ме убеди, че ще може да се справи с моето разследване.

— Странно — промълви херцогинята и я изгледа така, сякаш я виждаше в нова светлина. — Той никога не говори с никого за работата си във Франция, дори с клиентите, защото англичаните не вярват на французите.

— Може би си е помислил, че аз няма да имам нищо против.

— Може би — съгласи се Нейно благородие със скептично изражение.

— Опитваше се да ме убеди да го включа. Аз бях доста… ами, неохотна.

— Така ли?

Защо херцогинята не спираше да я гледа така, сякаш виждаше пред себе си нова дрънкулка, която обмисляше дали да купи?

— Да. Отношенията ни започнаха доста злополучно. Това е всичко.

— В какъв смисъл злополучно?

Мили Боже! Това изобщо не трябваше да го споменава.

— Нищо съществено, Ваше благородие. Наистина.

Херцогинята я изгледа продължително, а после й се усмихна преценяващо.

— Наричайте ме Лизет — каза тя, наведе се и потупа Зоуи по коляното. — Мисля, че двете с вас ще станем добри приятелки.

Зоуи не можеше да си представи на какво се дължи мнението й. Наистина, нямаше лошо да има още един от „Хората на херцога“ — в случая от женски пол — на своя страна.

— В такъв случай вие трябва да ме наричате Зоуи.

Лизет кимна.

— А сега просто трябва да ми кажете за това „злополучно“ начало на отношенията ви, което няма никакво значение. Как иначе да знам какви ги върши този разбойник, брат ми?

Зоуи положи всички усилия да увърта. Но докато пътуваха към циганския катун, херцогинята не спря да я разпитва за познанството й с Тристан. Единствените й възможности бяха да излъже или упорито да замълчи, затова Зоуи не беше сигурна какво да каже.

А след като се изтърва, че за първи път е срещнала „Хората на херцога“ в Шотландия, Лизет, която очевидно беше чула цялата история как Тристан се бе дегизирал като крадец, успя да й измъкне тази част от историята. Скоро след това Зоуи установи, че й разказва за сделката, която бе наложила на братята й, макар че премълча причината изобщо да поиска тази сделка.

За щастие Лизет не задълба в характера на разследването на Зоуи. Причината за тази сдържаност се изясни, когато херцогинята призна, че Тристан се е съгласил да я вземе само ако не тормози Зоуи на тази тема.

Сърцето на Зоуи затрепка, когато го чу. Тристан очевидно знаеше колко настойчива е сестра му. А щом можеше да опази тайните й дори от очевидно властната херцогиня, значи щеше да ги опази наистина от всички.

Когато стигнаха в лагера, Лизет вече се държеше със Зоуи като със стара приятелка, споделяше страховете си от предстоящото раждане на детето си и превъзнасяше очевидно прекрасния си и великодушен съпруг.

Зоуи усети как я пронизва завист. Ако изпълнеше плановете си да се омъжи за Джереми, можеше ли да се надява на такова сърдечно партньорство? Не й се струваше вероятно, щом братовчед й предпочиташе женкарството пред светските събития.

Но пък по това приличаше на половината съпрузи от висшето общество. Тази мисъл й се стори много мрачна.

Каретата спря. Близо до пътя се издигаше редица порутени къщи край сковано от лед поле, пълно с палатки, които не стигаха дори до брадичката на Зоуи. Въздухът бе изпълнен с миризмата на множество огньове, докато цигани и лондончани вървяха по пътечките, утъпкани между шатрите.

В мига, в който двете излязоха от каретата, ги заобиколи тумба мургави дечица, облечени в пъстри дрехи и сякаш незабелязващи студа. Както и бедността си. За разлика от клетите намусени хлапета, които Зоуи понякога виждаше да просят на Бонд Стрийт, когато пазаруваше там, тези тук се смееха и бърбореха на някакъв непознат език, навярно цигански.

Тя бе готова да се закълне, че обсъждат нейното облекло, защото не спираха да сочат към бонето й и да повтарят думата staddi.

— Моля ви, госпожице — обади се най-после едно смело момче на английски със силен акцент, — откъде купихте тази хубава шапка?

Един глас зад тях се обади:

— От едно място, което ти никога не би могъл да си позволиш, chavvi.

Тристан закрачи към децата и им каза нещо. После хвърли шепа монети на замръзналата земя наблизо, а хлапетата се разсмяха високо и хукнаха след тях, изоставяйки каретата.

Зоуи се загледа след групичката, стъписана.

— Какво им казахте?

— Красивата дама е принцеса и този, който успее да й намери най-красивото шалче, преди да сме си тръгнали, ще получи още една шепа монети.

— Това е невероятно щедро от ваша страна — промълви тихо Зоуи.

— Не — вдигна рамене той. — Когато се опитваш да направиш нещо в цигански катун, най-добрият начин да разкараш тумба деца от главата си е да им дадеш пари и цел. Сега ще прекарат цялото време в тормозене на майките си за шалчета за прекрасната дама. И ще ни оставят на мира.

Той се отправи към кочияша и лакеите на херцогинята, а Лизет се наведе към Зоуи и прошепна:

— Не се оставяйте да ви заблуди. Опитва се да ви впечатли.

— Съмнявам се — отговори Зоуи, но сърцето й все пак изпърха леко, за нейно раздразнение — нещо, което май й се случваше винаги когато той се окажеше наоколо.

Особено когато бе облечен като авантюрист, в солидно зимно палто и опръскани с кал ботуши. На главата си носеше шапка от боброва кожа, чийто вид я накара да се зачуди колко ли пътувания е видяла. Колко ли пътувания е видял той. Защото беше очевидно, че е достатъчно смел да преодолее всеки терен, когато ставаше въпрос за мисия.

Изпита странна тръпка при мисълта, че е приел нейната мисия.

Тристан се върна и погледна многозначително сестра си.

— Знам, че ще искаш да купиш едно-друго, докато си тук.

Той посочи към една пътека, която се виеше през единия край на катуна.

— Най-добре тръгни натам. Тази пътека води към един продавач на прекрасни панделки. Лизет скръсти ръце на гърдите си и го изгледа страховито.

— Не мога да скитосвам сама из цигански катун.

Тристан вдигна вежда.

— Така ли? Вече си прекалено важна за това, след като си херцогиня?

Нападката накара Зоуи да затаи дъх, но Лизет само се засмя.

— Да, май съм прекалено важна. Така че ще ме търпиш.

— Забрави, малка госпожице любопитке. Ние отиваме на друго място и ти не си поканена. — Боно вдигна пръст и един от лакеите на херцогинята се приближи към тях. — Освен това няма да си сама.

Тя сякаш се канеше да поднови възраженията си, но после въздъхна драматично.

— Е, добре. Ще отида при онзи търговец да се порадвам на хубавите му панделки — и се отдалечи заедно с лакея.

Тристан предложи ръка на Зоуи и когато тя я пое, измърмори:

— Съжалявам, че трябваше да я доведа. Надявах се да се срещнем на Бонд Стрийт и да те взема с мен, но сестра ми недвусмислено ми отказа да ми помогне, както се изрази, „да прелъстя една истинска дама“. — Гласът му стана по-напрегнат: — Май си мисли, че нямам никакви скрупули.

Зоуи го остави да я поведе по главната пътека между палатките.

— Нямам представа откъде може да й е хрумнала такава мисъл. Сигурно защото си готов да водиш чуждестранни посетители на „обиколки на разврата в Лондон“?

Тристан я погледна, присви очи и Зоуи се прокле, задето повдигна тази тема. Добави:

— Научи ли нещо за Дрина?

Той й позволи да смени темата.

— Боя се, че още не. Дойдох малко преди вас. Разпитах тук-там, но без фамилия е трудно да разбера нещо. Някой спомена, че трябвало да говоря с хората, които живеели на другия край на катуна, затова отиваме там.

Двамата прекараха следващия час в палатките, като говореха с всеки, който бе готов да откликне. С някои хора една-две думи на техния език стигаха, за да ги направят словоохотливи. За други бяха необходими няколко монети.

Оказа се, че всеки един от хората, които разпитаха, познава една или друга Дрина някъде, но въпросната жена неизменно се оказваше или прекалено стара, или прекалено млада. Или не е била бременна по времето, за което питаха, или е имало някакъв друг проблем, който я изключваше като възможност.

Докато разпитваха из катуна, Зоуи разбра, че циганите обикновено живеят в определени графства, така че ако някоя Дрина е била от род, който живее например в Съри, няма голяма вероятност някога да е била в Йоркшир. А отсъствието на фамилно име се оказа по-голям проблем, отколкото очакваше. Всеки род се състоеше само от няколко семейства, така че името на жената щеше много да помогне на Тристан да я открие.

Докато излизаха от поредната палатка след поредната задънена улица, Зоуи измърмори:

— Циганите не са такива, каквито очаквах.

— В какъв смисъл?

Тя погледна към млада жена, която енергично переше чаршафи зад една палатка.

— Ами например, много по-чисти са, отколкото съм чувала. А жените не са… ами…

— Малки уличници?

— Игриви — завърши тя и го погледна с вдигнати вежди.

— Навярно много си се изненадала да установиш, че не всички цигани са мръсни и диви крадци — каза Боно с остра нотка в гласа.

Зоуи поруменя.

— От време на време се чува, че има и такива.

— Да. — Един мускул заигра на брадичката му. — Удивително е колко информация за циганите чува човек, като си помислиш, че малко хора изобщо ги познават лично.

— Може би ако циганите не се деляха толкова и не бяха толкова недоверчиви към непознатите, хората нямаше да правят тези предположения.

— Хората, с които говорихме днес, не са били такива — изтъкна Тристан. — Само когато ги тормозят и гонят отвсякъде, стават недоверчиви към непознатите. Но те виждат, че ние уважаваме техните обичаи.

Той впери поглед пред себе си. Изглеждаше много по-мрачен, отколкото преди.

— А през зимата са така отчаяни, че са готови да говорят с всеки, който им даде възможност да припечелят малко пари.

— Да, чух, че някои от мъжете те питат къде могат да намерят работа. Винаги съм слушала, че циганите са мързеливи.

— Лесно е да употребиш тази дума по отношение на хора, които не разбираш, с необикновени обичаи и странни вярвания. Те са номади, затова обичат да скитат и вярват, че човек трябва да живее за мига, така че за тях не е толкова важно да натрупат състояние. Ние, англичаните, сме пълна противоположност, ето защо предполагаме, че липсата им на корени и амбиция означава, че не обичат да говорят, когато става въпрос само за… липса на корени и амбиция.

Изведнъж на Зоуи й хрумна нещо.

— Защитаваш ги, защото и ти си като тях. Нямаш корени и обичаш да скиташ.

— Защитавам ги, защото като цяло са добри хора. Или поне също толкова добри, колкото всеки друг, когото срещаш по пътя си. Това е единствената причина.

За миг двамата продължиха да вървят безмълвно. Той беше скован, а изражението, изписано на лицето му — каменно.

— Обидих ли те? — осмели се най-после да попита Зоуи.

— Съвсем не.

Да, но беше. Беше почти сигурна. Само че не знаеше по какъв начин, затова реши, че ще е по-добре да не настоява.

Една млада жена, застанала до някаква палатка, й се усмихна колебливо и Тристан се спря, за да й зададе въпрос на цигански. Тя се усмихна извинително и поклати глава. Двамата продължиха напред.

— Доколкото разбирам, не познава никакви Дрини? — попита Зоуи.

— Боя се, че не.

Обзета от желание да прогони този мълчалив, застанал нащрек Тристан, Зоуи подметна:

— Трябва да призная — оказа се много полезно, че говориш езика им.

Боно я погледна предпазливо и тя продължи шеговито:

— Давай, можеш да злорадстваш. Прав беше. Очевидно ти си идеалният човек за тази задача.

Сковаността му най-после се стопи и Тристан весело отвърна:

— Много ми е приятно да видя, че си вземаш думите назад, принцесо.

— Не ме…

— … наричай така. Знам.

Той махна с ръка, докато вървяха по поредната лъкатушеща кална пътека.

— Просто не мога да се спра — обясни и я разкъса с кос поглед, който проникна във всеки сантиметър от тялото й. — Особено когато си облечена като принцеса.

— Нямах друг избор, нали знаеш. Леля Фло щеше да заподозре нещо, ако бях отишла на пазар с една херцогиня, облечена в най-грубите си дрехи.

— Повярвай ми, добре си. Повече от добре.

За секунда погледът му остана вперен в нейния. В очите му тлееше точно толкова жар, колкото да я опърли. А после се загледа пак в пътеката.

— Защото това облекло всъщност е по-полезно. Толкова ти се възхищават, че са готови да кажат всичко, което ще удовлетвори тази елегантна дама.

Зоуи избухна в смях.

— Никой никога не ме е наричал елегантна!

— Защо? — Тристан изглеждаше искрено изненадан.

— Защото съм елегантна толкова, колкото и някой стълб на фенер. Леля Фло казва, че съм прекалено набита.

Той поклати глава.

— Нали вече се съгласихме, че леля ти е глупачка?

— О, тя не го казва, за да е груба. Казва също така и че имам прекрасни зъби и хубав нос.

— Сякаш говори за хубав кон — подметна саркастично Тристан.

— Именно. Леля ми най-вероятно би предпочела да ме изложи за продажба в „Татърсол“^[1], за да ми намери съпруг. Така ще е много по-лесно, отколкото да ме придружава по събирания.

— Повярвай ми, ако го стори, ще събереш достатъчно наддавания, за да докажеш, че обвинението в липса на елегантност е лъжа.

Комплиментът стопли сърцето й.

— Ти би ли наддавал за мен? — попита небрежно Зоуи.

— Без да се замисля.

Този път пламенният му поглед не само я опърли — той възпламени сетивата й.

Зоуи се насили да погледне встрани.

— Да, ами… ти си свикнал да купуваш жени. В колко точно бордея отидохте снощи вие и братовчед ми? — Думите се изтръгнаха от устата й, преди да може да ги спре.

Тристан я изгледа замислено.

— Идеята не беше моя и ти го знаеш.

— Да, но ти я прие с удоволствие.

„О, Боже, спри да говориш за това, глупачке такава!“

Но както обикновено, когато ставаше дума за него, тя обърна гръб на всеки здрав разум.

— Когато излязох, братовчед ми беше още в леглото. Предполагам, че двамата сте си изкарали прекрасно снощи.

Боно я погледна и очите му блеснаха.

— Ще трябва да питаш него. Когато го видях за последен път, тъкмо го посрещаха в един бордей с отворени обятия. Реших, че може и сам да се справи с жените, затова се прибрах вкъщи.

Тя изсумтя.

— Наистина ли очакваш да повярвам?

— На коя част? Частта за братовчед ти ли? Или за мен?

— На частта за теб, разбира се! Знам, че братовчед ми трябва да е правил нещо, за да закъснее толкова.

— Правил го е сам, кълна се. Знаех, че трябва да съм готов за действие за днешната разходка, затова се прибрах в прилично време.

С една от онези свои дразнещи усмивки той сложи ръка на кръста й и се наведе към нея.

— Колко интересно, че те вълнува! Изобщо не изглеждаш притеснена, задето оставих братовчед ти в бордей, но си твърдо решена да разбереш дали аз съм бил там с него. Ревнуваш, а?

Зоуи се отдръпна и пристъпи напред.

— Не ставай смешен! Изобщо не ме вълнува какво правиш вечер.

— Щом казваш, принцесо — изрече провлечено той с онзи самодоволен тон, който така я вбесяваше.

Усещаше погледа му върху себе си. Навярно пак й гледаше задника.

— Вече знам що за човек си.

— Така ли? И що за човек съм?

— Негодник.

— Несъмнено.

Каза го така, сякаш му връчваше медал за храброст!

— И… и прелъстител — изръмжа тя.

Тристан направо се изсмя.

— Да, и това, когато имам възможност.

Самодоволното му забавление и абсолютната липса на срам ненадейно й се сториха повече, отколкото можеше да понесе. Зоуи се спря и го погледна.

— И конекрадец.

Всичката кръв се отля от лицето на Тристан, а усмивката му изчезна.

Удоволствието, че го е смутила, се стопи. Нима вече не бе решила, че той не е конекрадец? А дори и да беше, не беше ли решила да го разпита чак след като приключи работата си за нея?

— Поне така ми казаха — добави припряно тя. — Но съм сигурна, че е само…

— Кой? — гласът му беше остър, хладен.

— Какво?

— Кой ти каза, че съм конекрадец?

Пусто да остане!

— Ами… аз… ъъъ, всъщност го чух от втора ръка…

— Мистър Боно!

Едно момче се приближи тичешком към тях.

— Мистър Боно! Трябва да дойдеш да говориш с лелята на баща ми!

Все още вперил изпълнен с очакване поглед в нея, Тристан се обърна към момчето:

— За какво?

— За човека, за когото пита сутринта. Милош Кори.

Вниманието на Тристан незабавно се насочи към момчето.

— Тази леля знае ли къде е той?

— Къде работи нощем. Да. Когато предишния път пита за Милош, тя спеше.

Момчето го задърпа за ръката.

— Ела, трябва веднага да говориш с нея. Преди да е задрямала пак.

— Разбира се — съгласи се Тристан и погледна към Зоуи. — Ти защо не останеш тук, докато аз…

— Не — отсече тя с категоричен тон. — Идвам с теб.

Боно я погледна раздразнено и прокара пръсти през косата си. Но сигурно разбра, че не може да я остави тук сама, докато той скита един бог знае къде, защото изруга, а после й направи жест да го последва.

Момчето вече се отдалечаваше тичешком обратно в посоката, от която току-що бяха дошли. Докато бързаха да не изостанат, Зоуи попита:

— Кой е Милош?

Челюстта му се стегна.

— Един човек, с когото израснахме заедно. Нали ти казах, циганите си правеха катун в земята на баща ми.

— И той ще ни помогне да намерим Дрина?

— Може — отвърна уклончиво Тристан. — Циганите от Йоркшир навярно се познават всички помежду си, а той е от този род.

— О, добре.

И все пак странно, че досега не беше споменал за този Милош.

Зоуи се подготви да подновят разговора си за конекрадството, но сега Тристан изглеждаше разсеян.

Не беше единственият. Умът й кипеше, превъзбуден от информацията, която бе узнала днес. Сега, когато видя колко окаяно живеят циганите, осъзна какъв късмет е извадила, че родителите й са я купили. Ако изобщо я бяха купили. Започна да проумява с какво това предположение бе предизвикало подигравателната усмивка на Тристан.

Въпреки бедното облекло на децата не видя нито един човек да се държи жестоко с тях. Те бродеха из лагера свободни и щастливи. Навсякъде имаше бебета — кърмеха ги, люлееха ги на коленете си, пееха им. Трудно й бе да си представи, че тези любящи майки ще продадат някое от децата си.

Скоро се озоваха обратно край редицата порутени къщи близо до пътя. Когато стана ясно, че са се отправили към една от тях, Зоуи погледна Тристан.

— Щом има къщи, защо другите цигани живеят в палатки?

— Къщите в града, дори жалките, са скъпи. Малко цигани могат да си ги позволят и обикновено те са от големи семейства, с много здрави мъже, които могат да работят за наема.

Влязоха и се озоваха в празна стая — имаше само постелки, възглавници и огнище. Няколко жени се въртяха наоколо, приготвяха храна, наглеждаха децата и чистеха.

Момчето ги заведе до една сбръчкана старица, сгушена пред гаснещия огън. Беше загърната в шалове в екзотични цветове, един от които бе увит около посивялата й глава. Усмивката, която разкри дупките между зъбите й, бе отправена едновременно към тях и към момчето, което й каза няколко думи на цигански. Жената направи знак на Тристан да се приближи и двамата заговориха на нейния език.

До този момент Боно винаги бе започвал разговора на цигански, за да спечели доверието на събеседника си, но бързо заговаряше на английски заради Зоуи.

Сега обаче не го направи. И колкото по-дълго продължаваше диалогът им, толкова повече се дразнеше тя. На няколко пъти чу името Милош, но не и Дрина.

Когато най-накрая в разговора настъпи пауза, Зоуи попита:

— Какво казва за Дрина?

По лицето на Тристан премина сянка.

— Още не съм я питал. Карах я да се отпусне, преди да мина към това.

Отново се обърна към жената и заговори на цигански. Изражението й стана мрачно, тя поклати отрицателно глава, измърмори няколко думи и отпусна глава на гърдите си. Никой от другите не беше реагирал така.

Очевидно и Тристан си помисли същото, защото й зададе още един въпрос. Сега обаче старицата изобщо отказа да говори с него — само продължи да клати глава.

Момчето се обърна с лице към тях и изражението му стана извинително.

— Трябва да тръгвате. Леля е уморена.

Сърцето на Зоуи се свлече в стомаха й.

— Но…

— Тръгвайте! — настоя то и тревожно погледна леля си. — Тя няма да каже нищо повече.

Тристан я улови за ръката и се отправи към вратата.

— Тристан! — извика Зоуи. — Тя знае нещо.

— Казва, че не знае. И ако започнем да я притискаме, няма да стигнем доникъде.

Зоуи се бавеше, затова той добави едва чуто:

— Ще говоря с Милош. Ако той не е чувал за Дрина, може би ще ни помогне да убедим старицата да ни каже какво знае. Но засега приключихме тук.

Едва сега тя му позволи да я изведе навън.

Докато бързаха по пътеката, Зоуи го погледна.

— Значи наистина ти е разкрила къде е Милош.

— Не къде е сега, а къде ще бъде довечера. Изглежда, цялото семейство — както и други цигани от Йоркшир — всяка вечер излагат сергии в Ламбът, предсказват бъдещето и продават дрънкулки на хората, които се стичат в тамошните театри и кръчми.

— Значи и Дрина може да е с тях. Ако е циганка от Йоркшир, имам предвид.

— Може. Няма как да сме сигурни.

Точно тогава някой ги повика, те се обърнаха и видяха Лизет, която бързаше към тях.

— Надявам се, че сте свършили — каза тя, докато се приближаваше, — защото разгледах толкова панделки, колкото изобщо можех да понеса, а аз мога да понеса покупката на огромно количество панделки.

Като се имаше предвид, че носеше кошница, препълнена с хартиени пакети и неопаковани панделки, очевидно не преувеличаваше.

— Готов съм да се обзаложа, че тук няма да научим нищо повече — рече Тристан.

Херцогинята погледна нагоре.

— Дори и да можете, небето се заоблачава, а аз отказвам да ме навали дъждът. Или още по-лошо, снегът. Освен това умирам от глад. В тази част на града има прекрасна гостилница и си помислих, че можем да се отбием там на чай и гълъбов пай, преди да заведа Зоуи у тях, а ти да се върнеш в „Мантън Инвестигейшънс“.

— Е? — обърна се Тристан към Зоуи.

Тя вдигна рамене.

— Обиколихме целия лагер и до момента не открихме нищо. Спокойно можем да си тръгваме. Винаги можем да се върнем, ако не научиш нищо от твоя приятел Милош.

Херцогинята рязко си пое въздух, Тристан потръпна и Зоуи разбра, че е направила гаф.

— Милош Кори ли? — Гласът на Лизет се извиси до писък.

— Да — потвърди Зоуи. — И вие ли го познавате?

— Познавах го като млада, макар и само малко. Тристан обаче го познаваше много добре — добави сестра му и го изгледа сърдито. — И очевидно, големи братко, най-накрая си си загубил ума.