Елоиза Джеймс
Три седмици с лейди Хикс (4)

Глава 4

17 юни

Лондон, Хановер Скуеър 40

Индия със задоволство установи, че най-големият син на херцога на Вилиърс живее в просторна градска къща от бял мрамор. Големината и формата на колоните им позволяваше идеално да поддържат портика. Индия не обичаше нищо повече от това да получава картбланш за обновяванията си и по всичко личеше, че клиентът й разполага с достатъчно средства.

Но в мига, в който двете с Аделаид прекрачиха прага на библиотеката му и Дотри стана от бюрото си, за да ги поздрави, тя осъзна, че е допуснала сериозна грешка в преценката си.

Той тръгна към тях с вродената самоувереност на мъж, страховит във всяко отношение, макар че не носеше нито жакет, нито шалче — само бяла ленена риза и панталон, който се опъваше върху мускулестите му бедра. На челюстта му тъмнееше набола брада, а косата му не беше нито спретнато прибрана на опашка, нито покрита с перука.

Приличаше на работник в някоя ферма.

Или на крал.

Индия предположи, че домакинът й заема доминиращото място във всяка група мъже, в която се озове.

Йерархията на рождението навярно биваше изместена от тази на по-първичната мъжественост. От него се излъчваше сила, породена от мъжественост и интелигентност, а не от случайно раждане в подходящото семейство.

Все пак костите му бяха свързани една с друга с изящество, което напомняше на баща му, херцога на Вилиърс. Всъщност Индия можеше да види херцога във всяка една черта на мистър Дотри: във високите скули, в рязко очертаната линия на челюстта му и дори в белия кичур, който минаваше през тъмната му коса.

За свой ужас Индия осъзна, че цялата тази мъжественост бе предизвикала прилив на топлина в стомаха й, а пулсът й е започнал да бие в ритъм, който бе срамно еротичен. Остана и шокирана, и изненадана от реакцията на тялото си. В никакъв случай не беше от жените, на които им омекват коленете само при вида на някой мъж.

Това чувство обаче в никакъв случай не беше взаимно. Безизразни очи я удостоиха с бегъл поглед, а после домакинът се обърна към мащехата й.

— Лейди Зенобия — каза той, — за мен е удоволствие да се запознаем.

Аделаид се изкикоти — момичешки звук, който Индия бе чувала само един или два пъти.

— Господин Дотри, боя се, че грешите. Аз съм лейди Аделаид Суифт. Мога ли да ви представя кръщелницата си, лейди Зенобия?

За един съвсем кратък миг по лицето му пробяга изненада.

— За мен е чест, лейди Аделаид — каза той, без да се запъва, и се обърна към Индия: — Извинявам се, лейди Зенобия. Помислих, че сте компаньонка на лейди Аделаид, защото реших, че сте прекалено млада, за да сте постигнали чудесата, за които твърди херцогинята на Вилиърс.

Споменаването на младостта й — макар че можеше да мине за ласкателно — не компенсираше предположението му за нейното обществено положение. Единственото, което я накара да се почувства по-добре, беше, че бе почти сигурна: правилният израз беше „чудесата, които твърди херцогинята“.

Господин Дотри й се поклони, макар и не с драматичния жест, към който обикновено прибягваха мъжете, когато ги представеха на дъщеря на маркиз. Дори онези, които поназнайваха нещо за баща й — че има ум колкото пиле, — отдаваха уважение на титлата й. Този мъж обаче дори не си направи труда да допре устни до ръкавицата й.

— За мен е удоволствие, господин Дотри — измърмори тя. Искаше й се да бе облякла рокля, която да накара всеки мъж да падне на колене. За нейно раздразнение тази представа просто предизвика повторен прилив на горещина между бедрата й.

Разбира се, кръстницата й отново се впусна в порой от думи.

— Аз никога не бих могла да постигна нито едно от чудесата на скъпата Индия, уверявам ви! Когато бяхме в дома на баща ви…

Без да спира да говори, Аделаид се отправи с припряна стъпка към един диван и с удоволствие прие предложението да се подкрепи. Индия седна до нея и видя как господин Дотри кимна на иконома, който тръгна да донесе чай.

Аделаид не спираше да говори, почти без да си поеме въздух, и на лицето на господин Дотри се появиха леки признаци на отегчение. Индия обожаваше кръстницата си, макар че понякога от дърдоренето на Аделаид й се завиваше свят. Така обаче можеше да се чувства само тя. Никой друг нямаше право да демонстрира и най-малката скука в компанията на кръстницата й. Индия изгледа господин Дотри с присвити очи — поглед, който без думи показваше, че изражението му е неуместно.

Той само вдигна вежда. Изобщо не изглеждаше сконфузен.

След като икономът се върна с чая, Аделаид се зае с наливането му — церемония, която приемаше извънредно сериозно — и в стаята най-после настъпи тишина.

— И така, лейди Зенобия — каза Дотри, — моята мащеха ме уверява, че сте много веща в обновяването на къщи.

„Веща“? Елинор никога не би я провалила с такава снизходителна похвала. Очевидно този човек нямаше да е толкова лесен за управляване, колкото повечето от клиентите й.

Избухливостта открай време й беше голяма слабост и обидата разпали искрица от нея.

— Тя ми съобщи, че отчаяно желаете да преобзаведете някаква къща в провинцията — отговори Индия.

До нея Аделаид сбърчи вежди. Лейди Суифт не мразеше нищо друго така, както грубостта, а тонът на Индия беше леко нелюбезен — както и този на господин Дотри.

Той се отпусна обратно в креслото си и удостои Индия с усмивката, с която тигърът поздравява газелата.

— Да, точно така. Мразя да чакам, нали разбирате. Лесно се отегчавам.

Навярно никога не чакаше — нито за карета, нито за жена, нито за нищо.

— Много се зарадвах, когато разбрах, че ще се жените — каза Аделаид, за да разчупи напрегнатата тишина. — Скъпата Елинор ми сподели, че сте срещнали неустоима млада дама.

Индия внимателно наблюдаваше Дотри и видя как в очите му проблесна ирония. Този мъж не смяташе никоя жена за неустоима.

— Наистина имах щастието да срещна дама, която се надявам да направя своя — съгласи се той. — Но, разбира се, първо трябва да се погрижа домът ми да се превърне в място, което да подобава на такова съкровище.

Този човек бе непоносимо арогантен. Заслужаваше да му смачкат фасона, дори и само заради снизходителното описание на Лала като „съкровище“.

Но това не беше нейна отговорност, напомни си Индия. Просто трябваше да прояви учтивост достатъчно дълго, за да изпълни обещанието си към Елинор. Наведе се напред и го погледна с „одобрителната си усмивка“ — онази, която показваше, че го харесва, че го смята за прекрасен. Мъжете обожаваха тази усмивка.

Дотри стисна устни и в сивите му очи се появи очевиден студ. Индия рязко се дръпна назад.

Е, добре. Това не подейства.

— Какво желаете да се направи със Старбъри Корт, господин Дотри? — попита тя и придаде на гласа си нотка на отсечен авторитет.

— Бих искал за две седмици да стане обитаема.

— Предполагам, че къщата е в отлично състояние? Две седмици са извънредно кратък период.

— Нямам представа — отговори господин Дотри и пресуши чашата си с чай на един дъх.

Тя се намръщи.

— Какво имате предвид?

— Изпратих човек да се увери, че къщата е безопасно построена, преди да я купя.

Индия и Аделаид го изгледаха смаяни.

По лицето му отново премина онзи израз на раздразнение.

— Това е само къща — заяви той. — Разположена на удобно място, с доста голямо имение. Увериха ме, че тази къща е точно това, което би пожелала една млада дама — или може би трябва да кажа, „би изискала“. Точно тук е вашата роля, лейди Зенобия. — Той остави чашата си. — Между другото, наистина ли се казвате така? Зенобия?

Индия отлично знаеше, че много хора смятат името й за извънредно странно, но рядко го казваха. Първо, името беше записано в справочника „Дебрет“. И второ, никой, който бе срещал баща й, не се учудваше на името й. Смяташе се за щастливка, че не са я кръстили Лунно цвете.

— Да — отговори тя с безстрастен глас и веднага се върна към важната част. — Наистина ли искате да ми кажете, че нямате представа в какво състояние е къщата?

Той й отговори само с поглед. Очевидно не беше от хората, които обичат да се повтарят.

— Скъпи ми господине — провикна се Аделаид, — не е възможно наистина да смятате да направите къщата обитаема само за две седмици. Доколкото чух, през последните години се е превърнала в същински вертеп.

— Не виждам причина действията на Джъп, колкото и противни да са били, да са се отразили на състоянието на Старбъри Корт. Има вертепи, които са обзаведени като херцогски домове.

Индия не се съмняваше, че домакинът им е виждал отблизо вътрешността на множество бордеи.

— Лейди Рейнсфорд е извънредно придирчива жена — каза тя. — Смята, че поведението й е безукорно, и очаква същото от другите.

Дотри вдигна вежда.

— Разбирам. Добре ли я познавате?

— Добродетелите й са известни на всички — каза Индия, без да уточнява. — Ако искате да се ожените за дъщеря й, не бива да допускате с къщата ви да се свързва и следа от лоша слава. Дори ако стените и мебелите са в прилично състояние, ще е почти невъзможно да постигнем подходящата тенденция само за две седмици.

— Тенденция ли? — Той изглеждаше така, сякаш всеки момент ще избухне в смях.

От изражението му по гръбнака на Индия пропълзя тръпка на чисто раздразнение.

— Като се имат предвид обстоятелствата — каза тя, — домът ви трябва да бъде не само очарователен, но също така и изискан до последната подробност.

Той като че ли се канеше да каже нещо подигравателно, затова тя добави:

— Да се изразя по друг начин, господин Дотри: всяка подробност трябва да говори за семейството на баща ви, а не на майка ви.

При тези думи очите му се присвиха застрашително и Аделаид остави чашата си на масата с рязко тракване.

— Индия, скъпа, има начини човек да изрази мнението си и аз те моля да проявяваш по-голямо уважение.

Тя стана и загърна дантеления си шал около раменете.

— Господин Дотри, ще бъдете ли така добър да ме заведете при иконома си, за да мога да си напудря носа?

Индия знаеше, че излизайки от стаята, Аделаид се надява да сложи край на неподходящата тема. Но след като я заведе където трябваше, Дотри се върна, запъти се право към дивана, седна и каза:

— Предполагам, опитвате се да ми съобщите, че не мога и да се надявам да получа госпожица Рейнсфорд?

В гласа му все още се долавяше лека подигравка и последните останки от топлината, която Индия изпита при първия си поглед към него, се разсеяха. Този мъж бе удивително арогантен и много неприятен.

— Мисля, че сме единодушни по този въпрос, господин Дотри.

Тъй като поведението му я караше да стиска зъби, тя го удостои с усмивка, която бе преднамерено покровителствена.

— Изборът ви е отличен, но незадоволителното ви обществено положение означава, че ще ви е трудно да спечелите ръката на въпросната дама.

Той скръсти ръце на гърдите си — далеч по-широки, отколкото би трябвало. Навярно тежеше около деветдесет килограма — само мускули.

— Ще се радвам да разбера защо според вас въпросната дама е такъв отличен избор — каза той. — Подозирам, че вашите причини не са същите като моите.

Дотри пределно ясно показваше, че я изпитва — искаше да разбере дали е прекалено превзета, за да изрече истината на глас.

— Това едва ли има значение, не съм ли права? — започна да извърта Индия.

От своя страна Торн преосмисляше убеждението си, че дамите с благородно потекло са скучни. Тази тук като че ли имаше огнен темперамент, който можеше да съперничи на самия Вандър. И стана още по-красива, когато се изчерви, а очите й проблеснаха раздразнено.

— Би могло да се каже, че се влюбих от пръв поглед — излъга той. — Запознах се с госпожица Рейнсфорд в Кенсингтън Гардънс и останах така запленен, че не можех да си представя да се оженя за друга. Но това не обяснява защо вие я смятате за такъв отличен избор.

Тя вдигна вежда, за да покаже, че не вярва в обясненията му как се е влюбил. Но бе успял да я вбеси достатъчно, за да му отговори.

— Вашето рождение е очевидно и неизбежно предизвикателство. Не можете да се ожените за която си изберете. Но баща ви е херцог, което означава, че децата ви — ако сключите престижен брак — ще бъдат приети от всички в обществото, с изключение на най-закостенелите педанти.

— Хубаво е да го знам — отговори сухо Торн.

— Не разбирам защо се правите на наивен! — тросна се тя.

— Значи потеклото на госпожица Рейнсфорд е достатъчно добро, за да замаже „незадоволителното ми обществено положение“, както се изразихте? Аз обикновено мисля за него като за „незаконороденост“, но знам, че някои дами не обичат тази дума.

Лейди Зенобия дори не трепна. Беше облечена в ефирна бяла рокля, която я караше да изглежда невъзможно млада, но на Торн му ставаше все по-ясно, че на колкото и години да беше, тя беше от стомана. Нищо чудно, че Елинор я харесваше.

— Както съм сигурна, че знаете, лейди Рейнсфорд е била придворна дама на кралицата. Дъщеря й обаче изобщо не е превзета. Надявам се размъкнатата ви външност да не я отблъсне… твърде много.

— Доколкото разбирам, вас не ви безпокои — отбеляза Торн и съвсем ясно си пролича, че е развеселен.

Дамата не му обърна внимание.

— Тъй като лорд Рейнсфорд не разполага с особени средства, а вие не се нуждаете от голяма зестра, този брак е идеален и за двете страни. Предлагам да се срещнем след два дни и да преценим в какво състояние е Старбъри Корт. Според мен работата ще отнеме между един и два месеца, в зависимост от състоянието на водопроводната инсталация.

Очевидно беше разгневена. Очите й се бяха присвили и колкото и парадоксално да беше, това само я правеше по-привлекателна. Торн не можеше да не се запита как ли ще изглежда цялата тази страст в леглото.

Когато лейди Зенобия влезе в кабинета, Торн забеляза фигурата и устните й — нито един мъж на този свят не би могъл да не обърне внимание на тези устни. Но тогава си представяше, че го очаква само повърхностен разговор с някаква шарлатанка с измислена титла, която ще поиска много пари, за да разкраси Старбъри Корт.

Сега обаче силно подозираше, че ако провери в „Дебрет“, наистина ще намери името „Зенобия“, по всяка вероятност изписано със златни букви.

Безразличието му се бе стопило. Нещо в тези разярени сини очи го караше да се възбужда — крайно неприятна ситуация, защото не си бе направил труда да облече палто, когато обявиха пристигането на дамите.

По дяволите, имаше причина, поради която мъжете носеха палта, и неговата причина ставаше по-голяма с всеки изминал миг. Трябваше да овладее тялото си, преди лейди Аделаид да се върне и той да е принуден да стане.

— Оценката ви беше много осветляваща, лейди Зенобия. А освен това оценявам факта, че одобрявате съпругата, която съм си избрал.

В очите й отново проблесна войнствено пламъче и Торн усети как членът му пулсира в отговор. Проклятие!

— Но предвид факта, че не сте в състояние да обновите къщата ми за две седмици — продължи той, — съм принуден да размисля.

— Не.

Той вдигна вежда.

— Моля?

— Казах „не“.

— Май не ме разбирате. Убеден съм, че мога да намеря някого, който да подобри къщата в рамките на следващите две седмици. Благодаря ви за съвета и със сигурност ще инструктирам човека, когото ще наема, да отстрани всички следи от разврат, които открие. — Не можеше да се спре. — Например въртящи се столове или таван с огледала.

Имаше чувството, че повечето млади дами щяха да изглеждат най-малкото любопитни при този намек за дълбините на еротичните обичаи. Но не и лейди Зенобия. Очите й отново блеснаха яростно, но тя дълбоко си пое въздух и очевидно направи доблестно усилие да преодолее избухливостта си.

— Не.

— Не?

Никой никога не му противоречеше. Със сигурност нито една жена.

Тези нейни чувствени устни се стиснаха в права линия и тя стана. По дяволите! Това означаваше, че и той трябва да стане. Членът му все още се опитваше да пробие панталона, макар че главата му водеше битка с жена, която беше истински дявол.

— Оттеглям искането си да обновите дома ми — отсече той. — Старбъри Корт просто трябва да стане годен за обитаване. Няма нужда да го преобразявам в резиденция, достойна за херцог.

За щастие тя беше заета да го гледа сърдито в лицето.

— Грешите, мистър Дотри. Ако къщата ви не е безупречно обзаведена и снабдена с подходящ персонал, лейди Рейнсфорд няма да се съгласи на този годеж, колкото и пари да имате. Нещо повече, къщата не е единственото предизвикателство, което ви очаква. Ще ви трябва поне един месец, за да се сдобиете с гардероб, който да убеди майката на Летиша, че сте истински джентълмен.

Погледът й премина по него, от главата до петите.

Мамка му!

Тя обаче като че ли не забеляза нищо нередно… освен липсата на шалче и жакет.

— Трябва да си представите Старбъри Корт като обстановка, която ще прикрие какъв сте — продължи тя, очевидно отхвърлила идеята, че той може да прикрие истинското си обществено положение с нов жакет.

Всеки мъж навярно с готовност би прекарал живота си в опити да я дразни само за да предизвика този разпален поглед в отговор. Торн я удостои с усмивка, която — знаеше го от благонадеждни източници — караше коленете на жените да омекват и на практика гарантираше, че точно тази жена ще се разяри още повече.

— Кажете ми, лейди Зенобия, кой точно съм аз?

Очите й блеснаха.

— Да не се опитвате да ме сплашите!

— В никакъв случай. Просто се опитвам да разбера какво мислите по въпроса. Защото, тъй като не успях да ви уволня — не че някога съм ви наемал официално, — няма да е зле да разбера какво си мисли за мен новата ми служителка.

Тя го изгледа с толкова сърдечност, колкото можеше да очаква от някоя дива мечка. Така стояха нещата с аристокрацията: според него всички благородници бяха месоядни, готови да разкъсат човека жив. Освен баща му. И Елинор. И неколцина други.

— Първо, нае ме Елинор, а не вие. И второ, вие сте копелето на един херцог — заяви безцеремонно лейди Зенобия, показвайки, че й стиска да държи на своето — ако трябваше да се изрази безцеремонно и по този въпрос.

— Давате ли си сметка, че сте първата дама, която някога е изричала думата „копеле“ в лицето ми?

Тя го погледна в очите.

— Тази дума има много значения.

Изглежда, тя прилагаше поне две от тези значения спрямо него.

Торн се ухили.

— Всички дъщери на херцози ли са като вас?

— Аз съм дъщеря на маркиз, не на херцог. И какво точно намеквате?

Той видя над рамото й, че Ифли помага на лейди Аделаид с дългото й палто.

— Вие сте първият ми служител, който отказва да си тръгне.

— Много съм привързана към мащехата ви. Обещах й да ви помогна и наистина ще го направя. Родителите ви с основание се безпокоят какви възможности имате да сключите добър брак.

Торн вдигна рамене. Беше сигурен, че нито Елинор, нито Вилиърс дават и пет пари за коя ще се ожени.

— Елинор ми даде инструкции да не питам за заплащането ви.

— Никога не обсъждам подобни въпроси — отвърна тя с хладен тон. — Моят адвокат ще се свърже с вашия.

— Да, вие сте истинска дама — измърмори той. Тя навярно бе видяла издутината в панталоните му, без дори да подозира какво представлява.

— Ела, скъпа моя — изчурулика лейди Аделаид от вратата. — Трябва да направя посещения на още няколко души.

— Ще се срещнем в Старбъри Корт вдругиден — отсече лейди Зенобия, вирнала брадичка, сякаш бе самата кралица Елизабет, която се обръща към Парламента. — Рано сутринта, ако обичате, господин Дотри.

Тя се наведе леко към него и понижи глас:

— В този случай „рано сутринта“ означава девет часа, господин Дотри. Извинявам се за уточнението, но предполагам, че вечерите ви са доста… уморителни.

Беше видяла възбудата му. А този неин гърлен глас само го караше да страда.

— Междувременно — продължи тя — предлагам да се оставите в ръцете на мосю Девулие.

— Защо точно този шивач? — попита провлечено Торн и с известно задоволство си помисли за многобройните жакети, които Девулие му бе ушил през годините. Може и да предпочиташе да не се гизди като паун всеки ден, но това не означаваше, че не разполага с подходящите дрехи за целта.

— Той е ненадминат в прикриването на недостатъци, за да не се набиват толкова на очи — отвърна хладно тя. И проклет да е, ако погледът й не се стрелна към чатала му.

Как, по дяволите, очакваше възбудата му да не се набива толкова на очи? И какво си мислеше, че се разхожда така по цял ден? Всъщност тази мисъл можеше и да се превърне в действителност — край нея. Скръстените й ръце караха възхитителната й гръд да се надига като подарък, за който всеки мъж би молил на колене.

Ифли изведе дамите от библиотеката, което даде на Торн време да се възхити на задните части на лейди Зенобия, преди палтото й да ги покрие. Той въздъхна и сведе поглед към панталона си.

Докато вратата се затваряше, той осъзна точните думи на лейди Зенобия: тя бе нарекла възбудата му „недостатък“. Недостатък? От гърлото му неволно се изтръгна гръмък смях.

Никоя жена — нито дама, нито друга — не се бе оплаквала от члена му. Лейди Зенобия дори не го бе видяла в цялата му голота.

Това си беше чисто предизвикателство.

А през целия си живот Торн Дотри нито веднъж не се бе отказвал от предизвикателството.