Елоиза Джеймс
Три седмици с лейди Хикс (37)

Глава 37

Торн едва беше прекрачил прага на къщата си, когато започна да се ругае какъв е глупак.

Въпреки всичко, което й наговори, той искаше Индия повече, отколкото достойнството си. Тя нямаше да го излъже пак. Макар че и да го стореше, нямаше да му пука, не и докато тя беше в дома му и леглото му, до него.

Фред стоеше на пост в преддверието.

— Добро утро, сър!

Торн кимна, защото не беше в състояние да отвърне на поздрава.

— Каретата на госпожица Роуз пристигна преди около час — бодро му съобщи Фред. — Мисля, че Клара смята да я заведе в Кенсингтън Гардънс днес следобед.

— Чудесно — успя да отговори Торн и му подаде палтото си.

— Някой си господин Марли ви очаква, сър, придружен от господин на име Фартингейл. Да ги изпратя ли в библиотеката?

Отначало Торн изобщо не се сети за кого говори Фред, но после си спомни: Марли беше човекът от „Боу Стрийт Рапър“, когото нае да разследва смъртта на родителите на Индия. Предположи, че Фартингейл е партньорът му.

Фактът, че Марли бе дошъл точно сега, му се стори горчива ирония. Резултатите от разследването вече нямаха значение, но Торн все пак можеше да чуе какво е разбрал полицаят.

Господин Марли се оказа енергичен младеж, определено разтреперан от потиснато въодушевление.

— За мен е удоволствие да ви видя пак, сър — обърна се той към Торн и му се поклони отсечено. После посочи към възрастния господин, застанал до него, с дълги тънки крака и дълъг нос, които го караха да прилича на щъркел. — Това е господин Фартингейл, собственикът на бижутерийния магазин на „Блекфрайърс“.

— Добър ден, господа — каза Торн и се поклони. — Няма ли да седнете?

— Вие ме наехте от името на лейди Зенобия Сейнт Клер, за да проуча обстоятелствата около смъртта на баща й — каза Марли, който не можеше да се сдържа повече.

— Да — потвърди Торн и придружи господин Фартингейл до едно малко канапе.

— Маркизът на Ренуик е карал двуколката си по моста „Блекфрайърс“ преди единайсет години, в началото на 1788-а, когато е паднала в Темза каза Марли, след като всички седнаха. — Безразсъдното му каране е довело до ненавременната смърт и на него, и на маркизата, макар че конят е успял да се пребори с течението и е задържал главата си над водата, докато две момчета от брега накрая успели да срежат поводите.

Торн добре си спомняше течението под „Блекфрайърс“ И да е искал, маркизът не би могъл да избере по-ужасен мост в цял Лондон.

— Вие ме помолихте да се опитам да открия едно ценно бижу, което маркизът може да е носил у себе си — продължи Марли. — Времето, изминало от злополуката до момента, в който се обърнахте към мен, затрудни разследването ми извънредно много, но реших да посетя всички бижутерии близо до моста. Магазинът на господин Фартингейл се намира точно до района на „Блекфрайърс“.

Възрастният бижутер прочисти гърло и намести старомодните си дълги тесни панталони.

— Боя се, че новините няма да зарадват лейди Зенобия — подхвана той с извинителен тон. — Изглежда, маркизът и съпругата му са загинали само минути след като са излезли от магазина ми — факт, който буквално гарантира, че бижутата са на дъното на Темза. Не чета много вестници и за съжаление съм пропуснал съобщението за смъртта им.

Торн изруга под нос.

— Да разбирам ли, че когато маркизът е напуснал магазина ви, бижутата са били у него?

Това доведе до обяснението на цял куп подробности. Господин Фартингейл имаше памет, на която би завидял всеки историк.

— Негово благородие сложи торбичката с бижутата в джоба си, преди да си тръгне — приключи разказа си той. — Помня, че си помислих колко нехайно се отнася с толкова ценни украшения.

— Какви точно бяха тези бижута?

Господин Фартингейл се впусна в обяснение така, сякаш ги бе огледал едва вчера, а не преди повече от десетилетие.

— Малък комплект диаманти. Състоеше се от огърлица и обеци. Диамантите бяха гравирани в издигнато сребро, украсено със злато. Комплектът беше прекрасен, със стотици диаманти, шлифовани във форма на розетки, с плоска горна повърхност и с индийска шлифовка, с най-различни карати, оформени като цветчета и листчета, като подложка. Установих, че е изработен в средата на седемнайсети век. Бях готов да платя щедра сума за него.

— Значи е искал да го продаде?

— Както съобщих на маркиза, щях да се радвам да го купя. Но Негово благородие просто ме попита колко струва. Така и не се върна и аз престанах да мисля за това.

След като двамата мъже си тръгнаха, Торн отново се отпусна в креслото си.

Херцогът на Вилиърс беше купил на Елинор пръстен. Индия обаче можеше сама да си купува бижута. Това, от което имаше нужда, беше да повярва, че мъжът, за когото ще се омъжи, няма да я изостави, както вярваше, че са постъпили родителите й.

Индия никога нямаше да му повярва достатъчно. Можеше да си представи как отново и отново ще го подлага на изпитание и той всеки път ще се проваля, защото, проклятие, той беше слепец като всеки друг.

Индия беше гениална и проницателна. Умът й летеше напред и правеше планове за възможности, които само тя можеше да види В това отношение Торн беше нейна пълна противоположност. Той се занимаваше с проблемите на настоящето и никога не си правеше труда да гледа много напред.

Дори нямаше да разбере, че я разочарова. И все пак убеждението ма Индия, че е недостойна за любов — и че Торн не я обича, — бе свързано с родителите й, а не с него. Може би ако я любеше всеки…

Той отново се изправи. Умът му бушуваше. Току-що си беше казал, че смята „да люби Индия“.

Все пак такъв беше изразът. Торн обаче никога не мислеше за секса по този начин. Той използваше по-груби думи за лягането с жена. Или по-лековати. Той чукаше, помпеше, шибаше, яхваше.

Никога не казваше нищо за любов и никога не го мислеше.

Досега.

Най-после разбра какво е чувството, което го завладя онази нощ, когато си помисли, че Индия е на път да се омъжи за Вандър. Не беше чувство за собственост, не беше и желание — или поне не бяха само тези чувства.

Беше любов Той я обичаше.

И все пак Индия не вярваше в любовта му. И никога нямаше да му повярва, освен ако не пристъпеше към действие.

Трябваше да намери тези бижута и да й ги донесе. Трябваше да докаже не само собствената си любов към нея, а и любовта на родителите й.

 

 

Не беше лесно да събере оцелелите момчета. Сега Дюсо беше старши кочияш в Кралските пощи и Торн трябваше да им предложи щедър подкуп, за да дадат на служителя си едноседмичен отпуск Откри Джорди в Ийст Еня, ужасяващо слаб и очевидно безработен. Бинк бе създал семейство и живееше в Кент във ферма като арендатор, но май не печелеше много. Торн веднага му предложи една от фермите, които вървяха към Старбъри Корт.

Когато четиримата най-после се събраха, Торн обясни какво иска.

— Преди много години една карета е паднала от моста „Блекфрайърс“ и двамата пътници са се удавили. Една кожена торбичка с бижута е изчезнала. Искам да намеря тази торбичка. Вие тримата сте единствените, на които имам доверие. Проклятие, мисля, че по всяка вероятност ние сме единствените хора в Лондон, които имат шанс да я изровят.

— Вземаш ни за балами! — възкликна Дюсо.

— Даваш ни гърнето с пикня — съгласи се Джорди.

— Уверявам ви, че не правя нищо подобно.

— Проклет вечен ад — измърмори Дюсо. — Ако знаех, че говориш за реката, нямаше да дойда. По-добре да надувам рога на проклетата карета ден и нощ, отколкото това.

— По сто гвинеи на човек — предложи Торн — и петстотин за този, който намери бижутата.

— Все едно да търсим грахово зърно — възрази Джорди и се изгърби на стола си. — Знаете ли, понякога го сънувам как се гмуркам в оная черна воняща вода и ме е страх, че някой мъртвец ще протегне ръка и ще ме завлече на дъното.

Бинк го погледна и се намръщи.

— Нищо чудно, че ти се е свил стомахът от страх, щом си позволяваш да мислиш за това. Ще го направя — заяви той и изпъна рамене. — Не че горя от нетърпение, имайте предвид. Жената се оплаква, защото по цял ден работя на полето, а след като свършим, не искам да видя и капка вода през живота си. Но ще го направя заради момичетата си.

— Няма да мога да го направя сам — каза Торн. — Трябва ми екип, както преди. Двама да се гмуркат, един над водата, за да гледа за мехурчета, да се погрижи и двамата да излязат живи. Един на брега в случай на неприятности.

— Аз ще съм на брега — заяви мигновено Дюсо. — На лодките изобщо не им пука дали над водата сгърчи някоя глава.

Торн поклати глава.

— Джорди е на брега.

Дюсо погледна към измършавялото тяло на Джорди и кимна.

— Колко струват тия бижута?

— Нямам представа и всъщност няма значение. Искам да ги дам на жената, за която искам да се оженя. Родителите й са се удавили. Извадили са телата им, но не и бижутата.

— Някой ги е откраднал — предположи незабавно Дюсо — Мъжете, които са извадили каретата, най-вероятно в този момент си живеят живота.

Марли обаче бе успял да подкупи колегите си и да провери полицейските архиви.

— Според мен не е така — каза Торн. — Маркизът е отишъл при един бижутер близо до „Блекфрайърс“ и е паднал от моста само след минути. Когато са го извадили, е бил само по панталони. Почти съм сигурен, че бижутата са отплували в реката, когато водата е смъкнала палтото от гърба му.

— Проклет вечен ад, ти говориш за брак с дъщерята на проклет маркиз? — изграчи Дюсо.

Тримата се втренчиха в Торн с отворена уста. Бяха свикнали с факта, че някогашният им партньор е забогатял. Знаеха, че баща му е херцог и че той винаги е готов да им даде по някой суверен. Но това беше различно.

— Ще се оженя за нея — заяви кратко Торн.

— Тя обаче ще се омъжи ли за теб? — попита Джорди.

Дюсо се разсмя.

— Да. Дама от благородно потекло да склони да вземе копеле? Как не! Дамите не обичат авантюристите.

— Ти открай време си си дебелак — тросна се Бинк — Защо да не се омъжи за нашето момче? Той е не по-малко свестен от всеки друг англичанин.

Торн се намеси:

— Тя ще се омъжи за мен, защото я обичам.

Искаше да повярва в това.

— Значи наистина си някакво тъпоумно конте — кресна Дюсо. — Обичал я. Тя какво, цици ли няма или пък са й огромни и висят? Да не би…

— Не смей да говориш за нея по този начин! — изръмжа Торн и се наведе напред.

Дюсо кимна.

— Ако намериш тези бижута, тя ще те вземе ли? — попита Джорди.

Торн не отговори. В името на истината, не беше сигурен.

— Той ще й направи по-добро впечатление, ако падне на колене с бижута в ръка — отбеляза практично Бинк.

Дюсо подпря лакти на масата.

— Ще ти помогна. Заради едно време.

— Искам двеста гвинеи — заяви Бинк. — Каза, че ще дадеш по сто само ако влезем във водата. Джорди също ще получи сто, макар че няма да потопи и пръстче в тази река.

— По петстотин на всеки, ако намерим бижутата — отговори Торн — Иначе по двеста. И на Джорди също. Много пъти се е случвало човекът на брега да спаси всички във водата.

— На тоя свят няма друго бижу, освен корона, което да струва хиляда и петстотин гвинеи — отбеляза Дюсо.

— За мен струват — отсече Торн.

— Помня моста „Блекфрайърс“ — обади се Джорди. — Точно край ъгъла има ужасно бързо течение.

— Предполагам, че точно това течение е смъкнало дрехите на маркиза — потвърди Торн.

— Няма да ги намерим за един час — предупреди Бинк.

— До края на седмицата ще ги намерим — заяви Торн — Можехме да намерим всичко в тази проклета река. Все още можем.

— Познаваме я като петте си пръста — изперчи се Дюсо — Предполагам, че ще успеем да ги намерим още днес.

Бинк изглеждаше нервен. Изпука с кокалчетата си.

— Оттогава досега не съм влизал в реката.

Край масата се възцари тишина.

— И аз не съм — призна Торн.

— Ти ли? — Дюсо изглеждаше удивен.

Торн вдигна рамене.

— Нямах и намерение да влизам пак. До края на живота си.

— Сега си голяма клечка, нали така? — обади се Джорди. — Няма причина да плуваш.

Сега обаче имаше. Един час по-късно вече бяха на брега, всички — освен Джорди — по долни гащи.

Торн бе избягвал реката години наред и миризмата — на риба, на мръсотия, миризмата на детството му — се стовари върху него със силата на удар.

Бе забравил с колко боклуци е пълна Темза: клони, стари дрехи, умрели плъхове, винени бутилки… всичко в Лондон като че ли се носеше по най-големия приток на реката, люшкаше се във водовъртежите, търкаше се в скалите, носеше се покрай лодки, умрели кози и гмуркачи в тинята.

Тримата се скупчиха на брега до моста, възможно най-близо до мястото, където двуколката на маркиза бе паднала във водата. Торн огледа критично бандата си. Би дал дясната си ръка, ако можеше и Уил да е с тях. Струваше му се, че вижда във въздуха празно място — мястото, на което трябваше да бъде бащата на Роуз. Уил щеше да направи така, че бижутата на маркиза да изплуват от дълбините.

— Сигурен ли си, че искаш да влезеш, Бинк?

Някогашният му другар беше слаб, но мускулест. Той стисна зъби.

— Не горя от нетърпение, но имам две дъщери. Парите ми трябват.

— Нали всички помните как течението набира сила до брега и се блъска в скалата? — поиска да се увери Торн и посочи към завоя. — За бога, не отпускайте краката си в калта и си гледайте ръцете. Не сваляйте ръкавиците. Така е по-трудно да се плува, но не искам отрязани пръсти.

— Веднъж намерих една хубава чаена чаша — провикна се неудържимият Дюсо.

Слънцето грееше, но синевата на небето не се отразяваше в Темза. Реката беше воднистосива — цвета на тинята и боклуците.

— Къде точно е паднала оная двуколка? — попита Бинк.

— Виждаш ли онази по-нова трева там? — посочи Торн към едно място до парапета на моста.

— Ако е паднала там — предположи Бинк и очите му се стрелнаха от моста към водата, — значи е била завлечена насам, според мен.

— Когато е паднала във водата, течението е изхвърлило кочияша — включи се Дюсо.

Сега всички бяха напълно съсредоточени. Все пак бяха оцелели след жестоките игри на Гриндъл На времето той хвърляше обувка в реката и ги караше да научават всичко за теченията, като я намерят — иначе вечеря нямаше.

На времето се гмуркаха точно на мястото, където прислужничките изливаха нощните гърнета, а кухненските слуги — отпадъците: човек никога не знаеше кога там ще се озове някоя сребърна лъжица.

— Мисля, че каретата е паднала тук — посочи Торн. — Той и жена му са били повлечени от течението заедно с бижутата Ако е загубил торбичката някъде тук, е щяла да спре на завоя.

— Право в лайната — започна Торн, но всички го прекъснаха и четиримата го изкрещяха заедно:

— „Право в лайната, и извади проклетото прасе!“

Старият боен вик на Гриндъл.

— Много се надявам оня крадец с космат задник да гори в пламъците на ада — каза Бинк и се прекръсти.

— Голям задник беше! — изкрещя Дюсо и скочи в реката. Белият му корем проблесна на слънцето.

Миг по-късно всички вече се поклащаха във водата. Торн познаваше реката — поне тази част от нея — като петте си пръста. Заради тежестта си торбичката щеше да е потънала в тинята, но не прекалено навътре, защото течението беше толкова силно, че наносите не бяха дълбоки.

— На завоя е прекалено опасно — обърна се той към хората си. — Не искам никой да се гмурка там, където течението минава около тази скала.

Водата свистеше тихо край завоя.

— Там може да има струпване — възрази Бинк. — Уил щеше да тръгне право натам.

Вярно беше: бащата на Роуз беше луда глава и се интересуваше повече от победата, отколкото от живота.

— Не си струва да загубиш живота си — отсече Торн. — Дъщерите ти имат нужда от теб. Уважавай реката, Бинк.

Бяха научили този урок по трудния начин. Господарят им, Гриндъл, беше зъл. Самата река не беше зла, но пък беше своенравна. Един ден беше спокойна, а на другия се превръщаше в същински демон, който повличаше човек към дъното.

Бинк изсумтя.

— Джорди, ти внимавай какво става на брега — изкрещя Торн и Джорди кимна. — Аз ще се гмурна с Дюсо. Бинк, ти стой отгоре този път.

Торн дълбоко си пое въздух, прецени кое точно място на дъното иска да огледа и се гмурна дълбоко в реката. Водата зарева край ушите му. Разбра, че се приближава до брега само защото мракът пред него се сгъсти. С крайчеца на окото си виждаше как краката на Бинк махат над главата му като светли риби.

Започна да рови с ръце в калта и продължи, докато не почувства, че дробовете му ще се пръснат. После се оттласна нагоре и главата му проби повърхността. Ориентира се къде се намира и осъзна, че мястото, което претърси, не е точно това, което искаше.

Дюсо изплува съвсем близо до него.

— Проклет да съм, не знам къде да отида — изхриптя той — Прогоних всичко това от ума си и сега не мога да сляза прекалено надолу. Коремът ми пречи.

— Виж там — каза Торн и посочи към мястото, което бе избрал. — Ще отида там. Ако погледнеш нагоре, ще видиш краката ми.

— Този път слизам аз — изкрещя Бинк.

Торн си проправи път през течението и се вкопчи в увисналия клон на една елша.

— Под мен — изкрещя той.

Двамата мъже изчезнаха и за миг слънцето заблестя по повърхността на водата и й придаде чист и спокоен вид.

Бинк излезе, разтърси глава, пое си глътка въздух и отново се оттласна надолу.

Целият следобед мина така. По времето, когато се отказаха, целите смърдяха на Темза — зловонна смесица от риба, картофи, дим от въглища и дъжд. Тази миризма бе полепнала по кожата им и сега се просмука през дрехите им и попи в седалките на каретата на Торн.

Когато се върнаха, се изкъпаха, преоблякоха се и той представи момчетата на Роуз. През цялата тази вечер, както и следващата, и по следващата, разказваха истории за смелостта на Уил.

На четвъртия ден всички бяха уморени. Бяха се гмуркали десетки пъти, но торбичката все още им убягваше. Само вродената упоритост на Торн го задържаше във водата. Бинк и Дюсо се гмуркаха. Джорди стоеше на пост на брега, а Торн беше на повърхността.

Вкопчен в клона на елшата, той наблюдаваше водата там, където бяха изчезнали двамата мъже. Проклятие, само им губеше времето, както и своето. Торбичката беше или на завоя, където човек можеше да умре в опит да я изрови, или се бе понесла по-надолу по течението и се бе спряла на някое от стотици възможни места.

Той беше глупак. В живота на една река единайсет години са цяла вечност.

Индия му липсваше с острота, която го разтърси до дъното на цялото му същество. Когато й предложи онзи диамантен пръстен, бе обладан от желание. Искаше я обратно. В леглото си, в прегръдките си.

Сега обаче чувстваше, че отсъствието й е разпорило тялото му и го е пронизало в сърцето. Той не просто я обичаше така, както глупав поет обича девойка. Изпитваше първична, раздираща нужда всеки път, щом помислеше за нея.

Това беше лудост. Или пък той беше луд.

Ненадейно Торн осъзна, че Бинк не е излязъл. Дюсо се поклащаше близо до брега. Проклятие, беше се разконцентрирал!

Тъкмо щеше да се гмурне, когато главата на Бинк разцепи повърхността. През последните четири дни той сякаш бе отслабнал с пет килограма. Скулите му стърчаха. Той доплиска до елшата и се вкопчи в нея, като се мъчеше да си поеме въздух.

Торн бе останал в добра форма, но другите от бандата му не бяха. Той взе решение.

— Край! — провикна се той — Приключихме. Стига толкова. Постарахме се много. Минахме по целия бряг.

— Не! — кресна в отговор Бинк. — Не съм готов да се откажа. Знам къде е.

Той посочи право към завоя на реката, мястото, на което водата течеше черна и свирепа.

— Там няма да ходим — отсече Торн. — Излизаме!

Дюсо заплува към брега, но Бинк поклати глава.

— Парите ми трябват!

— Казах, двеста само за да влезете — каза Торн, като си проправяше път през водата. — Хайде, приятелю. Да се махаме оттук.

— Никога в живота си не съм приемал милостиня — отсече Бинк и стисна зъби. — И няма да почвам сега. Ще намеря тая проклета торбичка.

С тези думи той се пусна от клона и заплува към завоя.

Торн изкрещя, но знаеше, че Бинк няма да го чуе — а ако го чуе, няма да го послуша. Дюсо кресна нещо от брега и Торн заплува. Ако се наложеше, щеше насила да завлече Бинк обратно до брега.

Бинк обаче имаше преднина и макар че Торн цепеше водата така, сякаш беше въздух, когато стигна до завоя, главата на някогашния му другар вече бе изчезнала под повърхността.

Той последва бледите крака през тинята. Бинк не беше глупак: използваше течението, за да не се блъсне в брега, облечените му в ръкавици ръце бяха протегнати, за да го оттласнат от огромната скала и да го избутат по-надолу, към купчина тиня, в която навярно имаше всичко — от умрели плъхове до счупени глинени чинии.

През ума на Торн потече порой от проклятия. Какво, по дяволите, си мислеше, че прави? Как можа през ум да му мине да изложи момчетата си на риск? Само едно неправилно движение, и течението щеше да отнесе Бинк настрани, право в скалата, в която водата се разбиваше с тътен.

Със силен ритник Торн стигна до Бинк, сграбчи го за ръката и го издърпа нагоре.

Главите им разцепиха повърхността. И двамата се задъхваха. Бинк вдигна ръка във въздуха. Пръстите му стискаха слизеста, гниеща кожена шапка; той я разтърси и я остави да падне.

— Да те вземат дяволите! — изкрещя той. — Това място гъмжи от какво ли не. Торбичката е там, казвам ти!

— Не ми пука. Ако не те бях хванал, щеше да се блъснеш в скалата.

— Е, нали ме хвана — отвърна войнствено Бинк.

— Кървиш.

По бузата на приятеля му се стичаше червена браздичка.

— От бълха е. Слизам пак. Ще намеря тази проклета кесия. Ти ще се ожениш за проклетия маркиз или за дъщеря му, а аз ще си спечеля наградата — и той отново се гмурна във водата.

Торн изруга и го последва. Бинк беше като риба. С мрачно проклятие Торн заплува след него, като напрягаше очи, за да вижда в тъмното. Водата беше пълна с тиня, разбълникана от първия опит на Бинк.

Това беше Темза в най-страшния си вид: черна като сажди, с течение, което стискаше със стотици пръсти, колкото и умел да бе плувецът, и сякаш нарочно го тласкаше било към остър камък, било към счупена бутилка — всяко опасно по свой начин.

Петата на Бинк проблясваше пред него като рибешка люспа. Той се намираше точно на мястото, където Торн бе решил, че вероятно е заклещена торбичката, ако изобщо беше тук: под сянката на една скала, в която се бе врязвало течението, така че грамадата бе надвиснала над тях като черна полица.

В дробовете му не бе останал почти никакъв въздух Торн стигна до Бинк и видя как тялото му се клати рязко като на човек, който се опитва да издърпа нещо. От усилията му се вдигаше тиня и се разпръскваше във водата. Облаци от нанос, които се разпространяваха бързо като дим.

Торн заплува слепешком към мястото, където бе зърнал петата на Бинк. Ръката му стисна един хлъзгав крак и той протегна ръце, за да опипа пред себе си. Ако човек се озовеше хванат в спиралите на риболовна линия, дърпането можеше да я стегне и да захване плувеца още по-здраво, докато накрая, паникьосан, той се задавеше с нагълтаната тинеста вода.

Бинк знаеше това също толкова добре, колкото и той, но продължаваше да дърпа. Торн се включи и започна да тегли с всяка капка сила, която му бе останала. Бинк се люшна назад и зарита диво.

Кракът му закачи бедрото на Торн и го преобърна с такава лекота, сякаш беше риба В този миг течението хвана Торн насред порой от мехурчета, обърна го, накара го да ослепее, остави го без въздух и го блъсна в скалата. Устата му се напълни с вода, която нахлу в дробовете му.

Светът вече беше почернял, но бълбукането на мехурчета в ушите му спря и всичко стана тихо и студено.