Елоиза Джеймс
Три седмици с лейди Хикс (31)

Глава 31

Индия лежеше по гръб, вперила поглед в балдахина над главата си. Чувстваше се като ледената принцеса от вълшебната приказка — онази със замръзналото сърце. Някой бе извадил вътрешността на тялото й и бе сменил сърцето й с късче лед.

Доказателствата ли? До нея стоеше един доблестен и красив лорд, същински принц от приказките. В този миг би трябвало да е неописуемо щастлива.

Вандър лежеше на една страна, подпрял ръка на главата си, и я наблюдаваше. Тя знаеше, че изражението му е нежно, защото бе погледнала към него. Също така знаеше, че може да си държи устата затворена, защото не казваше нищо. И знаеше, че тялото му е също толкова мускулесто, колкото на всеки средновековен рицар, защото то беше, макар и облечено, до нея на леглото.

В цяла Англия нямаше неомъжена жена, която тайно да не иска да легне до един бъдещ херцог, а той да се взира в нея с такова обожание Беше скандално от нейна страна да го покани да го стори, разбира се, но Индия бе твърдо решена да заличи спомена за легналия до нея Торн. Не че той някога я бе погледнал с обожание. Не я погледна.

Вандър навярно се умори да я чака да заговори, защото посегна и нежно сложи ръка на китката й. Ръката му беше голяма, но според Индия не толкова, колкото на Торн.

Цялото тяло на Торн бе прорязано от белези. Като на войник.

Отново си напомни, че Торн никога не я е поглеждал така, както сега я гледаше Вандър. Вандър сякаш я смяташе за прекрасна.

Торн я гледаше така, сякаш беше луда, и понякога така, сякаш го бе накарала да се разсмее. През другото време я гледаше с такова неприкрито желание, че изглеждаше готов да я хвърли на земята.

Е, това го направи, нали така? Облада я като някоя развратна прислужничка, на долния етаж, където всеки можеше да ги види. Тя не беше първата жена, попаднала в примките на господин Дотри. Сигурна беше. Той навярно бе оставил из цяла Англия диря от разбити сърца.

— Индия — промълви тихо Вандър и започна успокоително да прокарва длан по ръката й.

Тя отново го погледна, просто за да потвърди, че наистина е толкова красив, колкото си мислеше. Беше. Мнозина английски джентълмени имаха челюст и брадичка, която се спускаше под плавен наклон към основата на врата им. Вандър приличаше на някоя от онези гръцки статуи, които Индия бе качила на тавана на Торн Щяха да им се родят красиви деца.

Нещо повече, той й вдъхваше чувство на сигурност. Беше голям и смел и щеше да сплаши и прогони лейди Рейнсфорд, както и всеки друг, който би си помислил да я нападне. Щеше да бъде добър съпруг.

Можеше да го направи.

Можеше да легне с него. И да се омъжи за него. Със сигурност можеше.

— Когато се изправихте пред лейди Рейнсфорд, приличахте на свети Георги, който убива ламята — промълви тя и се усмихна едва-едва.

— Уви, ламята още не е мъртва.

— Все пак беше много благородно от ваша страна. Как само й заявихте, че вече сме женени!

— Това е най-искреното ми желание — заяви Вандър, без да откъсва поглед от нейния.

През последния час той бе изрекъл всички почтителни думи на обожание, които Торн нито бе казал, нито си бе помислял. Нещо повече, Вандър лежеше на същото легло като нея, а не се бе опитал да я целуне. Той я ценеше и я уважаваше.

Бракът им щеше да бъде хубав.

Над нея завесите на леглото бяха събрани и надиплени в красива роза. Оттук нататък нямаше да лъже повече.

— Съществуваше малка възможност да нося детето на Торн — каза тя, без да поглежда настрани. — Но не се случи.

Неспособна да устои, тя обърна глава Вандър бе стиснал зъби.

— Отвращавам ли ви? — попита шепнешком тя.

— Боря се с желанието да убия най-добрия си приятел.

— Накарах го да повярва, че имам опит — каза глухо Индия. — Аз съм виновна.

— Как е възможно някой да повярва, че сте разпусната жена? Вие сте съкровище, в разопаковането на което един мъж спокойно може да прекара целия си живот.

— Торн ми повярва. А после, когато обяви, че ще се оженим, аз отказах и му казах, че когато детето ни се роди, ще му го дам.

В очите й запариха сълзи и в клепачите й се появи болка.

— Той ми повярва. И двата пъти ми повярва.

Вандър се наведе към нея.

— Той е увреден, Индия. Не искам да му измислям извинения, но това е истината. След като се оженим, всяко дете, което носите, ще бъде мое.

Очите му грейнаха, а устните му се извиха в усмивка.

— Всъщност нека се любим още сега.

Опитваше се да я ободри, затова Индия му се усмихна. Но сълзите вече започваха да текат от очите й.

— Торн ме желае, но не ме обича.

Вандър въздъхна.

— Той е най-добрият ми приятел, но освен това е и магаре, което се е възползвало от вас. Изобщо не е трябвало да преспива с вас, а камо ли без да използва френския балон.

По бузите на Индия рукнаха горещи сълзи.

— Той каза… той каза, че когато е край мен, не може да се контролира.

Съчувствието в погледа на Вандър беше като ритник в корема й.

— Предполагам, че мъжете винаги казват така.

Този ден със сигурност беше най-ужасният в живота й, с изключение на деня, в който узна за смъртта на родителите си.

— Вие ме спасихте от лейди Рейнсфорд — промълви тя и от гърдите й се изтръгна кратко ридание. — Той просто стоеше и гледаше.

— Това не е съвсем вярно. Честно казано, помислих си, че ще я удуши.

Индия бе забравила мига, в който лицето на Торн потъмня и той направи крачка към лейди Рейнсфорд със стиснати юмруци.

— Но вие й казахте, че сме женени, и я накарахте да спре да ме обижда.

Вандър извади от джоба си кърпичка.

— Торн може и да не е способен да види ясно каква сте — каза той и нежно избърса сълзите й, — но аз мога.

Индия бе твърдо решена да му каже всичко.

— След… след като тя ми наговори тези неща и аз… — запъна се и спря.

— Защо казахте, че Роуз е ваше дете? — попита Вандър.

— Не мислех. Ядосах се и исках лейди Рейнсфорд да спре да беснее. Но навярно така стана по-добре. Торн иска да се ожени за някоя, която е мила и кротка. Каза ми, че Лала му подхожда идеално.

— Влюбена ли сте в него?

Топлите кафяви очи на Вандър по нищо не приличаха на мразовитите сиви очи на Торн.

— Той ме накара да се почувствам красива и ме слушаше. — Тя успя да вдигне рамене. — Говоря като прелъстена девица в някоя мелодраматична пиеса, нали?

Вандър прокара пръсти по бузата й.

— Не мога да ви кажа какво си мисли или не си мисли Торн, Индия. Знам само, че вие не сте като нито една от жените, които съм срещал. Вие сте прелестна, възхитителна и смела. Вие ми подхождате идеално.

— Не съм такава — прошепна тя и избърса поредната сълза. — Аз не плача. Дори когато родителите ми ме изоставиха, пак не се разплаках.

Съчувствието в погледа му беше унизително.

— И освен това не шепна!

Торн не я обичаше. Не се интересуваше от нея. Повярва на лъжите й дори когато му каза — когато глупаво му каза — такава неистина, че можеше да я разбере дори някой непознат.

Беше свършено. Наистина свършено. Просто трябваше да се застави да го повярва.

— Мога само да кажа, че съм много благодарен на отвратителната лейди Рейнсфорд — промълви Вандър. — Заради нея получих възможността да заявя, че сте моя съпруга. И това ми беше приятно, Индия. Стори ми се правилно. Вие сте моята бъдеща херцогиня. Да видим как звучи: здравейте, Ваша светлост.

Той потърка с палец долната й устна и очите му пламнаха.

— Здравей, съпруго моя.