Елоиза Джеймс
Три седмици с лейди Хикс (2)

Глава 2

Същия ден

Хановер Скуеър № 40

Лондонската резиденция на господин Тобаяс Дотри

По рождение най-големият син на един херцог би трябвало да е елегантен и самодоволен, спокоен, че ще наследи земя и титли според английските закони на наследяването. Най-голямата му тревога би трябвало да е възможността да си сцепи панталона, докато ловува с фоксери, или любовницата му да го напусне заради някой маркиз, който борави по-умело с оня си инструмент.

Но това се отнасяше за най-големия син, роден в свещен брак.

Ако въпросният син е незаконен, роден от ослепителна, но склонна към постоянни митарства оперна певица, жена, която е останала в провинциалното имение на херцога на Вилиърс толкова, колкото да му роди син, а после е продължила да скита като чучулига, която търси по-топъл климат, ситуацията е съвсем различна.

Торн Дотри не беше нито елегантен, нито самодоволен. Дори когато изглеждаше спокоен, винаги беше нащрек за възможна опасност, при това с основание: бе прекарал годините, в които се формираше характерът му, в постоянни усилия да държи смъртта надалеч.

Когато порасна, се превърна в мъж, който контролираше своя свят и всичко и всички в него и не си даваше труда да се преструва, че не знае причината. Не и когато стоеше срещу най-добрия си приятел, Вандър, чието детство бе оказало също толкова огромно влияние върху формирането на характера му.

Тишината в библиотеката се наруши от дълбок глас:

— Не одобрявам, Торн. Летиша Рейнсфорд няма да е ужасна съпруга за някого другиго, но не е подходяща за теб. Защо, за Бога, си се спрял на нея?

Евандър Септимъс Броуди, бъдещ херцог на Пиндар, се беше проснал в отсрещното кресло и крепеше върху корема си чаша бренди. Той беше най-близкият приятел на Торн още от „Итън“, когато и двамата бяха твърдо решени да се докажат с помощта на юмруците си. Никой от тях така и не успя да пребие другия и това доведе до приятелство за цял живот.

Понякога Торн си мислеше, че двамата с Вандър са двете страни на една и съща монета: той, незаконороден син на херцог, който трябваше постоянно да се бори с мнението на света, и Вандър, законороден син на херцог, който не пасваше на общоприетите представи. Вандър беше прекалено прям, твърде мъжествен, прекалено страстен за усещанията на английското общество.

Торн вдигна вежда. Всички смятаха Летиша за най-прекрасната жена на брачния пазар. Прелестите й бяха очевидни.

— Наистина ли не можеш да се досетиш?

— О, знам, че е красива. А освен това ще я отмъкнеш от цял куп млади контета, които пишат сонети за красивия й нос. Но не е подходяща за теб.

— Откъде знаеш? — Торн изпита искрено любопитство. Вандър по нищо не приличаше на бъдещ херцог — косата му беше рошава и имаше челюст на професионален боксьор, вместо на благородник, а освен това не се държеше като аристократ. Никога не ходеше на балове, така че как, по дяволите, се бе запознал с добродетелна млада дама като госпожица Летиша Рейнсфорд?

— Сложиха ме до нея на една вечеря у чичо ми. Определено е доста красива. Но като твоя съпруга…

— Вече съм решил. Точно нея търся.

Торн отпи от брендито си и върна чашата точно на същото място на масичката отстрани.

— Тя е красива, с добро потекло и добре възпитана. Какво повече мога да искам?

— Малко мозък — заяви Вандър, без да откъсва поглед от лицето на приятеля си.

— В леглото интелигентност не ми трябва — отговори сухо Торн. Според него Летиша си имаше всички необходими качества за леглото и за майчинството, макар че високата интелигентност май не беше сред тях. — Според мен една от причините фабриките ми да процъфтяват, е това, че умея да съчетавам дарбите с подходящата позиция. Всъщност не виждам някаква особена разлика между двете.

Вандър изсумтя.

— Смяташ, че аз съм прекалено суров? Ти ще трябва да живееш с нея!

— Вярно е, но аз живея и с иконома си — изтъкна Тобаяс. — Каква е разликата, освен че не трябва да спя с Ифли? Летиша ще бъде майка на децата ми и ми се струва, че ще се грижи чудесно за тях. Всъщност се запознах с нея край Кръглото езеро в Кенсингтън Гардънс. Гледаше как едни момчета пускаха във водата малки лодчици.

Избраницата му навярно нямаше да оцени сравнението, но Торн бе останал с впечатлението, че прилича на спасена хрътка — животно, което ще следва господаря си, изпълнено с обожание и благодарно за всяка капка доброта. Това беше абсурдно — момичето беше красиво като дива роза, с коса като на ангел от Ботичели. По всички правила би трябвало да е арогантна, изпълнена с ясното съзнание за властта си над мъжете. Но вместо това в очите й се четеше отчаяние, сякаш някой трябваше да я спаси.

Според него това беше честна сделка: нейната красота в замяна на неговата закрила.

— Смяташ да запратиш жена си в това твое ново имение, за да отглежда цял куп деца?

— Не виждам причина да живея с нея в Старбъри Корт.

Баща му не го бе научил на почти нищо друго, освен на фехтовка. Торн възнамеряваше да е точно такъв баща и за целта децата нямаше да имат нужда от постоянното му присъствие.

— Една майка не само се грижи за семейството си — възрази Вандър. — Чух, че учените са изчислили, че половината от интелекта на всяко човешко същество идва от бащата, а другата половина — от майката.

Торн само го погледна. Неговите деца щяха да бъдат негови деца, точно както децата на баща му бяха на баща му. Той и херцогът на Вилиърс бяха от едно и също тесто. Не ставаше въпрос само за белия кичур, който се бе появил и в неговата коса, и в косата на баща му още щом двамата навършиха деветнайсет. Ставаше въпрос за извивката на челюстта, за начина, по който Вилиърс пресмяташе възможния изход от всяка ситуация, дори за начина, по който си поемаше въздух.

Ако някой имаше нужда от още доказателства, можеше да ги намери във факта, че херцогът бе създал деца с пет различни майки и всяко от тези деца беше по свой начин копие на баща си.

— Разбира се, надявам се, че ще приличат на майка си — добави той и на лицето му се изписа иронично изражение.

— Проклет вечен ад! — измърмори отвратен Вандър. — Предполагам, че ще отгледаш горките деца като глутница вълци.

Торн се ухили.

— По-добре си намери съпруга. Нали не искаш твоите вълчета да изглеждат хилави в сравнение с моите?

— Още не съм срещнал подходящата жена — отговори Вандър, отпи голяма глътка бренди и се смъкна още по-ниско в креслото си. Торн никога не се изтягаше така. Изтягането щеше да го постави в неизгодна позиция — щеше да загуби ценни секунди, необходими за избягването на удар и началото на нападение.

— Защо не помолиш Елинор да ти намери някоя подходяща? — попита Торн. Неговата мащеха, херцогинята на Вилиърс, познаваше всички в обществото, които си струваше да познава човек. Нещо повече, беше гениален стратег и с голямо удоволствие щеше да се залови със задачата да определи бъдещето на херцогство Пиндар.

Но Вандър поклати глава.

— Искам това, което има баща ти.

— И какво е то?

— Знаеш какво.

— Искаш Елинор?

Торн остана, меко казано, изумен. Неговата мащеха беше красива, интелигентна, остроумна… както и дълбоко влюбена в баща му. Елинор не се интересуваше от по-млади мъже. Всъщност не се интересуваше от други мъже, освен от съпруга си.

Торн удостои Вандър с онзи поглед, който пазеше за джебчиите в мига преди да ги повали.

— Дръж си ръцете далеч от мащехата ми. Представа нямах, че имаш такива наклонности.

— Само ако можеше да си видиш лицето! — Вандър се заливаше от смях. — Твоята мащеха е много мила жена — каза най-накрая той, след като повече или по-малко се овладя. — Но не искам нея, глупак такъв. Искам брак като техния. Искам това, което има Вилиърс — и отпи още една глътка. — Проклет да съм, ако се задоволя с нещо по-малко.

— Аз не смятам брака, който обмислям, за нещо по-малко — възрази Торн. — Просто ще е нещо по-различно. Животът на баща ми се върти около Елинор, както и нейният около него. Не мога да си представя как аз или ти си променяме навиците заради някоя жена. Какво ще стане с всички тези коне, които тренираш? Ти си постоянно на едно или друго надбягване с препятствия. Спокойно мога да си те представя женен — но съпруга, която да е центърът на живота ти… Не.

— Ще намеря време — заяви Вандър.

— Защо?

— Ти наистина не разбираш, нали?

— Разбирам, че Летиша е забележително красива, а освен това е от благородно потекло, което ще предпази децата ми от това обществото да ги отхвърли заради моето раждане. Една от причините, поради които ценя своята мащеха, е, че тя не прилича на нито една от другите жени, които съм срещал. Честно казано, започнах да вярвам, че друга като нея просто не съществува.

— Трябва да съществува, Торн.

Вандър се изправи, но не се отдалечи. Остана на мястото си и сведе поглед към Торн.

— Искам да обикна някоя жена така, както твоят баща обича съпругата си. Не ме интересува дали прилича на продавачка на ябълки. Искам да изпитвам страст към жената, за която ще се оженя. Струва ми се, че не искам чак толкова много.

— Баща ми едва не се ожени за жена, на която мястото й беше в лудницата — осведоми го Торн и се облегна назад, за да види изражението му. — Двамата с Елинор се събраха по чиста случайност. Да не би да се надяваш, че съвършената жена просто ще цъфне на прага ти?

— Ако не цъфне, изобщо няма да се занимавам — заяви категорично Вандър, отиде до гарафата и отново си напълни чашата. — Щом ще променям живота си така, както е удобно на една жена, по-добре да си струва неприятностите.

Тук имаше право. Торн беше сигурен, че бракът си е занимавка. За да съблазни Летиша, се видя принуден да купи имение в провинцията, макар че се чувстваше съвсем добре в Лондон. Нещо повече, щеше да доведе в дома си съпруга, когато вече имаше двайсет и трима прислужници, както и хора, които работеха във фабрики, адвокатски кантори и тъй нататък.

Но искаше деца, а за целта му трябваше съпруга. Обичаше децата. Децата — и момчета, и момичета — бяха любознателни. Обичаха да задават въпроси. Искаха да разберат как се случват нещата.

— След като не смяташ да си променяш живота, предполагам, че ще задържиш любовницата си? — попита Вандър и се отпусна обратно в креслото си, като внимаваше да не разлее брендито.

— Пенсионирах я в деня, след като се запознах с Летиша.

— В такъв случай ще изтъкна очевидното. Поемаш ангажимента да не спиш с никоя друга жена, освен Летиша Рейнсфорд до края на проклетия си живот.

Торн вдигна рамене.

— Тя ще ми роди деца. И не се съмнявам, че ще ми е вярна, така че смятам да й окажа същото уважение.

— Предаността е една от малкото ти добродетели — призна Вандър. — Твоят проблем — добави той и впери замислен поглед в брендито си — е ужасното ти детство.

Торн не можеше да възрази. Бе прекарал момчешките си години като безпаричен гмуркач в тинята — гмуркаше се в Темза, за да намери нещо в мръсотията й — и това бе предопределило какъв ще стане. От горчив опит бе узнал, че опасността се таи там, където не можеш да я видиш.

— Нямаш доверие на никого — продължи философски Вандър. — Баща ти наистина е трябвало да те наглежда по-отблизо. Проклет да съм, ако изпратя на лошо място някое от децата си, дори и да създам копеле, в което се съмнявам.

— Детството ми ме направи такъв, какъвто съм. Не бих го сменил с това да израсна като разглезен син на херцог.

Вандър го изгледа иронично. Торн единствен знаеше какви ужаси се таяха сред стените на провинциалния дом на херцога на Пиндар, когато Вандър беше дете.

— Вярвам на баща си, на Елинор, на братята и сестрите си — заяви Торн. — И на теб. Това е достатъчно.

Честно казано, не губеше много време в мисли дали да не се довери на някоя жена. Освен това рядко се случваше да изпита уважение към представителка на женския пол. Животът му се въртеше около работата му, а повечето благородни дами като че ли не правеха нищо друго, освен да изпълняват задълженията си в леглото, макар че и там повечето работа я вършеше той. Такава беше природата на нещата. Той не беше мъж, който оставя жената да командва под завивките.

— Аз вярвам на теб — отговори Вандър. Не добави други имена, но Торн и не очакваше подобно нещо — знаеше, че такива няма. Лицето на Вандър бе станало мрачно, а според възгледите на Торн мракът у приятеля му си беше негова работа.

— Точно затова искам брак като този на баща ти — продължи Вандър, загледан в огъня през празната си чаша. — На този свят трябва да има повече хора, на които мога да вярвам, от едно мускулесто потно копеле като теб.

Някога, когато бяха на четиринайсет, тази лека шега щеше да е покана за бой и двамата щяха да започнат да се налагат, докато изпотрошат половината мебели… и накрая щяха да приключат боя задъхани и щастливи.

Нещо повече, тази забележка или поне някоя подобна на нея със сигурност щеше да бъде изречена точно в този ден от годината, защото днес беше годишнината от смъртта на майката на Вандър — ден, който той обикновено прекарваше на ръба на насилието. В резултат Торн внимаваше точно на тази дата винаги да е до Вандър.

Той се изправи.

— Писна ми да седя и да слушам излиянията на някакъв разлигавен романтик, който не спира да дрънка за жени. Рапира или шпага?

Вандър се изправи. По нищо не личеше, че трите чаши бренди са му повлияли. По всяка вероятност не бяха — той като че ли бе надарен със способността да изгаря алкохола след броени минути.

Както очакваше, Вандър избра по-тежкото острие, шпагата. Торн беше по-добрият дуелист — Вандър често губеше спокойствие и прибягваше до безразборни отсечени удари вместо към обмислена стратегия.

Двамата отидоха в балната зала на Торн, съблякоха се по риза и панталон и започнаха да се обикалят с вдигнати остриета.

Но дори докато отчиташе всяка промяна в позата на приятеля си, Торн не спираше да мисли за брака си. Летиша наистина не беше умна, но според него това бе категорично предимство у една съпруга. Майка му бе голяма рядкост — решителна жена с призвание и за нея нейното изкуство означаваше повече от сина й.

Торн не проявяваше никакъв интерес към жени с професия. Искаше жена, на която и през ум не би й минало да изостави децата си, независимо от причината. Летиша обожаваше децата и очевидно стремежите й не се простираха по-далеч от майчинството. Пет минути след като се запозна с нея, той реши, че тя ще е неговата съпруга, макар че все още не я бе информирал за този факт.

Всъщност одобрението й не беше необходимо, тъй като бракът им бе въпрос на преговори между Торн и нейните родители. След срещата си с лорд Рейнсфорд той разбра, че ще трябва да плати скъпо за красотата на Летиша. И нещо още по-важно: щеше да плати най-високата възможна цена за произхода й.

Сега единствената пречка, останала на пътя му, бе лейди Рейнсфорд. Родителите на Летиша ясно му бяха показали, че е необходимо да получи и одобрението на майката.

Вандър се биеше като обезумял, дотам, че на два пъти едва не проби защитата на Торн. Гърдите му се надигаха и спускаха и той бе облян в пот. Но изглеждаше по-добре, отколкото преди: не толкова напрегнат, не толкова разярен… не толкова съкрушен.

Добре.

Беше време да нанесе решителния удар. С поредица от координирани удари Торн затанцува около острието на Вандър, посече дясната му ръка отстрани и отдолу, премина в лъжливо нападение, завъртя се, прехвърли шпагата в другата ръка и връхлетя отгоре му с лявата.

Touche.

Вандър прие поражението с порой от ругатни, от които и моряк би се изчервил. Торн се преви, за да си поеме въздух, и се загледа в капките пот, които падаха по пода. Не можеше да победи Вандър на ринга, но можеше да помете пода с него с меч в ръка. Още по-хубаво бе, че лудостта, надвисвала над приятеля му при всяка годишнина от смъртта на майка му, се бе разсеяла.

Торн си съблече ризата и избърса с нея гърдите и лицето си.

— Смяташ ли, че Летиша ще те хареса? — попита Вандър.

— Да ме хареса ли? Какво имаш предвид?

— Външността ти. Как мислиш, дали я привличаш?

Торн погледна надолу към тялото си. Беше покрито с дълги ивици от мускули, които оформяха бразди по плоския му корем. Поддържаше тялото си в отлична форма и досега никоя жена не се бе оплакала.

— За белезите ли говориш?

Като всеки гмуркач в тинята, доживял до по-голяма възраст, той беше покрит с белези.

— Ти никога не излизаш в обществото и няма откъде да знаеш, но Летиша току-що прекара целия сезон в танци с цял куп тънки като клечки женчовци, на които не им се налага да се бръснат. С теб сме прекалено едри, а ако не се обръснем и един ден, и на двамата ще ни набоде брада.

— Всички те ни бяха съученици — вдигна рамене Торн. — Ти приемаш брака прекалено сериозно. Това е сделка като всяка друга. Аз ще й осигуря къща в провинцията. Това ще компенсира грубиянските ми пропорции.

— По дяволите! — измърмори Вандър и застина, както бършеше потта от косата си. — Говориш сериозно, нали? Никак не мога да си те представя като провинциален земевладелец.

И Торн не можеше, но доколкото разбираше, децата се нуждаеха от чист въздух и открити пространства. Новото му имение се намираше близо до Лондон и той можеше да ги посещава без усилия.

— Какво ще правиш там? — изсмя се Вандър. — Ще ходиш на риболов? Мога да си представя как изобретяваш нова въдица и продаваш модела за сто лири, но да ловиш пъстърва — не.

Торн току-що бе купил една фабрика за каучук, която бързо губеше пари. За миг си представи въдица от каучук — трябваше да измисли нещо доходоносно, което да произвежда фабриката, но после отхвърли идеята.

— Няма да ходя често там — отсече той и захвърли настрана ризата си. — Ще оставя пъстървата на глупаците, които обичат да си замразяват топките в бурното течение.

Той беше човек от източните квартали на Лондон до мозъка на костите си и щеше да се залови с лов на пъстърва само ако умираше от глад. Освен това времето му като гмуркач в тинята му бе оставило едно незаличимо чувство: той не обичаше реките. Ако зависеше от него, никога повече нямаше да влезе в река и със сигурност за нищо на света нямаше да се потопи до дъното.

— Аз обичам да ловя риба — възрази Вандър и облече една от ленените ризи, които личният прислужник на Торн бе оставил на украсен с филигран стол.

— Хубаво, защото ще поканя Летиша и родителите й в провинцията след около две седмици. Можеш да дойдеш и да си уловиш вечерята. Трябва да убедя майката на Летиша да се примири с низшата ми кръв, а ти можеш да ми бъдеш доказателство, че познавам подходящите хора. Мога само да се надявам, че двамата не сте се срещали.

Вандър запрати просмуканата си с пот риза към главата на приятеля си, но платът падна на земята. Торн вече крачеше към вратата.

Трябваше да спаси фабриката.