Елоиза Джеймс
Три седмици с лейди Хикс (32)

Глава 32

Торн пристигна в църквата в шест часа сутринта. Вратата беше заключена, а над селския площад цареше абсолютна тишина. Единственият признак на живот идваше от хлебарницата от другата страна на площада. Нямаше пейки, затова Торн седна на един надгробен камък и зачака.

Открай време не беше човек, който ходи на лов. Но това се дължеше на факта, че не виждаше смисъл да гони животни, когато имаше толкова хищници в света на хората Сега цялото му тяло бе напрегнато в очакване на лова, на мига, в който щяха да се появят или викарият, или Индия. Който и да е от двамата.

Но никой не дойде. След известно време вратата на хлебарницата се отвори — сигнал, че вече има пресен хляб. Сякаш по сигнал, селяните започнаха да излизат, като се поздравяваха, докато прекосяваха площада, за да си вземат самуни. Неколцина от тях хвърлиха поглед към мъжа, седнал със скръстени на гърдите ръце, но не казаха нищо.

Торн беше сигурен, че нито мрачното му изражение, нито насиненото му лице предразполагат към разговор. Нещо повече, инстинктите му вече започваха да му подсказват, че става нещо. На мястото на Вандър първото нещо, което щеше да направи сутринта, щеше да бъде да въведе Индия в църквата.

Освен ако още не бяха в леглото. Освен ако… Зъбите му пак се стиснаха. Ако Индия и Вандър наистина бяха заедно и Индия беше щастлива, той щеше да се махне. Навярно щеше изобщо да напусне Англия.

Възможно бе баща му да е сбъркал Индия и Вандър се бяха отправили към някой друг град, поради което той не можа да намери никакви следи от тях в странноприемниците.

Докато обмисляше какво да прави, две жени прекосиха площада и тръгнаха забързано към църквата. Точно когато стигнаха до него, едната се обади:

— Ако младоженецът раздава шилинги, искам да съм там. Давай малко по-бързо, жено! — и двете изчезнаха по улицата отдясно на църквата.

В ума на Торн не остана нито една мисъл. Изглежда, беше закъснял. Тръгна след жените и установи, че до къщата на свещеника има долепен малък параклис. Трима-четирима бъбрещи селяни тъкмо се отдалечаваха от вратата и гледаха със задоволство монетите в ръцете си.

Торн спря същата жена, която бе преминала бързо край него преди малко.

— Изтървах ли сватбата?

— Да, сър, изтървахте я — отвърна бодро тя. — Ваши приятели ли са? Жалко. Сигурна съм, че щяха да се зарадват да присъствате, защото съпругът ми трябваше да стане свидетел.

Тя кимна към параклиса.

— Влизайте, сър. Те се подписват в книгата отзад, но всеки момент ще излязат.

Торн проследи погледа й. Срещу параклиса бе спряла собствената му проклета карета.

Закъсня.

Закъсня и затова си беше виновен само той, проклет да е! Защо не осъзна, че никога досега не е изпитвал такова желание — което означаваше, че не е само желание? Искаше нея, цялата, от пръстите на краката до всичката тази разкошна коса.

Сега никога нямаше да се събуди до нея, да се обърне и да завладее сънените й устни. Никога нямаше да поеме в ръцете си първото им дете, било то законно, или не.

Тази мисъл едва не го накара да падне на колене, там, насред непознатото селище, под дъждеца, който започваше да ръми. Никога досега не бе изпитвал такова отчаяние — нито като гмуркач в тинята, нито когато разбра, че майка му е умряла, без да се върне за него… никога.

Започна да мести крак след крак към вратата на параклиса. Щеше да я види още веднъж, а после щеше да напусне страната. Вандър щеше да разбере. Вандър щеше да проумее какво точно е загубил Торн.

Точно когато стигна до вратата, отвътре се изсипа цял поток от хора: пасторът, клисарят, един енориаш, втори енориаш…

Булката.