Елизабет Ноутън
Свързани (7)

Глава шест

Макс рязко потръпна и се събуди, облян в студена пот. Тресеше се от главата до петите.

Задушният въздух в стаята не позволяваше на дробовете му да се разширят и той се задъха. Седна рязко, взрян в тъмнината и с бясно туптящо сърце, докато постепенно идваше на себе си.

Намираше се на тавана върху своя сламен дюшек. През замърсеното стъкло, високо на противоположната стена, нахлуваше лунна светлина, която осветяваше слоя прах върху голия под така, сякаш в стаята беше навалял сняг.

Това не беше тренировъчното поле. Макс погледна надолу. Върху ръцете му нямаше кръв. И не беше убил току-що никого с ярост, както беше видял насън.

Сън. Просто още един безсмислен сън.

Пое си дълбоко въздух. После още веднъж. Затвори очи и се опита да успокои бясното туптене на сърцето си. Сънят беше дошъл така, както винаги. И Макс, както и преди, трудно го беше отличил от реалността. Отново му се беше присънило, че майка му го търси. И едва видяла в какво се беше превърнал и какво беше направил, беше се обърнала и избягала ужасена; ужас, който беше изкривил красивите й черти.

Но това не беше действителност, а просто сън. Просто глупав, глупав сън…

Успокоил се малко, Макс отвори очи и се огледа. Когато пулсът му се нормализира и очите му привикнаха към бледата светлина, осъзна, че сънят му изглежда е бил най-обикновен кошмар. Някой беше смачкал почти целия хляб, който Макс дори не беше опитал. Чинията беше разбита на три части, а водата за пиене се беше превърнала в тъмно петно върху студения и твърд дървен под.

Странно. Макс повдигна рамене, избута тази мисъл някъде на заден план в главата си и отново си легна. Не знаеше колко дълго беше спал, но ако съдеше по светлината отвън, бяха минали поне няколко часа. Той чуваше отгоре, че Аталанта отново беше пристъпила към тренировките на демоните си след почивката за вечеря. За щастие, беше оставила Макс сам, като му беше разрешила да поспи. Очевидно бе изпитала прекалено силно отвращение към неговата човечност, за да го гледа пак. Звънтене на оръжие, викове на ранени и яростният рев на Аталанта се носеха във въздуха и кънтяха в ушите му.

Отвори очи и се опита да блокира всички звуци. Докато трепереше от студ мечтаеше за одеяло, макар и наясно, че мечтите тук бяха безсмислени. Днес нямаше да го получи, така че му оставаше единствено да свикне със студа и да страда.

За да не мисли за него, момчето се обърна настрани, присви колене към гърдите си и отново си представи лицето на майка си. Задиша дълбоко. Ако се концентрираше по-силно, сигурно щеше да успее да почувства топлината от стъклото, което държеше по-рано в ръце.

Огледалото!

Макс подскочи, съвсем разсънен, а сърцето му лудо запрепуска. Само че този път не сънят беше това, което го преследваше, а реалността.

Той скочи на крака и коленичи, опипвайки всеки сантиметър от дюшека си в търсене на огледалото, но така и не намери нещо. Защо не го скри отново, преди да си легне? Глупав, глупав Макс! Къде беше то?

Ръцете му отново и отново заопипваха дюшека, все по-настойчиви с всяко движение. И когато пръстите му докоснаха нещо малко, кръгло и метално, той застина.

Поднесе монетата към лунната светлина, за да я разгледа по-добре. И когато видя отпечатаната върху златото буква А, направо замръзна.

Монетата на Аталанта. Нейното клеймо. Била е в стаята му и е видяла огледалото. И сега то беше изчезнало. Смачканият хляб, разлятата вода, разбитата чиния… сега вече всичко придобиваше смисъл.

Макс скочи на крака, преди да успее да се спре. Изпълваше го такава всепоглъщаща ярост, каквато преди не беше изпитвал никога. Спусна се по стълбата от четвъртия етаж и се понесе през кухнята, като с всяка стъпка гневът и яростта в него се разгаряха все по-силно и по-силно.

Мое. Мое. Мое.

Изтича покрай кухненските работници и игнорира предупредителните им викове. Не му пукаше дори за ледения въздух, който го блъсна в лицето, след като отвори вратата на кухнята. На тренировъчното поле Макс видя група демони, насъбрали се около Аталанта и един от нейните слуги.

— Слабак! — изрева Аталанта. — Ако на моята армия й трябваха безгръбначни идиоти, щях да сменя демоните с човеци. Я работи по-усърдно!

Краката на Макс се движеха против волята му. Пред очите му тъмнееше и се размиваше. Преди да се усети какво прави, момчето си проби път през тълпата и се озова в центъра на кръга.

Аталанта го видя с крайчеца на очите си. Демонът, с когото се сражаваше — Фоби? — се възползва от възможността да нанесе удар. Но тя беше по-бърза от него и хиляди пъти по-опасна.

Мечът й описа дъгата по-рано, преди Фоби да успее да нанесе удара си, и с вик, който с ехо се отрази в мразовития нощен въздух, главата хвръкна от раменете му и падна върху замръзналата земя. Тялото му я последва след няколко секунди.

Такива сцени Макс беше наблюдавал хиляди пъти и при всяка — част от него се обливаше в сълзи. Смъртта си беше смърт, без значение какво беше съществото, което умираше. Но този път не му пукаше. Виждаше само една цел — Аталанта.

— Максимус — приветства тя сина си, докато изтриваше окървавения меч в червената си пола. — Колко мило от твоя страна да се присъединиш към нас.

— Дошъл съм не за да се присъединя към вас — изръмжа той и хвърли монетата към нея. — А да си взема онова, което ти открадна!

С мек звън монетата се приземи в краката й. Аталанта погледна надолу, но дори не си даде вид, че не разбира за какво ставаше дума. Чертите на лицето й бяха все така студени и бездушни, както винаги.

Тя погледна към него, заби меча в земята и без да трепне, извади от джоба си огледалото.

Дишането на Макс спря, когато видя съкровището си в ръцете й. Страхът се вкопчи в гърлото му. Дори без да гадае, той знаеше какво иска тя. Да се моли. Искаше той да покаже слабостта си пред всички. И той щеше да го направи. За това стъкло, единственото, което го свързваше с майка му, той беше готов на всичко.

— Това ли ти трябва? — попита Аталанта с отвратително сладък глас. — Тази… дрънкулка?

Той не отговори. Не можеше. Думите спряха в гърлото му.

Злодейката бавно въртеше огледалото в ръцете си, без да откъсва поглед от него.

— То е толкова сладко, Максимус. Интересно… откъде си го взел?

Макс знаеше, че е по-добре да не лъже. Съдейки по това, как го гледаше Аталанта, му беше ясно, че тя вече подозира за божествения произход на това стъкълце. Но също така знаеше, че е по-добре да не й казва истината.

Тя стисна стъклото в ръката си и го хвърли надясно. Макс ахна, следейки полета му, когато изкривени и сгърчени пръсти го хванаха, преди то да падне на земята. Зелус доволно се усмихна.

— Страхотно е, нали Зелус? — попита Аталанта, без да откъсва очи от Макс.

— Да, царице моя! — изръмжа демонът.

Върху лицето й бавно разцъфна усмивка.

— Тогава е твое.

Зелус го вдигна над главата си.

— Не! — извика Макс и цялото му тяло се напрегна.

Ръцете на Зелус се придвижиха толкова бързо, че Макс едва ги видя. Сърцето му буквално скочи в гърлото, когато огледалото се разби с мек звън в замръзналата земя, унищожавайки заедно със себе си всички негови мечти.

Тя никога нямаше да може да го намери. Нито сега. Нито някога.

Пред очите на Макс се спусна червена пелена и той се хвърли напред, без да се замисля. Протегна ръка и изтръгна меча от Аталанта, преди тя да успее да го спре. Над тренировъчното поле се разнесе рев. Той не се огледа, за да определи откъде идваше звукът. Не осъзнаваше, че източникът му е самият той. Макс усети удар в лицето, но го игнорира. После рязко заби меча си в Зелус, пронизвайки кости и плът. Демонът извика, опита се да окаже съпротива, но противникът му беше по-бърз. Макс се метна напред и веднага отскочи, преди Зелус да успее да отреагира. Когато демонът най-накрая падна на колене, Макс не се поколеба.

Зад гърба си дочу възторжения шепот на Аталанта:

— Да!

Издърпа меча си. Желанието да унищожава преобладаваше над всичките му чувства. Дори над морала му.

При замахването на меча се разнесе свистящ звук. Главата и Зелус се изтъркаля по земята и се спря при тази на Фоби. След няколко секунди тялото му падна с глух звук до нея. Дълъг, звънък женски смях се разнесе зад гърба му.

— Да, Максимус. Да! — Аталанта зааплодира, след което го потупа по рамото с ентусиазъм.

Потен и дишащ тежко, Макс се взираше в устроената от него касапница и очакваше да почувства угризения на съвестта. Само че не усещаше ни най-малък намек на такава. Този път той чувстваше победа. И вместо обезглавения демон, виждаше в краката си разкъсани на малки парченца всичките си глупави и безполезни надежди и мечти.

Той разреши на Аталанта да го притегли в обятията си, като не се противопостави на докосването й и не се напрегна, както правеше обикновено.

— Знаех, че това го има в теб!

Толкова бързо, колкото го беше прегърнала, тя го пусна и махна с ръка към останалите.

— Хибрис, побързай и заповядай на готвачите да се приготвят за пир. Днес ще празнуваме победата на моя син.

Демонът се затича към къщата. Останалите чудовища се разпръснаха, отправяйки се към своите бараки в края на гората, ръмжейки нещо неразбрано, но на Макс не му пукаше. Той така и не помръдна от мястото си.

Почувствай нещо!

Не, нямаше нищо. Съвсем нищо. Единствено пустота.

Аталанта застана пред него. Дрехата й закри обезглавения демон, но Макс не трябваше да го вижда, за да го запомни завинаги. Във всеки един той момент можеше мислено да си представи образа му.

Тя приклекна, докато лицата им не се озоваха на едно ниво, и погледна към него с наситеночерните си очи. При желание тази чернота можеше да се превърне в диаманти.

— Ти току-що направи първата си крачка към мен, иос, и аз зная, че тя ти се отдаде трудно. Някога аз бях същата като теб. Бях създадена, за да се боря. — Гласът й беше мек, а не снизходителен, както обикновено.

И по непонятни за него причини Макс осъзна, че слуша царицата, омаян от ритъма на речта й.

— Ние с теб, Макс, заедно притежаваме силата да правим всичко, което поискаме. Заедно сме достатъчно силни, за да управляваме света.

Металният диск, който тя винаги носеше на врата си, се изплъзна изпод блузата й и провисна пред очите му. Той го беше виждал и преди, но сега украшението сияеше толкова силно, също като Луната.

Аталанта притисна дланта си към бузата му.

— Ти ми вярваш, нали, Максимус?

Той гледаше към диска с четирите вдлъбнатини и се опитваше да си спомни какво говореше за него Танатос, архидемонът: Това е ключ, който отключва вратата към света. Изкован от Боговете. И откраднат от Аталанта.

И според Макс това приличаше на ключ, но… кой да знае?

— Максимус? — С върха на червения си нокът Аталанта повдигна лицето му към своето.

— Да? — прошепна той, докато съсредоточено я гледаше в черните очи.

В тях имаше кръгове. Също като в медальона на гърдите й.

— Да, какво?

— Да, matèpac. — Тази дума беше станала толкова рутинна, че Макс дори не се поколеба, докато я произнасяше. И най-накрая беше готов да се примири с това.

Тя се усмихна; с истинска усмивка, която той по-рано никога не беше виждал у нея и от поразителната й красота дъхът му едва не спря.

— Днес аз с гордост те наричам мой син. Да вървим и да го отпразнуваме заедно. А когато дойде време за спане, ще те сложат на най-меката постеля, обградена от разкош. С мен ти никога няма да изпиташ нужда.

Някъде в дълбините на съзнанието му се разнесе тих вик „Не!“ но звукът беше толкова слаб и приглушен, че той едва го чу.

Тя се изправи и му протегна ръка.

— Да вървим, сине.

Макс погледна към дългите й пръсти, облени от лунната светлина.

На земята, зад краката на Аталанта, Макс виждаше парченцата стъкло, смесени с кръв и смърт.

Това е твоето настояще. Останалото е измислица. Само сън.

Макс пусна меча. И сложил пръстите си в ръката на Аталанта, той освободи мечтите си, за който толкова дълго се беше стискал. За своята майка, за баща си и за глупавата надежда, че някой щеше да дойде и да го спаси. Те нямаше да дойдат. Нито сега, нито някога. Защото Аталанта беше права. Той беше същият като нея. Убиец. Изгнаник. И преди всичко нежелан герой…

Погледът му се спря на тъмните знаци по ръцете му, контрастиращи с кожата му. Макс се фокусира върху древния текст, когато пръстите й се свиха около неговите, върху линиите и извивките им, който липсваха върху нейната. И разглеждайки съединените им ръце, той разбра онова, което беше пропускал хиляди пъти. Те можеха да бъдат еднакви, но за разлика от нея, той беше благословен от Боговете. Дори на това зловещо място.

Сърцето му затуптя по-силно. Отначало бавно, а след това с все по-нарастващ ритъм, когато го осъзна мисълта. И когато Макс я погледна в очите, новата мечта беше заела мястото на старата. Само че тази мечта не беше топла и безвредна; тя беше опасна, възбуждаща и всемогъща. Тя се мяташе, кръжеше и извиваше в главата му, докато той не го осъзна. Докато онази негова част, която подхранваше яростта му преди няколко минути, не се превърна за него във всичко, което виждаше, знаеше и чувстваше.

— Да, matèpac — прошепна той. И отново погледна към металния диск, като за първи път в живота си повярва, че Аталанта казваше истината. С нея можеше да получи всичко, което пожелае. И чрез нея той щеше да може да управлява света.

Аталанта се усмихна още по-широко, макар че нямаше представа за какво си мислеше Макс.

И тогава matèpac щеше да съжалява за това, което беше създала.

* * *

Калия седеше на стола в кабинета на клиниката и през големите прозорци гледаше към бавно изчезващите в далечината Егейски планини. Тъй като времената в Арголея съвпадаха със сезоните в света на хората, навън беше късна есен и облаците бяха надвиснали ниско над долината, където беше разположен град Тайрънс. Сега тези облаци бързо пълзяха и закриваха величествения вид на високите и заснежени върхове, които често бяха единственият източник на умиротворение за Калия.

Стара легенда гласеше, че в далечното минало, когато боговете дарили Арголея на нейния народ, скрили в Егейските планини безценно съкровище. Нещо, което никой не можел да владее заради страха, че то можело да бъде използвано във вреда на останалите. В детството си Калия беше слушала тази история безброй пъти. Тя често се любуваше на величествения им вид и гадаеше какво можеше да е това съкровище. Но днес митът беше просто кратък проблясък в съзнанието й. Нещо безценно? Тя вече беше загубила всичко, което представляваше ценност за нея. И сега — въпреки че не беше много сигурна дали някъде в дълбините на сърцето й все още не лелееше надежда за това — загуби и Зандер.

Почукването по вратата се разнесе точно преди един познат глас да произнесе:

— Калия? — Баща й, лорд Саймън, вторият по ранг член на Съвета на Старейшините, подаде глава в кабинета й. — Нали не преча?

Тя отметна косата си назад и се облегна на стола. Във всеки друг ден тя би се зарадвала на компанията му, но днес всичко, което не й позволяваше да мисли за Зандер, беше добре дошло.

— Не, просто мисля за работата си. Ти какво правиш тук? Мислех, че имаш работа в Съвета.

— Истина е. — Той влезе в стаята. Носеше идеално ушити панталони и традиционната арголейска риза, закопчана до гърлото. Широката й яка обвиваше врата му от едната страна и се премяташе през другото рамо. Саймън беше почти на четиристотин години, но видимо не изглеждаше на повече от четирийсет. Калия винаги беше смятала баща си за красив — висок, стегнат, зеленоок и тъмнокос. Харесваше й да си мисли, че майка й е била на същото мнение и отчасти заради това се беше свързала с него. А не защото са я принудили.

Лечителката мислено поклати глава, докато го оглеждаше. Консервативен за тяхната раса, но относително съвременен. Болшинството от полуарголейците или мизосите смятаха, че арголейците се разхождаха в гръцки тоги и венци от лозови листа. И дори си нямаха понятие колко сходни бяха световете им.

— Взех си почивка, за да ти направя изненада — каза баща й. — Мислех, че за теб също ще бъде добре да си починеш. В последно време си затрупана с работа. — В гласа му прозвуча порицание, когато той произнесе думата „работа“, но тя го игнорира, както правеше от доста време.

И когато той погледна към вратата, тя направи същото. Какво беше намислил? След няколко секунди в рамката й се показа друга глава. А точно този човек Калия определено не желаеше да види. И то особено днес.

Лукас се усмихна и зъбите му проблеснаха на фона на загорилата му кожа, когато се изправи и влезе в кабинета с такъв вид, сякаш той беше негова собственост.

— Изненада, Кали!

Калия се напрегна и бавно се изправи, макар че се постара да не покаже реакцията си. Винаги я беше възмущавало, че той имаше наглостта да я нарича „Кали“, сякаш истинското й име не му харесваше и той се опитваше да преправи бъдещата си съпруга както си иска.

— Лукас? Какво правиш тук?

Кехлибарените му очи с неодобрение се плъзнаха по дрехите й. Той не харесваше, че тя носи панталони. Кичур пясъчноруса коса падна върху челото му. Беше привлекателен за мъж — среден на ръст, в добра форма и остро очертани скули, но той никога не я беше привличал нито физически, нито емоционално. А липсата на привличане към този а̀ндрас, с когото беше сгодена, не беше добре. Годеникът й, също като баща й, беше облечен в консервативен хитон, но тъй като той скоро щеше да стане лорд Лукас, новият член на Съвета, това изобщо не беше за учудване.

— Дойдох, за да те поканя на вечеря. Тази вечер. Твоят период на пречистване е към края си. Аз… — Баща й прочисти гърлото си и Лукас погледна към него. — Ние сметнахме, че това ще ти достави удоволствие.

Калия загуби дар слово. Нима наистина бяха минали десет години? Тя мислено започна да брои и осъзна, че — о, Богове! — наистина бяха изминали десет години. Срокът щеше да изтече следващия месец. Стомахът я присви.

— Аз… — Тя погледна към баща си, но после бързо премести поглед върху Лукас. — Предполагам, че имам още няколко седмици.

— Ние знаем — отвърна баща й, като с това отново привлече вниманието й. — Но вече измина много време. — Той кимна към Лукас и с гордост се усмихна. — Освен това Главата на Съвета се отнася благосклонно към Лукас. Люциан се съгласи вашата церемония на сгодяване да се състои веднага след завършването на пълния цикъл на пречистване.

Вътрешностите й се преобърнаха, когато бавно отмести поглед към Лукас, който стоеше до бюрото й. Той изглеждаше много самодоволен и сякаш празнуваше победата си. Беше в правото си да й е ядосан заради онова, което се бе случило преди много години, но едва ли й беше казал повече от няколко думи след церемонията по пречистване, както и в течение на целия цикъл след него. Тя тайничко се надяваше да съществува някаква вероятност той да е решил, че някоя друга гинайка ще му подхожда много повече. Но, очевидно, напразно. Защото ето, той в момента беше тук — завоевател, който изискваше наградата си. Сякаш тя беше някакъв трофей. Точно така се отнасяше Съветът към жените в Арголея. Негова по право, а не по заслуги.

— И така, днес вечеряме заедно, Кали — обяви Лукас така, сякаш това вече беше решено. — В седем часа. В моя дом. Трябва да обсъдим много неща. И да направим план. — Той огледа кабинета й и не скри отвращението си. — Аз съм сигурен, че ти, също като мен, с нетърпение очакваш бъдещето. Не ме карай да чакам.

И си тръгна, без дори да дочака отговора й. А онези малки трохички независимост, извоювани от нея за последните десет години, сякаш излетяха от стаята заедно с него.

— Люциан е във възторг, че скоро ще се състои вашата церемония на обричане — с ентусиазъм съобщи баща й, когато Калия се отпусна обратно в стола и направи опит да въздъхне. — Той планира шикарно празненство. — Саймън погледна към все още отворената врата и празния коридор. — Между нас казано, мисля, че след церемонията Луциан ще обяви, че подава оставка, като на свое място ще назначи Лукас. Този а̀ндрас има светла глава, пълна със страхотни идеи. Аз дори не мога да изразя каква изгода ще донесе това на нашия народ.

Всичко в Калия се сви. Да. Страхотни идеи. Тя знаеше всичко за идеите на Лукас. Например да направи живота на жените такъв, какъвто е бил в Средновековието — да им отнеме независимостта и възможността за работа, като подчертае, че единственото им предназначение е да се намират изцяло под властта на мъжете си и да раждат деца, за да се увеличи расата им.

— Калия? Какво се е случило?

— Нищо. Аз…

Кажи му „не“ Изадора. Отстоявай себе си! Докажи, че той, както и всички останали, грешат.

Слепоочията на Калия запулсираха, когато изречените по-рано от нея думи изплуваха в паметта й. О, Богове! И тя даде съвет на Изадора относно царя? Каква ирония, когато самата тя не беше способна да се противопостави на собствения си баща.

Затвори очи, сложи лакти на масата и разтри челото си. Не искаше да се омъжва за Лукас. И ако се стигнеше дотам — за никого другиго. Единственият мъж, за когото искаше да се омъжи, не й отвръщаше с взаимност. А дори само мисълта за някаква интимност с Лукас… О, Богове, не беше способна на това!

Калия свали ръце, погледна към баща си и отвори уста, за да му го каже. След което рязко я затвори.

Баща й я гледаше със зелените си очи, видели толкова много и очакващи още повече. Смъртта на майка й му беше причинила толкова силна болка, че той така и не се беше оженил повторно. Любовната връзка на Калия със Зандер и всичко онова, което се беше случило после, едва не го сломиха. Той заложи репутацията си в Съвета заради нея. И не допусна тя да умре в онези гръцки планини. А когато всичко свърши и за Калия не остана нищо, заради което да иска да живее, той намери начин да я върне обратно вкъщи, в Арголея; за да защити дъщеря си от демоните в света на хората, за да може тя да работи в клиниката, която винаги беше обичала и да се появи нова цел в живота й. Макар че през голяма част от времето тя не разбираше в какво точно се състоеше тази цел.

Той можеше да се отвърне от нея, както го сториха всички останали — дори Лукас — но баща й не го направи. Остана с нея. И в крайна сметка точно поради тази причина тя остана с него през всичките тези години.

Истинският лидер винаги поставя собствените си желания настрани заради благото на останалите. И принася жертва. Защото това в края на краищата оправдава всичко.

Думите на царя болно я удряха, като внасяха във всичко това смисъл по един неочакван начин.

— Калия? — отново попита баща й. — Какво се е случило? Ти изглеждаше много разстроена, когато влязох. Ходила ли си в замъка?

Тя кимна, тъй като не можеше да го излъже — в крайна сметка поне в това.

— Да. Царят свика събрание, когато бях там. Той…

— Какво?

Тя се запъна, неуверена дали трябва да му каже, но след това реши, че е без значение — той щеше да го узнае много скоро.

— Царят обяви годежа на принцесата.

Устните му се присвиха, а очите му потъмняха, когато думите й достигнаха до него.

— И отново с Аргонавт. — Гласът му беше изпълнен с отвращение. — Кой е този път? Деметрий?

Калия поклати глава и погледна към ръцете си.

— Не. Изадора ще се омъжи за… Зандер.

Не издържала на мълчанието му, тя повдигна очи. В стаята играеха сумрачни сенки, но Калия все пак видя застинало изумление върху лицето на баща си.

— Ясно — най-накрая изрече съветникът.

В гърлото й сякаш беше заседнало камъче и колкото и да се мъчеше да го преглътне, не можеше.

— Мислех, че тази новост ще ти достави удоволствие.

Той я хвана за ръцете и я повдигна от стола.

Топлината обви дланите й и познатият аромат на сандалово дърво я обгърна.

— Нищо, което причинява болка на теб, не доставя удоволствие на мен, Калия. Въпреки всичко, което си мислиш, основната причина за моето невъзприемане на връзката ти със Зандер беше не това, че той е Аргонавт, а това, че той те използва.

Калия изумено премигна, когато баща й протегна ръка и прибра кичур коса зад ухото й. Тя беше шокирана от това, че той, след всичките тези години, най-накрая заговори с нея за Зандер и още повече от това, че я докосваше. Тя вече не помнеше кога я беше докоснал за последен път.

Не я беше докосвал от… Гърция.

— Колкото и да ти се иска да повярваш в обратното, Аргонавтите ще направят всичко възможно, за да саботират работата на Съвета. И ти, дъще моя, беше само средство за достигане до тази цел.

— Това е лъжа. Зандер никога…

— Той можа. И го направи. Аз изобщо не се съмнявам, че той те е съблазнил точно поради тази причина. И това сработи, нали? Твоята… ситуация… отвлече вниманието от сложните социални въпроси, над които работеше Съветът по това време. Наложи им се да се занимават с теб, с Аргонавтите, с мен и със скандала. Дори царят внезапно се заинтересува от работата на Съвета. Потрябваха години, за да можем да си възстановим положението, което изгубихме заради скандала с теб.

Царят е знаел? Кръвта се оттегли от лицето на Калия. Той нито веднъж не беше споменал за това. През всичките тези години тя смяташе, че историята й със Зандер беше останала тайна.

— Но освен това — продължи баща й вече по-меко — дори намеренията на Зандер да са били благородни, а уверявам те, това не е било така, той никога не би могъл да те оцени по достойнство. Защото няма такова родословие като твоето. Той не е генетически предразположен да се грижи нито на жена, нито за семейство. В името на Боговете, дори собствените му родители не са го искали! Този Аргонавт умее само да се сражава. И прави единствено онова, което му носи удоволствие. Ти не можеш да се мериш с неговото родословие, Калия. Неговите гени са прекалено силни. Той е прекалено близо до кръвта на Боговете. Ти никога не си му била нужна. Не и истински. И аз никога не съм искал да станеш жертва на гнева, който е в кръвта на неговия род. Струва ми се, че той е добра партия за Изадора, но не и за теб. За теб аз искам много повече.

Сълзите пареха в очите на Калия. Но днес тя не искаше тези сълзи като завършек на всичко останало. Защо баща й беше толкова разумен, макар желанията му бяха толкова неправилни?

— Лукас — продължи съветникът — ето, той разбира от какъв род си ти. Той знае историята ни и се е посветил на възраждането на Арголея; да върне старото й величие. Той ще се грижи за теб така, както заслужаваш. Сватбата ти с Лукас ще ти бъде от голяма полза. Разбираш го, нали?

Докато баща й очакваше въздействието от думите си, белезите по гърба на Калия започнаха да потръпват. През голяма част от времето тя не мислеше за тях, защото беше оставила болката в миналото. Но те рязко се отличаваха от останалата част от кожата й и тя помнеше защо ги беше получила. И как. И какво символизираха те.

Жертви. Ето към какво я беше принудил животът. Не щастие. Не отдаване. Не любов. Животът продължаваше, защото в света имаше такива, които принасяха в жертва своите желания и нужди за благото на останалите.

Аз не съм лидер, Ваше Величество.

Още не. Но все някога…

Сърцето й тежко затуптя от мисълта за изминатия път и за този, който я очакваше. Не, тя не искаше да се омъжва за Лукас, но може би царят беше прав. Може би тъкмо това беше начина да помогне на останалите жени от Арголея. Или поне щеше да измисли начин как да не даде възможност на Лукас да ги потисне; нещо, на което според нейните опасения той беше напълно способен, ако не се намереше някой, който да поспори с него.

Калия погледна към баща си. И макар това да нараняваше сърцето й, тя знаеше, че постъпва правилно.

— Аз разбирам, че това… трябва да се направи.

Усмивка разцъфна върху лицето на Саймън, също толкова триумфална и самодоволна като тази на Лукас, която смрази кръвта във вените й. Той я хвана за раменете и леко я стисна.

— Чудесно. Сама ще видиш, Калия — за теб това е пълноценно начало на нов живот. След като завърши периодът ти на пречистване, няма да остане причина да си спомняш за миналото.

Напевно произнесените от него думи сякаш останаха да висят във въздуха дори когато той се сбогува и излезе от стаята. Останала сама, Калия отново се обърна към прозореца, за да погледне Егейските планини, които бяха напълно скрити от облаците.

Нещо безценно. В главата й отново изплуваха думите от мита. Миналото, което нейният баща толкова се стремеше да забрави, беше единствената ценност, останала у нея. Това и споменът за любовта, която беше изпитала веднъж, както и бебето, което беше загубила. Тя щеше да принесе в жертва много, включително и себе си, но не и тези спомени. И нито баща й, нито Лукас, нито дори фактът, че Зандер щеше да се ожени за друга, можеха да я накарат да ги забрави.

* * *

— Проклета да е Хера! — Титус сякаш се задъхваше, докато стоеше заедно със Зандер в центъра на това, което някога е било неголямо селище, високо в Каскадските планини, и оглеждаше разрушенията.

Черният път водеше до уединено селце. През дърветата беше невъзможно да се чуят нито автомобилите, нито някакъв друг вид транспорт.

Цялата земя около тях беше осеяна с трупове. Не само на полуарголейци, но и на хора, полуизядени и осакатени, разхвърляни из цялата местност.

— Мамка му! — изруга Зандер, докато се оглеждаше. Гниещи тела. Покрита с кръв земя. Зловоние на смърт. Тази сцена беше много по-лоша от онези, видени от него за осемстотин години.

Гневът на Аталанта растеше и за това заплащаха с живота на невинните. Когато тя беше затворена в Подземния свят, демоните убиваха полуарголейците, за да заплатят с душите им на Хадес в Тартар за безсмъртието на Аталанта. Благодарение на Кейси и Изадора, тази полубогиня стана смъртна. И сега беше решително настроена да допринесе за толкова страдания, за колкото успееше, за да си отмъсти на Аргонавтите. И всичко, поради факта че преди хиляда години я бяха отхвърлили от тяхната група.

Зандер си помисли, че тялото, лежащо в краката му, някога било смъртна жена, а сега беше единствено осакатена плът и органи. Коремът му се присви. Демоните убиваха и за да се хранят. Терон предупреждаваше, че тварите ще станат още по агресивни; щяха да започнат да преследват и смъртни, освен полуарголейците, за да могат да възстановят силите, които по-рано черпеха от Подземния свят, а сега вече не можеха.

И в момента, гледайки ужасяващото зрелище около себе си, Зандер му повярва. Той също знаеше, че войната се беше променила завинаги. Четиристотин години той ходеше по тази земя и си мислеше, че защитава хората. А едва сега го правеше истински.

На другия край на окървавеното поле видя Терон, разговарящ със също толкова едър мъж като него, който размахваше ръце и сочеше по посока на дърветата. Приближи се заедно с Титус и разпозна Ник — лидерът на колонията на мизосите в тази част на света. Зандер вече се беше срещал с Ник преди седмица, когато го бяха изпратили на северозапад от Тихия океан, за да патрулира с Титус в планините там. До този момент контактът му с мизосите беше ограничен, но в Ник имаше много неща, които той трудно можеше да си обясни.

Като например размерите му. Той беше по-едър от всички останали и определено по-раздразнителен. Никога не сваляше ръкавиците си без пръсти, като освен всичко имаше дълъг белег, който пресичаше лявата му страна и свършваше в ъгълчето на устните. Неравният белег не беше резултат от нокът или острие на демон. Той беше част от нещо друго. От някакво оръжие, което Зандер никога не беше виждал.

Но не това беше най-странното в Ник. В него имаше още нещо, което буквално крещеше, че той е едновременно и човек, и Аргонавт; нещо, което не беше дори и по силите на Терон да обясни. А тъй като тази комбинация беше просто невъзможна, ситуацията бе повече от странна.

Терон махна с ръка към Титус и Зандер. Ник дори не ги погледна, а просто разглади картата, разпъната върху нещо подобно на врата, сложена върху две подпори. Във въздуха се носеха приглушените викове на мизосите, търсещи оцелели.

— Ето тук има пътека, пресичаща планините. От другата страна води до каньон. В него тече река, но по това време на годината и заради падналия наскоро дъжд те няма да могат да я пресекат.

Терон я проследи с пръст, който спря на някаква точка по течението.

— Какво има на другия край на реката?

— Още един голям хребет. Макар че от тази страна на планината има обширни пещерни системи, които продължават навътре с километри.

— Те ще решат, че ще е най-добре да се скрият там — измърмори Терон, без да отмества очи от картата. — Този мост? Използва ли се още?

— Да — отвърна Ник и потърка късо подстриганата си коса с облечената си в ръкавица ръка. — В крайна сметка поне когато аз бях там за последен път. Говорим за жени и деца. И дори последният път, когато минах по него, той не беше в много добро състояние. — За разлика от Терон, Ник не криеше никакво оръжие в изтърканите си дънки, ризата тип „Хенли“ с дълги ръкави или в ботите си. Изглежда, че той дори не забелязваше студа, докато оглеждаше онова, което беше останало от селището. Беше прекалено възбуден, за да го направи. На бедрата си имаше прикрепени два полуавтоматични пистолета и няколко ножа с различни размери.

Явно полуарголеецът беше дошъл подготвен.

— Моите хора претърсват склоновете заедно с твоите воини. Може все още да се крият наблизо — каза Ник. — Може би ще ги намерим…

— Не са тук — отряза го Терон, без да откъсва поглед от картата. Той посочи с пръст към каньона и моста. — Насочили са се натам. Предполагам, че това е най-добрият път за бягство. И онези зверове ги насочват натам.

— Деметрий! — Терон с жест извика Аргонавта от далечния край на осяното с трупове поле, който разглеждаше нещо на земята. Когато Деметрий се приближи, Ник каза нещо тихо на Терон и се отправи към противоположната страна към групата разгневени мизоси, които разглеждаха камарата от камъни. Не беше казал и думичка на благодарност към Зандер и Титус за това, че Аргонавтите му се бяха притекли на помощ. Дори се правеше, че не ги вижда. Не погледна нито веднъж и към Деметрий.

Беше абсолютно ясно, че Ник беше помолил за помощта им просто защото нямаше друг избор, а и беше ясно, че доста от жителите на колонията бяха против присъствието им тук. Но все пак…

Зандер прехвърли вниманието си към приближилия се към тях Деметрий.

— Искам вие тримата да се отправите към този каньон — каза Терон. — Демоните са получили четири или пет часа предимство, така че ще ви се наложи да побързате. Изчезнала е група от шестнайсет човека — шест жени и четиринайсет деца на възраст от две до десет години.

— Господи! — каза Титус. — Те отиват в капан.

Зандер не смяташе да го допусне. Беше без значение, че някои от това село не искаха помощта им. Кръвта му потече по-бързо, когато Терон изрече координатите на заданието, което можеше да се окаже последното за Зандер за неизвестно време.

— Вземете всички предпазни мерки — посъветва ги Терон. — Необходимо е да върнем изчезналите хора живи, за да можем да разберем защо демоните са нападнали именно това село. Както и какво планира да прави Аталанта по-нататък. — Той раздаде на всеки по един спътников телефон. — В тях има номера на колонията. След като определите местоположението на оцелелите позвънете, и някой ще дойде за хората.

След като всички прибраха телефоните в джобовете си, Терон премести поглед от Деметрий към Титус, след което кимна по посока на Зандер.

— И не му позволявайте да загине. Особено сега.

— Не ми трябват телохранители — изръмжа Зандер.

— Много лошо — отвърна му Терон. — Защото вече имаш двама.

Титус изцъка с език, когато Терон сви картата.

— Ще върна момчето цяло и невредимо, татенце. Не се притеснявай. Ще напляскаме по дупето няколко демона и ще го върнем в църквата навреме. Гарантирам ти.

Зандер го изпепели с поглед през рамо.

— О, ти си бил истински актьор.

— Просто помнете какво трябва да направите — каза Терон и сериозният му глас им напомни, че това не беше шега. — Взехте ли предавателите със себе си?

Когато всички кимнаха, Терон каза:

— Добре. А сега вървете и да пребъде с вас силата на благословените герои.

Аргонавтите се обърнаха и тръгнаха към дърветата, но гласът на Терон ги спря малко преди да навлязат сред тях.

— Пазители! — призова ги той. Гласът му звучеше силно и отсечено. Зандер не се съмняваше, че той го направи преднамерено. Всички в селото притихнаха. Няколко глави се обърнаха в тяхна посока — полуарголейци, арголейци и смъртни сега работеха за общата идея, независимо от това как се отнасяха един към друг. Дори Ник престана да се занимава с онова, което вършеше и се огледа. — Аргонавтите са последната надежда на тези хора. А и на целия свят, независимо от това дали той го вярва, или не. От вас има повече нужда, отколкото вие или някой друг можете да си представите. Дори не си мислете да загивате!

И Терон се върна обратно към групата на хората. Зандер разбра, че точно това беше стандартът, по който трябваше да се сравняват всички лидери. Терон не само знаеше как да заеме позиция, но къде и как да прокара чертата, за да могат останалите също да го разберат. Може би той невинаги бе искал да бъде лидер, но не отстъпваше. Пред нищо. Дори пред собствената си съдба.

— Да вървим, Зет — призова Титус. Очите му блестяха ентусиазирано от възможността за предстояща битка. — Хайде да половуваме демони.

Веднага след Титус одобрително изхъмка и Деметрий.

Следвайки събратята си в гората, Зандер знаеше, че също няма да пасува пред съдбата си. Сега пътят му беше ясен и видим. Оставаше само да ороси прага му с кръв и да се погрижи за душите на няколкото демона, които с удоволствие щеше да изпрати завинаги в Тартар.