Елизабет Ноутън
Свързани (3)

Глава две

Зандер беше целият в синини и кръв. Ударът в бъбреците едва не го събори, но Аргонавтът все пак устоя. А това само усили решителността му. Воинът се завъртя около оста си и заби паразониума си в гърдите на злобната твар.

— Умри, нищожество!

Чудовището изрева и падна по гръб. Острието излезе от тялото му със силен, чмокащ и отвратителен звук. Но Зандер не успя да завърти паразониума си, за да му отреже главата и да изпрати душата му при Хадес, защото друг демон скочи върху гърба му и впи зъби в рамото му. От ослепяващата болка, избухнала в главата му, Зандер извика. По някакъв начин му се отдаде да се извърти и да свали чудовището от себе си. Пред очите му се спусна червена мъгла и той започна да сипе удари, размахвайки оръжието си наляво и надясно. Пръските кръв го заслепяваха и се стичаха по лицето му. Гърбът го болеше, а дробовете му просто горяха. Там, където демонът успя да разкъса ризата му и да се впие в плътта, рамото му гореше като в огън, а в откритата рана се виждаха нишките на скъсаните мускулни влакна. Но Зандер не спираше и не викаше за помощ. Защото получаваше именно онова, което искаше.

Във вените му бушуваше адреналин, смесен с години потискан гняв. Воинът отново замахна с ръка и свали още един демон.

— Ама, хайде де! — извика Зандер. — Това ли е всичко, на което сте способни?

Двата демона, съборени преди секунда на земята от него, се изправиха и отново го нападнаха от различни страни. Зандер мълниеносно отрази атаката им. С периферното си зрение видя, че останалите му противници се прегрупират за следваща атака. Той все още стоеше на краката си, но нямаше как да ги победи не и при един срещу шест.

— Зандер! Трябва да тръгваме. Веднага!

Титус се хвърли в битката, разсичайки с меча си плътта на враговете им наляво и надясно. Зандер дочу виковете, ръмженето и шумът от чупещи се кости под нечий юмрук. Проклятие, Титус му беше дал само няколко секунди, преди да измени хода на битката. И на него, Зандер, чудовищата не бяха успели да му нанесат достатъчно вреда.

Дълбоко в гърдите му, обичайният му гняв се разгоря с нова сила. И в този момент му нанесоха удар. И то тъкмо когато беше съборил на земята двата урода. Ето го и решението, което изненадващо се стовари върху главата му.

Не се съпротивлявай!

Титус можеше да се справи и сам. В тези планини нямаше нужда да защитаваш полуарголейци. Не трябваше да спасяваш никого. Ако нещата се развиеха зле, Титус щеше да може да открие портал, да се премести в Арголея и да спаси собствената си кожа. Тогава защо Зандер продължаваше да се бие, когато можеше да сложи край на всичко точно сега и завинаги?

Докато не беше премислил, Аргонавтът хвърли оръжието си. Изправи се и огледа трите обкръжили го демона. На пръв поглед те бяха също толкова наранени като него, но в действителност не бяха победени. Всеки от тях притежаваше силата на десет мъже. И съдейки по заплахата, излизаща на вълни от тях, те все още бяха готови да убиват.

Да! Точно това искаше и той.

Зандер протегна ръце и затвори очи. Потта се стичаше по лицето му и се смесваше с кръвта и с още нещо, за което той дори не искаше да знае. Воинът изчисти ума си и се опита да мисли… за нищото. Каква сладка абсолютна пустота. Към която се стремеше от цялото си сърце.

— Ах, ти, безсмъртен шизофреник такъв!

Нещо със сила връхлетя върху му и го събори на земята. От удара в камъка, черепът на Зандер едва не се разцепи на две и когато отвори очи и погледна нагоре, Аргонавтът видя над себе си не демон, а Титус. В очите му гореше огън, докато зад гърба му ръмжаха демоните.

— Махни се от мен, кретен смотан! — Зандер се бореше с познатото неконтролируемо желание, което се гърчеше и започваше да кипи в него. Какво по…

— Спасявам ти живота, кучи син такъв!

И преди Зандер да се усети, че Титус отново е прочел мислите му, се намери притиснат между ръцете на събрата си.

Лактите на Титус се опираха в ребрата му, но на него не му пукаше. Имаше значение само това, че Титус се канеше да прецака всичко.

— Не!

Титус съедини ръце и татуировките, които ги покриваха от пръстите до лактите му, засияха отвътре. Избухна светлина и порталът се отвори. А след това Зандер усети как и двамата се завъртяха в пространството.

Той се приземи по гръб върху студения и твърд камък. Без да отваря очи, разбра, че се намира в Стражевата зала — вратата, която водеше в Арголея. След което силен удар отдясно на лицето му, от който всичките му кости се разтресоха, накара от очите му да се посипят искри.

— Ти, проклет кучи син такъв! — Титус отново го удари. Този път с такава сила, че мозъкът му се блъсна в черепа.

— Титус! Достатъчно!

Мърморещият Титус беше издърпан от пребитото и изтерзано тяло на Зандер. Раненият смътно дочуваше гласове. Терон. Деметрий. Проклятие, и основно този на Титус. Стъпки. Тежко дишане. И Трифон, подсмиващ се до ухото му:

— Браво, Зет! Каква я свърши, че го ядоса така?

Ах, проклятие! Шибан късмет! Всички Аргонавти бяха в Стражевата стая.

Силни ръце обхванаха бицепсите на Зандер. Болката прониза лявата му ръка, когато Трифон му помогна да седне, но воинът я пренебрегна. Отвори очи и огледа голямата стая с висок таван. След това видя, че Деметрий държи Титус отзад в мъртва хватка, докато Терон стоеше с лице към двамата, опитвайки се да го успокои.

Зад тях блестеше откритият портал. Титус изпепеляваше Зандер с поглед иззад масивното рамо на Терон, докато се съпротивляваше на хватката на Деметрий. Зандер отказа помощта на Трифон и сам се изправи на крака. Под едва сдържаната му маска кипеше ярост. Проклето да е всичко! И Титус, и тази шибана война, и неговият безкраен живот. Проклети да са и всички Аргонавти с тяхната постоянна намеса.

— Заради зловещото си желание да умреш, едва не ме изядоха! — изръмжа Титус.

— Престани да мрънкаш! — озъби му се Зандер.

Изглежда, рамото му беше счупено, както и едно или две ребра. Беше загубил немалко кръв, но вече усещаше как тялото му се опитваше да се възстанови. Дяволите да го вземат!

— Ти и без това можеше да се спасиш във всеки един момент, като пропуснеш жалкото си представление!

— Достатъчно! — С безумни очи Титус се отскубна от ръцете на Деметрий. — Сега ще си го получиш, болен ненормалник!

Предвкусването на новата схватка предизвика у Зандер прилив на адреналин. И гневът, който воинът толкова се стараеше да потисне, се измъкна на повърхността. Аргонавтът широко разтвори ръце.

— Ами, давай, кретен такъв!

Титус се придвижи светкавично и едва не го свали с удар на земята, преди Терон да успее да го хване отзад.

— Казах, достатъчно!

Предводителят на Аргонавтите отхвърли Титус почти през цялата стая сякаш той беше лек като перушина. Тялото на Аргонавта с оглушителен звук се удари в колоната, натрошавайки камък и мазилка. Титус се плъзна надолу по нея и се свлече на земята.

— Слабак! — измърмори Зандер. — Това ли е всичко, на което си способен!

— Ти! — обърна на Терон към Зандер. — Трябваше да му разреша да те довърши, след онова, което си направил.

О, да! Титус вече си беше отворил устата достатъчно. Очите на Зандер се присвиха.

— Ами, давай тогава!

Терон собственоръчно го удари в лицето. И макар че Зандер не възразяваше да прехвърли гнева си към командира, през последните няколко секунди яростта му беше затихнала. Арголеецът разбираше, че да провокира Терон сега не е добра идея. Потомъкът на Херкулес, най-великият сред героите, беше достатъчно силен, за да разкъса подчинения си на части и да му причини нечувана досега болка. Макар че такава нечувана болка той все пак беше изпитал един път.

— За теб ще е по-добре сега да се успокоиш.

Гласът на Терон беше толкова тих, а лицето му толкова близко, че Зандер с труд успя да чуе думите му.

— Намери за какво да живееш или си тръгвай. Не искам отново да излагаш на риск живота на някого от моите Пазители. Ясен ли съм?

В гърдите на Зандер застудя. Да напусне Аргонавтите? Това не подлежеше на обсъждане.

— Да, всичко е ясно.

Очите на Терон се присвиха. Порталът зад гърба му отново заискри и се отвори. В стаята влязоха Церек и Финей и се огледаха с вид какво-по-дяволите-става-тук? По раменете и косите им бяха полепнали снежинки.

— Запомни ми думите — каза Терон и продължи: — Не се шегувам този път, Зандер. Без да се съобразявам с предаността ти, ако се наложи, ще те изгоня!

Изгнанието на Аргонавт не беше лесна работа. То щеше да засегне царя, Съвета и куп други бумажни подробности, за които Зандер дори не искаше да мисли. Да бъде изгонен един Пазител беше равносилно на това да бъде прерязано гърлото му; това означаваше не само да му бъдат отнети задълженията, но и личността.

Но и това не беше най-лошото, защото Зандер изведнъж го осени просветление: ако го изхвърлеха от Аргонавтите, то щяха да го лишат и от възможността да преминава през портала в света на смъртните. А ако това станеше, той щеше да загуби единствения си източник на удоволствие в проклетия си живот.

— Няма да ти се наложи.

Терон му хвърли още един железен поглед, след което се обърна към Аргонавтите.

— Царят ни свиква на среща.

Погледна към Титус, който вече се изправяше и се изтупваше от праха и мазилката.

— Имате петнайсет минути, за да се приведете в ред и да дойдете в замъка.

След което отново погледна към Зандер.

— И това не подлежи на обсъждане.

С тези думи командирът им стремително излетя от Стражевата стая, демонстрирайки недоволството си с целия си вид.

Напрегнатото мълчание изпълни въздуха. Най-накрая Деметрий, който никога не се интересуваше от другите, излезе първи. Церек, Финей и Трифон го последваха. Зандер и Титус останаха последни.

Ама че проклетия! Сега, когато гневът му беше утихнал и от адреналина му не беше останала и следа, Зандер разбираше, че трябва да направи първата крачка. Само че не знаеше какво точно да каже.

Не беше силен в извиненията. Дори ако се беше държал като истински задник.

Потропвайки с ботите си, Титус, без да пророни дума, се насочи към вратата.

— Почакай, Ти!

— Остави, Зандер! Сега не съм в настроение да изслушвам проблемите ти. Моите ми стигат. Всички си имаме такива. Но ти никога не мислиш за това, нали? Интересуваш се само от себе си.

Останал сам, Зандер въздъхна дълбоко. Специалната стража, защитници на портала, се отвърнаха от него и с всички сили се опитаха да го игнорират. Слуховете за тяхното малко спречкване сигурно вече бяха стигнали до Съвета, но това не беше толкова важно. Когато нещата стигнеха дотук, окончателното решение за съдбата на Аргонавта щеше да вземе царят, а не Съветът. Така е било и така ще бъде винаги.

Все още не желаейки да се присъедини към останалите, Зандер остана в Стражевата постройка — масивна, мраморна сграда, точно копие на гръцкия храм на Хермес в Аркадия. Високи колони поддържаха помещението от всички страни.

Порталът — обвита в мъгла врата от единия свят към другия, заобиколена от масивни каменни блокове, беше застинал по средата. Погледът на Зандер се плъзна по думите, изписани върху камъка. Аргонавтът ги беше чел хиляди пъти, но никога не се беше замислял над смисъла им.

Тук лежи границата между световете. Защитена от тази страна и оградена само от светата земя от другата. Този, който я пресече, прави това на свой страх и риск. Но бъди внимателен: преходът предизвиква преминалия към нощни кошмари, а наблюдателя — към безумие; светлината и тъмнината са в постоянно движение. Винаги бъди нащрек… Крадецът ще го настигне проклятието на безсмъртните богове.

Всичко се въртеше около това, нали така? Около проклетите богове и тяхното безсмъртие. Към онова, което Зандер имаше и не желаеше. Той никога не се беше тревожил, преминавайки през портала, защото винаги знаеше, че ще се върне.

За разлика от другите. Онези, като Титус. Всеки път, преминавайки през портала, събратята му рискуваха живота си. И го правеха без оплаквания. В името на своя народ.

Тежестта притисна гърдите на Зандер. Добре, Терон може би беше прав. Сигурно трябваше да се събере и да спре да се съжалява. Да, стар е, но на кого му пукаше? Животът му беше потънал в лайна. Нищо ново, нали? Изглежда, смъртта не влизаше в сметките, но изгнанието от Аргонавтите беше последното нещо, което му се искаше. Значи, трябваше да намери нещо, заради което да живее. И то бързо, преди Терон да изпълни заплахата си и да изрита задника му от редиците на Пазителите веднъж и завинаги. Проблемът беше в това, че към този момент Зандер не виждаше нито една цел в живота си, която да си струва.

* * *

Калия оглеждаше работния кабинет на царя.

Стените бяха в книжни рафтове. Позлатеният таван беше най-малко три етажа нагоре. Старинното бюро беше празно, ако не се вземеше под внимание позлатената лампа в десния му ъгъл, а зад него имаше плъзгащо се еркерно стъкло, което излизаше на зелена морава и езеро, проблясващо в далечината.

Вмирисаната на тютюн и кожа стая беше уютна и топла, благодарение на огромна каменна камина и трите меки дивана. Калия знаеше за това не от слухове, а защото веднъж беше провела тук няколко часа, докато целият замък спеше. И не беше сама. А ако този малък спомен не беше способен да й скапе настроението, то нищо друго посмъртно нямаше да успее.

— Нещо друго трябва ли ти? — Калия се обърна, дочула тихия глас на Изадора зад гърба си. Принцесата стоеше в рамката на вратата със странно изражение върху лицето — сякаш се страхуваше да стъпи на пода, заклеймен с царския печат.

Това е просто рутина. Правила си го хиляди пъти. Няма значение, че този път става дума за Аргонавт.

— Не, всичко е наред.

— Чудесно. Трябва да се връщаме.

Но Изадора не се помръдна от мястото си. Съдейки по празния, почти безизразен поглед на очите й, тя нямаше ни най-малко желание да се връща при баща си.

Раздвоена от осъзнаването, че се намесва там, където не й е работа, но водена от съжалението, което знаеше, че ще изпита по-късно, ако си замълчи, Калия дочу собствения си глас:

— Кажи „не“, Изадора.

Принцесата бавно повдигна кафявите си очи и видяното в тях изненада Калия. Не, те не бяха празни, а мъртви. Сякаш арголейката беше изгубила всякаква надежда.

— Това няма да доведе до нищо.

— Ще доведе — запротестира Калия, без да разбира какво я караше да иска да помогне на принцесата. — Отстоявай себе си. Докажи, че той, както и всички останали, грешат.

Очите на Изадора дори не трепнаха и Калия усети съжаление към нея. Какво се беше случило с принцесата? Тя изглеждаше не просто смачкана от баща си.

— Това не е твоя работа.

Изадора се обърна, без да й даде възможност да отговори и затова тя само въздъхна, докато я гледаше как се отдалечава.

Може би Изадора беше права. Това по никакъв начин не я засягаше.

Разбира се, беше й жал за гинайката, но… беше глупаво да се тревожи за другите, когато самата тя си имаше проблеми.

Затова просто остави чантата си в кабинета и се отправи към царските покои след принцесата, благодарна, че в този момент бученето в главата й спря.

Когато в подножието на голямото стълбище се дочуха гласове, Калия застина на мястото си. Мъжки гласове, примесени с тежки стъпки… изглеждаше така, сякаш стадо слонове щурмуваше замъка.

Аргонавтите. И то всички. Точно както беше заповядал царят. Стомахът на Калия буквално скочи в гърлото й, а кожата й се покри с пот, макар че лечителката мислено се готвеше за този момент още от секундата, в която чу заповедта.

Терон, който оглавяваше групата, видя арголейките на четвъртия етаж и бързо склони глава.

— Изадора. Калия.

Тъмните му очи се съсредоточиха върху Калия.

— Как се чувства днес царят?

— Държи се.

Тя се опита да се концентрира върху лицето му, но Аргонавтът беше огромен — здрави мускули, широки рамене и крака, подобни на дървесни стволове. Дори самият той предизвикваше страх, но съпровождан от петима, също толкова едри и впечатляващи Аргонавти… Приличаше на зараждаща се приливна вълна, готова да я помете по пътя си.

— Това е добре — изрече Терон. — Значи сигурно е готов да ни приеме?

Тя би отговорила. Наистина щеше да го направи.

Но очите й неволно разглеждаха Деметрий и останалите, докато не стигнаха до Зандер. Той самотно завършваше групата; зави в подножието на стълбата и започна да се изкачва към Калия.

Какво пък! Да се подготвяш мислено и отново да се окажеш с него в една стая — това са две съвсем различни неща. Тя изумено въздъхна, макар че се опита с всичка сила да се въздържи. Тази нейна реакция не беше предизвикана от самия него — в крайна сметка лечителката се опита сама да се убеди в това — а от онова, което бяха направили с него.

От едната страна лицето му беше черно-синьо от слепоочието до брадичката. Множество белези и рани покриваха загорилата му кожа. Влажните, къси и светли коси бяха пригладени сякаш той току-що беше плиснал вода върху лицето си. Бялата му тениска беше нова и чиста. Но всичко това не скриваше нито болката в чертите му, нито странния ъгъл, под който беше увиснала лявата му ръка.

Очевидно Зандер е бил в света на смъртните и се беше бил с демоните, изпълнявайки онова, за което бе роден. Но в дълбините на душата си Калия изпита мигновен страх, както това се случваше всеки път при мисълта, че можеше да му се случи нещо лошо.

А това напомняше за… вроден идиотизъм. На него не му пукаше за нея.

— Калия?

Гласът на Терон най-накрая проникна в съзнанието й и погледът й се върна върху предводителя на Аргонавтите, който любопитно я изучаваше. Смутена, тя разбра и че още няколко от Пазителите весело я наблюдаваха. Дори и Изадора, стиснала длани и сплела пръсти, също я наблюдаваше озадачено.

— Д-да?

— Царят? — отново повтори Терон, повдигнал вежда.

— О, точно така. — Тя се отърси от емоциите, които Зандер винаги предизвикваше у нея. И ги скри надълбоко така, както се беше научила да прави с течение на времето. Обърна към царските покои. — Царят е готов и ви чака.

Когато всички влязоха в стаята, безпокойството й намаля. Но шумът в ушите й зазвуча отново.

Алтея, която помагаше на царя да се намести на купчината възглавници, едва видяла Аргонавтите, побърза да излезе. Кейси — застанала до прозореца, се обърна. Съжалявайки, че не взе малко лавандула, за да успокои пулсиращата болка в главата си, Калия застана в далечния ъгъл на стаята — близо до царя в случай на необходимост, но встрани от всички. Тя не пропусна топлата усмивка, разцъфнала върху лицето на Кейси при вида на новоизпечения й съпруг, както и ответния блясък в очите на Терон.

— Мели! — Терон се приближи към царската дъщеря със смесена кръв. Целуна я по скулата и по слепоочието и си размениха няколко тихи думи. През това време стаята се напълни с много повече хора, отколкото би могла да побере. А Терон се усмихваше и прегръщаше Кейси, и вероятно сам не разбираше, че от жесток и опасен воин се беше превърнал в истински красавец.

Докато ги гледаше, Калия усети опустошаваща болка в гърдите си. Не толкова отдавна и тя самата беше изпитвала същите всепоглъщащи и наелектризиращи емоции. Погледът й се премести към Изадора, която беше застанала до отсрещната стена, далеч от всички и от сестра си, която беше намерила своето приказно щастие. След това погледна към Зандер, който едва беше пристъпил прага и беше готов да си плюе на петите при първа възможност.

Да, Калия познаваше това чувство прекалено добре. Тя изпитваше същото при вида на Аргонавта. Той гледаше всичко и всеки, освен нея. В гърдите й закипя праведен гняв. Откакто го беше видяла за последен път, Зандер се беше обръснал, но дори наранен и насинен приличаше по-скоро на Адонис, отколкото на своя прародител Ахил. Светлокос, със загоряло лице, той беше мускулест и красив. Беше старши сред Аргонавтите. И според слуховете, единственият безсмъртен.

Този, с когото тя се надяваше да изживее живота си.

— Ще пристъпя направо — каза царят. Гласът му прекъсна мрачните мисли на Калия и привлече вниманието й към действителността — точно както трябваше да бъде. Гласът на Леонидас затрепери от слабост, но не прекъсна. — Ситуацията със Съвета излиза извън контрол. Те не заплашват открито, но до мен достигнаха слухове, че се готвят да нанесат удар веднага след смъртта ми. Макар в последно време двамата с Терон да имахме разногласия — и царят показа с глава натам, където за последно чу гласа му, — и двамата смятаме, че не трябва да предаваме бъдещето на Аргонавтите под контрола на Съвета. Люциан не крие, че иска да замени Аргонавтите със специална стража. Не аз трябва да ви казвам, че това ще бъде нашето най-велико поражение.

Царят спря, за да си поеме дъх. Този път Терон наведе глава и се съсредоточи върху ръката на Кейси, която държеше в своята; сякаш знаеше онова, което щеше да последва и не искаше да го чуе.

— Макар да се радвам, че Терон избра да се ожени за една от моите дъщери, сега, след като двамата встъпиха в брачен съюз, монархията отново е уязвима пред тайните заговори на Съвета. И аз виждам само едно решение; същото, което беше и по-рано. Двамата с Терон стигнахме до съгласие, че Изадора трябва да се омъжи…

— Ти си знаел? — Кейси повиши глас и прониза новоизпечения си мъж с възмутен поглед.

— Ш-ш-ш, мели. — Терон потупа жена си по ръката.

— … и неин съпруг трябва да стане Аргонавт.

Думите на царя изглежда никак не успокоиха Кейси. Тя премести поглед от мъжа си върху баща си, който, за щастие, не можеше да види реакцията й. По същия начин, по който не можеше да забележи напрежението, сковало раменете на всички Аргонавти в стаята.

— Ние се разминаваме в мненията си кой да бъде. Но като цар, решението вземам аз.

Той отново си пое дъх и сякаш израсна пред очите им. Сега Леонидас изглеждаше величествен господар, какъвто беше някога, и от смъртния си одър излъчваше потискаща властност.

— Тъй като линията на Язон е втората по сила сред Аргонавтите, тази отговорност се пада на теб, Деметрий.

В стаята се възцари тишина. Всички погледи се насочиха към Деметрий, който беше застанал най-отзад, опрял рамо на стената, като почти не обръщаше внимание на случващото се в стаята. И едва когато видя, че всички го гледат, изглежда думите на царя най-накрая достигнаха до съзнанието му. Върху лицето на Деметрий се изписа шокирано изражение, когато той сви ръце в юмруци и се оттласна от стената.

Деметрий беше най-едрият сред Пазителите и ръстът му достигаше до двата метра. Черните му, замъглени очи, които Калия често наричаше бездушни, станаха абаносовочерни, когато се спряха върху царя.

— По никакъв шибан начин!

— Деметрий! — В тихия глас на Терон прозвуча предупреждение. Предводителят на Аргонавтите пусна ръката на Кейси и изправи рамене.

— Няма да го направя! — повтори Деметрий и разтърси глава. — И вие не можете да ме принудите да го сторя. Никой не е способен на това!

Терон бързо се приближи до Аргонавта, който се тресеше от смесването на презрението и гнева, които прииждаха върху него като разбиващи се вълни. Калия преглътна и се запита дали и другите жени чувстваха същото. Тя разбираше, че ако не се предприемеше нещо веднага, и то бързо, щеше да се стигне до битка.

— Деметрий, успокой се!

— Аз няма да участвам в това — едва успя да изговори Деметрий с изкривено от злоба лице, докато гледаше към царя над рамото на Терон и сочеше с ръка към Изадора. — И ти не можеш да ме принудиш!

Терон каза нещо, което Калия не чу. Но не можа да пропусне отговора на Деметрий. Останалите също. Особено Изадора, която сякаш още повече потъна в себе си.

— Изгони ме от Аргонавтите, ако искаш! Заточи ме в света на хората. Няма значение. Но аз няма да се оженя за тази, чуваш ли ме, Терон. Никога! По-добре да умра!

Терон го удари с ръка по гърдите и силно го блъсна.

О, Богове! Това не беше добре. Изобщо не беше добре.

Разнесоха се гласове — на Кейси, която се опитваше да утеши явно потресената Изадора; на Терон, който стоеше до вратата и се опитваше да успокои Деметрий и да избегне тежки телесни наранявания; на другите Аргонавти, които тихо обсъждаха случващото се.

Царят, за всеобщо удивление, пазеше мълчание, докато от далечния ъгъл на стаята не се разнесе глас, който заяви:

— Аз ще го направя!

Калия познаваше този глас прекалено добре.

— Кой го каза?

Царят наостри уши и се наклони настрани, опитвайки се да открие говорещия сред високите Пазители, но безуспешно.

Разговорите стихнаха. Главите на всички се обърнаха към рамката на вратата. Дори Терон и Деметрий спряха да спорят и се огледаха. Стомахът на Калия се сви на топка. Морето от тела се раздели и откри Зандер, който гледаше към царя с изражение на покорност върху израненото си и така познато на Калия лице.

Не, не, не. Той не можеше да говори сериозно…

— Аз ще го направя! — отново повтори Зандер в тишината. — Аз ще се оженя за Изадора.