Елизабет Ноутън
Свързани (16)

Глава петнайсет

Реалността беше забавно нещо. Калия лежеше, гледаше в тавана и се опитваше мислено да свърже всички образи. Тя знаеше, че беше тежко ранена от онзи демон, но подробностите на нападението си оставаха неясни. Освен това осъзнаваше, че се намира в спалня, не в болница, че леглото е меко, а стаята — разкошна и самата тя очевидно се беше излекувала достатъчно, за да не се нуждае от медицинска намеса. Изобщо не разбираше как беше възможно такова чудо и кой беше отговорен за чудесното й възстановяване. И не знаеше къде, в името на Хадес, се намираше.

Разтревожена от непрестанното главозамайване, Калия седна и спусна крака от леглото. Стана и се олюля от слабост, много по-голяма, отколкото й се искаше, но успя да се задържи за ръба на леглото. Болничната розова нощница стигаше до коленете й. Босите й ходила потънаха в мъха на пухкавия кремав килим. Върху очите й падна кичур коса, който се наложи да прибере. Слава на Боговете, някой беше измил косата й. Като си представеше какво имаше в нея…

Дори не си мисли за това!

С провлечена походка тя прекоси цялата стая до малкия кръгъл прозорец, стигна до стената, сложи ръце върху него и погледна навън. Зад прозореца видя само тъмнина и звезди. Нито земя, нито дървета, нито гора. Нищо.

Вратата зад нея изскърца и арголейката се обърна.

— Дошла си на себе си. — Зандер наведе глава, за да не я удари в горния праг на вратата и се намръщи: — Нима вече можеш да ставаш от леглото?

Затвори вратата и с три широки крачки пресече стаята.

— Бледа си.

Ами да, естествено. Беше загубила много кръв. Какво, по дяволите, правеше той тук?

Внимателните му сиви очи не пропуснаха дори частица от лицето й.

— Как се чувстваш?

Как се чувства? Смутена. Учудена. И не беше изключено във всяка една секунда да припадне.

— Ти… какво правиш тук?

Зандер леко докосна брадичката й като продължаваше да я изучава внимателно.

— Очите ти не изглеждат зле. Много по-добре, отколкото преди. — Той набръчка чело. — Искаш ли да хапнеш? Обзалагам се, че умираш от глад. Донесоха ти храна, но ти все още спеше. — Аргонавтът обърна глава към вратата. — Мога да ти взема нещо, ако…

— Вече са ми носили храна? Ух! — Миналия път, когато го видя в онази пещера, двамата спориха. — Зандер, какво, по дяволите, става?

На вратата се почука. И двамата погледнаха натам, но Зандер заговори първи.

— Влез!

В стаята влезе жена с тъмни коси, събрани в опашка. Носеше черни панталони и пуловер. Непознатата хвърли внимателен поглед към него, след което се съсредоточи върху Калия.

— Станали сте. — Чертите на жената се смекчиха. — Как се чувствате?

Гласът й беше познат. Очите на Калия се присвиха.

— М-м… по-добре.

— Това е добре.

Жената погледна към Зандер. Напрежението в стаята и искрите, прелетели между тях двамата, нямаше как да не бъдат забелязани. Зандер отново погледна към Калия.

— Ще изляза за няколко минути, за да можеш да я прегледаш.

— Няма да е зле — сухо отвърна жената.

— Ако потрябвам, ще бъда точно зад вратата.

Която се затвори зад гърба му. В настъпилата тишина Калия не знаеше какво да мисли.

— Защо не седнете на края на леглото? — предложи жената.

Калия стигна до него, без да бърза. Усети, че сърцето й тупка учестено.

— Казвам се Лена — продължи лекарката, повдигна брадичката на Калия и светна с фенерче в очите й. — Официално не се познаваме.

— Ние не, но гласът ви ми е познат.

Лена се усмихна. Не беше зашеметяваща красавица, но беше симпатична и мила особено когато се усмихнеше.

Кафявите й очи почти заискриха.

— Така и трябва да бъде. През последните няколко дни двете прекарахме заедно доста време. Аз съм лечителка. Знаете ли, къде се намирате?

— М-м… Не сте арголейка.

Лена махна фенерчето, докосна се до врата на Калия и прокара ръце по гърдите и ключицата й.

— Не. Аз съм мизос. А вие сте…

— В колонията. — Калия въздъхна. Всичко започна да придобива смисъл. — Вие сте лечителка? Вие ли ме лекувахте?

— И да, и не.

Изглежда Лена забеляза неразбирането върху лицето й, защото отново се усмихна.

— Моите сили никога не биха ми стигнали за подобно лечение. — И съсредоточавайки се върху кожата на пациентката си, продължи: — Това е изумително. Ще остане едва забележима линия. И то видима само за вас. Представете си какво можем да направим, ако обединим възможностите си.

Калия повдигна ръка и прокара пръсти през лекия белег.

— Почакайте, вие казахте, че това съм го направила аз?

— Вие помогнахте — усмихна се Лена. — И то немалко. Но аз няма да ви дам всички лаври. — Тя отмести нощницата на Калия от рамото й. — Дайте да видим и корема ви. Легнете по гръб.

Калия се отпусна на леглото и разреши на жената да отмести нощницата й така, че да се видят раните по корема.

— О! Те също заздравяват добре. След няколко дни от тях няма да остане и следа.

Арголейката се приповдигна, за да погледне корема си. Две тънки розови линии вървяха под ъгъл надолу, към дясното й бедро. Но лечителката беше права. След няколко дни щяха напълно да изчезнат.

Калия мислено се върна в хижата. Към онзи ужасен демон. И ноктите му, раздрали корема и гърдите й. Имаше кръв. Много кръв. Тя знаеше, че оставаха минути, преди кръвта й да изтече.

— Как се озовах тук?

Лена й помогна да седне и оправи нощницата й така, че да прикрие гърдите на пациентката, като остави гол гърба.

— Донесоха ви двама Пазители.

— Двама?

Лена взе нещо зад нея.

— Да. Единият се казваше Титус. Той си замина скоро след като ви донесе. Мисля, че се върна, за да унищожи хижата, където ви бяха намерили и да унищожи всички улики. Това ще е хладно.

Калия не очакваше, че към гърба й ще се докосне нещо малко, кръгло и метално. Трепна, но се досети, че е стетоскоп и машинално си пое дълбоко дъх.

— Добре — каза Лена. — Още веднъж.

Тя местеше стетоскопа по гърба на Калия, докато слушаше дробовете й, а след това направи същото и отпред. Удовлетворена, тя го сложи около врата си и помогна на Калия да закопчае нощницата си.

— Дробовете ви звучат чудесно. Никаква следа от инфекция. Вие наистина сте медицинско чудо. — Тя отмести косите на Калия на една страна. — Макар че тук имате интересен белег.

Лена прокара пръсти покрай линия на косата й.

— Бенка ли е?

— Аз… Не зная. Никога…

— Изглежда почти като омега.

Калия не се развълнува. Тя отново си задаваше въпроса как-попаднах-тук-и-кой-беше-издал-тайната-ми?

— Кой беше?

Лена оправи косата й, застана лице в лице с нея и присви вежди.

— За кого питате?

— Вторият Пазител — изрече Калия с нарастващо разочарование. — Казахте, че са били двама.

— О! — Лена се намръщи и хвърли поглед към вратата, а после и към Калия с очевидно неодобрение. — Онзи.

Сърцето на Калия бясно затуптя.

— Защо… защо той не си е тръгнал с Титус?

Лена се намръщи още по-силно и скри ръце в джобовете на панталоните.

— Въпрос за милион долара, нали така? Той се мотае тук, макар че не е нужен на никого. Не се отдалечава от вас за повече от десет минути и не допуска тук никого другиго, освен мен. Искам да кажа — и тя отново погледна вратата — че той беше прав. Нуждаех се от него в началото, за да отпушим процеса на възстановяването ви, но не и сега. Не зная, защо не си тръгва. Може би, ако вие…

— Какво означава, че сте се нуждаели от него, за да отпушите процеса?

Кръвта забуча във вените на Калия и странна тежест сви гърдите й.

— Лена, аз не мога да се самолекувам. И никога не съм могла.

Съчувствието смекчи погледа на кафявите очи на лекарката.

— Аз също не познавам лечител, който да е способен на това. Включително и аз. И дори не повярвах, когато той каза, че вашата сила може да се предава. Но се оказа прав. Мисля, че в случая, вашата ненавист към него изигра ролята си във ваша полза.

В мозъка на Калия оживяха странни спомени, видения и звуци. Тя виждаше дим, мъгла и светлина, които сякаш принадлежаха на кораб. Чуваше как я викат и дърпат гласове, познати от миналото незнайно откъде. Сцената беше приятна и Калия си спомни, че искаше да тръгне. Изпитваше неконтролируемо желание да стъпи на борда на лодката и да заплува в тъмните води към неизвестен пристан. Но имаше и още един глас. Той звучеше като фон на останалите и се усилваше с всяка изминала секунда. Глас на мъж. Зандер.

Аз не ти вярвах. И никога не съм. И защо трябваше да ти вярвам? Аз те изоставих. Чуваш ли ме, Калия? Аз те изоставих, когато ти имаше най-голяма нужда от мен. И дори не се обърнах.

Калия усети буцата в гърлото си. Думите бяха истински. Този глас беше неговият. Той беше успял да разбута отдавна погребаните й емоции. Онези чувства, които показа в пещерата, когато я нарече лъжкиня.

Предаване на способности.

— Нарочно ме е дразнил, за да излея болката си върху него — промълви тя, докато оглеждаше стаята.

О, Богове! Тя наистина можеше да предава обратно силите си. Онзи момент в пещерата, със Зандер, не е бил случайност.

— Да — каза Лена. — И това проработи. Вие изхвърлихте голяма част от инфекцията, а аз успях да измъкна останалото. Това обяснява вашите напълно заличени белези. Нашата обща сила е просто невероятна. Искам само…

— Какво? — Калия прониза събеседницата си с поглед.

— Жалко, че не сте знаели за това, когато сте получили другите белези. Тези на гърба.

Калия усети студенината в гърдите си. Разбира се, че Лена беше видяла белезите на гърба й. Но Зандер…

— Разказали ли сте за тях на Зандер?

— Не. — Лена кръстоса ръце пред гърдите си. — Не съвсем.

— Какво означава „не съвсем“? — Калия бавно се изправи на крака.

Лена с въздишка плесна с ръце.

— Това наистина е спорен момент, нали? И двете знаем, че той ги е виждал.

Ама че проклетия! Калия наведе глава. О… проклятие.

— Защо ви разстройва това, че той ги е видял пак? — рязко попита Лена. — Нали сте ги получили заради него?

Калия разтърка лицето си. О, Богове, той беше видял онова, което тя винаги беше скривала. Да знаеш за белезите беше едно, но да ги видиш — съвсем друго.

— Това беше мой избор — спокойно каза тя. — Няма да разберете.

— Не, щях да разбера.

Студеният глас на Лена накара Калия да вдигне глава. Върху лицето на полуарголейката бяха изписани ненавист и презрение.

— Моята майка беше арголейка, също като вас. Преди осемдесет и четири години я сгодили за мъж, когото тя не обичала. Нейните родители устроили брака й, защото тя изживяла сто години и не успяла да си намери сама половинка. Мисля, че спокойно мога да кажа, че майка ми се е уплашила. И избягала. Минала през един от тайните портали в Егейските планини и се озовала в света на смъртните. Където срещнала баща ми. Човек. Влюбили се един в друг и тя забременяла с мен. Но жените от вашия свят са в опасност дори и тук.

Тайни портали ли? Калия винаги ги беше смятала за измислица.

— Баща й я проследил — продължаваше Лена. — Моят дядо. Открил я и я отвел. И я пребил с камшик, също като вас. Наричат го ритуал за пречистване, но в него няма нищо пречистващо. Обикновено наказание. Защото тя се осмелила да тръгне срещу онова, което се смята за правилно от мъжете във вашия свят.

Горчивината в гласа на Лена накара Калия да преглътне с труд. Тя не се съмняваше в историята й, но все пак се застави да зададе въпроса, който прогаряше езика й, макар да знаеше какъв ще бъде отговорът:

— Какво се случи после?

— Тя отново избягала и се върнала при баща ми. И скоро съм се родила аз. — Лена отпусна ръце и погледна надолу към леглото. — Били са тръгнали към тази колония, когато ги проследила група арголейци. Майка ми отказала да тръгне с тях и битката започнала. Убили и двамата.

Калия стисна очи. Наложи й се отново да седне на леглото.

— Как сте оцелели?

— Ник с няколко негови войници минавали наблизо и дали отпор. Някои били убити, други избягали. Той ме донесе тук, в колонията. Една жена ме приюти. Била съм на около две, но още помня отделни подробности от онази битка. Моята майка. И помня белезите върху гърба й, подобни на вашите.

Сърцето на Калия се разкъсваше от съчувствие към Лена, но нейната собствена ситуация беше съвършено друга. Арголейката поклати глава и отвори очи.

— Съжалявам. Толкова съжалявам за случилото се. Ужасно е. Но само искам да поясня, за да го имате предвид, че това отношение е необичайно дори за моя свят.

— Необичайно? — очите на Лена се разшириха. — Погледнете гърба си.

Калия поклати глава.

— Никой не ме е следил и не ме е заставял да се върна. Нещата не са такива.

В тъмните очи на Лена избухна пламък. Тя посочи към вратата.

— Този така наречен Пазител, който чака отвън, е отговорен за белезите по вашия гръб. И той е тук, за да ви отведе. Знаете го, нали?

— Това не е точно така. Той не…

— Да? Видях вината в очите му. И забелязах вашия отклик, когато той ви шепнеше на ухото. А сега чака, докато укрепнете, за да ви отведе и отново да ви накаже. Какво пък, аз няма да му разреша. Вие няма да си тръгнете оттук с…

— Лена, той не знае. — Калия отново скочи. В гнева си беше повишила глас. — Той не знае какво се е случило с мен, защото аз никога не съм му разказвала. Това беше мой избор.

Когато Лена рязко затвори уста, Калия се смекчи.

— Нима не разбирате? Аз можех да остана в света на смъртните, но не пожелах. Аз исках да се върна вкъщи и да остана при баща си. Церемонията по пречистването… — тя повдигна ръце и отново ги свали — … не се прилага повече. Моят баща е един от Дванайсетте старейшини, а аз… Аз бях сгодена за бъдещ такъв. Моите отношения със Зандер… — Тя погледна към вратата и преглътна съжалението, което изведнъж беше изсушило гърлото й. — Те причиниха болка на баща ми, която нито вие, нито някой друг би могъл да разбере.

Арголейката отново погледна Лена.

— Аз още от самото начало знаех в какво се забърквам със Зандер. И направих избора си. Зандер прави грешки, но той не е като вашия дядо. Той никога не би причинил преднамерено болка на жена. И ако знаеше за моя план, никога не би позволил това да се случи. Без значение как щеше да се отнесе накрая към мен.

— Тогава защо? — почти прошепна Лена. — Защо разрешихте да сторят това с вас?

Калия погледна към босите си крака. Стъпалата й бяха потънали в дебелия килим. Какъв отговор би могла да даде, ако в него не би имало и капка здрав разум. Беше го направила не само за да помогне на баща си да съхрани гордостта си и да възстанови доброто си име пред Съвета. И не за да се омъжи за Лукас — това изобщо не беше минало през главата й. Беше го направила отчасти… заради себе си. Нейните способности бяха свързани с равновесието и възстановяването на тялото. Но Калия не можеше да се изцели сама. И колкото и безумно да звучеше това сега, физическата болка, макар че нараняваше, помагаше. Тя облекчи сърдечните й мъки и й позволи да се съсредоточи върху нещо друго. И в някаква степен това беше крачка към възстановяването на нормалния ред на нещата.

— Защото — меко каза арголейката — имах нужда от умиротворение. — Тя отново поклати глава. — Аз зная, че не го разбирате. Но това не е по вина на Зандер. И никога не е било.

Лена погледна към вратата. И макар че в новия поглед на полуарголейката към очите на Калия все още се четеше неодобрение, то поне презрението беше изчезнало.

— Аз съм защитник. Такава е моята същност.

В контакта си с хората Калия съблюдаваше дистанция и основно заради това, че се беше научила да не споделя мислите си. Но с тази жена тя би могла да се сприятели.

— Това е добре. За лечителка. Но Зандер не е враг. И никога не е бил.

— Тогава кой е той за вас?

Този въпрос наруши равновесието на Калия. Зандер беше…

Пазител, преобърнал нейния свят. Единственият, когото тя не успя да забрави. И… любовта на нейния живот.

При тази мисъл сърцето й потръпна, но Калия потисна емоциите си по-надълбоко, както се беше научила да го прави с годините.

— Той е… Зандер.

Една цяла и дълга минута Лена гледа към вратата и най-накрая въздъхна.

— Предполагам, това означава, че аз, според вас, трябва да бъда по-мила с него?

Калия се усмихна с ъгълчето на устните си.

— Може би не мила. Просто не му се ядосвайте.

Лена обърна очи нагоре и се насочи към вратата.

— Да не се ядосвам? На Аргонавт? Това е против правилата ми. Ще му кажа, че може да влезе.

Сложи ръка върху дръжката на вратата, но се спря.

— Искам да останете поне още ден и да си починете. Но зная, че вие ще постъпите така, както искате. Независимо от моето мнение.

— Благодаря.

Лена се поколеба.

— Дълго съм лелеяла обидата си към вашия свят и все още не съм готова да се освободя от нея. Но сега вероятно ще мога да видя и другата страна на медала. Предполагам — и тя отвори вратата. — Успех, Калия.

Вратата зад лечителката се затвори. До Калия достигнаха приглушените гласове на Лена и Зандер. Не дочуваше думите, но разговорът завърши бързо. След това едва различимият шум от стъпки заглъхна.

Калия седеше на края на леглото и се опитваше да осмисли този безумен ден. В главата й се въртяха множество въпроси. Лена каза, че Зандер я беше донесъл тук и оттогава не я беше оставял за повече от десет минути. Но сега си беше тръгнал? В дълбините на душата си тя се надяваше точно на това. Но по-голяма част от нея искаше той да беше останал.

О, Богове, съвсем се беше объркала…

Арголейката се хвана за края на леглото и се опита да диша по-дълбоко, което едва ли щеше да успокои скачащия й пулс. На вратата се почука леко, което я застави да повдигне глава. Калия изчака и когато почукването отново се повтори, тя успя слабо да изрече:

— Влез!