Елизабет Ноутън
Свързани (13)

Глава дванайсет

Калия рязко го бутна по рамото, но със същия успех би могла да се опита да отмести и скала.

— Аз не пия противозачатъчни, защото последните десет години бях в процес на пречистване.

Усетила как Зандер застина, Калия също замря неподвижна.

Сърцето блъскаше в гърдите й толкова силно, че навярно и Зандер чуваше бясната му какофония. Аргонавтът я погледна право в очите, докато тя с надежда чакаше отговора му. Чакаше той да осъзнае факта, че тя не беше имала никого другиго след него. Или да вземе върху себе си отговорността за причината, която я беше принудила да се „пречисти“. Но Зандер я пронизваше с предпазлив и леден, невярващ поглед.

Мълчанието помежду им отново се завърна. Сякаш измина цяла вечност. Водата изведнъж стана хладна и някак си мръсна.

Най-накрая Зандер присви рамене. И когато отпусна глава и започна да хапе лекичко меката част на ухото й, сърцето на Калия отново заблъска. Но този път от болка.

— Аз все още те желая. — Аргонавтът стисна с ръце бедрата й и отново я притисна към набъбналата си плът. — И ако забременееш, винаги можеш да се избавиш от плода както направи миналия път.

Очите на Калия станаха огромни от потрес.

— Какво каза?!

— Каквото чу. И двамата знаем, че ти, както никой друг, прекрасно знаеш какво да правиш — жестоко отвърна Зандер и посегна надолу, за да постави члена си в нужното положение. — И стига разговори, Калия, нека просто се изчукаме. И двамата го искаме.

Калия едва не спря да диша от гняв. Но когато ръката му се отпусна под водата, тя се задейства без колебание — повдигна крак, подпря се на твърдия му корем и се оттласна с всички сили.

— Ти, кучи син такъв! Как смееш?!

Загубил равновесие, Зандер цопна във водата и сега се взираше в нея с възмутено раздразнение.

— Какво по…

Калия се тресеше цялата, когато издърпа потника си нагоре, вкара ръце в презрамките му и изскочи по голо дупе от водата. Само че този път треперенето й нямаше нищо общо с възбудата — то беше предизвикано от презрението и проникналата чак до мозъка на костите й ярост — такава, каквато не беше изпитвала никога. Дори след като Зандер я захвърли.

— Ама че работа! — промърмори Аргонавта във водата, докато Калия търсеше бельото си. — И на теб ти скимна да се ядосаш точно сега! Нима не можа да изчакаш някакви си десет минути, докато не свършим?

— Върви в Ада! — Червената мъгла на гнева се беше спуснала като плътна завеса пред очите й, но Калия все пак успя да види бикините си на метър от себе си върху мокрите камъни. Обу ги и се отправи към спалния чувал, който Титус беше разгънал за Зандер, преди да замине, и си обу панталона.

Трябваше да го остави да умре. Не си струваше да се поддава на уговорките на Титус и да идва тук…

Зандер излезе от водата и се озова зад гърба й, преди тя да успее да го види. Силната му ръка я обхвана за раменете, след което я завъртя с лице към него.

— Ти, егоистична кучка такава! Не смей да ме гледаш отвисоко!

— Пусни ме! — Калия сложи и двете си ръце върху гърдите му и рязко го отблъсна. Само че планът й не сработи. Зандер приличаше на гранитна статуя и не помръдна дори с милиметър. — Как смееш да ми говориш по този начин?

— Как смея аз ли? — злостно повтори думите й той. — Да говоря истината? — Той пусна ръката й като опарен и поклати глава. Всичката възбуда беше изчезнала, а красивото му лице беше изкривено от отвращение. — Аз бих могъл да нарека нещата с истинските им имена, но не го направих.

— Защото искаше да ме изчукаш — хвърли му тя в отговор. — А не защото те е грижа за мен.

— На мен отдавна не ми пука за теб, ти се погрижи за това! — и Зандер огледа тялото й с изгарящ поглед сякаш имаше пълното право на господар; така, сякаш Калия му принадлежеше. Обхвана я желание да се прикрие, но тя го преодоля. — Но аз поумнях. Ти си последната жена, с която бих искал да се изчукам. Не зная за какво съм мислил!

Калия стисна зъби, видяла презрението в очите му. По кожата й пробяга хладна тръпка сякаш беше направила нещо не както трябва.

— И каква съм аз? — попита арголейката и предизвикателно вирна брадичка.

Зандер заплашително присви очи и изстреля:

— Убийца!

Лечителката отвори уста от изненада и едва успя да прошепне:

— Как ме нарече?

— Помолих те само за едно — изръмжа Аргонавтът сякаш изобщо не я беше чул. — Само за едно, проклятие! Да почакаш няколко дни, за да мога да се разбера с Терон. Но ти не можа да направиш за мен дори това, нали? Избяга при баща си и направи онова, което искаше той. Ти се избави от моето дете сякаш то не означаваше нищо за теб!

Нещо в съзнанието й светна предупредително, Калия оглеждаше тъмната пещера и се опитваше да съпостави онова, което се беше случило преди единайсет години с това, което казваше Зандер тук и сега.

— Ти смяташ… мислиш, че съм направила аборт?

— Аз зная, че си го направила!

Гневът й изчезна, защото десетте години на болка и обърканост най-накрая придобиха смисъл.

— Зандер… аз не… можех… — И Калия замята глава. — Аз никога не бих…

— Само не ме лъжи — едва изрече той. — Аз ходих в болницата в света на смъртните.

Калия бавно вдигна поглед към него. Аргонавтът, стоящ пред нея, не беше същият разгорещен и сексуално внимателен любовник, с когото тя се беше потопила във водата. И дори не бе раненият и пребит пациент, когото тя беше спасила от парализа. Този Зандер беше воин, готов да се хвърли в атака. Заплаха. Убиец. Способен, ако иска, да я разкъса на парченца с голи ръце.

Тя преглътна с труд и направи крачка към него, опитвайки се да успокои яростта му. Той някога я беше предупредил, че в него се крие неудържима ярост, засягаща всички преки потомци на Ахил. Неговото проклятие, с което Зандер винаги се беше борил, за да не позволи на яростта да го контролира. Но Калия никога не беше виждала цялата сила на тази ярост. До днешния ден.

— Ти си ходил там? — прошепна тя.

— О, да, ходих!

— Тогава знаеш…

— Видях медицинския ти картон, разговарях с медицинската сестра. По това време от теб и баща ти нямаше и следа. Бяхте се скрили, след като сте извършили злодеянието си. Нима мислеше, че няма да разбера? В документите всичко беше написано черно на бяло. — Зандер понижи глас. — На теб дори не ти достигна смелост да ми кажеш. А просто избяга посред нощ, досущ като истинска убийца.

— Зандер… — Калия въздъхна дълбоко в опит да се успокои, наясно, че поне един от тях двамата трябваше да съхрани разсъдъка си. — Никъде не съм бягала. След като ти замина, за да се погрижиш за „делата си“, аз получих усложнения. Кървях силно. Мислех си, че правя спонтанен аборт. Не можех да се обърна към арголейски лечител, защото тогава те биха разбрали за… нас.

— Лъжкиня — прошепна той.

— Говоря истината. Изплаших се. Баща ми ме откри и ме отведе ме в света на хората, за да ми помогнат. Аз не съм се отървала от нашето дете, Зандер, опитвах се да го спася.

— Лъжкиня!

— Ти трябва да ми повярваш — Калия се паникьоса, но се приближи към него. Никога дотогава не беше виждала такъв заплашителен поглед. Още повече у Зандер. — Никога не бих постъпила така с нашето дете, Зандер. Аз го обичах. Когато той се роди… ти не знаеш през какво преминах заради него…

— Лъжкиня! — отново извика Зандер. — Наслушах се на глупостите ти!

— Не бих те излъгала за това…

Зандер я хвана и здраво стисна ръцете й.

— Казах — достатъчно!

През целия си живот Калия беше лечителка. Дори като дете осъзнаваше, че е особена. Способностите на другите арголейци им носеха само лична изгода, докато тя помагаше на всички. Но когато Зандер я сграбчи, заставяйки я да се мъчи да го отблъсне с ръце в гърдите, Калия имаше само един начин, по който да се защити от този, който явно я ненавиждаше с всички фибри на душата си.

Енергията се вля в дланите й, почерпена от невидим източник. И без да се замисля, арголейката насочи тази сила точно срещу заплахата пред нея. Мощният енергиен поток просто излетя от тялото й. Лечителката го отблъсна мислено назад толкова силно, колкото можа, без да осъзна напълно какво прави.

Зандер изцъкли очи, прохърка и падна на земята в краката й. После отвори уста и конвулсивно започна да се мъчи да си поеме въздух — сякаш изведнъж белите му дробове бяха отказали.

Ръцете на арголейката пулсираха от чистата енергия, която пробягваше по нея и Калия отстъпи назад в шок и ужас от стореното. Остатъците от яростта, каквато не беше изпитвала никога досега, напуснаха тялото й като оставиха след себе си гадене и световъртеж. Зрението й се замъгли, пред очите й притъмня, но Калия успя да разтърси глава, в опит да проясни съзнанието си. Нито веднъж до този момент не беше причинявала болка на някого. И дори не подозираше, че е способна на това.

От изблика на адреналин дишането й се накъса. Тя започна да отстъпва, докато не удари гърба си в каменната стена на пещерата.

— Калия… — Зандер се опита да се изправи на ръце и колене, но не успя заради треперенето на крайниците си. След което със стон рухна на земята.

Проклета да е Хера! Какво направих?

Паниката я обхвана. Трябваше да излезе и да се махне оттук. Не можеше да остане. Не й стигаше въздух…

Калия се обърна и отчаяно затърси плаща си. Видя го на няколко метра от себе си и препъвайки се, се хвърли натам и към ботите, които Титус я беше убедил да обуе, преди да я доведе тук.

— Калия — отново прохриптя Зандер. — Почакай, аз не…

Тя се втурна като заслепена. Полите на плаща й отчаяно се развяваха от течението. Калия изскочи от пещерата сред хладния въздух.

Носеше се напред, без да подбира пътя си, докато сълзите заслепяваха очите й. Тя хлипаше по отдавна заровени емоции, по не забавяше темпото, гонена от потребността да се отдалечи колкото може повече. Дробовете й горяха, а мускулите на краката й започнаха да протестират, но тя продължаваше.

Най-накрая, когато болката стана непоносима, Калия спря, за да може да си отдъхне. Чуваше единствено тишината, докато се опитваше да успокои блъскащото си сърце. Адреналинът все още циркулираше в тялото й, но паниката й, за щастие, премина. Докато се успокояваше, тя започна да се оглежда наоколо, въртейки се в кръг.

Наоколо виждаше само гора, но не можеше да прецени колко се беше отдалечила от пещерата. Беше тъмно, но лунната светлина проникваше през върховете на високите ели над нея и осветяваше покритите със скреж клони, заскрежената земя и гъстите ниски храсти. Вятърът духаше в лицето й и по гърба й плъзнаха тръпки. Изпотена от бягането, Калия изведнъж усети, че трепери. Загърна се по-плътно в наметалото си и се наруга за глупостта си.

Някъде от върховете горе се обади сова. Вдясно от нея прошумяха сухи листа и се дочу пукот на счупени клони. С разтуптяно сърце Калия се обърна, осъзнавала цялата опасност на ситуацията.

Беше се заблудила. Сърцето й затуптя лудо, докато се опитваше да прецени от коя посока беше дошла, но всичко наоколо й се струваше абсолютно еднакво.

Проклятие!

Страхът напираше да се превърне в отчаяние. Вятърът виеше сред дърветата и й напомняше зловещо, че тук беше сама. Калия отново затрепери и се загърна по-плътно с плаща. Всеки пукот на клонче или храст, всяка сянка, която пробягваше от дървета по земята, я изнервяше все повече и повече.

Успокой се, помисли! Всичко това е във въображението ти.

Логиката й надделя. Точно тази част от характера й я беше спасявала неведнъж. Добре, не трябваше да стои тук като пън. Трябваше да изчака утрото, когато щеше да е светло. Тогава можеше да види накъде да върви. Титус беше споменал мост и каньон. Ако утре успееше да ги открие, то по следите можеше да стигне до селището на полуарголейците. А през това време трябваше да намери място, където да изчака да съмне; някъде по-далеч от силите на природата и хищниците.

Тя настръхна, осъзнала, че не трябваше да позволява на емоциите си да вземат връх. Трябваше да остане в онази пещера дори ако се налагаше да изтърпи присъствието на Зандер. Проклятие, кой доказа сега, че не притежава разум?

Съставила план, от което се почувства много по-добре, Калия се промъкваше през гората, опитвайки се да реши накъде да тръгне. Тъмнината беше толкова непроницаема, че беше невъзможно да види нещо повече от стволовете на дърветата пред себе си, които бяха еднакви. Тя бавно се обърна и се огледа отново. После погледна наляво и застина.

Нима това… беше възможно? Нима? Стори й се, че видя оранжев проблясък. Подобен на пламък или… лагерен огън.

Огън? Тук?

Ето пак! Калия се вгледа. Нима това беше сияние от прозорец на горска хижа?

Във всеки случай усети прилив на адреналин. Нали хижата и огънят означаваха, че наблизо има смъртни или мизоси, а не демони, защото на изчадията за преживяване не им бяха необходими удобства. Това накара Калия облекчено да въздъхне. Не беше сама. И, слава на Зевс, беше готова да се срещне с хора, а не с демони, по всяко време на деня и нощта.

Лечителката бавно и неуверено напредваше към светлинната — огънят блестеше в далечината между стволовете на дърветата. Докато вървеше, Калия се опитваше да се убеди, че макар последният изминал час да приличаше на същински Ад, все пак се беше случило и нещо хубаво — тя беше приключила със Зандер веднъж и завинаги. Той беше дал ясно да се разбере какво чувстваше към нея — не му пукаше. Нямаше нужда да знае повече. За нищо на света нямаше да му прости.

 

 

Къщата беше абсолютно тиха, когато Макс се измъкна от огромната постеля от пух, която му бяха приготвили в западното крило, и безшумно стъпи върху дървения под.

Очакваше отнякъде да изскочи някой с бухалка и да го пребие, но не се случи нищо подобно и той внимателно открехна тежкото крило. От нощната прохлада по гърба му пробягаха тръпки, но вратата се отвори напълно безшумно. За момент си представи, че най-накрая на негова страна беше застанал някой невидим Бог, но бързо захвърли тази мисъл. Никой никога не го беше подкрепял. Той сам се грижеше за себе си.

Макс тихо се измъкна от стаята. Тъмнината се прорязваше единствено от слабата лунна светлина от прозореца в края на коридора. А тъй като за пръв път му дадоха пижама — дебела синя пижама на квадрати — не усещаше голям студ. Знаеше, че може лесно да свикне с такъв живот — меко легло, чисти дрехи и ядене до пръсване. Но беше достатъчно умен, за да разбере, че подобно нещо нямаше да продължи дълго. Аталанта само се стараеше да го закачи на кукичката. Все още не му беше ясно защо, но беше сигурен в едно, че това няма да свърши добре; поне за него.

Момчето не забеляза никакво движение наоколо. Когато зави зад ъгъла и започна да изкачва голямата стълба към стаята на Аталанта, също не чу звук. Сърцето му туптеше силно и бързо, но не от страх. Макс почувства прилив на адреналин и изпита радостно вълнение от осъзнаването, че скоро всичко щеше да се промени.

Плъзна се като призрак по дървения под и се изкачи до последния етаж. Балконът излизаше на парадната стълба, която завършваше четири етажа по-надолу. Двете тежки крила на вратата отпред водеха към покоите на Аталанта. Тя беше заела целия етаж.

Аталанта никога не се заключваше. И от къде на къде? Никой не се осмеляваше да се изкачва дотук.

Отвътре не се чуваше нито скърцане, нито звук, нито дори порив на въздуха, когато Макс бутна вратата. Нима най-накрая късметът му се беше усмихнал?

Той се промъкна в стаята й. Таванът се намираше един етаж по-нагоре, така че Макс най-добре от всички знаеше разположението на покоите на своята така наречена майка. Беше свикнал с навиците й през последните няколко седмици. Към приглушения звук на гласа й, към шума на водата във ваната, към леката топлина, излизаща от лампите и отоплението в дома.

Макс стоеше на прага и едва дишаше, за да не го усети Аталанта. Богинята на Подземния свят никога не спеше истински. Разбира се, тя имаше нужда от отдих, но не чак в такова количество. Но откакто се бяха озовали в света на хората, тя спеше все повече и повече, като с това потвърждаваше факта, който той отдавна беше разбрал: те бяха еднакви. Но как смъртна можеше да владее божествени способности?

Той гледаше как бавно се повдигат и отпускат гърдите й. Съсредоточи се върху верижката около врата й. Момчето задържа дишането си и остана в очакване дали Аталанта щеше да усети присъствието му. Но когато тя не го направи, той пристъпи крачка напред.

— Добре си помисли, преди да действаш, млади Макс.

Макс обърна глава към крехката жена, която мълчаливо стоеше в сянката до него. Той буквално зяпна с уста при появата й, усещайки как паниката го стиска за гърдите.

Тази старица му беше дала огледалото. Той би я познал навсякъде. Днес тя повече приличаше на призрак, на илюзия. Дрехите й бяха толкова тънки, също както и кожата й, но лицето й не беше променено. Цялото беше в бръчки от старост, косите — бели като сняг, а очите… те бяха също толкова проницателни и съсредоточени, както при първата им среща.

— Да — тихо отвърна тя. — Аз съм същата. Но това не те засяга.

Макс знаеше, че само той я вижда и чува, но беше много странно да слуша гласа й в тишината на стаята. Той бегло погледна към Аталанта, опасявайки се, че нейните божествени сили ще й помогнат да усети присъствието на гостенката, но жената в стаята така и не се събуди.

Вълнението го обхвана отново. Не го засягаше ли? Не, това не засягаше нея. И безполезното й стъкло.

Макс я игнорира и се приближи към леглото. Медальонът лежеше точно в деколтето на спящата му мъчителка. Главата й беше наклонена, а ръката й беше поставена до лицето. Другата й ръка лежеше върху корема. Увереността на Макс растеше с всяка крачка.

— Максимус…

Протегна ръка.

— Максимус, недей!

Той хвана медальона. Топлината премина през дланта му при първия допир и Макс си пое рязко дъх. Не очакваше, че металът ще бъде горещ. Аталанта трепна и момчето, без да пуска диска, вдигна поглед към лицето й. И за пръв път страхът от последствията на постъпката му стана прекалено реален.

Стори му се, че измина цяла вечност. Кожата му се покри с пот, но той не смееше да мръдне. Клепачите на Аталанта затрепкаха, но тя така и не отвори очи. Тихо изсумтя, обърна глава на другата страна и отново ритмично задиша.

Макс усети как в този момент сърцето му затуптя.

Без да губи повече време, той се наведе и внимателно огледа закопчалката.

— Ти нямаш понятие с какво си играеш — каза старицата, която отново се беше появила до него. Гласът й трепереше сякаш тя едва успяваше да сдържи емоциите си.

Макс отново не й обърна внимание и с другата си ръка натисна закопчалката, която се отвори с тихо щракване. Убедил се, че Аталанта няма намерение да се събужда, той освободи единия край на верижката от врата й и внимателно я дръпна.

Аталанта изсумтя и премести глава. Верижката се плъзна и дискът се озова в ръцете на Макс.

— Максимус, това не е просто дрънкулка. Тя изобщо не трябваше да попада в Аталанта, но в твоите ръце също няма място.

Вдлъбнатият диск в ръката му излъчваше енергия. Тя пълзеше по пръстите му, в ръцете, краката, в гърдите, докато не запулсира във всички мускули по тялото му. Усещането за могъщество го изпълни. Стори му се, че нарасна тройно, макар физически да не се беше променил.

Супер!

По лицето му се плъзна усмивка. Макс заобиколи възрастната старица, премина през гостната на Аталанта и се насочи към изхода.

— Максимус. — Старицата отново се появи до него сякаш беше прелетяла по въздуха. Макс дори не я удостои с поглед — виждаше единствено медальона. С крайчеца на очите за пръв път осъзна, че непознатата не беше по-висока от него. — Още не е късно. Ще успееш да го върнеш. Никой няма да разбере какво се е случило.

— Защо не се страхуваш, че това нещо е у нея? — прошепна Макс, без да откъсва очи от четирите празни вдлъбнатини, където явно трябваше да се добавят някакви камъни. Той завъртя диска в ръцете си.

Всеки отвор беше различен; единият беше кръгъл, другият — овален, третият — във вид на ромб, а последният — във формата на триъгълник.

— Защото тя не може да управлява тази сила.

— А аз мога?

Старицата не отговори и по мълчанието й Макс разбра, че догадката му беше вярна. Да, ето от какво се страхуваше Аталанта. И той ненапразно се промъкна тук и сложи ръка върху тази вещ. Усмихна се още по-широко и стисна с пръсти гладката му част.

— Максимус…

— Какво е това? — попита той и повдигна очи. В погледа на старицата се четеше силен страх. Интересно. Тя беше древно създание с възможностите на богиня, а се страхуваше от него — никому ненужния десетгодишен хлапак.

Неканената гостенка заговори тихо:

— В неправилните ръце тази сфера ще донесе само смърт и разрушение.

Той се усмихна още по-широко.

— Страхотно!

— Максимус…

Колкото се може по-тихо, Макс се втурна надолу по стълбите в стаята си, свали пижамата, облече дрехите и обу ботушите си. Със съжаление погледна към топлата и мека постеля, но се постара да пребори изкушението. Скри диска под ризата си, усещайки физически енергията, която струеше от артефакта, и хвана якето си.

Старицата стоеше на прага на стаята му, но този път гледаше към него не със страх, а със съжаление.

— Тя ще започне да те преследва — тихо каза жената.

— Това е по-добре, отколкото да остана тук. Може и да не сме повече в Тартар, но все пак този дом е Ад. И ти го знаеш.

Тя бавно поклати глава, докато тъжно го гледаше:

— Толкова приличаш на баща си.

По гърба му премина тръпка.

— На кретена ли?

Тя изумено повдигна вежди и нещо подобно на веселие премина през лицето й. След всичко, което бяха сторили с него, му беше все тая дали я беше шокирал с думите си.

— Исках да кажа…

А, да! Само че той не смяташе да обсъжда нищо.

— Стига! И двамата знаем, че аз нямам баща.

Старицата въздъхна:

— Не, имаш. И каквото и да си мислиш сега, надеждата винаги остава.

При думите й, ненавистта му към Аталанта, към врящата носа си там, където не трябваше старица и към родителите му, които го бяха захвърлили да гние в тази проклета дупка, премина през него и се концентрира в гърдите му — точно там, където лежеше медальонът. И яростта, която винаги се опитваше да сдържа, се измъкна навън.

— Няма надежда. Има само това! — Макс стисна с ръка диска под ризата си. — И сега тази вещ ми принадлежи.

Той премина покрай нея сякаш медальонът го водеше и му даваше сила и смелост, които не беше изпитвал по-рано. Нима това не беше страхотно?

— Не забравяй за човечността си, Максимус — извика старицата след него.

Той едва не се разсмя. Дотича до първия етаж и се отправи към задния вход, който използваше, когато не искаше да го забележат слугите. Човечността с нищо не му беше помогнала. И нямаше да го направи и сега. Тя не му беше нужна. Никой и нищо не му беше нужно.

Можеше да разчита единствено на себе си.

* * *

Танатос стоеше в центъра на паянтовата барака високо в Каскадските планини и раздразнено гледаше към двата демона — Тъпия и Още-по-тъпия.

— Обяснете ми защо Аргонавтът си тръгна жив?

Демоните се спогледаха.

— Ние… — Този, който беше вляво погледна към Танатос. — Когато вторият Аргонавт дойде на помощ на първия, ние отстъпихме. Знаехме, че трябва да ви предадем съобщението за смъртта на останалите.

Танатос стисна зъби. Затова Аргонавтите бяха все още живи. Защото армията на Аталанта се състоеше от безмозъчни страхливци. Само заради това тези глупаци се бяха задържали в полетата на Асфодел, преди да се отправят на вечни мъки в Тартар. Защото бяха прекалено глупави, за да живеят.

И царицата обвиняваше него, че Аргонавтите през цялото време излизаха победители?

Архидемонът сложи ръка върху дръжката на меча си.

— А първият Аргонавт ранен ли беше? Казахте, че е убил шестима. Едва ли е останал невредим.

— Ами… — отвърна демонът. Тъпо погледна към своя приятел, а след това надолу, където кръвта на двамата убити ловци се просмукваше между мръсните дъски на пода. В сияещите им зелени очи се четеше глад. — Той все още се сражаваше.

— И ние искахме да се убедим, че вие няма да попаднете в капан — отбеляза вторият демон. Глупаците се спогледаха и си кимнаха сякаш току-що бяха спасили кожите си.

— Благодаря ви. — Танатос стисна меча си. — И двамата показахте на какво сте способни.

Двата демона от глупост се спогледаха един друг и се усмихнаха, показвайки мръсните си зъби. Танатос сметна, че им е дал достатъчно време. Замахна с оръжието си и с един удар отсече и двете глави.

Те паднаха с отвратителен звук, а малко след това ги последваха и тръпнещите им тела, които се свлякоха върху ловците, убити преди това от тях, за да заситят глада им.

С отвращение архидемонът прибра меча си обратно в ножницата и се огледа.

Нищо не вървеше по план. Не стига, че Аталанта му висеше на главата, а сега не беше останал и никой, когото да командва. Щеше да му се наложи сам да се справи с Аргонавтите. Или да си плюе на петите от тази гора и да прекара целия си останал живот в бягане и криене.

Всякакви варианти преминаваха през главата му. Дали щеше да може да оцелее сам? Аталанта обезателно щеше да започне да го преследва. Но той, Танатос, беше по-умен от средностатистическия демон. Винаги е било така. Освен това сега притежаваше и възможностите на архидемон. Поне докато господарката му не го беше хванала и убила.

Ако само имаше начин да вземе този диск от врата й…

Рязко чукане по вратата на хижата привлече вниманието му. А след това се разнесе тих женски глас:

— Хей, има ли някого? Извинете, че преча, но видях светлина. Ехо?

Танатос вдъхна дълбоко и подуши. Да, вярно, арголейка. И… особена. А това вече беше интересно…

— Хей? Има ли някой тук? — Тя отново почука.

Как представителка на кралското семейство се беше озовала в тези гори? И докато той размишляваше над това, измисли начин как да се изкачи по стените на ямата, която сам беше изкопал. А за това нямаше да му е необходима нито Аталанта, нито нейният медальон.

Без да се замисля, Танатос отвори вратата. Очите на арголейката се разшириха от шок. Тя отвори уста, но от нея не излезе звук. Непознатата понечи да избяга, но демонът я хвана за ръката и я спря.

Най-накрая от гърдите на жертвата му излезе вик, който отекна със звън в ушите му. Демонът още по-зловещо се усмихна и лесно я издърпа в хижата.

— Официално ние не се познаваме, принцесо. Аз съм архидемон. И твоят най-зловещ нощен кошмар от плът и кръв.