Елизабет Ноутън
Свързани (9)

Глава осем

Калия се задържа на най-горната стълбищна площадка около царските покои и разтри пулсиращото си слепоочие. Главата страшно я болеше, но не от безпокойство за царя и неговия изтичащ живот, а заради онова, което й предстоеше да направи.

Истинският лидер винаги отмества собствените си желания настрани заради благото на останалите. И принася жертва. Защото това в края на краищата оправдава всичко.

Може би, ако си повтаряше многократно думите на царя, то най-накрая щеше да повярва в тях. Отблъсквайки съжалението, което с нищо не можеше да й помогне, Калия заслиза по стъпалата, стиснала чантата си в ръка. Премина покрай колоните на четвъртия етаж, погледна часовника си и продължи надолу. До срещата й с Лукас оставаше малко повече от половин час. Освен това трябваше да мине през дома си, да си вземе душ и да се преоблече. Калия не смяташе да се издокарва специално за този а̀ндрас, но нямаше желание за разправии. В крайна сметка поне докато двамата не се… оженеха.

Дори от самата мисъл душата й слизаше в петите. След като изпрати баща си, Калия предостатъчно дълго размишлява за живота си. И едно разбра със сигурност — ако искаше да промени нещо в страната си, то трябваше да започне със самата себе си. А дотогава, докато не станеше… съпруга на Лукас, нямаше да постигне нищо.

Калия дотолкова беше потънала в мислите си, че забеляза Изадора прекалено късно. Принцесата заобикаляше колоната на третия етаж и се изкачваше нагоре, така че Калия едва успя да спре, преди да я блъсне. И от изумление застина на мястото си.

— Изадора, Богове, както е станало с теб?

Принцесата внимателно прокара ръка през късите си къдрици. Дългите й и светли коси се бяха превърнали в художествен безпорядък върху главата й, което много й отиваше. Подстрижката беше увеличила видимо очите й, беше придала на лицето й изразителност и беше подчертала скулите й. Както и бенката в лявото ъгълче на устните й, която Калия не беше забелязала преди.

Но промяната беше докоснала не само косата й. Вместо с традиционната дълга рокля, принцесата беше облечена с прилепнали черни панталони, червен пуловер и сандали, които не скриваха лакираните й в яркочервено нокти на краката.

Царят щеше да полудее, ако можеше да я види.

— С мен всичко е наред, нищо не се е случило — измъчено отвърна Изадора.

Наясно, че няма право да укорява принцесата, Калия поклати глава.

— Аз нямах предвид нещо такова и смятам, че изглеждаш направо превъзходно, просто…

— Калия!

Двете с Изадора се надвесиха над парапета, гледайки към най-долния етаж, откъдето гръмко викаше Титус, докато тичаше през глава по мраморния под.

Той прескачаше стъпалата по четири наведнъж, докато не стигна до тях. Лицето и дрехите му бяха изцапани с кръв, мръсотия и нещо… зелено. Тънки кичури дълги, кестеняви коси се бяха измъкнали от връвчицата на тила му и докосваха страните му.

Аргонавтът дишаше толкова задъхано, сякаш беше пробягал маратон.

— Трябва да тръгнеш с мен! Веднага!

— Какво се е случило?

Съдейки по всичко, Титус беше участвал в разгара на поредната битка.

Макар че Калия нямаше представа с кого и къде.

— Стана нещастен случай.

— С кого? — едновременно попитаха Калия и Изадора.

Титус изведнъж осъзна, че принцесата също беше тук.

Той плъзна поглед по Изадора, но дори и да забеляза промяната във външността й, не му пролича.

— Зандер. Зле е.

За един кратък, убийствен миг, времето за Калия просто спря. Гърдите я присвиха така, че не успяваше да си поеме дъх. Тя току-що се беше видяла с него, докосваше го. Аргонавтът беше жив, здрав и… цял, както винаги. Неуязвим. Безсмъртен. Нищо не можеше да му навреди.

— Добре ли е той? — попита стоящата до нея Изадора. — Кой е при Зандер сега? Титус, колко зле е той?

Но Титус гледаше само към Калия. Когато лечителката най-накрая се взе в ръце и го погледна, разбра, че Титус я изучава с всезнаещ и съчувстващ поглед.

— Ската, не знаех, че ти… си тази — прошепна той.

Калия си пое въздух, застина и прошепна:

— За какво говориш? — Макар че разбираше прекрасно. Прекалено късно си спомни, че Титус можеше да чете чужди мисли.

Аргонавтът бавно поклати глава.

— Аз знаех, че жена му е причинила болка, просто не събрах две плюс две. Той се стараеше да не мисли за теб в мое присъствие.

Мълчанието надвисна като тежест помежду им. Калия усещаше питащия поглед на Изадора, изпълнен с милион въпроси. Сърцето на лечителката затуптя в гърдите й толкова силно, че тя беше сигурна, че събеседниците й също го чуваха.

Причинила болка? Тя му беше причинила болка? Той беше този, който ги изостави, нея и тяхното… Калия преглътна, без да е в състояние, дори да си помисли за това. Сърцето й туптеше все по-бързо, докато тя се опитваше да съхрани хладнокръвието си.

Изадора озадачено изрече:

— Представа нямам какво става тук.

Титус не обърна никакво внимание на принцесата.

— Ще ти се наложи да дойдеш с мен, Калия. Веднага.

— Аз… аз не мога да дойда. — Тя не искаше отново да преживява болката от спомените. — Трябва да бъда в дома на Лукас… — Калия погледна към часовника си в търсене на нещо познато. Обикновено. Предсказуемо. — … след десет минути.

— Майната му на Лукас! — Титус направи крачка напред и очите на Калия се разшириха. — Зандер умира. Аз не мога да го спася. Ако не искаш да го направиш заради него, направи го заради царя.

— Аз… Той не може да умре. Безсмъртен е. — Заради мъглата в главата й беше все по-трудно да се съсредоточи.

— Не, не е безсмъртен — бързо отвърна Титус. — Просто така смята. Моля те. — Аргонавтът протегна ръка, но спря, преди да я докосне и сви пръсти в юмрук. — Моля те, нужна си му. — Умоляващият му глас проникна през пелената на обгръщащия я шок.

Ти никога не си му била нужна. Не и истински.

Думите на баща й преминаха през главата й. По непонятни за нея причини, Калия искаше да докаже, че той не е бил прав. Дори в това незначително нещо.

Лечителката се вгледа в зелените като морето очи, изпълнени с кафяви и жълти оттенъци, които виждаха повече, отколкото тя искаше да покаже.

— Къде? — прошепна Калия.

— В света на хората.

Калия кимна бавно, усещайки как я обгръща страхът.

— Ще ми трябват инструментите ми.

— Тогава бързо в клиниката, а след това бегом обратно.

— Аз също ще дойда — бързо вмъкна Изадора.

— Не — решително възрази Титус, поглеждайки към принцесата. — За вас е препалено опасно. Ние с Калия ще се справим — и той отново погледна към лечителката, като преднамерено изключи Изадора от разговора. — Благодаря. Обещавам, че това скоро ще приключи.

Калия усети гадене. Никога нямаше да успее да приключи със Зандер.

* * *

Зандер се опита да отвори очи, но миглите му се бяха слепнали от нещо студено, слузесто и… мокро?

Лежеше настрани, или поне така смяташе, но когато се опита да се обърне по гръб, не успя дори да помръдне.

Къде беше, по дяволите?

Той отново се опита да отвори очи и успя да разлепи клепачи. Със замъгленото си и неясно зрение забеляза, че връхчетата на миглите му са покрити с някакъв прах. Земята под него беше студена и твърда, но той се намираше в някакво помещение: сграда, хамбар, пещера?

В пещера, да, точно така. В главата му беше пълна мъгла, но той си спомни, че се сражаваше. Това обясняваше лепкавата мръсотия върху очите му. От демонската слуз не беше толкова лесно да се избавиш. Очевидно го бяха ранили, но той не можеше да си спомни къде, как и кога. И защо мислите му се лутаха така?

Той стисна силно очи и се опита да пробие мъглата. Предприел героически усилия и изпитвайки ужасно главоболие, Аргонавтът едва си спомни, че се сражаваше с демони. Над пропастта. С Деметрий и Титус. Там имаше още уплашени жени и крещящи деца. Спомни си как падна…

— Аз не мога… О, Боже, Титус, не виждаш ли? Не съм достатъчно силна за това.

Уау! Я чакай малко! Този глас му беше познат.

Калия. Тук, на това хладно място. Тя и след милион години не би трябвало да е тук.

Той отново се опита да отвори очи, доколкото позволяваше слузта, без да обръща внимание на останалото, и се съсредоточи върху гласа й.

— Ще ти се наложи — разнесе се и гласът на Титус — решителен, рязък и толкова съсредоточен, колкото Зандер не го беше чувал.

— Аз не мога да го направя. Само ти.

Да направи какво?

— Какво, ако не съм достатъчно силна? — прошепна Калия. — Титус, ами ако…

За какво говореха те?

Зандер се опита да се обърне по гръб, но пак не можа. Ръмжейки от досада, нарастваща с всяка секунда, той просто обърна глава върху камъните и веднага съжали, когато болката прониза тила му.

Аргонавтът беше уверен, че е закрещял като малко момиче, но Титус и Калия продължаваха да спорят. Никой не обръщаше внимание на това, че той, Зандер, изпитваше мъчителна болка.

— По-лошо не може да стане, Калия. Трябва да го направиш.

Зандер отново обърна глава, за да може най-накрая да ги види. Двамата стояха на известно разстояние от него и макар че зрението му беше неясно, видя, че не беше сгрешил — лежеше в някаква пещера. Фенерът в центъра на помещението хвърляше сянка върху телата им и осветяваше каменните стени и сталактитите, висящи от тавана.

Калия повдигна ръце към страните си.

— Куршумът е заседнал в гръбначния му стълб, Титус. Знаеш какво означава това, нали? Ако се опитам да го извадя, може да стане по-лошо. Ще се парализира напълно, не само от кръста надолу. И дишането му може да спре. Последствията могат да бъдат катастрофални…

Да се парализира? Ей, я чакай…

Зандер отново се опита да помръдне с крака, но… не се получи. Нещо не беше наред.

— Нямаш друг изход! — изръмжа Титус.

Ясно, съдейки по всичко, нещата бяха зле.

Калия направи кръг по пещерното помещение.

— Хайде да се върнем и да доведем някого другиго! По-силен. Чувала съм, че вещиците в Егейските планини…

— Не разполагаме с време.

— Значи, трябва да намерим време! Зандер…

— Няма да издържи дълго!

Преди Калия да успее да запротестира, Титус сложи ръце върху раменете й и я задържа на място. Очите му се разшириха, тялото му се напрегна и мъчителна болка премина през лицето му секунди преди воинът да се олюлее.

— Титус! О, Богове, само не и ти. — Калия го хвана за раменете. — Добре ли си? Титус, отговори ми. Какво става?

Аргонавтът се препъна, но се задържа. Главата му се поклащаше безсилно от едната страна на другата, но Калия успя някак си да го задържи.

Изминаха няколко секунди, преди Титус да повдигне глава и да я погледне.

Зандер присви очи и отново се опита да помръдне, за да може да види по-добре онова, което ставаше, но беше притиснат, замразен… парализиран? Мамка му, това беше невъзможно! Той беше Аргонавт!

Аргонавтите не могат да бъдат парализирани. А и той беше безсмъртен.

Калия ахна и с това отново привлече вниманието му.

Титус я стисна за рамото и Зандер видя как между тях се появи някаква връзка. Двойката се гледаше в очите, без да помръдва или да говори, като никой не се опитваше да прекъсне контакта.

И чувството, което Зандер не беше изпитвал много отдавна, се разгоря в гърдите му, като измести паниката и я замени с нещо много по-тъмно и опасно.

Разкарай си лапите от нея, смотан нещастник! Тя е моя!

Изминаха няколко дълги минути. Електричеството прескачаше във въздуха. Титус най-накрая се отпусна. Очите му се затвориха, ръцете му се отпуснаха и той рухна на колене в краката й.

— Титус? Моля те, не губи съзнание — и тя протегна ръка.

Той само бавно поклати глава.

— Аз… аз съм добре. Не ме… боли! — Но съдейки по гласа му, Титус изобщо не беше добре. По-скоро беше като опиянен.

А така можеше да се държи с Калия само Зандер.

Той усети как гърдите му се свиха от гняв, ярост и потребност да унищожава, която избликна някъде отвътре. Сега си в безопасност, кучи син такъв, но изчакай, докато не се вдигна на крака.

— Какво стана? — попита Калия.

Когато тя се опита да го докосне, Титус я отблъсна с лакът. Калия се сгърчи сякаш от болка, а Зандер усети невероятен прилив на адреналин. Той отново се опита да помръдне и не успя.

Раненият Аргонавт стисна зъби и сърдито изръмжа на Титус. Опитай да направиш същото още веднъж, копеле!

Но нито Калия, нито Титус му обръщаха някакво внимание. Защо, да ги вземат демоните, и двамата не го чуваха?

— Ти трябва да му разкажеш — промърмори Титус.

— Откъде… откъде знаеш? — прошепна Калия.

— Защото преживях тези събития чрез теб. И те уверявам, че той не знае дори половината от онова, което си преживяла.

Калия пребледня.

Те говореха толкова тихо, че Зандер едва ги чуваше. Стори му се, че Титус отбеляза:

— И ако узнал всичко, си остане същият глупак, тогава самият аз така ще го изритам, че ще излети в другия свят.

Зандер се ядоса.

Да видим как ще успееш, кретен!

Титус нерешително протегна ръка и докосна скулата й. Той шепнеше нещо, което Зандер не чу, но милите, теменужени очи на красавицата се напълниха със сълзи.

След което Аргонавтът добави по-високо:

— Това се забави прекалено. Калия. Трябва да прекратиш страданията му. И знай, че ако не можеш да го направиш ти, ще го направя аз.

Това беше последната капка, която преля чашата.

Зандер се раздвижи, обърна се и изсипа върху Титус всичките му известни ругателства. А те бяха страшно много, отчитайки, че той водеше кампанията с отбрани сквернословия. Но вместо думи, успя да чуе само нещо, наподобяващо на лек писък. И едва когато и двамата обърнаха глави към него раненият разбра, че го беше издал точно той.

— Идва на себе си — констатира Титус.

Двамата с Калия веднага се приближиха към лежащия воин. За щастие на Титус, Зандер тъкмо беше разбрал как да накара ръката си да се движи. Той замахна, надявайки се да го удари по лицето, макар да разбираше, че е прекалено скован и слаб. Събратът му по оръжие се беше превърнал в негов враг наравно с демоните.

— Ш-т, не се движи прекалено много, Зандер. — Калия стисна ръката му с нежните си пръсти и внимателно го накара да я отпусне. — Титус, донеси ми чантата. Трябва ми спринцовка.

— Време беше, проклятие! — промърмори Титус и затропа с ботите си по пода на пещерата.

Зандер се надяваше, че копелето няма да се върне.

Един добър удар и…

Той се опита да диша равномерно и затвори очи. Концентрира се върху ръцете на Калия и върху това как тя го събличаше.

О, Богове, беше неправилно, но толкова хубаво. Грешно, еротично. Както в царския кабинет, когато ръцете й се движеха над голото му тяло, докато го преглеждаше. Зандер искаше тя просто да продължи да го гали така, както го правеше в момента.

Да го вземат демоните! Той изобщо не беше парализиран, след като я усещаше.

Калия прокара ръце нагоре-надолу по голата му гръд, около новата рана на рамото, а след това надолу по дясната ръка. Електрическият заряд прониза кожата му. Зандер застена — не знаеше дали от болка, или от удоволствие, като в същото време се наслаждаваше на докосванията й.

Искаше точно това. Защо да не можеше да й се наслаждава до края на живота си?

— Точно така, Зандер, просто се отпусни, не се съпротивлявай — прошепна арголейката.

— Ето, вземи — изрече Титус някъде наблизо.

Нещо остро убоде ранения по ръката и го накара да отвори очи. Тялото му се напрегна, след което всичко заедно — болката, ревността и яростта излязоха от тялото му през мястото на убождането. Той виждаше лицето на Калия над себе си — спокойно, съсредоточено и съчувстващо. Топлина й го обвиваше като пашкул. С всяка клетка на тялото си Зандер се опитваше да попие приятния й аромат. И знаеше, че ако лечителката наистина смяташе да прекрати страданията му, както беше предложил Титус, то в крайна сметка това красиво и изумително видение щеше да бъде последното нещо, което той, Зандер, щеше да отнесе със себе си в задгробния свят.

— Да, ето така. Отпусни се — шепнеше Калия, когато тъмнината го обгърна и Зандер полетя нанякъде.

Не беше в състояние да се съпротивлява. Пещерата започна да избледнява, докато не изчезна напълно. Той повече не чуваше ласкавия глас на Калия. И изобщо никакъв звук. Изчезна дори туптенето на собственото му сърце.