Елизабет Ноутън
Свързани (8)

Глава седем

— Търпението ми е на изчерпване. Не виждам резултати, Танатос. — Аталанта барабанеше с пръсти върху масивната дървена маса. — Колонията от североамерикански мизоси трябваше да бъде унищожена.

Танатос едва се удържаше да не заръмжи в отговор. Те стояха на противоположните краища на масата, дълга почти пет метра, в столовата на канадската къща и тяхна настояща щабквартира. Свещите в металните изкривени свещници, намиращи се между тях, осветяваха стаята и хвърляха отблясъци върху бледното, изпълнено с отвращение лице на Аталанта. Зад тъмните стъкла увеличаващият се ден носеше облаци, а в далечината виеше самотен вълк.

Вдясно от него момчето прочисти гърлото си и се протегна за чашата си.

Танатос го изгледа изкосо с цялата ненавист, закипяла във вените му. О, да, може би младежът се наслаждаваше на временната си свобода от тъмницата, която наричаше своя стая, но скоро отново щеше да се окаже там. Танатос щеше да се погрижи за това.

— Имаш ли какво да ми кажеш? — попита Аталанта и леденият й глас разкъса фантазията, обгърнала мислите му.

Демонът си представи как всичката тази кремава плът се отделя от костите. Сега неговата господарка беше смъртна, което означаваше, че може да бъде убита. Но тя все още притежаваше сила, подобна на божествената, и нищо не можеше да се изплъзне от очите й или да излезе извън нейния контрол.

Погледът му се плъзна по лебедовата й шия и се спря върху тежката верижка около нея. Златните й брънки изчезваха във V-образното деколте на кървавочервената й рокля. Но Танатос знаеше какво се намира между идеалните й гърди.

Беше видял медальона, когато той се беше изплъзнал от деколтето й.

— Максимус — твърдо изрече Аталанта. — Остави ни, синко. Слугите са ти приготвили стая в западното крило.

— Да, matèpac. — Момчето се отблъсна от масата, изтри устни и се отправи към нея.

След което бавно се наведе и целуна Аталанта по бузата.

Ненавистта на Танатос отново избухна в пламък от злоба. Той беше способен да се придвижва мълниеносно. Докато се усетеха, можеше бъде на другия край на масата, а крехките им тела щяха да изгорят този пламък. Изгарящи кости, от които нямаше да остане нищо друго, освен пепел…

— Танатос!

Демонът рязко я погледна. Аталанта се изправи, заобиколи бързо масата и се насочи към него. Момчето беше изчезнало.

Танатос се напрегна и се изправи.

Аталанта беше висока почти колкото него. Тя ненавиждаше слабостта у войниците си и точно заради това Танатос се беше научил никога да не показва пред нея дори намек на страх.

— Аз няма да търпя неподчинение!

Той зае защитна поза в случай на атака от нейна страна и се постара да съхрани презрението в гласа си, преди да заговори:

— На североамериканските мизоси им помагат Аргонавтите. А бегълците, моят отряд сега вкарва в капан и ще приключи с тях веднъж завинаги.

Тя спря на крачка от него.

— Колко мизоси са убити?

— Не по-малко от шейсет.

— Шейсет — това е нищо. В планините се крият три пъти повече.

— Ние ще ги намерим.

Тя се приближи до камината и се загледа в танцуващия пламък.

— Ти каза, че на помощ са им дошли Аргонавтите?

— Да.

— Значи, те също търсят оцелелите. Пършива тълпа от благодетели — ето това са тези презрени Аргонавти. — Да — изрече тя и гласът й стана странно спокоен. — Това е твоят шанс да се избавиш от няколко от тях.

— Моят шанс?

Аталанта раздразнено изръмжа към него през голото си рамо.

— Да, твоят шанс, Танатос. Ти не си ли моят архидемон? Или изведнъж си станал прекалено добър за сражения? — Гласът й прозвуча твърдо и в мозъка му се разнесе предупредително звънче. — Ще откриеш оцелелите и ще намериш Аргонавтите. Ако трябва, използвай полуарголейците като примамка, но убий Пазителите. А след това унищожи онова, което е останало от тяхната жалка колония.

Странно предчувствие се прокрадна в душата на Танатос. Тя гледаше на него като на празно място. Като на обикновен демон. Сякаш той беше… излишен материал.

Той? Излишен материал? Демони с лопата да ги ринеш. Това беше ясно. Танатос собственоръчно беше убивал слабите, преди те да станат причина за смъртта му в евентуална битка. Но сега той беше архидемон, а не прост войник. Докато двамата се гледаха един друг, Танатос мислено се върна към днешната тренировка и си спомни как тя си шепнеше нещо с Фрис на края на полето сякаш онзи тъпак можеше да каже нещо умно. А след това си спомни и за Максимус — с каква лекота недораслото момче беше надвило Зелус и то само с един гол меч.

Може би царицата беше предложила на Фрис да стане негов заместник? И крояха заговор срещу него, Танатос? Макар че тази мисъл го безпокоеше, най-много го притесняваше друго — нима всички те бяха станали ненужни, след като Максимус беше отхвърлил своята човечност и най-накрая беше заел полагащото му се място до нея?

Той отново погледна към верижката на врата й с усилващо се чувство на обреченост си помисли за медальона. Или диска. За бъдещето си. Или за малкото, което му беше останало.

Аталанта се обърна с лице към него. Зад гърба й огънят облизваше големите камъни на камината и обгръщаше предводителката с оранжеви, червени и сини кипящи вълни. Демонът страстно искаше това море да я погълне цялата.

— Моето търпение свърши, Танатос. Убий или ще бъдеш убит! Това е нашият девиз.

Убий или ще бъдеш убит!

Тя щеше да го довърши при първия удобен случай, осъзна Танатос, вгледан в нея. Това се четеше в черните й като нощта, бездушни очи. И съдейки по този поглед, той вече беше мъртвец.

Демонът леко наклони глава, макар чудовището в него да презираше слабостта, която изразяваше с този жест. Но той вече правеше планове. И размишляваше как да извърши правосъдието си и да победи.

— Както кажете, богиньо моя.

* * *

Зандер прокара ръка през мокрите си коси, вглеждайки се в гората с високите като кули ели и ниски храсти.

Деметрий, наведен, изучаваше следите, оставени в меката почва. След това повдигна очи и посочи с пръст.

— Свърнали са на север.

Ръмеше дъжд, който се изпаряваше от разгорещените им тела. Пазителите издишаха бели облачета във влажния въздух. И тримата — Зандер, Титус и Деметрий — бягаха през последните три часа, опитвайки се да догонят групата демони, която преследваше полуарголейците, успели да се спасят от нападението над селището. Но досега не бяха намерили нищо друго, освен следи. Те бяха свежи, а Деметрий, известен със способностите си на следотърсач, беше уверен, че мизосите бяха наблизо.

— Слезли са от шибаната пътека — изруга Титус.

Деметрий се изправи и дългият плащ, който винаги носеше, заплющя на вятъра.

— Това само ще ги забави. — И той махна с ръка към гъстите храсти — огромна площ от дива лоза, бръшлян и млади дръвчета. Всички те се бяха протегнали към светлината.

— Ще им трябват брадви, за да преминат през този гъсталак. А всяка счупена клонка и смачкана трева просто крещи: Ние сме тук, елате и ни хванете!

В гората цареше мъртва тишина, нарушавана единствено от капещата от листата вода.

Сякаш дори гората беше разбрала, че в нея се беше притаило зло.

Зандер погледна през дърветата към планината.

— Те вървят към онази страна и пещерите, нали? Може вече да са стигнали до тях.

Деметрий се намръщи.

— Съдейки по това с каква скорост се придвижват и отчитайки факта, че с тях има и деца, никога няма да стигнат навреме. Демоните са по петите им. И ще ги хванат точно при моста.

Стомахът на Зандер се присви от грубата откровеност на Деметрий. Това беше война. И той го знаеше. А в една война винаги имаше жертви. Но децата…

Титус се беше втренчил в картата на джипиеса си.

— Ако сега свием на изток, а на следващото разклонение на каньона се върнем на север, то ще имаме възможност да отрежем пътя на демоните, преди някоя от групите да е стигнала до моста. — Той повдигна глава и погледна първо към Зандер, а после и към Деметрий. — Зная, че това изглежда глупаво, но ако никой от вас няма по-добра идея, това е най-добрият вариант.

Зандер провери запасния си нож, който винаги носеше на бедрото си, след което Аргонавтите продължиха пътя си, като навлязоха още по-навътре в гората.

Деметрий вървеше първи, Зандер — зад него, а Титус завършваше групата. Мина почти час, докато стигнат следващото разклонение и тръгнат на север. Гората беше изпълнена с далечните звуци на течаща вода — значи приближаваха клисурата и моста над нея. Аргонавтите ускориха крачка.

Само да не закъснееха…

Иззад дърветата се донесе пронизителен вик. Деметрий, най-бързият от тях тримата, се втурна напред сред дърветата. Зандер и Титус хукнаха след него. С приближаването им, шумът на водата, блъскаща се в скалите, надделя над демонския рев. След което се раздадоха изпълнените с ужас викове на жени и деца.

Деметрий вече беше влязъл в схватка, когато Титус и Зандер успяха да достигнат до края на гората. Мечът му разрязваше кости и плът. Ръмжене, щракане със зъби и други вопли изпълниха вечерния въздух, когато той замахна с меча си и обезглави един от демоните, след което се зае със следващия.

Гората преминаваше в малък бряг от седиментни скали, които сякаш пропадаха в нищото. Някъде долу, много далеч, бушуваше и се пенеше река. На другия бряг на клисурата в цялата си красота се извисяваше планината — толкова желаното убежище за мизосите. Към него водеше паянтов дървен пешеходен мост, с липсващи дъски, поддържан от прогнило въже.

Зандер изброи поне осем демона, нападнали групата хора, без да смята онези, които вече беше убил Деметрий. Шест жени, полуарголейки, стояха в полукръг, прикривайки зад гърбовете си не по-малко от дванайсет деца, които стояха с гръб към пропастта. Като оръжие им служеха камъни и пръчки и един-единствен пистолет. Но дори той беше безполезен срещу такива чудовища. А ръката на жената, която го държеше, трепереше толкова силно, че тя по-скоро би уцелила някой приятел, отколкото демон.

Освен това имаше опасност децата да паднат в пропастта, намираща се само на няколко крачки зад тях.

— Махнете се от края! — извика Зандер.

— Зандер!

Аргонавтът се обърна по посока на гласа на Титус и видя, че само той не се сражава. В прилив на адреналин, той измъкна паразониума си от ножницата на гърба и се втурна към най-близкия до скупчените хора демон.

Той сечеше, риташе, въртеше се и се стараеше да се измъкне от демонските нокти и зъби, а около него въздухът трепереше от вопли и ръмжене, примесено със звука на стомана, разрязваща плът и кости. Но демоните бяха настървени. След като паднеха, те веднага се изправяха, хващаха оръжието си и отново се втурваха в атака. Можеше да ги спре само обезглавяване, но главата трябваше да бъде отсечена под определен ъгъл, а да отрежеш главата на чудовище, високо два метра и силно като Херкулес, не беше никак лесна работа.

Демонът, с който се сражаваше Зандер, го докопа с острите си като бръснач нокти. Той се извъртя. Чудовището отново замахна с нокти, но този път успя да хване само края на дрехата му. Разнесе се звукът на разкъсващ се плат и гърбът на Зандер пламна. Аргонавтът хвана ножа, прикрепен за бедрото му, и го метна. Кинжалът се заби дълбоко в гърдите на демона. Чудовището изрева. Стиснал в ръка другия си меч, Зандер се обърна и го посече.

Чудовището се олюля, но не падна. То с рев го удари по лицето и го повали на земята. Зандер с все сила се удари в скалата и едва успя да си поеме дъх. Кръв и пот замъгляваха погледа му.

Зад гърба му ехото разнесе нови викове. Той обърна глава и видя, че към групата от хора се придвижва друг демон. Момче, не по-голямо от осем или девет години, трепереше, вкопчило се в крака на жена. Сините му очи бяха изпълнени със страх.

Зандер се изправи.

— Титус! — извика той. — Преведи ги през моста!

Титус, намиращ се на три метра от него, извади паразониума си от току-що обезглавеното тяло на демона и погледна към хората. Той сякаш за пръв път видя децата и очите му се разшириха.

— Давай! Сега! — Завика Зандер, докато атакуваше чудовището пред себе си. Този демон беше най-близо до децата и пазителят не можеше да му позволи да се добере до тях.

Звярът докопа Зандер за ръката с ноктите си, но той почти не забеляза. Само замахна с меча си напред към хълбока му и острието прониза меката плът. Когато демонът изрева и падна ма колене, Зандер го удари с лакът, за да го повали. За част от секундата зашеметеното чудовище се олюля, Аргонавтът замахна и отсечената глава се затъркаля по земята.

— Всички тръгвайте през моста! — завика Титус, докато краката му покриваха разстоянието между схватката и единствения път за спасение на хората. — Давайте! Бързо!

Зандер изтри очи и хвърли поглед към мизосите, за да се убеди, че са в безопасност. Очите на жените бяха изпълнени с ужас, но те бутаха децата към моста. Всички, освен жената с пистолета. Тя беше застинала като камък. Бялото на очите й ярко контрастираше на фона на ирисите й, а пистолетът в ръката й трепереше така, сякаш тя се намираше в самия епицентър на земетресение от десета степен.

Ската! Той нямаше време да се занимава и с нея. От гората се появиха още три демона и видяха, че жертвите им бягат. Но вместо да атакуват Деметрий, сражаващ се с другите близо до тях, те промениха посоката си и се насочиха към мизосите.

— Деметрий! — извика Зандер. Аргонавтите се оказаха малцинство. Нямаше никакъв шанс да защитят мизосите, ако Титус не успееше да ги прекара от другата страна на моста и да отреже въжетата. И в крайна сметка щяха да останат само двама против един, двама, трима… седем.

Проклета Хера!

— Титус! Преведи ги незабавно! — Зандер хвана с две ръце меча си, вдиша дълбоко и застана между нападащите демони и моста. Ако той се справеше с това, всъщност, когато се справеше с това, никога повече нямаше да приема живота като даденост. Преди няколко секунди беше видял бъдещето в онези детски очи. Бъдеще, което нямаше да има никой от тях, освен ако той и неговите събратя-воини не свършеха работата си тук и сега.

— Вървете си обратно в Тартар, негодници! — Вдигна меча над главата си и се приготви за нападение.

Зад гърба му се разнесе вик, след което последва странен пукот. Преди да успее да отпусне меча си, сякаш течен огън опари рамото и кръста му. Успя да си помисли: Какво за… преди паразониумът да се изплъзне от ръката му и с дрънчене да падне върху студения камък, извън обсега му. Пръстите му потръпнаха в опит да го вдигнат, но се оказа, че се движеха в забавен каданс. След това той също падаше и падаше… с лицето надолу, докато демоните бяха толкова близо.

— Зандер!

— Зандер! Не!

Не разбираше защо всички изведнъж започнаха да крещят името му, но му беше все едно. Когато земята започна да се носи към него със скоростта на светлината, в главата му беше останала само една последна мисъл.

Именно тогава, когато най-накрая беше решил, че има за какво да живее, боговете бяха решили да удовлетворят молбата му за смърт.